Широко разпространено, тогава, беше че войникът е непрекъснато гладен. Беше си факт, войникът беше винаги готов да яде. За целта всеки си носеше, освен задължителното ножче и лъжица, с прегъната на две дръжка за да може да се събере в джоба на куртката – точно пред сърцето – до снимката на гаджето. В никакъв случай в казармата не ни държаха гладни. Ходенето на храна беше задължително и под строй, а лишаването от храна беше едно от абсолютно забранените неща.
Хранехме се, когато сме в поделението в столовата. Стара, даже много стара сграда, може би от царско време.
Не се хранехме на смени. Масите – за четирима души, побираха целия полк. Имаше отделна малка столова за офицерите. Без да е много привлекателна столовата се поддържаше сравнително чиста. Мозайката се миеше ежедневно от т.нар. „работно“. Това обикновено беше разчетът на едно оръдие, което за седмица ( или две, не помня точно) сменяше униформата с работно облекло в бял цвят и отиваха в кухнята за да поддържат чистотата.
От РПК то не давахме „рабтно“ счише се, ако , не дай Боже, се наложи, батареята може да се бие и без едно оръдие, но без РПК не може. Общо взето, момчетата, се справяха, е понякога с една и съща метла чистеха и пода и масите, ама болести нямаше. Службата в работното не беше много приятно, ставаха по- рано за да приготвят закуската, лягаха си по-късно за да обелят картофите и изчистят рибата.От друга страна пък, никой не ги закачаше за нищо, хапваха отбрани неща с „черпаците“, имаха си стаичка където поспиваха.
Едно от неприятните им задължения беше в „подводницата“. Така се наричаше миялното, защото непрекъснато беше във вода и даже биеше ток, та се работеше с ботуши и върху дървени скари.
Имаше три вани с дължина около 2 м. , широчина около 60см и с толкова дълбочина. В първата вана, в която доста често се пълнеше с топла вода се пускаха мръсните чинии – те бяха метални, от алпака. След кратък престой там те преминаваха във второто корито. Пълно с, пак не много често с топла вода, с много прах в нея. Пяната от нея обикновено преливаше.
От там чиниите се вадеха, една по една,избърсваха с мокър парцал и се пускаха в третата вана в която имаше хлорирана вода. След като всички чинии бяха престояли около час в хлора, водата се изпускаха и, с маркуч чиниите се измиваха с чиста вода.
И така три пъти на ден, по средно 500 чинии. От работното не винаги прецизно следваха технологията и понякога се случваше чинията с ядене да ти се изплъзне от ръцете заради мазнотията по нея. Много често се усещаше и че не е била добре измита от хлора. Но кой ти гледа. Всички, след втората седмица в казармата си изяждаха всичко. Лигльовците много бързо разбираха,че място за лигавене нямаше, защото само на вафли не може да се кара.
Сутрин често имаше „континентална закуска“ – масълце, обикновено сух салам (за да не се развали и да се изтровим), кашкавал или сирене и някакъв мармалад и мед. Обикновено това вървеше с чай.
Често слагаха и по едно яйце.Като правило, за икономия на време, вода и енергия, яйцата се варяха в чая. Чаят ставаше малко по-тъмен и по- богат на вещества. Яйцата, като правило не се измиваха предварително.
На всяко ядене се полагаше и четвърт хляб. Нямаше кой да го реже на филии. Ама истински хляб, по килограм, от фурна. За съжаление винаги от вчера. Доставения сутринта хляб влизаше като запас, в случай,че излезем по тревога. Топъл хляб ядяха само черпаците и работното.
Много обичах когато имаше супичка, т.нар.“сапунки“. Наричаха се така заради това,че им слагаха много тлъстини. Подозираше, че „черпаците“ и работното си отделяха не тлъстите част от месото за тях. Та сланинките плуваха като сапунчета в течността. Ама супичката беше винаги топла и като си я подправиш ставаше вълшебна.
Понякога се готвеше юфка и макарони, ама нещо не ми харесваха, наяждаш се, ама не вкусно.
На обед имаше супа или таратор, готвено с месо и някакъв десерт. Естествено и четвърт хляб. Впрочем, понякога имаше и допълнително, но хляб всеки можеше да си вземе поне още един път. В петък имаше задължително риба – обикновено скумрия, ама някога се случваше да правят и пъстърва на скара.
Вечер често имаше постна манджа с десерт. Върхът на бай Киро, готвачът, беше т.нар. „Формула 1“ – стар кокал с ученичка, т.е боб с варен ошаф. Спомням си,че една вечер Дукадинов си взе три боба и три ошафа. Отправих му бележка,че не трябва да се изхвърля храна. Той обаче, както винаги, правилно беше преценил силите си и си изяде всичко.
Празницине се усещаха и в кухнята, трети март, първи, 6 и 24 май, девети септември, 23 септември (тогава празник на армията), седми ноември. На първи май задължително имаше агнешко, чудесно опечено, в големи количества. Големите количества – заради факта,че много хора имаха свиждания и излизаха градска отпуска и имаше много допълнително. В интерес на истината агнешкото беше сравнително рядко в чиниите, но все пак, един път месечно. Пържолите и кебапчетата бяха доста по-чести.
На Нова година се празнуваше в столовата. В полунощ идваше командирът на полка да ни поздрави.Даже май даваха по чаша вино. Но беше общо взето тъжно. Веселбата ставаше после, в спалното, където почти позволено се пийваше повечко, а имаше и много колети.
Както вече се видя, храна имаше достатъчно, но веднага след излизане от столовата се отиваше на лафката.
Войниците се обслужваха през малко прозорче, офицерите и старшините можеха да влизат в малкото помещение вътре. Асортиментът беше скромен, баничките свършваха бързо, но вафли винаги имаше. Продаваше се и лимонада и цигари.
Когато бяхме на занятия извъан поделението обикновено ни даваха суха храна на всеки. По две кутии русенско варено, кутия рибна консерва и по половин кутия халва – за деня. Хлябът винаги се раздаваше централно.
Както се вижда хранеха ни достатъчно е понякога не много вкусно, но никой не би трябвало да се чувства гладен. А не беше така. Според мен защото храната беше едно от малкото удоволствия за войника. Да не се заблуждаваме много такива нямаше. Всеки си имаше календарче в което отбелязваше всеки изминат ден, мечтаейки си за Уволнението.
За това особено много се ценеше „цивилната“ храна. Тя се появяваше по два начина. Първият - от свижданията. Повечето родители идваха направо с кашони храна. Човекът със свиждането, по време на самото свиждане изяждаше максимум от кашона. Защото като се прибереше, още от портала беше поеман от колегите си. Обикновено се отиваше в Димитровската стая и там храната изчезваше за секунди, на принципа кой превари.
Вторият път за получаване на цивилна храна бяха колетите. Те, по същия начин се донасяха в Димитровската стая, като носещите ги се стараеха да правят това тайно, за да могат по-малко хора да се включат в разграбването.
Тайно, тайно, ама обикновено се събираха поне двадесетина човека около масата и като лешояди чакаха да се отвори колета. Съгласно правилата, кашона се отваряше от получателя и той имаше право пръв да си вземе нещо. Изчакването обаче приключваше с момента в който боецът отваряше колета.Следваше устремно спускане на ръце, като някои се качваха на гърбовете на други за да докопат нещо. Сещам се един случай в който Дукадинов хваща нещо, увито във вестник, което му прилича на луканка. Същото прави и друг боец почва дърпане, оказва се,че дърпат чифт чорапи. За втори опит нямат време. В кашона вече нищо няма и даже е разкъсан.
Със спането беше почти същия случай. Беше осигурено достатъчно време за сън, в общия случай. Спеше се от девет вечер, до пет сутрин и час следобед.. Е, особено старите войници гледаха телевизия, играеха карти или пийваха леко до дванадесет, ама шест часа сън обикновено са напълно достатъчни. Понякога, ама рядко се случваше да се наложи да даваш два наряда през ден. Пак уж ти се осигуряваха осем чса сън, но разпределени на порции от по два часа, беше малко съсипващо. Ама това се случваше рядко.
И въпреки това на всички непрекъснато ни се спеше. Причината – по време на сън времето минава по – бързо, а вече споменах,че целта на всички беше Уволнението да дойде по скоро.
За това, когато занятията се провеждаха в класните стаи, повечето бойци заспиваха на петата минута. Аз лично имам случай в който съм спал, на позицията на Шабла, когато в съседство стреляха 100мм оръдия. Да уточня, че при тяхна стрелба, прозорците на помещенията, намиращи се на 300м. от позицията се оставяха отворени за да не се счупят стъклата. А аз сладко си спях, опънат на пода на станцията, въпреки,че през нощта си бях спал осем часа.. Нали вече отбелязах, че „В казармата, само проспаното време не е загубено“.