Караулът е въоръжено подразделение, назначено за изпълнение на задачи по охрана и отбрана на бойните знамена, военните и държавни обекти. Така е записано в Устава за гарнизонна и караулна служба.
В нашия полк караулът беше организиран в три поста. Първият – на знамето. Там се стоеше на малък постамент, с автомат на гърдите в позиция свободно. При минаване на началник се заставаше мирно, а на командира на полка, при първото му преминаване, се вземаше „за почест“. Стойката беше два часа. По принцип нямаш право да слизаш от постамента. Това, особено през нощта, масово се нарушаваше – в добрия случай за да се разтъпчеш малко. В тежкия – за да приседнеш и дори заспиш на постаментчето. За регистриран случай на нападение върху знамето не съм чувал. Ама ако, това се случеше знамето да изчезне се предвиждаше уволнение на командира и разформироване на полка.
Втори пост охраняваше южната ограда на поделението, пред парка с машините. Дължината на охранявания участък беше около 500м. Там вече трябва да се разхождаш пред оградата и да следиш за нарушители. Частично оградата беше осветена през нощта от лампите в парка.
Трети пост охраняваше източната ограда и полкови и дивизионен склад за ГСМ. Дължината там беше със стотина метра по-голяма, а освен това трябваше да се наглежда и полковия свинарник. Строго погледнато той беше най- застрашен от нападение, от животни или цигани.
Освен в най-лютата зима, втори и трети пост бяха за предпочитане. Можеше да си ходиш, дори да поседнеш, забранено беше, но видимостта, дори през нощта беше добра и не можеха да те хванат в грешка, особено ако се поприкриеш малко.
За зимата беше предвидено гъбина. Страхотен дебел ямурлук с качулка. Без да го държиш можеше да си стои прав, в него си се чувстваш по-добре отколкото в палатка.
Караулът се командваше от началник на караула, при нас младши сержант. В състава му влизаше разводач, пак мл.с-т или ефрейтор. И по трима часови за всеки пост.
Съгласно Устава часовият е неприкосновено лице. Неприкосновеността му се заключава в :специялна защита на неговите права или лично достойнство от закона, подчинението му е само на н-к караула и разводача, задължението на всички лица да изпълняват разпорежданията му, определени от неговата служба и накрая – в предоставените му права да употреби оръжие в случаите предвидени в този устав.
На горното се гледаше съвсем сериозно и аз ще разкажа по-нататък за един мой случай. Ако пък застреляш някого, съгласно правилата никой нямаше да ти направи забележка, камо ли да те разследват. Такива случаи не бяха никак чести, бяха основно по границата. Считаха се за добро изпълнение на задачите. Стрелецът отиваше в болницата, на психолог, за десет дена и след това, за още двадесет в отпуск. Ако просто заловиш нарушителя пак имаше награда, но не повече от десет дни вкъщи. Малко зловещо, изглежда,че убийството се насърчаваше.
Но да се върнем към караула в полка. Задължително съставът беше от една и съща батарея. Веднага след обяд батарейният правеше инструктаж. Всеки път един и същ и всеки път с пълна сериозност. Обясняваше какво се охранява, какво точно трябва да правим през деня и нощта. Правеше препитване за познаване на записаните в устава задължения на часовия. Те бяха десет, много изчерпателни и особено много се държеше на десетото задължение „Да следи за поведението но постовото куче.“ При нас такива нямаше, но задължението трябваше да се знае.
Към 15 ч. началника на караула получаваше патроните – по 60 на човек и ги раздаваше. В 16ч. започваше разводът на караула. Той се провеждаше на посочения на снимката по-горе плац и се водеше от дежурния офицер – обикновено от батареята която е караул.
В развода участват още: дежурните по батареи с по двама дневални, въоръжени с ножове, дежурните по парк и дежурните по противопожарна защита.
Всички с чисти якички, лъснати обувки, пристегнати колани. Дежурния офицер прави преглед на оръжието и вида на караула и нарядите. После дежурният даваше кратки указания.
Няма да забравя как Бате Васко – ст.л-т Василев, всеки път ни казваше как да действаме ако забележим дипломатически автомобил в зоната на поста. Трябвало веднага да го спрем, дори ако се наложи, със стрелба и да го извикаме-него. Считах,че това е една от странностите му, но се оказа,че такъв бил момента от който тръгва шеметната кариерата на генерал Тотомиров, който след промените беше и началник на отбраната.
Случаят бил от началото на 60те години, караулният, изпълнявайки указанието на дежурния офицер Тотомиров, спира дипломатическа кола почти пред оградата на поделението (не нашето). Арестуват човека от колата, оказва се френското военно аташе. Намират в него фотоапарат, кой знае защо, вероятно защото не е очаквал такава реакция, той не е осветил филма На него имало снимки на поделението. Тогава спътници в космоса нямаше и такива снимки си бяха важни, а и чист шпионаж.. Заради снимките дипломатически скандал няма, а Тотомиров е предсрочно повишен. Явно и бате Васко гонеше кариера.
След краткия инструктаж дежурният офицер преминаваше пред всеки войник, да провери лично опрятността му. На караула проверяваше оръжието. Пак имаше ритуал. Автоматът се поставяше пред гърди, с цевта сочеща нагоре наляво. Изреваваше се „Автомат боен, празен, готов за проверка“.
Преминавайки пред началника на караула, дежурният офицер му даваше паролата и отзивът за дена. Това обикновено бяха думи от войнишкия бит. Например: парола „каска“, отзив „канче“.
След проверката следва сигнал на тръбача и се минава в тържествен марш пред дежурния офицер.
И тук е мястото да разкажа една весела история. Батареята застъпваше наряд. Само дето много хора бяха в разход и се наложи дори редника Христев, щатния ни тръбач да застъпи караул. Май останах само аз свободен и батарейния ме извика и ми каза,че днес ще му бъда тръбач.
Бях шашардисан, аз изобщо не мога да пея, пълен глухар съм, а тръба бях виждал само на снимка. Естествено доводите ми не бяха приети. Разпоредено ми беше заедно с Христев да отидем на щурмовата полоса, имало четири часа, щял съм да се науча. Мястото на обучение не беше избрано случайно, очевидно ми се намекваше, че ако не овладея тръбата бързо, ще се наложи да преминавам по полосата свирейки.
Заповедите не се обсъждат, отидохме с Христев и почна да ме обучава. Резултат нулев. За да излеза от положение смотах някъде тръбата и се явих на развода без нея, надявах се,че щеше да ми се размине.
Нищо подобно, в Устава точно беше указано, че три пъти по време на развода сигналистът подава сигнал. Батарейният винаги стриктно изпълняваше устава, в него не пишеше,че сигналистът трябва да има тръба. Точно в момента в който Уставът го изискваше заповяда „Сигналист Сбор“. Аз повдигнах ръце за да се види,че нямам тръба, нещо което той знаеше предварително. Той се усмихна леко и заповяда да свиря с уста. Пълен цирк, но нямах избор. Започнах с някакво „Ратата, ратата…“, батарейният леко се усмиха, и както е по Устав, козирува и разводът започна. После ми каза „Виждаш ли,че можеш“. Така почнах да бъда и тръбач. Никога не се научих, но на всички им беше интересно какъв сигнал подавах, когато надувах тръбата, дали е „За храна“, „Проверка“ или „Сбор на началниците например. Добре,че имаше дневно разписание и телефони навсякъде.
Иначе, почти щатен сигналист на полка беше познатият ви вече Костадин Христев. Дежурните по полк го предпочитаха, свиреше добре. Понякога тази служба беше малко рискована.
Беше събота, следобед. Уставно се бяхме излегнали в спалното. Вратата се отвори и дневалния изивика на Христев, че застъпващият дежурен по полк ст.л-т Василев го вика. Христев реши, че го бъзикат и отговори „Кажи му,че съм в мензис и не мога да дойда“ и се завъртя в леглото.
Не знам какво е казал дневалния на бате Васко, но след малко от коридора се чу ревът му. „Къде е тоя мръсник сигналиста?“. Всички скочихме от леглата и започнахме уж да ги оправяме. Христев излезе и след около 20 минути се върна с остригана коса и тръба в ръка. Тогава вече можехме да имаме коса и остригването минаваше за наказание, въпреки,че такова в устава нямаше. Такива…весели истории.
През 2000та години, заедно с мл-ст Петко Живков бяхме в Мюнхен, решихме да пием бира в кръчмата от която беше започнал биреният пуч на Хитлер. По пътя попаднахме на антикварен магазин, с кавалерийска тръба на витрината, такава като в нашия полк. Веднага решихме да я купим и на следващата снимка сме с нея, в поменатата бирария.
Но да се върнем към караулната служба. Разводът завършваше с тържествен марш. От плаца, под строй, във войската всичко ставаше под строй ( ако се придвижват повече от трима души), се отиваше в сградата на караулното.
Вътре имаше коридор и три помещения. Веднага до вратата, вдясно беше помещението за почиваштата смяна. Там имаше столове, шкафове за оръжието, маса и печка на твърдо гориво. След нея, пак вдясно беше стаята на спящата смяна, пак печка на твърдо гориво и пет легла. Срещу тази стая беше помещението на началника на караула – едно легло, печка и сандък за гранатите. След някакъв сакатлък било решено те да са под наблюдението на началника на караула.
Пред караулното, тогава имаше малък двор, заграден с ниска ограда. В него се разполагаше куршумоуловителя. Това беше стойка с височина около метър, върху която, връщащия се от пост караулен поставяше автомата си с цевта напред. Сваляше му пълнителя, задвижваше затвора за да излезе евентуално забравен куршум в цевта и натискаше спусъка. Нормално трябваше да се чуе само щракането на ударника. На около метър напред на същата стойка имаше монтиран сандък с пясък. Ако по някаква причина часовият е заредил автомата си, бил е достатъчно заспал, за да не изпълни горните процедури при натискане на спусъка ще има истински изстрел, който безопасно ще се забие в сандъка с пясък. Колкото и да е чудно от дупките в сандъка можеше да се види,че изстрелите не са били съвсем редки.
В поменатото дворче стоеше т.нар подчаси. Върналите се от двучасова стойка караулни, се редуваха през следващите два часа по 40мин като подчаси. Трябваше да наблюдават района и да предупредят караулните в помещението за евентуално нападение и по-често – за идващ проверяващ. Особеност на караулното беше, че нямаше тоалетна. По голяма нужда трябваше да се ходи в спалните, а по малка – в района. Масово бойците ги мързеше да се разкарват и пикаеха на югозападния ъгъл – най - близкия до вратата. В резултат на поне 20 пиканета на ден, 365 дни в годината, мазилката беще почнала да се подкожушва, а миризмата през лятото беше направо упойваща.
Не знам защо, ама командирът късно забеляза това и веднага предупреди „Който го хвана да пикае там ще му наръся пишката с пипер!“. Знаехме,че командирът си държи на думата и пикането по стената спря, ама още дълго време ароматът се носеше.
Смяната ставаше в споменатото дворче и веднага разводачът тръгваше с новите часови да смени старите такива.
Да си караул не беше толкова лошо. Два часа на пост, два часа почивка и два часа сън. На пръв поглед сънят ти се разбива. Ама в казармата го бяхме усъвършенствали, заспивахме още преди да стигнем леглото в спалното помещение. На постовете беше малко досадно, понякога студено, понякога много горещо. Но други проблеми нямаше. Караулът ставаше неприятен, ако ти се случеше повече от един път седмично, разбиваше ти се дневния ритъм. При нас това не ставаше, но имаше охранителни роти които даваха караул почти през ден и им се разказваше играта. Викахме им пингвини. Храната в караулното се носеше от столовата. Полагаше ни се и пакетче мас. Препичахме филийки на вечно горящата печка, мажехме ги с мас и поръсвахме с чубрица или с червен пипер. Това си остава едно от най- вкусните неща, които съм ял.
С вечерята носеха и бака с нещо което наричаха кафе. Ставаше за пиене само ако здраво му сипеш захар.
Произшествия в караулното ставаха рядко, но обикновено бяха със сериозни последствия. Е, най леките и без такива. Например, ако някой позаспал часови забрави,че е сложил патрон в цевта и при изпразване на автомата произведеше изстрел и куршумът попаднеше в куршумоуловителя. Това почти не се броеше.
По кофти беше, когато такъв тип караулен, защото му е било студено навън решава да изпълни операцията по изпразване на оръжието в помещението. Тогава куршумът се забива в стената, а понякога имало и кофти рикошети. В този случай се гледа да се трае, набързо се замазват дупките. А куршуми – за да се върнат толкова колкото са получени, винаги имаше. При всяка стрелба почти всеки си скатаваше по нещо. Ние, в РПКто имахме, наследство, два пълнителя с патрони. Твърдеше се,че в пехотните полкове с тези скрити запаси можели да водят бой поне час.
За времето на службата ми имаше два сериозни инцидента. Първият с нашата батарея, беше в началото на 1979г.
Случва се с участието на ефрейтор Атанасов и редника Чинчинов. По две думи за всеки, защото ги споменавам за първи път.
Ефр. Атанасов – Твърдия минаваше за най- добрият мерач в батареята. Беше стар войник. Не много висок, по скоро слаб, но само мускул. С изключително бърза реакция и невероятни изпълнения на висилката. Правеше се понякога на леко гламав, но си беше сериозно момче и добър другар.
Редникът Чинчинов – Чинчина, също стар войник. Също умно и добро момче, е не блестеше с изключителните физически качества на Атанасов, но си беше здрав и стегнат.
Та, докато са почиваща смяна двамата решават да се правят на каубои и да видят кой ще изпразни пълнителят на автомата, през затвора, пръв. Тази операция се извършва чрез много бързо изтегляне и пускане на ръчката на затвора. За да е по-вълнуващо го правят насочвайки автоматите си един към друг.
Редникът Чинчинов проявява по-добра бързина, но по-лоша техника, защото изпразва, през цевта, четири куршума срещу ефрейтора Атанасов. Както споменах ефрейторът е само жили и мускули и изглежда инстинктивно е усетил, че куршумът идва. Мигновено се свлича на земята и само два куршума го засягат – в ръката и рамото. Следва паника, Атанасов казва,че нищо му няма и не иска да се шуми.
Кръвта обаче блика и началникът на караула , мл.с-т Стоянов изпраща човек да вика доктора. Сам звъни на дежурния офицер, но тъй като той не му отговаря хуква към щаба за да го уведоми какво е станало и да се разреши извеждането на линейката.
Влиза при командира, а там няколко полковници, уставно иска разрешение да се обърне към командира после докладва „Ефр. Атанасов е прострелян от р-к Чинчинов в караулното. Разрешетее да изведем линейката“. После, преди да се усети, всички офицери излетяли от кабинета и едва успял да ги настигне пред караулното.
Ефрейторът Атанасов е откаран в болница, а Чинчинов – сменен от караул. По притеснен човек от него тогава май не съм виждал. Вероятно за да не му позволи да гледа само в една точка, му се намери работа, май да чисти коридора.
За щастие нещата се развиха добре. Твърдият се оказва сравнително леко ранен, бързата му реакция го е спасила. След седмица е отново при нас.Изненадващо не ги и наказаха сериозно – доколкото си спомням с по десет денонощия арест. Атанасов май дори не ги лежа. Толкова за случая, слава Богу размина се леко.
Вторият подобен случай беше, когато бяхме вече стари войници, в края на 1979г. С един от новобранците явно системно са се гаврили. Дошло време за караул. Там продължили, вместо да стои 40 минути „подчаси“, стоял два пъти по два часа. Накрая се прострелял сам. Не много качествено, за щастие някъде в рамото. Полкът настръхна, ама някаква сериозна реакция, каквато очаквах нямаше. Командирът изложи случая и това което ми направи впечатление, че завърши приблизително така. „Не можеш да се самоубиваш, такива хора не се погребват в християнско гробище, а отвън.“ Допускам, че е имало наказания, но във войската те се обявяват само пред равни или старши по чин. Абе случаят беше замазан, което никак не ми хареса. Направо срамна история.
Ще сменя тона с три мои истории по време на караул.
Първата. Месец март, Аз съм на пост пред южната ограда. Полкът води учебен процес на поляната пред мен. Идва обед, занятието приключва. Аз съм пред една дупка на оградата. Тя се използва от бойците, които по вечерно време прескачат до близката кръчма. Е, при излизане се обаждат на караула, но на връщане са шумни, за да не стане някой сакатлък.
Минаването през дупката скъсява пътя до щаба с поне половин километър. Та към мен, съответно дупката, се запътва командирът и ЗКПЧто – под.полк. Димитров. Правя леко нарушение на устава, допускам ги до около пет метра, а трябва поне десет. Вече по устав заемам за почест на командира. ЗКПЧто ми се усмихва и казва „Нали ще ни пуснеш“. Съгласно устава съм подчинен само на началника и разводача на караула и не трябва да допускам никога без тях да влиза. ЗКПЧто ми се усмихва и тръгва към дупката и ме пита „И какво сега ще стреляш ли“. Отговарям „Тъй вярно“, свалям автомата, за стрелба от кръста, и свалям предпазителя, чува се характерно тракане. В този момент се намесва командира „Димитров! Не се ебавай с караула! После ще трябва да те погребвам, а него да награждавам“. Димитров се позасмя и с командира поеха покрай оградата. Честно казано очаквах кофти последици, а то…на следващия ден командирът ме награди с три денонощия домашен отпуск. Ти да видиш!
Вторият случай. Август 1979г. към 2ч. сутринта. Безлунна нощ. Дежурният по полк лейтенант Апостолов решава да провери караула и леко да се изгаври.
Виждам двама души да идват към мен. Отдалеч почти познавам мл.с- т Живков – началник на караула. Не знам обаче кой е другият и уставно изревавам „Стой! Кой идва“, ако идваше смяната разводачът щеше да отговори, съвсем неуставно, „Баща ти с дамаджаните.“ Моят отговор щеше да бъде „Дамаджаните при мен, останалите на място.“. Майтап да става.
Ама Апостолов кара Живков да не спират, нали прави проверка, Пак по устав изревавам „Стой ще стрелям“ и притраках с предпазителя. Апостолов беше умен мъж и реши,че ебаването с караула не е хубаво и спряха. Н-к на караула извиа „Началникът на караула и дежурния офицер“. Можех да не се правя на интересен, защото отлично познах Живков, ама реших да карам по Устав: „Началника на караула при мен, другият на място“. Логиката на този ритуал е в това, че някой може да е опрял оръжие в гърба на началника на караула и по този начин да се доближи безпрепятствено до часовия.
После Живков ме питаше какво щях да правя ако бяха продължили. Казах му,че щях да извикам „Адаш залегни“ и да стрелям….. е вероятно във въздуха. Е този път не ме наградиха. Ама къде ти, какво е един лейтенат в сравнение със ЗКПЧто на полка… и то пред очите на командира.
Третият случай е съвсем весел. Стоя си на поста, неделя беше, и охранявам, освен всичко друго, и свинарника. Забелязвам, че вратата му е затворена с едно много измислено резе. Ама то е на кантар и е въпрос на време да падне и свинете да излязат. Много ми е скучно и решавам да се разнообразя. Бутам резето, то пада и свинете излизат на поляната. Веднага звъня на началника на караула, пак беше адашът Живков. Той на батарейния, който беше дежурен по полк. Веднага почиващата смяна дотърча и то с колове и започна да прибира свинете. Стойката ми мина забавно.
Понякога давахме караул на дивизионните складове в Калояново. Първият ни наряд съвпадна с първото въвеждане на часовото време, началото на април 1979г, та служихме час по-малко.
За разлика от при нас, според мен, там сериозна охрана не можеше да има. Маршрутът на часовия беше дълъг, май над километър, уж имаше две огради, ама не работеше осветлението, нямаше и сигнализация. През нощта, дори при най-сериозно носене на службата, някой обучен човек можеше да мине покрай теб, да сложи каквото трябва и да си излезе без да го усетиш. Ама това в крайна сметка не беше наша работа.
Имаше и още едно задължение, по гарнизонната и караулна служба – около веднъж месечно да бъдем „дежурно подразделение“. Всеки ден един от полковете от гарнизона на Стара Загора отделяше една рота(батарея), която играеше, денонощно, тази роля. Не беше свързано с особени задължения, освен това, че май 10 минути след повикване трябваше да сме на дежурния камион, да напуснем полка и да тръгнем за където трябва. А трябването беше свързано с някаква спешност в града. Нелошо измислено…сега май няма такива работи…то и войска няма.