Батарейни „занятия“ след уволнението

Идеята за събиране на батареята след уволнението се появи през 1985г. Христев имаше някаква работа в София и остана да преспи у нас. Набързо поканих Дукадинов, Живков и Борислав Петров. Съпругата ми – Тамарка беше на работа. Решихме да си направим филийки с мас, както правехме в караулното. За още по-голяма автентичност си постлахме масата с вестник. Прекарахме си чудесно и решихме отново да организираме такава среща, но при участие на повечко хора. С организацията се зае Христев, с обезпечаването на храната и спането аз.

Срещата, която водим за първо запасно батарейно занятие се проведе зимата на 1986г. в София. Вечерята беше в Боянското ханче. Дойдоха, струва ми се четиринадесет души, от Пловдив и София. Това беше единственото участие в такива мероприятия на сержанта Велчев. А Апостолов закъсня, но все пак ни намери в Ханчето.

След вечеря продължихме на вилата ни в Бояна, пред камината. Спането беше на походни условия.Главата на единия върху рамото на другия. Все пак всички се събрахме на топло. Тогава още нямаше изобилие от хотели и настаняването в София, за вечер, беше проблем. На сутринта не ни се разделяше. Обещахме си, скоро, да организираме следващото батарейно занятие, при по подходящи климатични условия. Организацията се пое изцяло от Христев.

Последваха две срещи край с. Дедево, до Пловдив. Бяхме с жените и децата. Събирахме се в Пловдив.

Първата среща беше на 27 и 28 май 1995г. За първи път, след уволнението, виждахме батарейния. Някои даже, инстинктивно се поопънаха в стойка „мирно“.

Ешелонирахме се със знаме в първата кола и надпис „Край на колоната“ на последната. Както се полага, по пътя се загубихме. Още нямаше масово мобилни телефони.

Срещата беше в малко почивно селище. Битовите условия вече бяха други, за всяко семейство имаше бунгало със санитарен възел. На разположение ни беше голяма кухня и голямо помещение в което можехме да се съберем. Кръстихме го „Димитровска стая“.

Веднага се разпали скарата и алкохолът се пусна в корито с непрекъснато течаща вода. Тогава в София имаше режим – два дена няма вода, един има. Та за нас това си беше голям разкош.

Бате Васко – подп.Василев се зае със скарата, асистираха му Батарейният и Дукадинов, а Добрето внимателно следеше за правилната обработка на доставените от месарския цех в Житница пържоли и кебапчета.

През това време дамите подготвяха масата – навън под сянката. Поставени бяха и лозунги с мисли на батарейния: „Попаднали се в Бермудския триъгълник на смъртта – ядене – спане – сране.“, „Ах, дупета райски, ще ви науча аз!“ и „Каквато п.тчица си тук, такава ще си останеш и в цивилизацията“. Жената на батарейния, мила и възпитана дама, не можа да разбере последният и ме попита коя е изпуснатата буква…. Помолих я да попита съпруга си.

После почваше обяд и мощно пиене. Към 15ч. батарейният предлагаше да полегнем до шест, за да сме свежи вечерта. Бяхме свикнали да приемаме предложенията му и се отправихме в леглата. Съветът беше мъдър, защото вечерта бяхме свежи за второто полувреме на занятието.

Понеже захладняваше, то се провеждаше в димитровската стая. Вечерта се наблягаше на фините мезета и алкохола. На снимката, батарейният и Петко Живков.

На следващата сутрин, за изтрезняване се ходеше на разходка в планината. Най-отпред е синът ми.

Срещата завършваше с обща снимка. Първата е от 1995, а втората от 1999г.

Следващото батарейно се състоя в Стара Загора, на 5 и 6 ноември 2005г. Благодарение на подполковник Апостолов можахме и да влезем в поделението. Събрахме се пред входа.

А ето ме и мен на самия вход на поделението.

Все едно влязохме в машина на времето. Върнахме се четвърт век назад. Както каза Христев „Имам чувството, че се връщам от полагаема отпуска.“ Отново тук, след точно четвърт век.

Пред спалните помещения.

Влязохме в новия щаб и командирът на бригадата ни пусна видео от последните стрелби в Шабла. Видеото не ни впечатли особено. Това което буквално ни шашна беше, как една млада войничка, най цивилно влезе в помещението, мълчаливо си взе нещо и тихичко си излезе.

Ясно беше,че армията е отишла много назад. Представям си така, без да се представя, без да поискам разрешение да остана, без да докладвам за какво съм дошъл да вляза и изляза при майор Червенков. През ум не можеше да ми мине.

Разходихме се из поделението. Столовата обаче не работеше вече.

Все още имаше двадесетина наборни войници, но те и наряда се хранеха в друго, малко помещение.

Естествено, не можеше да не минем през плаца и да не се отправим към лафката. Беше почивен ден и,за съжаление, не работеше.

После отидохме на тържествен обяд в ресторант.

На Костадин Христев, идеологът на батарейните занятия му беше подарен макет на самолет RF5A, нали се сещате, този от бойната заповед на батарейния.

После той държа реч.

Неочаквано се появиха р-к Тончев – бай Луко и мл.с-т Василев.

Първият поолисял, а вторият, почти без промяна.

Тържеството започна и премина в пълно единогушие.

Бате Васко в дружески разговор с Джурков и Кирков. Дали когато служехме сме мислили, че приятелски ще пийваме с този луд кашик.

За съжаление батарейния не можа да присъства.

Следващото батарейно занятие се проведе в местността „Копривките“ в Родопите, пак до Пловдив. Беше есента на 2018 Организатор, както обикновено – Христев. Настанени бяхме настанени в уютно почивна станция. Беше ни предоставен отделен салон в ресторанта. Пак бяхме със съпругите, нямаше новобранци, а трябваше някой да ни обслужва.

Дойде и батарейният. Отбраните меса достави пак Добрев от, станалият вече много известен цех в Житница.. Алкохолът, беше в голямо разнообразие и изобилие. Аперитивът взехме на слънчицето, навън.

После купонът започна.

За първи път на батарейно дойде и редник Енчев, вече станал доктор Енчев. Нашият набор не го беше виждал.

Дамите бяха от отсрещната страна, да могат лесно да стават и прислужват.

Чинчинов си беше донесъл китарата, та можахме да попеем с музикален съпровод.

Приказките и песните продължиха до късно вечерта.

На другия ден, по традиция, направихме дълга разходка из планината и после, обща снимка за спомен..

С Христев си мислим за още едно батарейно, този път на Шабла. Там командир на поделението, поне до миналата година беше кадър на 26180.

Напоследък се говори за връщане на наборната служба. По този повод се сещам за една много хубава, много умна и най-важното, много очарователна колежка, тогава малко над тридесетте. Веднъж, по някакъв повод каза „Задължително трябва да върнат казармата!“. Попитах я „Ти пък откъде знаеш“, а тя ми отговори „Как откъде бе господин Съйнов. Година без мама, това е свирепа школа!“

Вярно,че казармата беше школа. С ритник те вкарваше в живота. Няма мама, няма тате. Сам оставаш, в определено недружелюбна среда. Няма да си кривя душата, в казармата никак не беше приятно и всеки мечтаеше за Уволнението, даже песни се пееха „Уволнение, уволнение, ти си нашето спасение.

Веднъж, мисля,че сержантът Велчев ни каза „Ще дойде време и с умиление ще си спомняте за това време“, помня,че дружно се изсмяхме.

В казармата ставеше и нещо много важно, според мен. Отвреме навреме ти смачкваха фасона, нещо, което считам за много важно за всеки мъж. Пратили са те да миеш кенефа, треснали са ти три непоряда, набили са ти мастики. И какво, службата си върви, до уволнението остава ден по- малко. Научаваш се, че нищо страшно не е станало, просто ставаш и продължаваш. Полезен опит за живота, където нещата са същите.

През последните години, нали бях началник ми се е случвало да „сгазя“ някой млад кадър. После три дена ходеше като зашаматен и даже ми казва „така ме засегнахте, г-н Съйнов, още не мога да се оправя“. На устата ми беше да му кажа,че е лигльо, ама се въздържах. Хубаво е да знаеш,че няма нищо лошо да ти смачкват фасона…. е отвреме, навреме.

Казармата създаваше и полезни навици, на дисциплина, на подчинение, ако щете на елементарни неща. Христев и до днес, всяка вечер си лъска обувките, аз все още почти ежедневно играя гимнастика.

Много момчета в казармата разбраха, че се спи между чаршафи и че поне веднъж седмично се ходи на баня. Тук някои се научиха да четат и пишат и даже придобиха добри професии.

Дали казармата е била ковачница на мъже. Не знам, но се сещам за нещо което батарейният понякога казваше на издънил се боец „Каквато си путчица тук,другарю редник, такава ще си останеш в цивилизацията.“

Има и още нещо. В не много дългия списък на добрите ми приятелиу пет са от казармата, девет от пещерния клуб „Академик“ и трима колеги. В армията съм бил 18 месеца, в клуба 18 години, в професията – 40. Истинските приятелства се създават в трудни ситуации.

Не знам защо, но когато говоря за казармата, понякога се сещам за едно стихотворение на Ръдиард Киплинг. Той става световно известен с прекрасната си „Книга за джунглата“, сещате се,за Маугли и Багира.

Самият Киплинг е много интересна личност. Получава нобелова награда за литература още на 42 години – през 1907г. Яростен британски националист е. Вече е възрастен за да участва в първата световна война, за това използва всичките си връзки за да вкара сина си, само на 17 години във военно училище Момчето е отправено на фронта, но го държат в тила точно до навършване на 18години. И точно на рождения си ден повежда взвода си в атака… и загива.

Та негово е стихотворението „Ако“, за което понякога се сещам когато си спомня за казармата и част от което ще цитирам почти накрая на това съчинение.

Ако заставиш мозък , нерви, длани

и изхабени – да ти служат пак,

и крачиш, само с Волята останал,

която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца – своя прост човешки смях.

Ако се кланяш, но не лазиш;

ако от свой и чужд не те е страх.

Ако запълниш хищната Минута

с шейсет секунди спринт, поне веднъж

Светът е твой! Молбата ми е чута!

И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж

А иначе от полка и поделенията, в района на Кольо Ганчево, , остана само тази ракета „Круг“ и плакетата на нея.

И 77полк е вече закрит. Силната армия е много опасно нещо, създава условия за независима държава. Няма да се върне наборната служба.