През 1973г. завърших 27 гимназия. Моите съученици влязоха в казармата, а аз, тъй като по това време бях само на 16 години влязох да следвам във Висшия инженерно строителен институт. Завърших през март 1978 и есента получих повиквателна.
На 1.10.1978 проведох скромно тържество по изпращане войник. От снимките се вижда, че са присъствали съучениците ми Божидар Николов и Алексей Алтънов, както и Стефан Льочев – Милорда, Никола Николов – Ник и Чавдар Банев от пещерния клуб. Беше и Красимира, девойката с която си другарувах по това време, както и нейната сестра.
Нямаше роднини, нещо се бях разсърдил на баща ми, а майка ми беше на някакъв санаториум. Впрочем, за това скромното тържество се проведе на „Раковска“203. Гостите се забавляваха, а на мен ми беше откровено тъпо. Не, че не обичам промените ама…
На следващата сутрин в, седем часа, бях на гарата за да хвана влака за Стара Загора. За моя изненада там дойде баща ми (не бях му обяснявал кога и откъде тръгвам). Стисна ми ръка и ми пожела лека служба.
С пристигането ми в Стара Загора се осведомих къде е Кольо Ганчево и как се стига до него. После се остригах и не без трепет в сърцето се озовах на портала на поделението.
Там вече имаше навалица от новобранци, родители, приятели, приятелки. Май само аз бях самичък. Нещо което, впрочем никак не ме притесняваше „И сам войнът е войн“.
Започват да ни извикват по имена. Оказа се,че за под 26 180 сме около 40 човека. Минаваме през портала и минаваме на нещо като преглед при лекар. Пълна формалност. После старшината ни раздава униформите. Следва качване на камион и отиване на баня – в някое от поделенията в града. Връщане в поделението и настаняване в спалното помещение.
Сградата на спалните е съвсем нова, пусната е миналата година. На четири етажа. Настаняват ни на партера в помещение с около 40 легла. Хубави русенски легла, напълно оборудвани и оправени. Светло и чисто. Пък и ние сме едни такива чистички, изкъпани, в миришещи на ново вълнени униформи.
Оставят ни за малко на мира и се възползвам за да се ориентирам в обстановката. На стената има опис с имуществото. Красиво написан, в рамка. Последната точка е „Венер с кибрит – 1бр“. Решавам,че венер е някакво военно съоръжение….после се оказва,че е фенер….
Чета и дневното разписание. Ставането е в 5ч – не много приятно. Но преди вечерна проверка има предвидена вечерна разходка. Очарован съм, представям си как с някой колега се разхождаме из парка и обсъждаме текущи теми. За съжаление времетраенето – 15минути ми се видя малко. После се оказа, че разходката е в строй и с песен. Добре,че беше само 15 минути.
Тоалетните са на етажа, с голяма и чиста умивалня. Има и две клетки с душ, но за банята по-късно. Битовите условия не съответстват на ужасиите които ми бяха разправяли колегите от института.
Появява се младши сержанта Гицов. Симпатичен войник – втора година. Обяснява ни културно програмата до края на деня. Показва ни как се зашиват якички и как се навиват партенки. Предаваме в склада цивилните си дрехи и се отправяме на вечеря, която е в 18.30ч. Разрешено е на тези които си носят храна да си я изядат. Естествено храната става обща. За съжаление апетитът го няма. Хората са малко притеснени. Присламчват се стари бойци, които сериозно помагат.
Преди вечерна проверка, още е светло, почваме да разбираме за какво ще става дума. Получаваме по една самоделно направена метла от клони и ни пускат да метем нападалите листа. Вечерна проверка и сън. Лично аз заспах като отрязан.
На следващия ден в пет часа гръмва музика. „Сбогом Мария“ на Емил Димитров оглася поделението. Плочата е повредена там където се пее „Ще се върна след 700 дни“ и думите се повтарят почти минута, докато ди джея не я премества. Младши сержанта почва да подвиква и да ни призовава на физ зарядка. Този път тя е лека – почти като в училище.
Ние сме т.нар. новобранска батарея и старите войници ни гледат все още само с любопитство. Е, някои реват като вълци и обещават разни неща, когато отидем в бойните батареи.
След зарядката, сутришен тоалет,сапуните са все още луксозни, одеколоните – също. Следва закуска. По този повод да кажа две думи за храната. Беше изобилна, от качествени материали, но доста често – не особено вкусна. Манджичките се наричаха сапунчета, заради системно тлъстото месо в тях. После се оказа,че „черпаците“ предварително отбират хубавите части от месото за тяхна употреба.
Все едно, никой, никога не е останал гладен, което в армията си беше закон.Дори за тежко провинение не можеха да те лишат от храна. И въпреки, че яденето не липсваше, в минутите след храна всички новобранци се редяха пред лавката за вафли. И въпреки,че движението през първия месец беше почти непрекъснато всички наддадоха с поне два килограма.
И за още един новобрански феномен – запекът. Оказа се, че почти всички си носихме лайното по цяла седмица. Било от смяната на обстановката и стреса. Ама после нещата се нормализираха, аз дори влязох в двукратен режим – сутрин и вечер.
На следващия ден бяхме разпределени по батареи. Ние се оказахме в трета. Оказахме се само 12 човека. Нея година полкът беше безобразно кадриран, но за това по-късно.
Минали са повече от 40 години, но все по неуслужливата ми памет работи добре когато става дума за неща от миналия век. Та накратко ще кажа по някоя дума за тези които си спомням. Някои от снимките са от срещи на батареята години след събитията.
Ще започна с редника (р-к) Лебанов. Той беше също вишист – завършил Висшия икономически институт Даже беше женен и с две години по-голям от мен. Не много симпатична личност, все се мазнеше, все се пишеше за приятел с всички, а не беше така. Освен това беше откровен алкохолик. Все гледаше да докопа нещо за пиене и се напиваше като кирка. Често повръщаше без да става от леглото което създаваше проблеми. Първоначално беше, заедно с мен в РПКто (радиоприборен комплекс),но след едно яко запиване и последвало неприлично поведение, батарейният го наказа, като го назначи за пълнач на едно от оръдията.
Следва р-ка Дукадинов, беше завършил техникума по електроника, много точен, много академичен и най-добрият строевак. Когато маршируваше го правеше съгласно всички изисквания, съвършено изправено тяло, движат се само краката и ръцете. Главата леко повдигната, погледът като на есесовец, насочен само напред. След като изхвърлиха Лебанов от нашия разчет той зае неговото място и се справяше блестящо.
Борислав Петров – категорично невоенен човек, на когото службата определено не му харесваше. Беше радист и то, казват добър, но все изпадаше в някаква грешка и в тази връзка го гонеха повечко. Днес е уважаван лекар, токсиколог, във военномедицинска академия, но така и не се е военизирал…недолюбваше службата той.
Р-к Василев. Голям здрав младеж от Стара Загора. Не говореше много, но беше отличен мерач. Втората година го направиха младши сержант и командир на оръдие. Ожени се в казармата и даже му се роди дете, но за това – по-късно
Р-к Борислав Минов,( вляво) от София, дребен, но жилав, по-скоро тих, но много добър другар. Също отличен мерач и също го направиха командир на оръдие.
Р-к Дончо Иванов, до него, – от Раднево, шофьор на газката на взвода за управление. Всеки гледаше да е в добри отношения с него, защото техните му идваха често на свиждане и му носеха интересни неща за хапване.
Р-к Иван Исайков, от София. Малко дребен и по-скоро свитичък. В началото и на него службата не му понасяше много. Веднъж, като го будех за да застъпи дневален тежко въздъхна и каза „Кучешки живот!“
Р-к Илиев. Е на този човек службата се оказа най – тежка. Както всички по-високи хора и той беше малко непохватен, съчетано с възпитание, деликатност и малко липса на самочувствие. А тази комбинация е вече лоша за казармата. Често се издънваше и май единствен беше обект на чести извращения. После си стана добър инженер, но с много лоши спомени от казармата.
Р-к Тончев - Бай Луко. Той си беше от Стара Загора и даже беше нещо като племенник на полковник (полк) Луканов – началник на зенитната артилерия във втора дивизия, в която служехме. Много здрав физически симпатяга, с малко тарикатско чувство за хумор. Той играеше гръмката длъжност разузнавач.
Имаше и един абсолютно невоенен човек. Пухкаво мамино дете – музикант. И за него намериха място – санитар в лечебницата.
Вероятно пропускам поне двама души, но в общи линии това бяхме новобранците в батареята. Старите войници бяха около два пъти повече, което предполагаше „дупе да ви е яко“.
Него ден разбрахме,че батареята ни е на бойно дежурство на някакво летище. Звучеше тежко и авторитетно, но и за това – по-нататък.
Същия ден се запознахме с взводния командир – лейтенант (л-т) Апостолов. (някои от снимките са от срещи на батареята през годините).Новобранец като нас, той този ден май за първи път идваше в полка след военното училище. Беше заедно с май още двама лейтенанти Радослав Владев и Русев, които също започваха службата си в поделението.
Апостолов беше най-представителен, висок, красив с интелигентен израз. Униформата му стоеше чудесно. Май цяла сутрин се занимава с нас и тогава понаучихме къде точно сме попаднали.
Него ден ни направиха и снимки за военните книжки и за да можем да изпратим такива на гаджета и родители. Какво момченце съм бил. На 22 години. Боец за образец. Май още на следващия ден ни раздадоха автоматите – АК-47 и почна безспирното им чистене.
Започна привикване към армейския живот. Физ. зарядките станаха по-сериозни. Аз нямах проблеми, вече бях скачал с парашут и мъкнал тежки раници по баирите, пък и бях на 22, та физическите натоварвания не ме затрудняваха. Не за всички беше така, градските момчета виждаха зор с бягането и лицевите опори, особено когато това се прави по фанелка и с обувки с цинтове.
Посвикнахме с армейския речник. Изрази като „Моля“, „Извинете“, „Може ли“ излязоха от употреба. Непрекъснато се ядяха вафли и във всеки възможен момент се заспиваше.
Започна и строевата подготовка за клетвата. Това значеше поне по два часа набиване на крак по асфалта. Като се има предвид непрекъснатото метене и придвижването главно на бегом не беше изненадващо,че на повечето се наложи да се набиват нови метални цинтове. Първите си отидоха набързо.
Някъде към третата седмица ни закараха в парка, това не е градина, а мястото на което се съхранява техниката. В него не се пушеше и на влизане се събираха всички кибрити, цигари и запалки. Голям кеф за дежурните по парк, които без никакво притеснение си взимаха от цигарките. Особено от новобранците, които все още имаха „Боро“ и „НВ“. Тогава не пушех.