Краят на месец октомври 1974г. завършил съм първи курс във Висшия инженерно-строителен иститут, получил съм и първата стипендия от 50 лв. за успех над 5.00, от дълго време си другарувам с една кака 19 години по-голяма от мен., тежа 77кг (защо го помня ще стане ясно по-нататък). Изобщо пич та дрънка.
Правя малко отклонение за да обасня малко за стипендията. Тя ми се полагаше без да е необходимо да представям документ за доходи на родители, т.е. те не знаеха за нея и тези пари се добавяха към обичайните ми джобни от 50 лв. на месец. Към тях се добавяха и двадесет лева от лйбимия ми дядо. Едно на друго за джобни имах 120 лв месечно(около 1000лв днешни пари), малко повече от заплатата която почнах да получавам около четири години по- късно. Така че, не просто пич, а пич с достатъчно пари.
Та вървя си след лекции по пл. Славейков и пред безистена на „Раковска” – от южната стена на площада виждам плакат „Софийският аероклуб набира парашутисти”. Трезвото ми „аз” казва „Егати идиотщината”, другото ми „аз” обаче казва „Никакво идиотщина – просто те е страх”. Без да се замислям повече влизам в безистена, в дъното на който, в стара сграда, се помещаваше софийският аероклуб (САК).
Тази структура отдавна я няма и за това ще разкажа за нея малко по подробно. САК беше част от по- мощната – Доброволна организация за съдействие на отбраната (ДОСО), която развиваше (с богато финансиране) т.нар. военно приложни спортове. Като част от тази структура САК се състоеше от клубове по, техн.обслужване на самолета, парашутизъм, моторно летене и безмоторно летене. Клубът имаше над триста членове, като парашутистите бяхме около 70 деши. Всеки клуб си имаше щатна ръководство и платени инструктори. При нас това бяха Юлия Ангелова – екс.световен шампион, Цветан Цветанов, Димитър Войводов.
Юлия Ангелова със съпруга си.
Юлия през 2017г. навърши 80, беше набор на девойката с която другарувах тогава.
Отделно САК си имаше ръководство начело с Иван Ботев, бивш пилот изтребител и значителен персонал, защото стопанисваше летището в Божурище – самолети, хангари, работилници, битови сгради.
Участието в клуба беше напълно безплатно, даже когато си на летището имаше и храна. Дисциплината беше полувоенна и строго си спазваше, за нарушаването й обикновено следваше лишаване от скокове или изключване.
Та влизам аз в сградата на тази организация и бързо намирам вратата на която пише „Записване за курс по парашутизъм”. Приема ме един чичко, с очила, който се оказва лекарят на аероклуба. Мери ми кръвно, претегля ме и атбелязва, че ако сматам да скачам трябва да сваля 2 кг – горната граница за тегло била 75кг. След това ме слага на един въртящ се стол с облегалка и подръчници, кара ме да си затворя очите и зопочва да ме върти. След две минути, следват 30 сек. почивка и завъртане за още две минути, този път в обратната посока. При второто въртене имах чувството, че ме въртят в перпендикулярна посока… гадничко. Следва нареждане да си отворя очите и след около двадесет секунди съм поканен да отида до отсрещната стена. Правя го, почти без затруднение. Докторът казва „добре”, дава ми бележка за да си изследвам кръв и урина и ми казва кога е първата сбирка – първата седмица на ноември.
Излизам със смесени чувства, едното „аз” ми казва, че правя глупости, другото е гордо, че съм си надвил страха. Сега си давам сметка, чеа ако тогава не бях влязъл в клуба вероятно никога нямаше да стана парашутист и изобщо животът ми щеше да бъде друг. Какво нещо са случайностите.
Курсът започна, до март месец се изучаваше само теория – веднъж седмично, мисля в четвъртък от 18 до 20ч. Курсът се водеше от майстора на спорта – Николай Калчев, той не беше от хората на щат в клуба и професионалните парашутисти честичко му се присмиваха защото говорел много. Това му качество обаче беше предимство за работата която вършеше с нас.
Започнахме с изучаването на историята на парашута, първите скици на парашут са на Леонардо Да Винчи, в съвременния си вид, естествено, той е бил измислен от руснака Глеб Котелников още по време на първата световна война. После просторно се разглеждаше развитието на парашута – от кръгъл, през квадратен и с прорези до, току що появилото се тогава, летящо крило.
Продължихме с изучаването на парашута ПД47 с който щяхме да скачаме. Името му- Парашут десантен модел 47 година дава ясна представа за него. Трябва да се допълни, че това беше квадратен парашут с площ 71 кв.м. Двадесет и четири въженца го свързват с четирите края на двата вертикални колана на сбруята. Товароподемност осигуряваща подходяща скорост на падане беше – 120 кг. Като се имаше предвид,че самият парашут тежеше 18 кг, а запасният – 7 това означава, че парашутиста, с каквото има по него (примерно автомат) не трябва да тежи повече от 95 кг… от тук и изискванията за тегло на човека – 75кг. Според съветски статистически данни това бил най-надеждният парашут в десантните войски. Пълен отказ давал веднъж на 200 000 случая. Парашутът можеше да се отваря при скорост на машината до 350 км/час и осигуряваше плавно спускане на парашутиста със скорост от 15 до 18 км/ч., еквивалент на скачане от 1.5м височина.
С главния парашут вървеше резервния ПН50, площ 50кв.м, тегло около 7 кг., закчаше се на сбруята на главния парашут и стоеше на корема на парашутиста.
При „ръчен” скок, т.е когато парашутистът сам отваря парашута към него се монтираше т.нар. КАП- комбиниран автомат парашутен. Това е просто и надеждно устройство, което отваря парашута, ако парашутистът по някаква причина не го отвори сам. Той се наглася за сработване или на определена надморска височина, или на определено време след напускане на самолета. Считаше се за голям срам КАПа да ти отвори парашута, това значеше, че си се паникьосал. Калчев ни обясняваше,че този уред е изработен главно за военните пилоти. Когато ги изхвърлел катапулта последна грижа им било да си отварят парашута. От него научихме,че военните пилоти никак не обичали да скачат с парашут, не, че ги било страх ама…
Иначе първите 10-12 скока и скоковете в армията се правят на „автоматичен скок”, което означава, че, грубо казано, върхът на купола на парашута, се завързва с конци за едно мисля четири метрово въже. Другият край на което се закачва на едно въже в самолета. Т.нар. тролей,при скока въжето се размотава, следвайки парашутиста, изтегля купола, конците се късат и парашутистът, с отворен вече парашут продължава надолу.
Следваше обучение за това какво се прави в самолета и във въздуха. Инструкциите бяха прости, ясни и се наизустяваха. Например още помня, че Бог няма, но в самолета инструктор-спускачът го замества. Командите му се изпалняват незабавно и биз коментари. Ако ти нареди да свалиш парашута и да скачиш без него – правиш го без да мислиш. Отлично помня и петте задачи на парашутиста във въдуха:
Първа задача. Да провери как му се е отворил парашута. Ако е с правилна форма и добре напълнен се преминава към втората задача. Ако не – има две възможности: да няма изобщо парашут над тебе, в този случай изтегляш главата назад, за да не те прежули излизащият от пред корема ти запасен парашут, също така събираш краката за да не се изниже между тях. След което, имаш две възможности – парашутът да ти се е отворил правилно, тогава преминаваш към втората задача. Ако не ти се е отворил правилно има две възможности: да има крушообразна форма, това се дължи на усъкване на въжетата – разсукваш се до напълването на парашута и преминаваш към втората задача. Ако имаш прехвърлени през купола върви, пак имаш две възможности – ако са до три – продължаваш по втората задача, ако са повече – режеш най-зле прихвърлените и продължаваш по втората задача.
Втора задача. Да се ориентираш във въздуха. Това значи да видиш къде са другарчетата ти за да не се окаже, че ще се сблъскате или,че ще проходиш или накой ще ти проходи по парашута. В такъв случай увисваш на леви, деси, предни или задни колани, което създава минимална реактивна сила в посока обратна на дърпаните колани – т.е тръгваш в посоката на издърпаните колани. След като изясниш къде са другарчетата и че всичко е наред изясняваш как дух вятърът и кое е мястото на което ще пандеш. Съобразявайки се с вятъра се опитваш да разминеш сграда, дърво, ограда или там каквото не те радва. Чрез помпане на два диагонални колана можеш да завъртиш парашута около остта му, така че да останеш с гръб към вятъра, а както е описано по- горе увисване на предни колани дава относ напред, на лявите – на ляво и т.н. След изпълнение на горните операции пристъпваш към
Третата задача. Да седнеш удобно на седалишнят колан. При скокове от 800м. ползата от изпълнението на тази задача не е особено очевидна. Падаш около 3 минути и не можеш да усетиш неприятното висене на сбруята. Във всички случаи обаче седнал върху коланите (като в люлка) ударът в земята е малко по-лек. Следва
Четвърта задача. Да се подготвиш за приземяване, да прибереш краката един до друг, да ги стегнеш и да хоризонтираш погледа напред. Гледането надолу е доказано измамно, особено когато падаш на трева или във вода. Правени са експерименти и то с опитни парашутисти. Скачат над вода и със сигнален пистолет произвеждат изстрел в момента в който считат че след секунда ще ударят водата. Имало хора които спреляли на 60м. височина над земята. Та не се гледа надолу, защото си напрегнат, ей сега ще удариш, после решаваш, чи има още време, отпускаш се и…стоварваш се като чувал картофи.
Пета задача. Да приземиш по правилата. Тя е най обща, но беше подробно конкретизирана, от нормално приземяване върху ливада – тогава просто прилагаш наученото при скок от площодка с височина 1.5м, като след това бързо издърпаш долните върви на парашута за да не те отнесе евентуалния вятър. Разглеждаха се и многобройни други случаи при които правилата баха по- различни – кацане на покрив, на дърво, на електропровод… Подготвяха ни за всичко, подготвяха ни до наизустяване, защото се очакваше, че в такива ситуции няма да има време да мислим.
Ето например как се падаше върху дърво: първо опитваш се да го прелетиш или да паднеш преди него, ако стане – нямаш проблем. Ако не – имаш две възможности парашутът да ти е здраво закрепен в дървото или не. Ако не ти е здраво закрепен имаш две възможности – да си до 3 м. над земята или да си над три метра. Ако си до три метра, клатиш се откачаш се и тупваш на земята. Ако си над три метра – чакаш да дойдат другарчетата. В случай,че си стабилно закрепен на дървото имаш две възможности: първата да си близо до здрав клон, по който можеш да слезеш. Правиш го, като се откачаш от парашута след като си се стабилизирал на клона. Ако нямаш наблизо клон имаш две възможности – да си до 5м. нод земята или да си над 5м. При първата възможност отваряш запасния парашут и той пада на земята, откачаш бедрените колани и се изхлузваш по вървите на запасния парашут и си долу. Ако си над 5м. чакаш помощ от другарчетата.
По подобен начин имаше инструкции и за падане на всевъзможни други неблагоприятни места.
Теоритичните занятия бяха интересни, имаше многобройни табла (от военните) с които материалът се онагледяваше добре.
Две занятия бяха посветени на произшествия и предпоставки за летателни произшествия във въздуха. Пример за второто беше не добре стегнати обувки или неправилно излизане от самолета. Произшествие не бише задължително свързано с фатален резултат, достатъчно беше да си навехнеш карак или при качването в самолета да не уцелиш стъпенката и с цялата си тежест да си разбиеш носа в прага на самолета. И двата вида се описваха в дневника на скоковете, широко се обсъждаха и се вземаха мерки за недопускането им.
Случаите с фатален изход и в световен мащаб бяха малко, но ги изучавахме. А последният трагичен случай у нас беше станал преди десетина години, когато, при първи скок, инструкторът спускач, погрешка, откача автоматичното въже на нескочил парашутист. Парашутът на девойката не се отваря, тя не се мобилизира да отвори запасния и се разбива на земята.
Специално се изучаваха рисковите скокове на тогавашния началник на десантната служба в армията полк. Калъпчиев. Забележителен парашутист, скачал от какви ли не височини( със световен височинен рекорд за онова време) и приземявал се къде ли не – примерно на връх Мусала. Той бил обсебен от идеята за скокове от малка височина и то със съвсем практична цел. При десант жертвите всред парашутистите са най много по време на спускането с парашут. Тогава те са идеална мишена за всичко което може да стреля. В общия случай се смяташе, че скокове от височина под 600м са рискови, защото ако не ти се отвори главния парашут нямаш време да отвориш запасния и той да се напълни. Мисля че военните баха решили въпроса като десантите отварят парашутите на 400 м и се скача без запасен.
Загубите от неотворен парашут щяли да бъдат в пъти по-малко от разстреляни по време на снижението. Нашият полковник искол до снижи този височина но 200 м, тогава парашутистът щял да виси като мишена само около 30 секунди. Правил го няколко пъти, но нещо военните не вдявали и той се опитал да дакаже, че дори да отвориш парашута на 100м пак ще имаш възможност да се приземиш безопасно. Да ама не, при опит да направи това, на Божурище, не му достигнали буквално десетина метра за да му се напълни парашута и той се ударил в земята и загинал. Паметника му беше до входа на летището. Сега като го продадоха не знам дали вече съществува.
Разказваха ни и за случая с известната българска парашутистка Ана Прах, която има пълан отказ на главния парашут, вървите на запасния се оплитат в купола и практически над нея остава замотана топка от върви и плат. Тя обаче групира тялото си, има късмет да падне в мочурлива трева и практически остава без тежки наранявания.
Занятията винаги започваха с преговор на изучаваното предния път и препитване. Неотговарянето на въпросите не се толерираше и четири- пет човека бяха отстранени от курса още на този етап. Набиваше ни се в главите, че парашутизмът е много сериозен спорт и единственият начин да не стане рисков е точното познаване и спазване на правилата.
Теоритичните занятия приключиха към края на февруари и започнахме т.нар. наземна подготовка. Тя се провеждаше на летище Божурище, два пъти седмично – в четвъртък или вторник от 14 до 17ч и в събота – от 7 до 12ч. През седмицата бяхме на две групи – според възможностите на всеки, а в събота идваше целият курс. Току що беше въведена напълно петдневната работна седмица.
Та значи на 1.03.1975 г. – събота, беше назначена първата наземна тренировка на курса. Трябваше в 7 ч. да сме на летището. Току що беше „пусната” новата Централна гара – работеха само челните коловози – за Перник – през Владая и Волуяк. Втората линия имаше спирка на Божурище – на около 500м от входа на летището. Имаше изключително удобен влак, мисля в 6.10 с който навреме се явявахма на тренировка. Май всички – около 30 човека пътувахме с него, създаваше се много приятна атмосфера – такава в която до сега не бях попадал…общност на хора, които щяха да правят нещо сериозно – не като студентска бригада.
Беше хубав пролетен ден, на вхадя ни очакваше Юлия Ангелова – началник на аероклуба, бивш световен шампион по доцелен скок. Очарователна малка Дама ( около 1.5м висока), за която ние бяхме деца – въпреки,че тогава е била на 35 години. Съчетаваше женственост, с очарователна строгост и другите двама инструктори – Цветанов и Войнов безпрекословно изпълняваха нарежданията й.
Та тя ни чакаше на входа, запозна се с всеки, провери ни по списък и ни заведе в учебната зала за да се запознаем с другите двама инструктори Цветанов и Войнов. Оттам ни пое Цветанов за да ни покаже летището. Видяхме самолетът от който щяхме да скачаме – двуплощник АН 2, наоколо 30 години, който бяхме изучавали, показаха ни и другите самолети на аероклуба, шест едномоторни и още десет планера. Разведоха ни из хангарите, показаха ни работилницата. В битовата сграда ни показаха леглото на което бил спал адмирал Канарис по време на посещението си, при което бил изпратил немски командоси да убият голямата тройка на срещата им в Техеран. После ни въведоха в парашутната зала, там където се скатаваха парашутите. След това се каза – това е за днес, я така и така сте дошли вземете да направите уборка на района и да го преметете, после обядвахме в стола и ни пуснаха да си ходим.
Прибирането беше пак с влака, на всички беше ясно,че нещата ставаха много сериозни, но беше много весело.
И така през целия март бяхме на наземна подготовка. Отработваха се три неща.
Първо приземяване без вятър. Просто упражнение изпълнявано от три площадки на 1,1.5 и 2м над площадка пълна с пясък. Загряваше се с два – три скока от метър, след това се правеха поне четиридесет скока от1.5м – това беше еквивалента на приземяване и накрая – пет шест скока от 2м. – това беше случаят в който парашутът не се бе напълнил изцяло по някаква причина. Упражнението беше просто, заставаш на ръба на площадката, хоризонтираш погледа напред, изнасяш едния крак, вторият – плътно до него, посрещаш земята с двата крака, клякаш максимално за да погасиш удараи накрая се търкулваш но земята. Сравнително просто и лесно за овладяване.
Второто упражнение – приземяване при вятър. Изпълнява се от висока – около 5 м люлка, на хоризонталната част на която има две макари. През макарите минават две метални въжета ф5мм. Единият край на въжета отива на барабан, който позволява навиването им на него. На този барабан има зъбчатка, която позволява рязко отпускане на въжетата. Другите два края на въжетата отиват на карабинери на които се закачва сбруята на парашутиста. В упражнението участват двама помощника – от курсистите и инструктора. Единият помощник навива барабана, така че тренираният да се вдигне на 1.5м над земята. Вторият помощник подава въже на трениращият и започва да го залюлява докато инструктора не го спре. После пак той, по негова преценка определя момента в който освобождово въжетата и тренираният тупва на земята. Ясно е, че се тренира вятър отза и вятър отпред. Погледът пак е напред и приземяването по същия начин, тогава се усеща колко е полезно търкулването на земята. Това упражнение се правеше поне по два пъти на тренировка с поне петнадесет приземявания.
Третото упражнение се състоеше в овладяването на напускането на самолета. Сядаме на седалките – десет човика. Спускачът командва, ставаме по двойки и един след друг изскачаме през вратата. Проблемите са два, точно отмерване на крачките, така, че последната крачка в самолета да е стъпване на левия праг на вратата, след което се изхвърлаш напред по посоката на движение. Вторият, че задължително трябва да се понаведеш за да не си удариш глават в горната част на вратата.
Освен това се обучавахме да скатаваме парашут. Това ставаше на ливадата на дълги брезентови платнища или в залата за скатаване на парашути. Самото скатаване беше сравнително просто и се извършваше от двама души под надзора на инструктор. При скатаването се използваха комплект, да кажем куки. Всеки комплект си имаше дъска, на която всяка кукя имаше свое място за закачане с рисунка на куката под мястото за закачане. Идеята е след приключване на скатаването всяка кука да си отиде на място и отговорният инструктор да провери таблата и след това да заключи и запечата залата. Разправяше се случай в който, за да се помайтапи, някой си прибрал една кука. В края на скатаването дежурният инструктор установява това по тоблата. Кука в парашута е почти сигурно произшествие. Скоковете са утре сутринта, а почти всички са си отишли. Следва мобилизация на който може, отваряне на всички парашути и прескатаването им. Дебелашка шега, за която не се казваха какви са били последствията.
Иначе всеки парашут си имаше паспорт, в който се отбелязваше кой го е скатава, с подпис, кой е бил инструктор, с подпис и кой е скачал с него. Парашутите се скатаваха от предния ден и нямаше практика да се скача с парашут скатан завчера.
Та с това се занимавахме на наземните подготовки. Пардон, с това се занимавахме през около две трети от времето. През останалот вършехме полезна работа по летището, чистене, помощ на механиците,товаро-разтоварни дейности.
И така преминахме изпит и беше назначена дата за първи скок –понеделник 7 април 1975г. В неделята отидохме на летището за да си скатаеме парашутите. На връщане във влака настроението беше по-особено. Пак се майтапехме, но беше някак по- напрегнато.
Прибрах се вкащи, обедовечерях, не казах на нашите какво ще правя утре. На дамата с която си другарувах обаче казах. Тя предложи да преспя при нея и утре да ме закара до летището, категорично отказах. Качих си се на тавана – по това време там ми беше направена доста прилична ергенска стая. Почетох малко, опитах се да заспя рано, ама не можах, за сметка на това се събидих мноого рано, оставих балежка в кухнята „Днес съм на скокове” и бях на гарата доста преди шест. Събрахме се, настроението пак особено, хем приповдигнато, хем някак напрегнато.
На летището вече ни чакаха инструкторите. Времето беше подходящо, почти без вятър. Последва обуването на гащеризоните и поставяне на обувките. Те много приличаха на туристически, добре обхващаха глезена и бяха с абсолютно гладко стъпало – без ток и грайфери. За да прилепват добре към краката, стъпалото и глезена се омотаваха по специален начин (почти като с партенка) с бинт. Поставихме бонетата, изпикахме се и бяхме готови.
Натоварихме парашутите на газката и под строй, с песента от Белоруската гара се отправихме към летателната полоса. После чичо доктор прегледа всеки един и са подписа в съответния документ. Пристъпи се към слагането на парашутите, Юлия Ангелова лично провери как всеки се е оборудвал – основен и запасен парашут, боне, завързване на обувките и се подписа където трябва.
След това седнахме на дългите платнища, като костенурки, полу на гръб. Групиране бяхме „по машини” – т.е. на групи по 10 както щяхме да се качваме на самолета. Междувремено той дойде от хангара и пилотката кака Пенка мина да ни каже добро утро и, че всичко ще бъде наред.
После първта машина се натовари и излетя ,след около пет минути изскочи първата двойка – без проблем, самолетът прави втори кръг – до същоно място от което е скочила първата двойк и – втората двойка е с отворени парашут, така до петата двойка. Сърцето хем е свито, хем се поотпуска. Самолетът се приземява и идва до нас. Комадва се „втора машина към самолета”, ние ставаме и се насочваме към стълбичката. Това е- няма връщане назад, в момента това от което ме е страх най-много е да не би в последния момент да не взема да се откажа и да има срамни сцени в самолета.
Като най- тежък се качвам последен и сядам на седалката до вратата – ще скачам пръв за да не се разхождам на другите по парашутите. Цветанов – инструкторът спускач затваря врата и си слага колана – той е предназначен за да не може да се доближава на повече от50 см от вратата – да не вземе да изпадне докато я отваря и затваря или да не го бутне някой парашутист.
Самолетът излита и почва да набира височина, напрегнати сме, но се усмихваме, даже пускаме шеги. На 800м самолетът изравнява и отива над мястото за приземяване. Цветанов ни закача автоматичните въжета на „тролея” отваря вратата и хвърля т.нар. прострелка. Това е една дървена палка с около 2м сигнална лента на нея, тя пада горе долу като парашутист и мястото на падането й щ ориентира спуска за мястото от което ще скочим – симетрична спрямо мястото на което е паднала прострелката. От този момент вратата на самолета, която е точно до мен е постоянно отворена. Гледам топогрофската карта долу и се питам какво правя тук, в главата ми е основнта мисъл – „Трябва да скоча! Трябва!”
Следва командата „Стани готови”, ставаме и поставямедясната ръка, отворена, на ръчката на запасния парашут. Следва „Скачай”. Правя това което сме тренирали стотици пъти на земята – крачка напред с левия крак, стъпвам на прага на самолета, бързо с десния навън и напред, едновременно леко изхвърляки се напред. От шума на самолета попадам в шума на движещия се около мен въздух със сто километра в час. Секунди, които ми си сториха минути, удар и над мен – квадратния купол на парашута. Идеално отворен… а наоколо тишина…страхотна, волна, небесна, божествена тишина. Изкрещявам от радост… от чиста, неподправена радост. Направил съм Го! Надвил съм сраха си! Направил съм нещо за което мнозина други няма и да си помислят! Чувам същия вик над мен, другарчето очевидно изпитва същите чувства. Пристъпвам към втората задача – да се ориентирам в обстановката. Тя е идеална, вторият е високо и встрани от мен, вятър почти няма, ще си падна точно където трябва. Третата задача – сядането на седалката ми отнема малко време. Четвъртата задача –подготвяне за приземяване – погледът напред, краката стегнати и прибрани. Не гледам в земята и правилно, защото когато премистих погледа напред имах чувството, че ще последва ударът в земята. Той малко се забава, но…туп, и приземих по правилата. Въпреки, че няма вятър и не е необходимо, дърпам към мен долните върви на парашута. Ставам свалям сбруята и зопочвам да прибирам парашута в неговата торба, която до сега е на гърдите ми – между мен и запасния парашут. По инструкция, ако не съм на пистата трябва да изчакъм аварийният джип до ме прибере. Ако съм на пистата – по най- краткия път се изнасям на 10 метра от нея. Идеята е да няма размотаващи се по полето за излитане и кацане.
И докато чакам джипа да разкажа малко за тази забележителна машина. Според мен тя беше поне на четвърт век, от т.нар. текезесарски тип – две сдалки – за шофьора и до нега и отзад две пейки за по четири чивека. Казваше се авариен, защото в него имаше дежурен екип от 8 души с голямо кръгло платнище с диаметър около 4м. Ако имаш пълен отказ нямаше и да се помръдне, виж ако имаш частичен отказ, прехвърлени върви, замотани главени запасен и др.подобни и не падаш като камък, а примерно с10 м.сек този джип се изстрелваше към мастото на което щеше да паднеш и момчетата разпъваха платнището и, както казваха, ти спестяваха тежки травми улавяйки те в него. Веднъж и аз бях в този отбор и на един младеж не му се отвори по най- добрия начин парашута – имаше преметнати върви, ама не много, вероятно по- скоро с учебна цел се изстреляхме да го хванем. Не се оказа трудно, но младежът беше доста висок и не уцели центъра на платнището, а ние така яко го бяхме опънали, че той леко отскочи и падна с глава към земята. Нямаше проблем ударът не беше силен, а той беше и с боне.
Та дочаках всички от моята машина да скочат и джипът дойде да ме прибере и мене. После последваха традиционните ритници в дупето и пожелания за още много скокове. Всички бяхме в някаква еуфория и страшно огладнели, така, че донесената ни закуска от по две банички с боза дойде тъкмо на място.
После не ходехме, а летяхме, ако бяхме пръднали огън щеше да излезе. Във влъка смях и пак Белоруската гара. Прибрах се вкъщи – на масата – бележка от майка ми „Обади ми се веднага” и от баща ми „Яденето е във фурната”. Бързам да се обадя на Дамата, тя е очарована и вечерта – тържествена вечеря в ресторант „България” ( сметка12лв. вкл. бакшиша,аз черпех) и после… ами Дамата отбеляза, че скоковет ми се отразяват много добре и, че задължително трябва да продължа.
След два дена – втори скок. Този път вечерта почти не мигнах, вече знаех какво е – топографската карта, пропадането. При командата „Стани готови” съвсем ясно усетих особеното чувство, което моят кумец бай Владо след година успешно формулира като „странна тръпка в мъдетье”. Нямаше проблеми – тишината и радостта почти същите, комплементите на Дамата – дори по- обилни.
На пети скок ми се случи малко премеждие, вместо хубавия квадрат над мен имаше круша, вървите се бяха усукали, просто се завъртях и нещата се оправиха. Фактът, че съм реагирал бързо донесе похвали. На другият скок имаше весела история. Бяхме последна машина, обикновено тя не скачаше защото излизаше вятър и прекратяваха скоковете. Тези от последната машина обикновено бяха в аварийния джип. Вече се бяхме примирили, че няма да скачаме и взеха, че спешно ни повикаха. Още по-спешно се екирипахме и качихме на самолета. Както обикновенно бях първи, но след отварянето на парашута установих, че вятърът е по- силен от обикновено. Отнасяше ни яко към съседното поделение, незабавно почнах да се обръщам та вятърът да ми е в гръб, а след товаувиснах на предни колани за данамаля относа. Да ама се насочвах към оградата и изведнъж си дадох сметка на какво се дължат изкривяванията в горната й част. Отпуснах коланите и тупнах на около 200м във военното поделение, където войниците бяха строени по някакъв повод. Ние очевидно бяхме станали обакт на тяхния интерес, казвам ние, защото скачах в двойка с една хубавица. Тя тежеше 45 кг, а и очевидно нямаше сила толкова да напъва на колоните и се изтърси точно пред строя. До тук нормално, ама като свали бонето и като рукна онази ми ти черна коса…. Страя се развали ия обгърна… после войниците бяха така любезни да ни изпратят до оградата където ни чакаше аварийката.
До края на май направих и скок с ръчно отваряне на парашута, с което планът за треторазрядници беше изпълнен и ни казаха да дойдем наесен. Продължаваха интензивна работа с по-опитните, които трябваше да ходят на състезания, после на лагер.
Есента направих още малко скокове и се готвех за втори разряд, когато трябваше вече да минем на авиолекардска комисия на летище Враждебна. Минах успешно центрофугата и барокамерата, но д-р Петелски откри спадане на свода на стъпалото…. и това беше краят на парашутизма. Тогава ходех като болен и бързо, бързо станах пещерняк. Не знам дали да се сърдя на доктора – предвид настоящото състояние на колената ми. Та така се ставаше някога парашутист….може би и пещерняк.