61 зенитен артилерийски полк се формира през 1964г. на територията на стари артилерийски казарми. На следващата снимка може да се види територията му.

В годината преди да влезем са завършени новите корпуси – учебен и спален. Все още съществуваха старите спални, станали складове и огромните конюшни и складове за сено.

Впрочем ние бяхме в трета батарея, която всички наричаха конската. То и батарейният беше с ник нейм „Конят“. Според полковите легенди, това била последната батарея която сменила конската тяга с влекачи.

Все едно, полкът от самото начало е въоръжен с 57мм зенитни оръдия С60.

Проектирането му е започнато още през 1944 г. и е прието от съветската армия през януари 1950 г. Оръдието се тегли от влекач АТЛ, На разчета са необходими 3-5 минути, за да прехвърли оръдието от походно положение до бойно и 6-7 минути обратно.

Ето малко техн.данни.:

Оръдието се оказва много успешно. Първите му бойни изяви са още в Корейската война, когато го доусъвършенстват и става гръбнак на виетнамсата ПВО по време на войната със САЩ. После и иракчаните свалят няколко америкнаски самолета с него по време на „Пустинна буря“.

Предназначението му е да осигурява въздушна отбрана във фронтовата зона, където самолетите летят по-ниска и със скорост до 400км/ч. Може да стреля и с бронебойни снаряди по танкове и бронетранспортьори.

Все още се използва, украинци и руснаци се стрелят с него, по наземни цели и по дронове. Гледам,че вече го качват на камион, което го прави по мобилно.

Първоначално е предвидено да стреля самостоятелно, само с данни от далекомериста на батареята, който определя разстоянията и грачи резултатите към разчетите.

Разчетът, в този случай е от 6 човека: двама мерачи – движещи ствола по азимут и наклон, поставяч на разстояние, поставяч на вятър, пълнач и командир.

Да не забравяме механик водача на влекача АТЛ. Машината е от втората световна война, но е непретенциозна и лека за обслужване и ремонт. Виждал съм снимка на такъв влекач в съветската станция в Антарктида. Е рядко вдига над 30км/ч, ама, това е положението.

Както вече отбелязах, оръдието е можело и още може да стреля само с далекомерист, но още през 50те години батареите са оборудвани с радиолокационна станция (СОН), която може да захване самолета от около 30км и да го подаде, вече на визуален контрол на Прибора за управление на зенитния огън (ПУАЗО). Това е комбинация между механичен изчислител (със зъбчати колела) и оптичен далекомер с голямо увеличение. Това ПУАЗО пък е свързано, с кабели, с оръдията и ги насочва по самолета. Тези съоръжения останаха на въоръжение чак до края на осемдесетте години.

Още в края на петдесетте обаче, конструкторите обединяват СОН и ПУАЗО в нещо по компактно и с по-големи възможности.

Радиоприборен комплекс „Ваза“ влиза на въоръжение в СССР в началото на на 60те години на миналия век. При нас се появява някъде през седемдесетте, т.е. минаваше за ново оръжие, все пак беше 1978г.

Комплексът се състоеше от радар за насочване и вграден компютър. Странното е,че „Компютърът“ е съчетание от механична сметачна машина, пак със зъбчати колела и лампови платки.

Оборудването е поставено на автомобил Урал-375. В прибрано положение антената, заедно с предавателната система, се спусната в кабината.

Радарът осигурява ръчно кръгово или секторно търсене на цели , свързан е с телевизионно-оптичен мерник и можеше да получава целеуказание от оптично устройство - зенитна командирска тръба.

Има мерки за защита от радио шум, избор на движещи се цели, компенсиране на смущенията на ъгловата реакция, автоматична настройка на честотата, избор на амплитуда, колебание на честотата на повторение на импулса. Станцията осигурява откриване на цели в обхват до 50 км, автоматично проследяване - до 40 км.

Имаше удобни столове и печка, зер „електрониката“ не можеше да работи на студено.

По това време полкът се състоеше от четири батареи, батарея за управление, транспортен взвод, тилова част и лечебница, дано не изпускам някого.

По щат в батареите имаше 6 оръдия, взвод РПК и взвод за управление – радисти и разузнавачи. Заедно със сержантите и офицерите това прави около 60 човека. През 1978 обаче, полкът беше кадриран, оръдията станаха реално три и батареите бяха по около 40 души. Взводовете за управление и РПК не бяха пипани. Батареята за управление също беше в пълен състав и така полкът тогава броеше около 200 човека.

Командир беше майор (м-р) Кольо Пеев Червенков, тогава на 39 години. Среден на ръст, изключително як, с не слизащо от лицето му строго изражение. Вдъхваше респект и увереност,че ще бъдем умело командвани, ако не дай Боже ни се наложеше да влезем в бой.Познаваше всички по име.

Няколко случки, които може би го характеризират добре.

Вижда командирът някакъв боец, който се влачи по плаца с драматично скъсани обувки. Привиква го и му нарежда да се яви със старшината си. Кара старшината да си събуе обувките и да ги даде на боеца. Без повече разговори. Ясно е,че до минути войникът е вече със здрави обувки.

След тревога, едно от оръдията не можа да напусне парка. АТЛът не щя да тръгне. В четири часа след обяда батареята беше строена в парка. Лично ни показа как се бута верижна машина – с лостове. За около 30 минути изкарахме АТЛа от поделението. Повече случаи на закъсване при тревога нямаше.

Някакъв стар боец се беше зверски напил и за да си разнообрази вечерта беше почнал да налага новобранците с каиша и то – с токата. При което за малко да извади окото на един от бойците. На сутришния развод командирът казва:“Моята основна задача в мирно време е да ви върна на родителите ви в състоянието в което сте дошли. А този мръсник иска да ми попречи да изпълнявам основната си задача в мирно време. За което, полк Мирно! Наказвам го с двадесет денонощия арест. Ама не в гарнизонния арест, където ще ходи в бирената и месокомбината. Всяка вечер, след вечеря, капитан Пътников (лекарят на палка) го преглежда и дежурният офицер го завързва за това дърво, където ще спи. През деня да му се намира непрекъснато работа“….след малка пауза добявя „В този полк извращения мога да правя само аз!“.

Понеделнишки развод. В този ден полкът се строява с пълно бойно снаряжение, даже с каски. Командирът, които обикновено идваше пръв от офицерите, този път е закъснял и направо приема строя. Накрая пита дежурния офицер, не помня кой беше, дали е имало произшествия в неделя. Лейтенатът отговаря „Тъй вярно“ и тръгва да излиза от строя за да обясни. Командирът изревава, че не му е нареждал да идва при него и го пита за произшествието. Лейтенатът, вече няма избор и изревава „Редник….не помня името, беше заловен да ебе в царевицата“. Блокът с царевица граничеше с полка.Настъпи тишина. Командирът разбра,че сам си е изпросил ситуацията, за секунди замълча, после всички разбрахме,че е намерил решение, по лицето му се разбра. Постави въпроса на батарейния му командир „ Откога не е излизал в градска отпуска?“. Батарейният нямаше възможност и да мисли даже та веднага отговори – „от две седмици.“ После извиква редника пред строя и му постави въпрос „Откога не си излизал в градска? . И ако ме излъжеш ще трябва да си търсиш друго място да дослужваш“. Боецът отговаря „От почти два месеца.“ Пак следва тишина и после, с ясен командирски глас се обръща към командира на батареята „Така е другарю старши лейтенант. И ти два месеца да стоиш тук, и ти ще ходиш да ебеш гаджето в царевицата и да ти влизат сламки в гъза.“ С това случаят беше приключен.

Пак понеделнишки развод. Пред строя е изкаран един боец който обикновено сме виждали само в работни дрехи – беше свинарят на полка. Униформата и нахлупената му каска му стоях не просто необичайно, а някак гротескно. Командирът го гледа строго и с елемент на презрение. „Срам ме е да ви кажа какво е направил този редник! Вчера на проверка е идвал заместник командира по тила на дивизията. Решил да провери и свинарника. И какво заварва там! Редникът (не помня име) ебе свинята! Вместо да си направи чикия като хората! И то пред зам.командира на дивизията! Срам!“. Все пак не го върза на дърво, а го прати просто в ареста.

На Шабла командирът прави проверка в кухнята. Открива скрит свински бут, който черпаците са подготвили да си го готвят. Червенков побеснява. Строява всички от кухнята, включително сержантите и почва да ги млати с бута по главата. Май някога закараха в лечебницата след случая.

След тридневно занятие по полето полкът се завръща в поделението. Машините се измиват и вкарват в парка. Командирът нарежда да се пусне банята и всички да се изкъпят. Обявява и че утре ще се спи до шест. После си тръгва. След него си тръгват и батарейния, взводния и старшината. Така се замотаха нещата,че останахме неизкъпани. На другия ден, в тринадесет часа командирът строява цялата батарея и със строг командирски глас казва приблизително следното: „Вчера батареята е останала неизкъпана. Днес си разделяте батареята между тримата и във времето ви за почивка водите хората на баня. Плащате от джоб И да не съм разбрал,че сте си обединили групите!“. Батарейният изревава „Слушам“ и следобед ни водят в града. Явно по това време е имало още поне три обществени бани. И весела случка в нашата баня. С нас се, къпеха и виетнамци и един от тях, като видя богато окосмения Флоров каза „Ти много коса“.

Весели случки, ама сме научавали,че че командирът не цепел басма и на началството, когато се е налагало. Страхотен офицер – страшилище за НАТО. После стана заместник командир на зенитната ракетна бригада в която беше преобразуван полка.

Втори човек в поделението беше заместник командирът по политическата част (ЗКПЧ) подполковник (подп.) Димитров. Имаше вид по- скоро на университетски преподавател, винаги с тъмни очила с диоптър. В сравнение с командира направо си беше цивиляга. Имах за малко по-преки контакти с него, когато реши, заради овладяния ми почерк, да пиша историята на полка. Беше осигурил книга с красиви дебели корици и около две седмици, под диктовката му пишех историята на полка. Не беше неприятно, защото другите по това време имаха по неприятни занимания.

В тази история подробно се описваше формирането на полка, доставянето на материалната част, командирите и офицерите, занятията и получените награди. Най- интересен беш случай от 1965г., Полкът е на бойни стрелби, ама не на Шабла, а някъде в района. Изведнъж над него, на височина под 500м прелита турски самолет, вероятно снима. После прави завой и пак прелита над следящите го оръдия. Нямало обаче кой да даде команда „Огън“. После май бяха сменили командира…

Третият по важност човек беше копитан (к-н) Радиков – началник щаба. По пруска традиция, това е най-интелигентния и мислещ офицер( другите да не се обиждат). Нямам, а и не ми се полагаше да имам впечатление от работата му, но намираше време за обикновенни разговори с войниците. Споменаваше се,че на няколко пъти помагал при сложни ситуации – дори семейни. Хубав човек, за съжаление почина през 2023.

Отлични спомени имам за майоар (м-р) Стойков – началник на радиолокациите. С него имахме непрекъснат контакт –нали бяхме в РПКто. Изключително интелигентен, познаваше отлично станцията и я поправяше за минути. Много обичаше да си беседва с р-ка Дукадинов, нали и на него станцията му беше станала хоби. Беше доста цивилен човек.

Спомням си как веднъж имаше проблем в станцията и долетя батарейния да го кара да я оправя по-бързо. Майорът го попогледна и му каза „Другарю старши лейтенант, затворете вратата отвън.“ После измърмори „Понякога са много тъпи тези батарейни.“

Колоритна фигура беше и началника на артилерийското въоръжение – м-р Гешев. И той, като Стойков, отлично познаваше работата си и познаваше проблемите на всяко оръдие. Не се притесняваше, при нужда, да раздава някой зад врата. „Ходете се оплаквайте където искате и без това ми е писнало от служба.“, казваше след това. Интересен беше и м-р Желев, Газта. Той отговаряше за химическата отбрана. Беше постоянно с цигара в уста и казваха,че влизал в учебните газови камери без противогаз.

Капитан Генев беше началник на разузнаването. Едър хубавец, с хубаво чувство за хумор. Освен за разузнаването отговаряше за кражби в полза на поделението. Веднъж, с камион и десетина души откраднаха десетина пейки от парк „Самарско знаме“.Времето е избрано подходящо – след полунощ, ама силно завалява. Натоварили пейките, тръгнали да се прибират, капитанът решил да почерпи по бира в някакво денонощно капанче. Позабавили се, а после камионът, на център на града, отказал да върви. Вече се съмвало…. Сложна ситуация, ама капитанът се оправил.

Аз съм участвал в кражбата на около 100м. бетонови елементи за канавка, от които имахме нужда. Свършихме бързо работа, но този път ни почерпи в поделението.

В щаба имаше и един доста мрачен капитан Шопов. Не знам за какво отговаряше, но когато беше дежурен по полк редовно се напиваше още в 22ч., веднъж минава към полунощ на проверка, изкарва батареята в коридора, всички са по гащи, включително и аз, въпреки,че съм дневален.

По новия устав дневалните имаха право да почиват между чаршафи, в часовете в които им се полага сън. Той ме захапва, защото просто не се беше запознал с новия устав. Чест му прави,че ме накара да го донеса, устава, и да му покажа текста. Дори ме похвали за това,че си знам правата и не се притеснявам да си ги защитавам.

Щабното войнство няма да е пълно без началника на тила – Джон Силвестър Кури. Прякорът му идваше,че обръщението към почти всички беше „Куре“. Той май не беше учил военно училище, а беше от тези офицери станали набързо такива през петдесетте години. Ама май си се справяше със службата, бяхме нахранени и обути.

Трябва да спомена и партийния секретар - капитан Сталев, когото наричахме Питкин, заради забележителната му прилика с известния английски актьор. Не можах да разбера какво точно прави в полка. Като партиен шеф не даваше дежурства, та нямахме много контакти с него.

Имахме и комсомолски секретар, л-т Марчев, малко шушумига си падаше, ама иначе не беше глупав то май не можеш да си на такава длъжност и да не си малко такъв. Иначе се държеше много добре с нас. Никога не ни е създавал проблеми.

Ще завърша щабните кучета със старши лейтенат (ст.л-т) Васко Василев – Пластмасата. Споменавам го накрая, но не на последно място. Прякорът си дължеше на факта,че беше претърпял катастрофа и тежка операции, при което бяха заменили някои от частите му с пластмаса.

Той беше възпитаник на пехотното училище в Търново и си беше жив кашик завеждаше административната служба. Тъй като не можеше да се изявява при оръдията компенсираше с изявите си като дежурен офицер. Това беше офицерът който поемаше полка след пет часа следобед и отговаряше за случващото се през следващите 24 часа.

Та той влагаше цялото си усилие в тези 24 часа.Полагаха се грижи за градинките – окосяваха се с джобни ножчета. Изскубваха се всички бурени, непрестанно се метеше. Ще цитирам Владев „ Коронния номер на бате Васко – Пластмасата, в качеството му на дежурен по поделение беше в караулното да подаде команда: " Турски десантчик на покрива на караулното - действай"! След уволнението се окза голям симпатяга. Да ти припомня и за подп. Абрашев ( Н-к на Автомобилна служба)! И той като Тиловака - Дон Кури си имаше коронен лаф: " Да го е&@" Да я е&@" …и така търсеше из поделението подчинената си деловодителка : “КъдеЙ тая Калинка бе да я е&@?”

Е списъкът на обитателите на сградата на щаба няма да е пълен ако пропусна ст.л-т Гоцев. Т.нар. Спец. Офицерът от военното контра разузнаване (ВКР). Той имаше отделен кабинет където системно канеше хора от полка. Стараеше се да поддържа тесни контакти за да може да си върши работата.

Когато влезеш при него, обикновено те канеше на удобното канапе и предлагаше цигара. На коментара,че министъра е забранил пушенето на закрито отговаряше,че тук си под покрива на друго министерство. Като практика ти задаваше въпроси от които не се интересуваше и следеше да изпуснеш нещо.

Първият ми контакт с него беше след караул. Около обяд, вкараулното се появява Гоцев и влиза в стаята на началника на караула – младши сержанта Живков. По това време той има право да спи и това и прави. Както казваше, събудил се от неясно чувство за опасност. Вижда Спеца и скача. Гоцев го успокоява, казва му да продължи да спи и го „помолва“, след караула, заедно с разводач (т.е.аз) да го посетим. Цял следобед сме си мислели къде и какво сме сгафили. После отидохме на срещата. И до сега не знам за какво ни повика и какво точно го интересуваше. Както и каква информация всъщност сме му дали.

Ето и една весела случка станала с него предната -1978г. Двама бойци от батареята ни са в отпуск и решават да се пошегуват с р-ка Пашев, като му изпращат следната телеграма, от романът „Златния телец“. „Леля Берта се завърна от Техеран. Товарете портокалите в бурета.“ Естествено телеграмата първо стига до бюрото на Спеца. Той вика р-к Пашев и го почва отдалеч. Как са родителите му, как е семейството. Има ли роднини зад граница. Пашев отрича, а Гацев подкупващо го пита. „А леля Берта?“Пашев казва,че няма такава. Тогава офицерът тържествуващо му поднася телеграмата. Пашев веднага разпознава текста и обяснява,че това е шега от приятелите му. Допуска грешка и им казва имената. Голяяяма грешка. После и те ходят да обясняват на Спеца защо са се шегували с него. На ст.л-т Гоцев приятел му беше р-ка Христев, който се грижеше за малка цветна градинка, която Спеца беше направил под прозореца на кабинета си.

По две думи и за командирите на батареи.

Ст.л-т. Боньо Бонев – командир на първа батарея. Той е фазан останал на служба. Фазан е срочнаслужещ, преминал едногодишна школа за запасни офицери.и прекарващ втората година на службата си в поделенията. Някои от фазаните оставаха на служба и бяха не лоши командири. Такъв беше и Боньо. Добре си водеше батареята е понякога понатупваше някого, ама това си беше в реда на нещата.

Ст.л-т Камунински – командир на втора батарея.. Беше си от военното училище в Шумен. Интелигентен, сериозен и не много типичен офицер. В смисъл не толкова агресивен и не толкова солдафон., ако знаете какво значи това.

Ст-л-т Петър Петров – командир на нашата трета батарея – за него повече по-нататък

Ст.л-т Златко Иванов – командир на учебна батарея. Тя беше учебна, защото в нея се подготвяха младши сержанти за командири на оръдия в зенитните части на втора дивизия. Той си беше живият устав. От поведение, до последното копче на униформата. Подготвен отвсякъде офицер. Няма данни да си е позволявал да шамароса някого. Много по-жестоко гонеше по устав. Минаваше малко за натегач. Веднъж, изпълнявайки твърде буквално заповед на командира, завърза по дърветата половината си батарея, защото се бяха напили през нощта. Чак на командира му стана неприятно като видя на сутринта грозната картинка. Нашият батареен никога не би направил това. Според твърдото му убеждение, проблемите на батареята ни се решаваха в нея..

Командир на батареята за управление беше ст.л-т Николов. В тази бетарея беше „Пеперудата“ – радиолокационна станция която можеше да открива самолети на разстояние около 100км, „водеше ги до около 40 и след което те се предаваха на отделните батареи. Там имаше и свързочници и планшетисти.

За автомобилен състезател минаваше и командира на транспортния взвод л-т Чепела, само прякора му помня. Заради подвизи по пътя, командирът в един момент му прибра книжката. Ще цитирам (тогава) лейтенант Владев за това как се е появил прякора му Чепел. „Измисли му го ст.лейт. Динко Ганев ( свързочник от БУ) - докато тренирахме да опознаваме самолетите на вераятния противник по силуетите и опознавателните им знаци на борда и крилата! Кольо тъкмо изтрезняваше рано сутринта и Динко Ганев го бъзика : Кольо, ти можеш ли да разпознаеш стар Чепел от нова Татра само по силуета на кабината …и оттогава стана Кольо - Чепела!

В полка имаше и лечебница, със стационар от 6 легла. Май никога (за щастие) не се напълни. Началнис беше капитан Пътников. Симпатяга, с отлично чувство за хумор. В Стара Загора беше по-известен като автомобилен състезател.

Клетвата наближаваше и строевата подготовка придоби основно значение. А иначе свикнахме с режима в поделението.

Ставане в пет, физ зарядка, лична хигиена и закуска. Следваше нещо като сутришна проверка от старшината. Униформата трябва да е сравнително чиста, обувките лъснати до блясък. Якичките – чисти. В кепето – две игли, едната с метър черен, другата – с бял конец. В джоба на куртката, тефтерче и химикалка, джобно ножче и особено се държеше на гребен и огледалце (нищо,че бяхме остригани нула номер). В тефтерчето пък трабвоше да имаш преписана военната клетва и при нужда да си записваш неща, които не трябва да забравяш. Понякога това ставаше по разпореждане на старшината.

Следва сутрешен развод, с вдигане на знамето. После – до 12 занятия, по техниката или в класните стаи. На обед офицерите си отиваха, а ние влизахме в столовата. После в лавката и до три часа свободно време. Даже, като стар войник можеше и да си полегнеш. От три до четири – почистване на личното оръжие. В четири офицерите пак идваха и до шест имаше някакви занятия – обикновено физически.

Следва вечеря, после споменатата вечерна разходка, ако сте забравили под строй и с песен. После вечерна проверка и сваляне ня знамето. След като флагът беше долу прозвучаваше чукане на токовете на обувките, една в друга, символизиращо падането на още една керемидка от къщата на службата.

В осем часа задължително се гледаха новините по телевизия, след това лична хигиена и в девет – сън. Доста досадно и еднообразно.

Така или иначе дойде време за клетвата. Положихме я на централния булевард на Стара Загара, на шести ноември. После ни пуснаха в първа градска отпуска. От София бяха дошли баща ми и девойката с която си другарувах. Малко тъпо ми беше… службата едва започваше.

Малко след това ходихме на стрелби с личното оръжие, нищо особено. После ни изпратиха при батареята ни на летище Чешнегирово. Не знам защо все го наричахме ЧешнИгирово.