За есента на 2023г. се бяхме подготвили да пътуваме до Тунис. Нещо се замотахме и се оказа,че не можахме да сменим изтичащите ни паспорти, а се натрупаха и някои други неща. Така или иначе отложихме пътуването.За малка компенсация решихме да се разходим до Румъния. Първите ми спомени за Румъния са свързани с филма „Даки“ от 1967г. беше страхотна румънско-френска суперпродукция, отразяваща завладяването и романизирането на Дакия през втори век сл.Хр.
А дакийска държава съществува още от втори век пр.Хр. При това добре структурирана държава удържаща на римския и варварския натиск. Тя има седем последователни владетели, последният от които – Децебал води свирепи войни с Рим, победен е и това е краят на държавата на даките.
Император Траян счита победата си за толкова важна, че поставя в Рим прочутата Траянова колона, описваща войната с даките.
Рим обаче не е просто поробител, а и цивилизатор и макар, че остават в Дакия само 170 години успяват да романизирят местното население дотолкова,че и днес румънците говорят романски език – единствени на Балканите. И това въпреки, че оттам минават редица варварски племена, а в шести век се установяват славяните. Пет от седемте славянски племена, с който Аспарух сключва съюз, се намират на територията на днешна Румъния.
Територията на Румъния, на юг от Карпатите е номинално част от българската държава чак до времето на Иван Асен II, даже в една френска трубадурска песен е споменат като влашки крал, който успял да разбие монголските нашествениците. Ясно е, че по това време вече съществува и влашка народност и влашка държавност.
Влашката народност се създава в периода –трети – осми век, на основа на романизираните даки, към които се присъединяват, готи, славяни, хуни, кумани. Те, заедно с нас, приемат християнството, а българското присъстиве се доказва дори само от топонимията. Има много населени места, запазили българските си имена през вековете, например Бяла, Пещера, Търговище. Последният град е столица на Влахия от 1396 до 1714г. Освен това, във Влашко се пише на кирилица чак до края на осемнадесети век, църковната служба остава на черковно-славянски чак до двадесети век.
Влашката държавност започва още в девети век, като се оформят няколко полунезависими княжества. Истинската Влахия започва с Иванко I Басараб, той управлява от 1319 до 1352 г.
Около 1324 г. се признава за васал на унгарския крал Карл Роберт, след което се започва война с Унгария и на 12 ноември 1330 г. разбива унгарската армия в битката при Посада. Той става и основател на династията Басараб, първата владетелска династия на Влахия – просъществувала до 1660г.Повече от триста години, за сравнение Крумовата династия и Асеневци управляват доста по-кратко.
Дъщерята на Басараб – Теодора става съпруга на цар Иван Александър, но запленен от еврейката Сара, той се развежда и я праща в манастир. Чудесен дипломатически ход – да се смразиш с най-силния си православен съсед. Впрочем Теодора става почитана румънска светица под името Теофано.
След падането на Търново (17 юли 1393) Баязид започва подготовка за военна кампания срещу Влашко, през есента на 1394. Тя е насочена срещу влашката княжеска столица Куртя де Арджеш, като в нея участват всички османски васали.
След като не получава очакваната военна подкрепа от унгарския крал, Мирчо Стари влиза в преговори с Баязид I, уверявайки го, че ще го пропусне безпрепятствено към Унгария. Влашката войска наброява 10 хил., а османската 40 хил. бойци. Баязид Светкавицата отказва мирното предложение и на 17 май 1395 г. при Ровине се разиграва кървавата битка, която османците печелят, но загубите и от двете страни са огромни, което принуждава Баязид да напусне Влашко, а Мирчо Стари да се признае за негов васал.
В боя са убити, като турски съюзници, Крали Марко и Константин Драгаш, деспот на Велбъдж. Според Дечанската хроника от втората половина на XV в., срещу Марко се бият братята му Андреаш и Димитър Мърнявчевич, които са на служба при унгарския крал Сигизмунд. Андреаш загива в битката.
На страна на влахите Иван Шишман е изпратил малък отряд, за което, на връщане Баязид спира в Никопол, където царят ни проси милост като го посреща покрит със саван. Баязид обаче го коли, а синът на Шишмна приема исляма, става Искандер паша и загива като управител на Измир в бой за турския султан. Славни хора ….
Междуособиците в Османската империя след разгрома при Анкара дават възможност за укрепване на княжеството и му дават практическа независимост. Чак до 1526 г., когато при битката при Мохач, унгарските войски са победени, след което Влахия, Молдова и Трансилвания попадат под васалната власт на Османската империя, като същевременно запазват вътрешна автономия чак до средата на 19 век. Като през 1600 г. Влахия, Молдова и Трансилвания са обединени под управлението на Михай Храбри.
На 5 януари 1859 г., в Яш, Александру Йоан Куза е избран за владетел на Молдова. Няколко дни след това, на 24 януари, в Букурещ е избран за владетел и на Влашко. На 24 декември 1861 г., въпреки че двете княжества са под върховенството на Османската империя, той обявява създаването на държавата Румъния (România) със столица Букурещ.
Александру Йоан I, отменя крепостното право и започва поземлени реформи по френски образец. С това обаче предизвикват недоволството на църковния клир и едрите земевладелци. За това на 22 февруари 1866 г. конспиративна група военни нахлува в двореца, за да го принуди да подпише абдикирането си. С това тронът е освободен за следващия румънски владетел – Карл фон Хоенцолерн-Зигмаринген, който на 26 март 1866 г. официално встъпва като владетел на Румъния.
За първи път независимостта на Обединените княжества Молдова и Влашко е провъзгласена на 21 май (9 май) 1877 г. с обявяването на тези земи за „Княжество Румъния“ във връзка с избухването на Руско- турската война. След като участва в тази война, Румъния, в резултат на Берлинския договор получава Северна Добруджа с Констанца в замяна на ново окупираните от Русия южни райони на Бесарабия. Малко по-късно става кралство.
През 1913, след като най-големия престъпник в нашата история – Фердинанд, обявява Междусъюзническата война, румънската армия се разхожда до Божурище и присъединяват Южна Добруджа към страната си.
През Първата световна, за малко, си връщаме цяла Добруджа, разгромяваме румънците и даже правим парад в Букурещ. Румъния е тотално разгромена и на 7май 1918г. подписва мирен договор, с който губи половината от територията си. За кратко си връщаме Добруджа….съвсем за кратко.
Ден след подписването на примирието между Антантата и Централните сили Румъния храбро напада победения вече противник и завършва войната с удвоена територия….
Ние сме победени, румънците пак вземат Добруджа и получават Трансилвания и части от Русия. Както казва Бисмарк „Да си румънец не е националност, а професия.“
През Втората световна, като нас, румънците са на страната на Хитлер, те обаче участват директно във войната срещу СССР и даже временно управляват Одеса. После, като нас стават част от Съветския блок.
След Втората световна война Румъния попада в сферата на влияние на СССР, страната установява съветската система на законодателна власт, но позволява контролирана демокрация в местните избори.
Та значи, на 17 ноември 2023г. ние тръгваме към тази страна. Както обикновено, с такси, се появяваме на централна гара, откъдето ще тръгне рейсът ни. Малък инцидент, натоварваме багажа си първо на грешен рейс, после идва и този на Глобал тур, с която агенция пътуваме. Тръгваме навреме.
На границата, Гюргево се оказва,че една дама е без паспорт. Екскурзоводката ни – Таня, по незнаен начин се справя със ситуацията и дамата все пак е допусната в Румъния. Да не повярваш…. Всички продължаваме по програмата ни.
Бях преминавал през тази страна, няколко пъти. През 1973г., на път за Москва, през 1981, на път за Чехия и през 1989 – на път за Тяншан. Бегли и много неприятни впечатления, макар и само от влак и гари. Беднотия, мръсотия, някак тягостно…
Разликата сега е очевидна. Спретнати и чисти села, добре облечени хора, пълни магазини и страхотни пътища. Без дупки и неравности, с отлична хоризонтална маркировка и обезопасяване където е нужно. Към 11ч. сме в Букурещ. Името на града е свързано с някой си Букур, който се загубил тук и за това,че се измъкнал изградил параклис, покрай който започнал града.
Букурещ, по нашите стандарти, е сравнително нов. Най-ранните сведения за него се отнасят към 1459 година, когато крепостта е една от резиденциите на влашкия владетел Влад Цепеш. През следващите десетилетия градът е неколкократно разграбван от претенденти за влашкия трон и от османски войски, а след бунт през 1594 година е почти напълно разрушен от Синан паша.
В началото на 17 век градът постепенно се възстановява и при войводата Матей Басараб е една от двете столици на Влашко, наред с Търговище и в края на 17 век вече е най-големят град в страната.
През 18 век градът на няколко пъти е завземан от хабсбургски (1716, 1737) и руски (1769, 1771, 1806, 1828) войски.
Столицата на Румъния е наричана Малкия Париж, както заради известната прилика с френската столица (характерната архитектура в града от 19 век, протичащата река, Триумфалната арка, така и поради стремеж да се подчертае европейското в Букурещ. Днес населението на града е над два милиона души.
Първото място на което спираме е парламента или, както го наричал Чаушеску, Дворецът на народа. Това било втората по големина сграда в света, след Пентагона.
Сградата е впечатляваща. Най- вече с размерите си. В архитектурно отношение е някакъв румънски сталинизъм. Ярък паметник на времето на Чаушеску. Местните демократи решават,че трябва да бъде разрушена, въпреки, че е била почти завършена – липсвало е само обзавеждането и някои скъпи облицовки. За радост здравият разум надделял…. а и цената на разрушаването щяла да е огромна.
Точно срещу сградата монтират коледната елха, а ние продължаваме по централния булевард, който е с метър по- широк от Шанз елизе. И румънците си падат по това да са най.
За построяването му са разрушени много сгради от историческия център, ама друго си е да имаш булевард по-широк от този в Париж. Спираме на малък паркинг, колкото да слезем. Шофьорът ни отива някъде и ще мине след час да ни вземе. Сериозен мъж се оказа този Добри. Караше внимателно, винаги беше готов да помогне. Беше осигурил вода(срещу левче) и кола и бира (срещу два), никога не беше чут да мрънка.
А ние се отправяме, по една стръмна улица към Патриаршията. Патриаршеската катедрала Свети Свети Константин и Елена е построена е в периода 1656 – 1658 година.
В северната част на вътрешното предверие се намират мощите на Свети Димитър Басарбовски. Той се е родил в русенското село Басарбово, водил свят живот на отшелник в Басарбовския скален манастир. След смъртта му тялото му останало нетленно, а мощите му изцерили много хора и извършили безброй чудеса.
През 1774 година след една от руско-турските войни, руският генерал Петър Салтиков наредил мощите на преподобни Димитрий да бъдат отнесени в Русия. В Букурещ тогава върлувала чума, с пристигането на мощите в града тя рязко спряла. Букурещкият българин Димитър Поклонник, който служел за преводач при генерала, го помолил да ги остави в Букурещ. Това и станало, днес Св.Димитър е считан за покровител на града.
До катедралата е администрацията на Патриаршията и резиденцията на Патриарха. Някога тук е бил парламента. След преместването му в новата сграда, на която бяхме, тук се прави мащабен ремонт и се настанява седалището на румънската църква.
На фасадата има великолепни мозайки.
Влизаме в църквата и се покланяме на мощите. Интересно е,че в румънските църкви не се палят свещи. Това става под специални навеси, често оградени, извън храма.
Не,че бързаме, но след като се изредихме в хубавата тоалетна си тръгваме.
Следва малка разходка из Букурещ, като целта е поглед върху старата част на града.
Улиците са пълни с хора. Прилично облечени и добре изглеждащи. За моя изненада циганите са малко. И пак за моя изненада, в продължение на два часа виждаме два пеши патрула на общинската полицията. У нас май такива няма.
Трябва да кажа и нещо за дамите. Едно стъпало са над парижанките. Е то в Париж французойките по улиците са рядкост. Ама са на два етажа след нашите хубавици…от всяка възраст.
Старият град не е много стар, но веднага попадаме на църква. В Букурещ те били над триста. Както казваше редника Христев „В духовно отношение румънците са далеч преди нас.
Иначе мястото е приятно, изпълнено със заведения, с много прилични цени. Ужасно ми се иска да седнем на по бира. Ама ни предстоят още часове пътуване с рейса и се страхувам как ще се държи пикочния ми мехур.
Правиме малка обиколка из уличките. Напомнят ми малко за алжирските в Анаба, но са определено по-чсти. Личи си,че сме в стар град, улиците са доста безразборни и в един момент, не когато очаквахме се озовахме на река Дъмбовица.
Времето е малко мрачно, но не е студено и най-важното - не вали. Така,че сядаме за малко на крайбрежния булевард.
Малко прилича на Сена, ама е по- малка и не може да има корабчета…ама има патици и никой не ги е изял.
По пътя към мястото на срещата хапваме по един хот дог. Кренвиршите имат отдавна забравен вкус –като при соца. Похапнали се качваме в рейса и продължаваме към мястото където ще спим.
По пътя минаваме към триумфалната арка. Мислех,че е построена по повод победата в първата световна. Приемах това като проява на типичния руманизъм. Да влезеш във войната чак през 1916 и да се съгласиш на срамен мир през пролетта на 1918, практически да нямаш голяма победа и…да вдигаш триумфална арка…. Оказа се обаче,че тя е построена по повод победата в руско-турската война от 1877/1878г., в която румънците се сражават много успешно. Тогава арката е била дървена, в сегашния си вид е от 1936г. Е, доста по-малка е от парижката, но все пак я има.
Пътуваме към селцето с почти българско име Предеал, което означава предел – заради мястото на което се намира. Въпреки че е само на около 100км, и чудесния път, пътуваме повече от три часа. Причината е,че пътят е тесничък, минава все през населени места, където всички карат бавно, а и броя на колите е голям. Почти непрекъснато сме в колона
Хотелът изглежда добре, даже си мислех, че е от 30те години.
Оказа се че е от времето на соца. Чаушеску очевидно е харесвал националния си стил. Лошото е,че няма ресторант, а най- близкия е на половин километър. Имаме сандвичи и водка и решаваме да си остане в изключително приятното апартаментче в което сме. Има и два балкона за пушене, кеф.
На другия ден станахме в 7.45, отспахме си и слязохме на закуска. Честно казано очаквахме „континентална закуска“, а попаднахме на рог на изобилието. Масло, кашкавал, шунка, мед са си в реда на нещата, ама имаше още хайвер, хумус, пържени яйчица. Кренвиршите бяха с отдавна забравен вкус, сигурно бяха от месо. Имаше една особена лютеница с чисто румънското име „закуска“, мюслита, зеленчуци. Е не мога да не кажа,че кафето беше отвратително, а нямаше и машина за този артикул в лобито… То угодия няма…
В девет тръгваме за замъка Бран, той се издига на хълм над прохода Рукър , свързващ румънските провинци Трансилвания и Влашко. Известен е още и като Замъка на Дракула – графа-вампир от книгата „Дракула“ на Брам Стокър, според която обаче замъкът се намира някъде в планините между Трансилвания и Молдова. При своите военни походи Влад ІІІ Дракула неколкократно преминава през прохода, свързващ столицата му Търговище с Брашов, но няма доказателства да е превземал крепостта или да я е посещавал. Изненада….това не е замъкът на Дракула.
Влад Цепеш е интересна личност и ще си позволя да разкажа малко за него. В едно от помещенията на замъка има негова восъчна фигура. Той е известен на широката публика като Дракула, което е свързано с факта, че баща му Влад II е член на Ордена на дракона, в който го посвещава император Сигизмунд Люксембургски.
На 17-годишна възраст Влад Цепеш, подкрепян от турска конница и войските на Мустафа Хасан паша, прави първите си стъпки към влашкия трон.
Два месеца по-късно обаче е победен на бойното поле от убиеца на баща му Владислав II. Едва на 20 август 1456 г. той успява да победи и убие смъртния си враг. Първата важна стъпка, която предприема, е да отмъсти на търговищките боляри за смъртта на баща си и брат си Мирчо. На Велика неделя (Великденските празници) през 1459 г. той арестува всички нелоялни болярски семейства. Най- възрастните боляри са набучени на кол, а останалите – принудени да изминат пеш пътя от около 80 километра от столицата до гр. Поанари, без храна и вода. Влад Цепеш е прочут с бруталните наказания, които налага. Според свидетелства на сасите от Трансилвания, често се случва той да нареди хора да бъдат драни живи, варени, пържени, обезглавявани, ослепявани, изгаряни, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани и т.н. Харесвало му да реже носовете, ушите, гениталиите или езиците на жертвите си. Любимото му наказание обаче е набиването на кол, откъдето идва и прякорът му – Влад „Набивачът на кол“ (Цепеш).
В началото на 1462 г. Влад започва кампания срещу османците на юг от Дунав, опустошавайки цяла Мизия (от Видин до Черноморието) и избивайки над 23 884 турци и българи.
Ответната мярка на султана е масирана атака срещу Влашко. Армията, с която турците навлизат на север от Дунав, е над 150 000 души , и трикратно превъзхожда силите на Влад Цепеш. Влашкият владетел се оттегля в Търговище, като предварително опожарява селата по пътя на турците и отравя кладенците, за да ги остави без храна и вода. Когато турската армия доближава влашката столица, пред нея се разкрива ужасяваща гледка – над 20 000 турски пленници набити на кол. Тактиката на терор и ужас дава резултат – турската армия се оттегля.
Влад загива в края на декември 1476 г. в битка с Басараб III Стария. Според Леонардо Бота, посланик на Милано в Османската империя, тялото му е нарязано на парчета. Главата на Цепеш е изпратена на султана, който я набива на кол като доказателство за триумфа си над Влад – „Набивача на кол“.
Съществуват множество анекдоти за жизнената му философия. Влад бил известен с твърдата си привързаност към честността и реда. Почти всяко нарушение – от лъжата и кражбата, та до убийството, можело да бъдат последвани от набиване на кол. Разказва се, че убеден в ефикасността на законите си, Влад III разпоредил на чешмата на централния площад в Търговище да бъде сложена златна купа, за да я ползват жадните пътници. Според исторически източници, по време на цялото му царуване купата останала там и не била открадната нито веднъж (но останала почти неизползвана).
Оттогава румънците, когато реагират на извънредна корупция, изнудване или несправедливост използват поговорката „Къде си, Цепеш, господарю?!“, призовавайки го да накаже жестоко виновния.
Първото писмено сведение за замъка Бран е документ от 19 ноември 1377 година, с който унгарският крал Лайош I дава разрешение на саксите от Кронщат (немското име на Брашов) да построят укрепление от камък на мястото на дървената постройка, около което по-късно възниква селище. От през 1418 крепостта е предадена от Сигизмунд Люксембургски във владение на съюзника му Мирчо Стари от Влашко, който установява там митнически пост.
В 1438 – 1442 крепостта е използвана за защита срещу нападенията на османските турци. През втората половина на ХVІІІ век замъкът в Бран загубва значението си като крепост, а след преместването на границата – и като митница.
На 1 декември 1920 година градският съвет на Брашов взема единодушно решението замъкът Бран да бъде подарен на кралица Мария, която го преустройва и обзавежда с артефакти главно от нейно време, включително с традиционни мебели и гоблени, събирани лично от нея. Нейната дъщеря – принцеса Иляна го наследява, но комунистическият режим на Румъния го конфискува след свалянето и депортирането на кралското семейство през 1948 година.
През 2005 година се гласува закон, чрез който се позволява реституция на такива недвижими имоти като замъка Бран. Затова през 2006 година се дава право на собственост на Доминик фон Хабсбург, архитект в щата Ню Йорк и син и наследник на кралица Мария.
Замъкът и прилича, и не прилича на замъците които съм виждал в Чехия, Германия и Франция. Въпреки внушителния си вид отдалеч, той е сравнително малък по площ и едва ли е имал гарнизон над 100 човека, със слугите и готвачите. Не е можел и при нужда да приютява цивилно население.То за това бързо губи и военното си значение.
Иначе има добре защитена и недостъпна за тарани порта. Следва малък вътрешен двор с кладенец.
И следва едно изкачване по стълби… Всъщност няма стълбище, което да минава през всичките етажи. Стълбите са само между два етажа, на най- различни места.
Всички са тесни, а някои – направо тесни тунели.
На втория етаж, сравнително удобен за достигане е спалнята на кралица Мария. Същата която строи двореца в Балчик.
Просто, като за селска къща обзавеждане.
Самата Мария е интересна личност, високо образована английска принцеса, тя е красива и своенравна. Твърди се,че е имала много…връзки. Официално е последовател на бахайската вяра. През войната е медицинска сестра, а на парижката мирна конференция води румънската делегация и успява да получи двойно увеличение на територията на страната.
И до сега румънците са запазили добро отношение към нея. За тях посещението в Балчик е придобило статут на поклонничество.
До спалнята е изложена сватбената й рокля.
До сватбената рокля е плащ на тевтонския орден, към който кралят бил привързан.
Има интересни мебели, с великолепна украса.
Кухнята също е скромна.
По поредната тясна стълба се качваме нагоре.
Там е спалнята на Фердинад I, мъжът на Мария. Той е племенник на първия крал на Румъния. Карол I няма наследник и обявява зя такъв племенника си. За разлика от съпругата си той не е толкова популярен сред румънците.
Говори се,че за разлика от Мария, която никога не е пила алкохол, той откровено злоупотребявал с него. Бил мекушав, дори за конституционен монарх и позволявал лесно да бъде манипулиран.
Спалнята му също е сравнително скромна, но за сметка на това в нея са изложени короната и скиптъра на румънските крале…. ние такива сме нямали….
Продължаваме към горния етаж и излизаме на тераса обхождаща целия вътрешен двор.
На този етаж са разположени помещения посветени на Дракула и вампирите. По стените на едва осветените стаи бягат светлини напомнящи вампири. На големи екрани се виждат вампири.
В една от стаите има ковчег, а в друга истински уреди за мъчение.
Стол с шипове на който жертвата е била пристягана.
Минаваме покрай бойница на която е разположено оригинално малко средновековно оръдие.
Спукаме се надолу и по поредната тясна стълба излизаме на двора.
На излизане пътят, нормално, минава през сувенирен магазин, оказа се два пъти по-скъп от сергиите долу пред замъка. Старая се при всяко пътуване да си купувам войник за колекцията си. В магазина нямаше метални, та си купих един пластмасов(но не китайски) тамплиер. После, на сергиите имаше истински италиански метален рицар. За моя изненада навсякъде може да се плаща с карта.
Имаме малко време и решаваме да изпием по кафе, така де, след сутрешната помия. Взехме го от приличен ресторант на цена три лева (оказва се,че нормалната цена е наполовина), а пак се оказа гола вода. Нищо починахме си и изпушихме по цигара. После на рейса и към Брашов, където пристигаме около 11 ч.
Градът е основан през 1211 г. от саксонски колонисти с името „Корона“. По време на татарско нашествие през 1241, за кратко е завладян и съответно опожарен от тях.
Градът бързо се възстановява, заради географското си положение и благоприятните климатични условия. Освен това той е почти граничен град между Унгария и Влашко, на важен търговски път.
Изглежда,че по това време топонимът „Брашов“ се е употребявал по - скоро като название на областта, отколкото като име на града. През 1364 година на Брашов е дарена привилегията да провежда ежегоден пазар. В Периода 1369 – 1380 е издадена Брашовската грамота на цар Иван Срацимир, с която се дава право на жителите му да търгуват свободно във Видинското царство. В този период в града пак са привлечени много саксонци, освобождавани са били от данъци, те и тяхното поколение. Освен търговски, градът става и голям занаятчийски център.
В периода 1448 – 1453 започва средновековното укрепване на Брашов – изградени са 8 бастиона и 32 отбранителни кули. През 1460г.,на 80г. в града умира княз Фружин, вторият син на Иван Шишман. След неуспешния опит за въстани срещу турците през 1408-1413 той намира убежище в Унгария, даже става член на ордена на дракона.. През 1443г продава имението си там за да финансира отряд в похода на Владислав Варненчик срещу турците. И участва в битката при Варна и след поражението се връща в Унгария, конкретно в Бряшов, където и умира.
През първата половина на 15 век в града е основан български квартал „Шкеи“, главно от строителни работници, и занаятчии. Естествено имало и бежанци от поробена България. През 16 век градът, метрополия на саксонците от Трансилвания, преживява голям икономически растеж, благодарение на географското си положение на пътя между Балтика и Константинопол и данъчните си привилегии. Кехлибар, кожи, тъкани в посока север-юг, коприна, мед, подправки, метали и скъпоценни камъни в посока юг-север преминават от тук с ниски мита.
Тогава той става и „свободен кралски град“ имащ редица данъчни и граждански привилегии. От това време е и гербът, корона с дълбоки корени и надпис „На господ, защитник на родината“. В този период градът се казва Кронщадт.
Исторически и културно Брашов, както и Сибиу, са били традиционен военен и политически център на трансилванските саксонци.
През 18 и19 век, по време на австро-унгарската епоха, разрушаването на стените позволява възраждане на дейността с изграждането на фабрики . Там се публикува Gazette de Transylvanie, вестник, който се бори за поддържането (в рамките на Австро-Унгария) на Великото херцогство Трансилвания, което въпреки това е премахнато през 1867 г. и директно присъединено към Унгария. С това приключва специалния статут на града.
След първата световна война Трансилвания и градът стават румънски и градът се преименува на Брашов. Той става вторият румънски икономически център след Букурещ. През 1945 г. Брашов е окупиран от Червената армия и саксонците от града и тези от региона са колективно заподозрени в подкрепа на Вермахта, много семейства са депортирани в Съветския съюз, други бягат на запад. Между 8 септември 1950 г. и 24 декември 1960 г. градът е наречен Сталин.
На 15 ноември 1987 г. спонтанен бунт на гладуващото население на Брашов е потушен (има няколко смъртни случая), а участниците впоследствие са жестоко измъчвани и в по-голямата си част убити. Две години по-късно, по време на „оперетната“ революция през 1989 г., Брашов беше вторият румънски град, който се надигна срещу комунистическия режим, след Тимишоара, но преди Букурещ. Въпреки заповедта за стрелба по населението, повечето от изстрелите са произведени във въздуха, което ограничава броя на жертвите. За да има „жертви“ по улиците са разхвърляни трупове от моргата. Ние навлизаме в старата част на града. Е не е толкова стара, повечето сгради са от средата на 19 и началота на 20 век. Сградите са строети плътно една до друга. Някога са били дървени, но след голям пожар, в началото на 19 век са строени с камък и тухли.
Спираме на спирка на градския транспорт, разбираме се,че трябва да сме там след два и половина часа и тръгваме на разходка из града.
До сега времето, макар облачно и хладно, си беше сравнително приятно. Тук обаче заваля ситен и неприятен дъждец.
Улицата по която се движехме беше с красиви стари сгради.
Минаваме покрай Черната църква, но за нея след малко. Скоро, 5 минути след нея сме на централния площад. Необичайно голям за град в крепостни стени.
Сградата на кметството, завършена през 1420 година е впечатляваща, а околовръст по площада има многобройни ресторанти и магазини.
Продължаваме обиколката, въпреки засилващия се дъжд. Преминаваме покрай нещо, което било най-тясната улица в света. Че е тясна, тясна е,не съм сигурен,че е улица. Свързва две напречни улици, но няма нито врати, нито прозорци. Класически сокак, каквито съм виждал много в арабския свят. Ама като е казал Гинес „най-тясната улица в света“, така ще да е.
Следващото нещо покрай което минаваме е еврейската синагога. До 1940 в града живеят доста евреи, част от тях бягат унас, другите…са предадени на Хитлер.
Естествено сградата е в чудесно състояние, за съжаление не можем да влезем.
Стигаме до най-новата порта на града. Строена е в средата на 19 век и няма отбранителна цел. По това време е имало известна сегрегация в града. В крепостните стени са живеели главно саксонците, търговци, занаятчии, чиновници. Плебса – отвън. До тук познато. Обаче за да влезе плебеят в града, дори за да работи там трябва да мине точно през тази порта и да плати такса. Не е можел да преспива в града. На другия ден – пак.
Съвсем наблизо е портата „Света Екатерина“, тя си е била част от средновековната крепостната стена. Определено е по красива.
После, вече само двамата, тръгваме към търговската улица. По пътя спираме в малко кафе. Има две пейки с навес отвън. Кафето е два пъти по-евтино и два пъти по добро. Сгъваме и по един хот дог и продължаваме.
По пътя влизаме в един магазин да си купим вода. Литър и половина и един шоколад – малко под два лева, а минималната им заплата е 1200лв…
Времето продължава да се скапва, дъждът се примесва със сняг. Завъртаме се малко и пак излизаме, от другата страна на централния площад.
Скоро сме отново пред Черната църква. Оставаили сме си половин час за да я разгледаме. Има вход –за пенсионери – около четири лева.
Църквата е строена в периода 1385 - 1464г. Строителните работници са били българи.
Сградата представлява типичен образец на ранната готическата архитектура – трикорабна базилика. Такива са църквите в Германия, родината на по-голямата част от архитектите и строителите.
Католическият период свършва по време на Реформацията, около средата на 16 век, когато по-голямата част от населението на града станали лутерани.
Сградата е значително повредена от пожар при навлизанието на австрийските войски по време на войната между Свещения съюз и Турция -1689г. Пожарът не влиза вътре, но опушва църквата и тогава получава названието „черна“.
Е има и разни легенди, за черния цвят. Разказва се, че едно немско момче съобщило на един от строителите, че едната стена е наклонена. Работникът накарал момчето да се качи и да му покаже, когаато това станало го бутнал от покрива. Легенда,легенда, ама фигурата на момчето си е на покрива, Вярно, личи си,че е по светла и слагана допълнително…ама…
Черната църква е дълга 89 м и е висока 39 м. Височината на цървата от основата до най-високата точка на единствената камбанария е 65м. На камбанарията се намира шесттонна камбана, най-голямата в Румъния.
Освен това в църквата, на западната страна има орган с 4000 тръби, направен през 1839 г. Под органа е монтиран голям плосък екран, очевидно проповедите стават все по-модерни.
Олтарът, на източната страна е също впечатляващ.
Интересни са и пейките в църквата. Те са направени така,че облегалките им са подвижни, така,че хората удобно могат да седнат с лице и към олтара, и към органа и екрана.
В църквата има и голяма колекция от анадолски килими, дарения на саксонските търговци от султана заради ползата донесена на империята.
Черната църквата е една отглавна забележителност на града. Всяка неделя се води евангелистко богослужение на местната немска общност.
Иначе в Брашов има още много, много неща които трябва да се видят, ама за три часа толкова.
Цялата група, за пореден път, е изненадващо точна за срещата с автобуса и към три часа тръгваме към хотела. Там сме малко преди четири.
Градчето Предеал е на височина 1080м и има натрупан малко сняг. Удряме по една чаша на балкона и поспиваме два часа, за да сме свежи на „фолклорната“ вечер.
Към седем тръгваме за Синая. Ще вечеряме в ресторант Каза ностра…мафиотско малко звучи…
Ресторантът е голям, фолклорността на вечерта е в това,че се свири народна музика и има голямо пространство за танци. На много хора това се хареса, защото румънските хора са доста сходни с нашите и хората от групата масово се включиха.
Посрещнаха ни с хляб, сол и малка чаша с цуйка – местната ракия.
Сервираха ни огромен ордьовър, в който имаше зеленчуци, хайвер, колбаси и не знам какво още. Изкушавам се да го покажа.
На масата има бутилка портокалов сок на който е отбелязано bez zahar, а на минерлната вода че е от izvor… Личи си,че сме били тука.
В куверта има и неограничено количество вино. Не,че е лошо, ама решавам да се глезя, поръчвам седемгодишна резерва пино ноар. Фантастично и то на цена около 20лв. Защо няма румънски вина у нас, а ни пробутват френски и италиански боклуци, на същите цени.
Следва второ предястие, качамак със сърми в зелев лист. После пилешка пържола с картофи. И всичкото това само за 40 лв.
Тръгваме си към 10.30, може би има половин сантиметър сняг, но по пътя се разминаваме с два снегорина. Респект за румънците.
Пред хотела вече е натрупало.
На другата сутрин – 19 ноември 2023г. пак има великолепна закуска и пак в девет часа тръгваме на път. Вече е натрупало малко сняг и правя прощална снимка на Тамарка пред хотела.
Първо ще посетим замъка Пелеш, той е сравнително нов. Румънският крал Карол I (1839 – 1914) закупува през 1872 г. около 5,3 кв. км. земи за лов и строеж на лятна резиденция. Първите архитектурни проекта на замъка копират други западноевропейски замъци и кралят ги отхвърля като прекалено скъпи и лишени от оригиналност. Тогава германският архитект Йохан Шулц представя проект, който се харесва на краля: неголям замък в алпийски стил, съчетаващ италианските традиции с естетиката на немския неоренесанс.
Замъкът е завършен и на 7 октомври 1883 г. в него се състои бал по повод коронясването на Карол I, до тогава той е бил просто княз.
През 1947 г. след принудителната абдикация на румънския крал Михай I комунистическото правителство конфискува цялата кралска собственост, включително и замъка. Известно време замъкът е отворен за туристи, а през 1953 г. е обявен за музей. През 1975 – 1990 г. (последните 14 г. на комунистическо управление), замъкът и прилежащата му територия са затворени за посещения.
След Румънската „революция“ (1989) замъците Пелеш и Пелишор наблизо отново са отворени за туристи. През 2006 г. собствеността върху замъка е върната на бившия крал Михай I. Скоро след това в резултат на преговори между краля и румънското правителство замъкът отново става национално достояние като исторически паметник и музей, като в замяна румънското правителство заплаща на кралския дом 30 милиона евро.
Още като го видях замъка, станах фен на КаролI. На бях виждал толкова красив кралски замък. Дори приказния Нойшванщайн в Бавария изглежда като от дисниленд, а повечето от останалите копират тези във Франция. Без грандомания, с много вкус, прекрасно вписан в планината и някак много румънски.
Времето е малко мрачно и студено, но поне не вали. Та чакането във великолепния вътрешен двор не е толкова неприятно. А се налага изчакване, защото служителите пускат посетителите на групи и от входа и после от зала в зала. Доста мъдро решение за избягване на навалицата и осигуряване на спокойно разглеждане.
Изчакването дава възможност за разглеждане на двора, който си е едно произведение не само на архитектурата, а и на изкуството.
Фасадите са изрисувани и придават допълнително очарование.
В центъра има малък фонтан, който сега не работеше, а на стените дървени еленски глави, увенчани с истински рога.
Сериозен мъж е бил този карол, освен чувството за естетика и скромност, той е бил и добър владетел. По негово време, след руско-турската война получава северна Добруджа и излаз на море. През 1913, без никакви жертви завладява и южна Добруджа. А е бил и отличен съпруг, няма даже слухове за негови любовници. Същото и за кралицата. Те са от малкото монарси, които са имали само една обща спалня. Зя съжаление съдбата не е била благосклонна към тях. Единствената им дъщеричка умира на четири години. Карол е много почитан от румънците и вероятно за това много улици в страната носят неговото име.
След чакането влизаме в двореца и по парадната стълба попадаме в голямата зала. Това не е тронната зала, а мястото за приеми. Изящно изработеното дърво преобладава. Залата преминава през три етажа и има разкошен стъклен покрив, който може да се отваря. Първоначално с въртене на макари, а след това, с електричество.
Тук трябва да отбележим, че, за разлика от Верссай има и бани, и тоалетни, и парно, и електричество, още от построяването.
Следва оръжейната зала, с рицарски доспехи и много оръжие.
Интересно е,че доспехите не са били използвани в бой, а само на турнири. Карол е бил колекционер на оръжие и експозицията е впечатляваща.
Има и медно пано, донякъде свързано с нашата история. Битката при Никопол. Тогава, съюзническа рицарска армия е разбита от два пъти по-малобройните турци. Счита се,че основната причина е лошо управление и координация. То наистина трудно се управляват разноезични и много жадни за слава рицари от десетина страни. Някакво роля изиграват и сърбите, които в решителен момент се появяват в гърба на християнската войска.
Следва приемната и работния кабинет на краля. Пак изящно дърво и някаква скромност. Таваните са впечатляващи.
Витражите, също.
Продължаваме през библиотеката, в която имало над 30 000 тома. Освен любител на оръжията, кралят много четял. Сама по себе си библиотеката му била национална ценност, защото той получавал всяко първо издание от реномираните издателства в Европа, много с лични посвещения от авторите. Както се вижда библиотеката е на два етажа, от вторият имало вход водещ директно в спалнята. Мъдро.
Следва нещо като тронна зала в която са приемани официалните гости. Тя е по-скоро дълта и троновете са, за изненада, по дългата страна, при това не са един до друг…странно.
И тук има великолепен таван и също така великолепна камина. Интересно е,че камините в двореца, а те са навсякъде, имат декоративни функции. Отоплявано е с парно.
Минаваме през музикален салон, малка огледална зала и салон за пушене, които не ни впечатляват толкова, бяха си копие на подобни помещения от западните френски замъци. Малко по- елегантно-скромни.
Обиколката ни приключи с първия етаж, не можахме да погледнем втория където са частните апартаменти на семейството и където имало особено красиви бани. Жалко, ма и до тук сме преизпълнени с впечатления.
Излизаме навън и нашата екскурзоводка Таня ни прави снимка. Впрочем дамате се справяше прекрасно, имаше си записки, които ползваше и умело импровизираше на подходящите места. Използваме случая да й благодарим.
Имаме още половин час до времето за тръгване, бавно правим малка разходка из парка и се отправяме към местното кафене. Ядец, опашката е голяма и няма да имаме време да си го изпием. Посядаме все пак за малко.
Натоварваме се на рейса и се отправяме към Синайския манастир.
Той е построен е през 1690 – 1695 г. от румънския благородник Михай Кантакузино след поклонническото му пътуване до манастира „Света Екатерина“ на Синайския полуостров и е назован по името на полуострова. Впоследствие градът, който възниква около манастира, започва да се нарича Синая. При основаването на манастира са построени монашески корпус и църква (сега наричана „старата църква“). Манастирът е мъжки още от основаването му.
По време на Руско-турската война (1735 – 1739) манастирът е изоставен, а неговите ценности са разграбени. По време на обсадата на манастира от турските войски са повредени манастирските стени. Възстановяването на манастира след тези събития е завършено чак в края на XVIII век.
Кантакузино искал в манастира да има не повече от 12 монаси, колкото са били апостолите и така било в началото. През деветнадесети век манастирът се разрастнал и бил достроен втори двор и втора, доста по-голяма църква.
Първото което виждаме е камбанарията, вградена в стената на обителта. Под стряхата са изобразени дванадесетте апостола, по четирима от всяка страна. Мозайките са красиви, а надписите на български.
Влизаме в манастира. Едноетажни сгради, на един етаж, опасват големия вътрешен двор. Само сградата отделяща старата от новата част на манастира е на два етажа. Всичко е бяло и много чисто.
В големия двор е Новата църква. И отвън и отвътре не е нещо с което може да ни изненада. Хубава и сравнително голяма православна църква.
Тамарка купува две малки гривнички и за да не и връщат дребни (около лев и петдесет) и дават 12 свещи. Сещам се,че у нас Синодът продава една свещ за 80ст..
Палим ги на предвиденото за това място извън църквата.
После, през тунел в двуетажната сграда влизаме в малкия двор със Старата църква. Тя е като в приказките.
Впечатляваща е още вратата на църквата, запазена от седемнадесети век. Над вратата има надпис, от 1795г.
На камъка, на български е издълбан текст, свързан с ктиторите на църквата.
Вътре си е малко бижу, въпреки,че иконите и архитектурата са ни познати.
Задържаме се дългичко. Обстановката е особена, дъх на отколешни времена….
Пък и иконите, уж същите като нашите, пък с нещо различни… Просто сме два,все пак различни народа.
Времето се е оправило, има слънчице, постоплило се е. Нито в, нито около манастира, за моя изненада няма нито кафе, нито сергии. Няма и пейки, за щастие намираме един навес в края на големия двор, където можем да поседнем и попушим.
После бавничко тръгваме към рейса.
Откровено казано бях без големи очаквания, а то се оказа много интересно, макар и кратко пътуване.
Правя последна снимка в Румъния. Тук Тамарка е с лице към манастирската порта, а зад гърба й има интересна сграда, която някога е била хотел с хубав ресторант. От години обаче била затворена….
Тръгваме си към нас. По пътя спираме на голяма бензиностанция, за пиш и да изхарчим останалите ни леи.
Цените, според Тамарка, били като в нашето Фантастико, а знаем,че на бензиностанциите, навсякъде по света е скъпо. Ние конкретно си купуваме шоколади.
На границата пак има малък проблем. Че една дама е без лична карта си знаем, но по пътя още една си е загубила нейната. Е, проблеми почти няма. Слизат до компютъра, казват си ЕГН и личните им карти се появяват
И тук започва неприятната част на пътешествието. След чудесните румънски пътища, нашите ни се струват още по- отвратителни. Буквално се стръсках, даже ми се приходи до тоалетна и то не за пикане. Едвам устискех до Обнова, където спряхме за почивка.
Към 23ч. се прибрахме в София, малко по-късно и вкъщи. За съжаление малката Тамарка беше заспала.