От 6 до 16 ноември 1981г. ме взеха запас в зенитния полк в село Самораново, до Дупница. Въоръжението – шест батареи 100мм зенитни оръдия, със СОН (станция за оръдейно насочване) и ПУАЗО (прибор за управление на артилерийския зенитен огън). Огромно, изцяло кадрирано поделение. Имаше около петдесетина войници и толкова старшини и офицери.

Бяхме двадесетина запасняци, щяхме да се преквалифицираме за оператори на СОН. Все едно да те преквалифицират от шофьор на голям камион в такъв на трабантче.

Пълна загуба на време. В станцията влязохме два пъти. Първият, за да я разгледаме, вторият път – за да си поиграем, около час на нея. Самолети, по които да тренираме нямаше.

Иначе си прекарахме приятно. През деня сън, след вечеря в кръчмата, а след това – до полунощ – бридж. Даже имаше хубава маса със зелена покривка.

На 30 март 1983г. ме извикаха пак запас, пак там. Подготвих се за спане и игра на бридж.

Ядец! Облякоха ни на поляните и ни настаниха в познатите палатки тип „Герой“, за които вече бях писал. Оказа се,че ще играем стрелби на Шабла. Практически само запасняци. Над 500 души! С всичките 36 оръдия.

Пет дни преди нас бяха свикали механик водачите да потренират на влекачите. Това бяха АТСта (артилерийски теглич – среден) огромни машини.

След два дена на палатки край селото се отправихме към Дупница да се товарим на влак. Междувременно ме направиха началник на СОНа, което освен всичко друго значеше, че трябва да подведа АТСто и СОНа по рампата и да направлявам механик водача при качването на вагона. Добре, че бях гледал как го прави това батарейният. Направи ми впечатление,че водачът доста добре се справи с процедурата. Това беше добре, поуспокоих се, опитен човек щеше да ни вози.

Войската беше настанена в познатите конски вагони. Разликата беше, че преди, като редовни войници, бяхме с по две одеяла, а сега – само с едно бойно. За незнаещите, бойното одеало е обикновено войнишко одеяло разрязано на две. А си беше началото на април и отивахме на север.

Разказах как тръгвахме за Шабла от Стара Загора – претъпкани със записи храна. Сега нищо. Разчита се само на раздаваните две кутии русенско на ден и по самун хляб. Добре,че на гарата си купихме туй онуй, ама не стигна за всички. Магазинът беше изпразнен. Алкохолът включително. Петстотин души все пак.

Кошмарно над 24 часово пътуване до Генерал Тошево. После, към Шабла. Возим се в сравнително отопленото АТС, опитвам се да водя разговор с водача. Справя се добре и го питам какво работи, очаквах да ми каже,че е тракторист. Оказа се,че е счетоводител. Попитах го кога е карал такава машина. Отговори ми – никога. Бил танкист, преди десет години. Направо се уплаших.

На баира пред Видно с крясъци (в машината е адски шумно) успях да го спра. Както правеше батарейният го накарах да тръгне на първа и така да слезе до долу. Като излязохме на равното отбеляза, че много ги разбирам нещата…

Пълна безотговорност от страна на командирите. Никой не беше предупреден за този опасен участък. Един такъв танкист (танк се преобръща само при пряко попадение в купола) влиза на скорост в наклона, опитва се да намали, спирачките отказват. Оръдието, което влачи го занася. Проявява съобразителност и извиква на разчета да скачат. Накрая и той се измъква. Влекачът и топът се преобръщат в дерето. И вместо да го наградят за съобразителността го остригаха и му дадоха десет денонощия арест, които след стрелбите си дослужи.

С нетърпение чаках да влезем на полигона и да се настаним някъде на топло. Няма такива работи. Опънахме палатки на полето. Студ и влага. За десет дни само два пъти си свалих прашките на панталона. Естествено спяхме с обувки. Миене, след дълга опашка на водоноската. Смяна на бельо почти невъзможна, пък и всеки си носеше само по чифт за смяна. Чорапите ни се втвърдиха. Топла храна раздаваха, но се ядеше на поляната, без минимум удобства като маса и столове. Скапаха ни от разкош.

Два дена правихме ралита по полята. Последва прочутия „Допуск“. Този път без чистене на машините до блясък и нафтиране на веригите и след това на познатата позиция в полигона.

Три дена имаше стрелби, по парашут, по танк и по самолет. Добре че бяхме в СОНа, на сравнително топло. На оръдейците им измръзнаха ушите. Никакви ушанки не бяха раздали.

Голяма стрелба падна. Оказа се,че трябвало да се изстрелят голяяям брой снаряди с изтичаща годност. Тогава така се „утилизираха“ боеприпасите. Учудващо, но резултатите бяха добри. Да му се не надяваш на този изцяло запасен полк.

Връщането – още по гадно. Нещо не ни даваха линия и вместо 24, пътувахме почти 36часа. После докато изчистим техниката и я вкараме в парковете, още два дни на палатки, добре,че тук вече беше станало по – топличко.

В заповедта за запас беше уточнен и срок – десет дни, държаха ни 14. От гара София си взех такси. Знаех,че намирисвам и докато пътувахме обясних на шофьора как съм прекарал. Той от време на време цъкаше с език и накрая и той отбеляза „Скапали са ви от разкош“.

Това беше последния път, на който си играх на зенитчик.