В Чешнегирово и първа среща с батареята

По това време там беше базиран 25 изтребително – бомбардировъчен полк. Две години преди това той е бил превъоръжен с новите тогава МиГ 23. Малко преди това беше влязъл на въоръжение в СССР. Съвсем модерен самолет. Командир тогава беше подполковник Михайлов и имаше 24 самолета МиГ23, май и транспортен самолет и хеликоптер.

Позицията на батареята беше в югоизточния край на пистата.(тъмното петно на снимката). Задачата ни беше да пазим летището от щурмови самолети, които, не дай Боже, щяха да решат да го атакуват. Очевидно са разчитали на батареята, за да решат да я поставят на летище с толкова модерни самолети.

Спалните помещения и битовата част бяха на около1.3 км. – в горния среден край на снимката. На позицията имаше изграден малък полу- подземен бункер, носещ гордото име БКП – батареен команден пункт. В него се намираха радиостанциите на батареята, имаше и „спарка“, две легла, едно над друго за дежурните радисти. Постоянно там имаше двама души. По двама души, денонощно трябваше да има и във „Ваза“та. Идеята беше, че при тревога, радистите ще я приемат и обяват. В рамките на около 8 минути операторите ще задействат радиолокационната станция, в рамките на 9 минути батареята ще дотърчи от битовата част и на десетата минута ще сме готови да открием огън. Интересно е,че това стваше, по-нататък ще опиша екстремен случай.

Та, почти веднага след клетвата ние се появихме в Чешнегирово, къдто батареята беше на дежурство вече повече от месец.

Срещнахме се с хората, с които щяхме да служим още почти една година

Най-напред видяхме батарейния командир, старши.лейтенант Петър Петров. Строен, як двадесет и осем годишен мъж. Той беше завършил школата за запасни офицери в Плевен. Продължил редовната си военна служба в полка и след това остава в него като младши лейтенант и взводен командир.. Очевидно се е справял добре, защото вече беше станал командир на батарея. Познаваше отлично оръдията, твърде слабо радиолокацията, но осигуряваше пълна възможност на операторите (т.е. на нас) да си вършим работа. Определено беше строг, даже суров и никак не се притесняваше да набие някого.

Правеше го сериозно, не в изблик на гняв, а някак бащински. Преди да започне да налага винаги си сваляше часовника. Няма случай обаче някой да е ял бой без причина. Разбираше службага, знаеше какво прави и считаше, че проблемите на батареята трябва да се решават в нея. Никога не е натопил някого пред висшестоящото началство. Имаше особено чувство на хумор, а в случай на най-добро разположение на духа, обикновено след стрелби, не се притесняваше да си изпроси някоя цигара. Не мога да кажа,че докато бяхме на служба, беше любимият командир.

Само дето, вече повече от 40 години, след уволнението продължаваме да се събираме на „батарейни занятия“, като през 2018 г. бяхме над 30 човека от четири набора. А мл.с-т Петров, още на първата ракия, вдигна наздравица за него и каза „Ако ми се наложи пак да служа бих искал да е под Ваше командване“. Още помня как му се насълзиха учите когато му дадохме думата. Честно казана, му завидях, след повече отчетвърт век двадесетина мъже да са готови да тръгнат след теб….в бой…..Та явно е бил командир на място.

За л-т Апостолов, командир на първи огневи взвод вече споменах. Командир на втори огневи взвод беше някакъв безличен фазан, който изобщо не съм запомнил.

Командир на нашият взвод РПК беше старшина школник (фазан) Ставракев. Умно момче от Смолян, приет история в СУ, без никакво отношение към войската изобщо и към радиолокациите в частност. И той обаче се стараеше по никакъв начин да не ни пречи, напротив, стараеше се да ни помага. Не ми е ясно как е взел изпита за станцията. Пак в нашата станция, като оператор 1, (това което през цялата си служба правех аз), беше назначен сержанта Велчев – Джоско. Якичик, но малко тантурест и бавен човек. Той беше решил да става военен преди две години, бяха му дали чин младши сержант, но като свръхсрочно служещ носеше сержантски пагони. И той твърде слабо познаваше станцията, но като Ставракев не пречеше. Имаше и един случай, който затвърди това му поведение.

Една от най-важните ми задачи, а и от решителна важност за ефективната стрелба беше синхронизирането на оръдията със станцията. Процедурата включваше изкачване по стълбичката до покрива на станцията, където беше чинията. Насочване и синхронизиране на оръдията чрез оптически прибор, слизане по стълбата обратно и заемане място пред пулта. Като трениран изпълнявах тази операция за около 3 минути. Нали бях парашутист, слизането го правех чрез скок, с което печелех секунди.

Веднъж, на някакво занятие (за щастие без стрелби) Джоско реши да изпълни тази операция. Първо се катери бавно до покрива, после почна да се ориентира в прибора, за да свършиш работата трябваше да се поприведеш. В този момент батарейният усети, че нещо се забавя и го видя на покрива. Изкрещя „Стига се гъзурчи бе Шаран! Георгиев качвай се бързо!“ след това, за да му позапази авторитета довърши “Това не ти е работа, ти трябва да стоиш пред станцията и да ми слушаш командите.“ Деликатен човек беше батарейния.

А иначе Велчев минаваше за ебяч. Докато бяхме на Чешнегирово често ходеше на Пампорово, където се представяше за руски разузнавач, помагащ на българските другари. Веднъж обаче срамно се разканспирирал, като на сутинта подбутнал дамата и й казал „Мръдни да пусна една вода“.

Иначе се носеха слухове как…любил една девойка на капака на багажника на москвича – на скалния бряг на Шабла. Така яко клател, че добре,че в колата бил скрит старшита……… който с ръка натискал спирачката, та колата не полетяла в прапастта.

Тъй като играеше за известно време и за старшина на батареята се опитваше да се прави на играч. На дребно – с някоя туба нафта и кашон русенско варено. Иначе не беше лош човек.

На първото ни „батарейно занятие“ през 1995г. батарейният рапортува за това кого е оповестил. Търсил и сержанта Велчев. Нямало и следа от него, даже жена му не знаела къде е, от години. Завърши „Вероятно е убит“. Нищо чудно ако е решил сериозно да навлезе в тъмния бизнес.

Да се върнем към пристигането ни в Чешнегирово. След като се запознахме с батарейния и сержанта Велчев следва и запознанство със старите войници.

Ще започна с р-ка Константин Пашев. Той беше оператор на индикатора за кръгов обзор на станцията. Най важният пост. Той трябваше, по целеуказване от полковата радиолокационна станция да намери самолета и да ми го подаде на мен. Моите задачи бяха по-скоро рутинни не толкова сложни. Пашев беше блестящ оператор, нямаше пропусната цел. Това се дължеше на интелигентността и спокойствието му. Реагираше бързо и навреме. Удоволствие беше да се работи с него. С нас се държеше нормално, е ако нещо трябваше да се чисти, естествено трябваше да го правят новобранците. Играеше бридж и беше много доволен,че и аз го мога. Особено на Чешнегирово дълги часове играехме в станцията.

Никак не обичаше войската изобщо и дисциплината, в частност. Беше извел до невероятни върхове принципът „В казармата само проспаното време не е загубено“. Обикновено се измъкваше последен от леглото. Даже старшината когато влизаше да ни вдига ревеше „Пашев ставай!“

Беше пловдивчанин, завършил английската гимназия, после завърши международни отношения. В един момент беше представител на „Панасоник“ за България. Разказвал ми е весела случка.

Току що е заел поста и още кара малко полско фиатче. Спират го за нещо катаджии и между другото го питат какво работи. Той честно отговаря. Представител на „Панасоник“ за България. Катаджията казва на колегата си „Я му пиши и един акт за подигравка с длъжностно лице“ После дълго време работи в Япония, след това стана доцент в Нов български университет. Завърши кариерата си като високопоставен брюкселски бюрократ. Изкара там повече от десет години. Снимката му е някъде от началото на този век, когато му помагах да си строи къщата в Бистрица.

Следващия за който ще кажа е редника Костадин Христев. Той беше оръдеец, седалката му беше точно зад оръдието, седи се малко разкрачен и при отката на всеки изстрел то стигаше буквално влизаше между колената му.

Беше и добър войник, и по-важно – добър човек. Определено имаше и още си има чудесно чувство за хумор. Е естествено с някои странности. Например, когато отиваше в тоалетната се събуваше по гащета, отмерваше от рулото с тоалетна хартия две свои височини и гръмогласно обявяваше „Някой ако ме търси да знаете къде съм.“. С нас се отнасяше повече от приятелски, но беше станал най-черна бройка на командира на полка.

Случаят е следният. Полкът пристига на зимна Шабла. Заради някаква издънка Хрестев е накаран от старите да прави лицеви опори. Командирът, точно тогава, минава покрай прозореца и вижда ситуацията. Влита в помещението и пита кой го е накарал. Христев отговаря, че го прави пособствено желание. Командирът побеснява, но Христев не променя отговорът си. Казвал ми е,че се страхувал какво ще се случи със стария войник, който го бил накарал. Какъв човек нали.

После гледаше да не се появява около командира, а ако това се случваше всеки път беше захапван за нещо. Беше му казал,че няма да го пусне в полагаема отпуска. Според правилата можеше да го направи и вместо отпуска Христев щеше да получи мешка сапуни и транзистор „Ехо“

Веднъж пък, на Шабла, когато бяхме на плаж, обърка партийния секретар на кърджалийския полк със свой приятел. Гмурва се, хваща го за кракат и го обръща с главата надолу във водата. Партийният веднага се оплака на командира. За всеобща изненада той не се запали (май недолюбваше партийните кадри) и случаят приключи тихо. Христев.обаче стоеше скръстил ръце, като Наполеон пред Вакарел и с мрачен глас ми каза. „Службата се гаври с мен Геца“. Да отбележа, че във войската аз бях Гецата – от Георгиев.

А командирът, дотолкова не беше го забравил,че на едно среща, само с новобранците каза,че този мръсник най- вероятно сега ни тормози най- много. Почувствах се длъжен да отговоря,че това изобщо не е така. Командиртъ ме погледна малко недоверчиво, но замълча.

Та по време на службата Христев, с дълбоко познание на материята пишеше два трактата: „Що е извращение и има ли то почва в трета батарея.“ И „Що е полагаема и може ли да я получи р-ка Христев“.

Пословичната му доброта и човечност напоследък се професионализираха стана дякон в катедралната църква на Пловдив.

На снимката мл.с-т Добрев и Христев по време на „батарейно занятие“ през 2005, когато даже влязохме в поделението.

Следващият за който ще кажа няколко думи е младши сержант Иван Францов Добрев – Добрето. То във войската всички прякори са точни, но неговият беше най-точен. Изключително добър човек. Беше и отличен радист, спечели някакво републиканско състезание, получи 10 дена отпуск и трябваше лично да получи някакъв нагръден знак от министъра на отбраната – Георги Джуров. Само дето вече се беше уволнил, все на него се случваха такива неща. Ама наградата трябваше да се получи и вместо него беше изпратен мл.с-т Живков. После цяла седмица не си ми ръката и се ръкуваше с всеки за да му предаде допир до министъра. Последното си е шегичка, която се разпространяваше из полка.

Добрето се водеше главна курва на батареята. Това беше защото беше началник на радистите. А радистите си седяха в класното и си чукаха по апаратчета, докато другите мръзнеха и търчаха навън. Т.е. бяха като ученички, а от ученички до курви има само една крачка. Та за това, на Дорето, като началник му викаха така.

Само веднъж съм го видял да крещи, Бяхме на Шабла, вечерта преди стрелби се оставяха няколко души по машините. Един от тях – радистът Петров си слушал цяла нощ радио и изтощил батериите на станцията. Та тогава Добрето беше побеснял, ама някак се оправи със ситуацията. Връзките ни след армията продължиха, даже ми строи къщата в Камен бряг.

Най- близък приятел на Христев беше ефр. Теодор Христов. Умно, но абсолютно невоенно момче. Пък и все имаше някакви проблеми със стъпалата и ходеше по чехлички. Беше ни и комсомолски секретар. Завърши икономика, а след промените се впусна във мутро финансовия бизнес. В един момент се срещат с Дукадинов пред президентството, пред някакъв скъпарски джип. Почват да си говорят, по едно време излиза шофьора от колата и носи на Христов мобифон, нали помните – онези големите. С почтителен глас му казва „Търсят Ви господин Христов“. Като такъв бизнесмен танцува кратко и после се наложи да бяга в щатите, където живеел в мизерия. Христев му бил на гости. После се чу че починал, ама Христев не вярваше, считаше че щял да го усети. По скоро се направил,че е умрял за да се скрие от кредиторите… Всякакви хора имахме в батареята.

Ще спомена още няколко души: Ефрейторът Флоров беше от Долни цибър на Дунава. Вместо пощенски код можело на писмото да пишем „Деде му е рибар“. Беше механик водач на първо оръдие и возеше батарейния. Веднъж само беше без каска, сгафи нещо и батарейния го наложи с флаговете по главата. Остана в полковия фолклор с това как обявил веднъж тревога. Влетял в помещението и изрева „Батарея опайте! Тревога!“. Точно преди да се появим се беше прибрал от отпуск по болест. Бил е на някаква бригада, Флоров бил на някакъв камион, върху голяма купа сено. За да привлече вниманието на някакви девойки почнал да прави маймунджилъци, при коте паднал от коло 3.5м и то на глава. Още му личеше малко - почти не говореше, а иначе почти не млъкваше. Симпатяга си беше. Друг забележителен механик водач беше р-к Илиев – Парж. Не беше лош водач, падаше си по майтапи, искаше да остане на служба и го постигна, но в кърджалийския полк.

Най - интелигентен всред механик водачите беше р-к Кирков. Това май определено му пречеше защото получил прякора Лако Делийски. Това е наследствен полкови прякор на механик водач съборил повече от два пъти стълб на портала. Иначе умно и възпитано момче.

Симпатичен механик водач беше и р-к Маринов от Караесен. Викаха му Вафлата, май заради любовта му към този продукт. Мл.с-т Стоянов, от Бургас беше командир на второ оръдие. Незнайно защо му викаха Барсалата. Отлично познаваше и организираше оръдието си и батарейният много го ценеше. Той беше мартенец, т.е.влязъл не октомври, както повечето войници, а през март и до уволнението му остоваха по-молко от пет месеца. Беше възпитаник на полковата школа за младши сержанти. Висок, як и грубоват. Бая грубичък беше и към новобранците.

Мартенец и също от школата беше и Боян Христов, също командир на оръдие. От него нямам хубави спомени, Подличко ни топеше и тормозеше. Беше получил някаква отпуска по награда и заработил едно бебе. Батарейния казваше „Като ви пусна в отпуска ебете като коне. После трябва да ви пускам пак – за да се жените“.

Интересна фигура беше пловдивчанинът р-к Мурджев - Мурж. Той определено беше умно момче и това правеше тормозът му на новобранците още по-неприятен. Беше висок и як и като такъв – пълнач на оръдие. Новобранците хич не го обичахме и когато дойдоха нашите новобранци и се оказа,че един от тях му е братовчед…. стъжни му се службата на момчето. Наложи се даже да го преместят от батареята.

Р-к Илиевски от Пловдив беше разузнавач. Интелигентно момче. Ако имам крайно неприятни спомени това от е р-ка Попов – Попа. Як простак. Все нещо беше недоволен и си го изкарваше на новобранците – включително чрез побои. Намери подходяща реализация в живота – надзирател в пловдивския затвор.

Май изброих почти всички, а за Твърдия и Чинчина ще говоря специално по-нататък, че съчинението взе да става като поменик. Първоначалното впечетление в Чешнегирово беше тягостно. Вкараха ни в спалното. Огромно помещение с около сто легла на два етажа. Амортизирани кревати, мърляво дюшеме, само дето печка на твърдо гориво нямаше, за да съвпадне напълно с описанията на спалните помещения които правеха колегите ми в института. С нас в помещението беше и охранителната рота на летището. Това бяха хората, чиято задача беше да дава караул за охраната му. Не много приятна служба – почти през ден наряд.

В края на помещението имаше малка стая с телевизор,но тя беше достъпна само за старите войници – най-малкото защото в нея можеха да влезат най-много двадесетина души. Тоалетните бяха вътре в сградата, но в доста мизерно състояние, същото за умивалнята.

Първоночалното впечатление се оказа напълно погрешно.

Първо, мърлявото помещение се оказа лесно за поддържане. Дневалните хич не бяха натоварени, даже можеха спокойно да си излизат из поделението по време на наряд.

Проверки на практика нямаше. За ВВСарите (военните от летището) ние бяхма друга територия, която изобщо не ги интересуваше. Имаше леко пренебрежение, съчетано с малко уважение заради кашишката (пехотинската) простотия. Първото не ни притесняваше, а второто ежедневно доказвахме в столовата. Спускахме се в нея с ревове, ВВСарите крещяха „Пази храната батареята влиза!“. А от който не внимаваше, особено на закуска се отмъкваше нещо от чинията. Така е във войската имаше лаф „Авиацията започва там където уставите свършват.“

Нашите офицери си правеха график и изчезваха, дори за цяла седмица. Най-често оставяха само сержанта Велчев, а и той гледаше да не се занимава с нас. Без началници животът на войската си беше почти цивилен. Пловдивчани масово си ходеха вкъщи за по ден два. Следобедното ходене до града пък си беше почти ежедневно.

Интересно, че въпреки горното, като ни вдигнаха веднъж по тревога общо взето не се издънихме. А Пашев го извадиха от басейна в Новотела. Имахме блестящя система за оповестяване, което включваше научаване за тревогата преди още да е обявена.

Храната, както в повечето поделения на ВВС (военно въздушни сили) беше по-добра. Лафките – няколко, при това не като нашата, с едно прозорче, а с просторно помещение за посетителите. Даже се пушеше вътре, нещо което по принцип си беше забранено. Можеше да седнеш да си изпиеш, сравнително доброто еспресо, почти като в цивилизацията.

Имаше голям кино салон в който, всяка вечер, се прожектираше филм, такъв какъвто се прожектираше в Пловдив през същата седмица. Имаше и голяма библиотека.

Споменах, че на позицията постоянно имаше четири, пет човека дежурни. Тях никой за нищо не ги закачаше, често дори не идваха и за храна, саво един от тях вършеше това. Умирах да съм дежурен по станция. Четях си, наслаждавах се на гледката. Е вярно спането не беше най-удобно – на шалте на пода на станцията, вечер понякога беше студено. Ама после Дукадинов докара ток от близка букса. Това е бетонов хангар за един самолет, засипан с пръст. Та си инсталирахме калорифер. Системно играехме бридж.

Освен, че пазехме летището, пребиваването в Чешнегирово беше отлична възможност за трениране на разчета на радиолокационната станция. Беше като електронна игра, ама с истински самолети. Тогава, за разлика от сега, полетите баха почти ежедневни – и дневни и нощни. Следяхме самолетите още от излитането. Засичахме ги на пределно разстояние. Почнахме да различаваме (по отметките) гражданските от бойните самолети. Дори МиГ 21 понякога се появяваха, и ги различавахме от тукашния МиГ23.

Спокойна и направо приятна служба. Както обичаше да казва редника Христев „Чешнегирово е санаториум за стари изтормозени бухалки от 61 зенитен полк.“ Имаше даже и песен, която се пееше с мелодията на уволнение.

В Чешнегирово се ходеше два пъти в годината, дежурствата се редуваха с другите батареи и с още май два зенитни полка с нашия тип въоръжение.

На нас все ни се случваха хубави сезони. Единия път беше в сезона на фъстъците. Отядохме си. За окол час разходка из нивите се събираше кило фъстъци, което после се печеше на тенекия някъде в горичката на поделението.

Влизането и излизането през оградата изобщо не беше проблем. Караулните ни познаваха и изобщо не ни спираха. ВВСарите впрочем правеха същото.

Много често се ходеше до с.Богданица. От позицията то беше на само 1.5 км. Почти толкова, колкото до спалните помещения. Ходеше се главно за алкохол, а понякога и за да се хапнат кебапчета. Когато се излизаше вечер трябваше да се внимава. Трябваше да се срещнеш с караула, да му кажеш,че излизаш и кога горе долу ще се върнеш. Второто, за да може караулния да предупреди сменящия го войник. Да е предупредено момчето, да не вземе да се уплаши и да стреля по теб.

Доста често караулните идваха в нашето БКП, да поседнат, да ударят по едно и да си поприказват. Мл.с-т Добрев не им даваше да влизат вътре с автоматите. Все пак те бяха с бойни патрони. Това добре, ама ведъж, късно вечерта, л-т Апостолов решава да провери позицията. Натъква се на автомат на входа. Уж още беше новобранец, ама се сеща първо да му свали пълнителя и след това да влезе. Заварва спокойна обстановка, хората си пийват по малко. Всички се притесняват, особено караулния, за такова нещо спокойно можеше да отиде в затвора. Ама Апостолов си беше пич и случаят изобщо не стана широко известен.

Пиенето в Чешнегирово си беше почти ежедневие, но изцепките – рядкост. Изключение беше р-ка Лебанов, който почти всяка вечер се напиваше като свиня и повръщаше и пикаеше без да става от леглото, просто се обръщаше настрани и се облекчаваше.

Имаше, за всички дежурства само един случай който можеше да завърши зле и то на първото ми Чешнегирово. Пият си спокойно момчетата в БКПто ама им свършва, в късна доба алкохола. Богданица е наблизо,но там всичко е вече затворено. Тогава решват да идат до селото на един от бойците и да си вземат ракия от родителите му.

Речено – сторено. Качват се на Зила и тръгват. Кара го не щатния шофьор, а човек без книжка. Стигат селото, вземат алкохол, но на връщане им свършва бензина, на повече от десет километра от поделението…..Кооофти, ама ние трябва да се справяме с всяка ситуация и не се отчайват. На километър имало стопански двор, а в него, за щастие камион. Успяват да източат гориво и по живо по здраво се прибират. Като след години разправиха този случай на батарейвия той бая се стегна и даже каза на жина си: „нали съм ти казвал,че винаги съм бил на крачка от затвора.“ И беше прав, ако ги бяха хванали, пияни, с камион всред полето, ами ако бяха катастрофирали…. щеше да го отнесе и той. В армията за всичко е виновен командирът. Не лош принцип впрочем.

В Чешнегирово щях да стана свидетел на свирепо извращение. Не от ВВСарите, а в Кечеджииско поделение което имаше там. КЕЧ не означава „кралска елитна част“, а „квартирно експлоатационна част“. Те се занимаваха с подръжка и строителни работи от каквито всяко летище има непрекъснато нужда. Съставът им беше предимно от малцинството.. Та веднъж безцелно обикаляйки, не помня с кого бях, видях доста голяма, стационарна бетонобъркачка. Стана ми интересно, нали съм инженер та реших да погледна.

Картинката беше следната: група стари войници караха един, очевидно млад боец да влиза в бетонобъркачката, щяли да го въртят в нея, нещо се бил издънил. Отлично знаех,че в бъркачката има едни „ножове“ с които бетонът се разбърква. Казах им,че не са добре и ако трябва да вземат да натупат провинилия се. Обясниха ми, че и с тях го правили, било нещо като традиция в КЕЧа. Заставало се по специален начин, застопорен в ножовете… Пък и не го въртели дълго, за да не му се завие свят и да се изпусне. Не ми беше работа, ама нещата можеха да свършат много зле. Обясних им, че ако се изпусне, най-вероятно ще загине и ще отгърмят в затвора за години. Не беше достатъчно. Взе да ми писва, вече бях стар войник, даже ефрейтор, пък и от “кашимерията“. Казах им, е не много културно, веднага да се разкарат иначе ще ги изпортя на дежурния офицер и той хич няма да им се зарадва. Неохотно се разкараха.

След години стана известен гаден случай, пак от КЕЧа. Бяха вкарали маркуча на компресора в дупето на момчето и го бяха надули. Пак било някаква тяхна традиция, ама явно са прекалили нещо и момчето почина. Е те това е извращение, а не като тези в нашия полк. В сравнение с извращенията в КЕЧа нашите бяха като детски закачки. За тях ще пиша по- нататък.

Малко преди ние да дойдем – на 7 ноември 1978г. денят на октомврийската революция, тогава национален празник се случва почти весела история. Всички пловдивчани, нелегално, са отишли да си празнуват в града. Младши сержант Добрев седи самотен в БКПто. Няма начин. Нас ни командват от щаба на протвовъздушната отбрана в Труд и от време на време проверяват как сме, нали носим 24 часово бойно дежурство.

Неочаквано му звънят от портала – пристигат няколко коли с полковници и генерали. Добрето се обажда в помещението, но там няма и пет човека. Без да се бави изскача от БКПто, включва агрегата на станцията, включва и нея, подключва и оръдията и даже ги завърта. Все неща които не се очаква да може да прави. В това време идват и малкото останали в поделението бойци. В режим на управление от станцията на оръдието е нужен само пълнач, ама операторите ги няма…. Кофти, ама ние сме си с късмет генералите идват по друг повод – софра за празника. Ама след това на Добрето му викахме човекът батарея…. Много умен, много схватлив, много любознателен и сръчен си беше.

И още една весела история от едно отиване на Чешнегирово. Батареята се оформя в колона и през града достига до гарата където се товари на вагони за да стигне до летището. Та по този маршрут, точно на един от най- натоварените булеварди на града, в час пик, на р-ка Флоров машината изгасна. Батарейният побесня, даже взе флагчетата, ама се усети,че наоколо има цивилни и не е удобно да налага с тях Флоров по главата. Беше интересно да се гледа отстрани, безсилният беснееш вътрешно командир. Задръстване стана километър, появиха се и катаджии. Все пак машината накрая тръгна, а и на батарейния му беше поминало та нямаше последствия.

На Летището само веднъж ни направиха проверка. За сметка на това дойдоха цял самолет генерали и полковници, включително руснаци. Естествено те бяха дошли да проверяват авио полка. Все пак обърнаха внимание и на нас.

Ние съответно се бяхме подготвили. Даже бяхме направили (аз), на голям кадастрон, схема на батареята, огневи зони и т.н. Батарейният, и той лъснат, с показалка обясняваше какви са ни задачите.

Имаше полети и ни накараха да захванем самолетите и да проведем симиулативна стрелба. Вече познавахме и зоната на летището и самолетите, така че нямахме проблеми.

Само дето накрая, един от съветските генерали поиска да види как се сменя цевта на оръдието. Това се налага след около 40 бързи истрела, защото от загряването цевта се раздува и почва да „плюе“ снарядите.

Операцията беше многократно тренирана и момчетата се впускат да я изпълняват. Само дето генералът ги спира „Не така момчета, то е горещо, трябва с ръкавици“. По този повод, командирът на оръдието, мл.с-т Живков разбира защо в един сандък има пет чифта азбестови ръкавици. Малка издънка, но като цяло проверяващите останаха доволни.

В Чешнегирово си беше супер, но след това връщането в полка беше неприятно. Още повече, че първия път стояхме само двадесетина дни. А в полка ноември и декември беше времето на тревогите.

Почти винаги се знаеше,че ще има тревога и се вземаха мерки. В началото някои от новобранците си лягаха с дрехите. После се понаучихме и се ограничихме само с поставяне на обувките под кревата. Тревогите се обявяваха обикновено малко преди пет часа, та не ни ощетяваха съня. Мисля,че са пет минути трябваше да се облечем, да вземем оръжието, противогаза и каската от оръжейната и да се изнесем от сградата. Следваше търчане до парка, качване на машините и напускане на поделението.Май всичко това трябваше да става за 20 минути. Понякога тревогата свършваше с излизане на машините пред навесите.

Дори при не много добра натренираност нормативът винаги се покриваше, дори в редките случаи в които тревогата беше неочаквана. Задачата на тревогите, освен „да се ебе майката на войника“ беше да свикнем да се изнасяме бързо от поделението, за да не може врагът да ни удари когато сме накуп в него.