През втората година

Втората година на службата за мен започна в София. Бяха ме пуснали в домашен отпуск от Чещнегирово. За това изпуснах уволнението на старите войници. Искрено съжалявам, че не можахме да си кажем довиждане, с някои от тях не се видяхме повече.

Малко след като се прибрах се върнахме в Стара Загора.

Там вече бяха дошли новобранците и, изненада. Полкът престана да бъде кадриран. Батареите вместо, на практика три, станаха с по шест оръдия. На всеки стар войник се падаха по двама новобранци. Службата олекна, имаше вече много хора да вършат метенето на алеите и чистене на градинките. При толкова хора намаляха и дневалствата и караулите.

Запечатаното трето спално се отвори и напълни с хора. Е стана малко навалица в умивалнята и особено в тоалетната, ама какво да се прави, няма нищо съвършено на този свят, както казваше една героиня от известно произведение на Екзюпери.

Въпреки, че от полковата школа дойдоха двама младши сержанти не достигаха командири на оръдия и редниците Минов и Василев набързо бяха повишени в младши сержант. Липсата но младши сержанти беше толкова голяма, че даже най- невоенният човек в батареята – р-к Илиев, стана командир на оръдие.

В нашето РПК дойдоха двама новобранци – Желязков беше от Раднево. добра момче, в началото беше малко по-стреснат, ама бързо влезе в тон. Другият беше Желев, много интелигентен, от Стара Загора, беше от някакво професорско семейство и по поведение и по възпитание му личеше. Дукадинов набързо ги кръсти блок Ж1 и блок Ж2.

Бяхме много доволни от попълнението, едно че бяха двама и второ – че си бяха от района. Това ни даваше възможност по - честичко да хапваме домашна храна носена на свижданията. Пък понякога им гостувахме по време на градските отпуски.

Бързо навлязоха в играта, а Дукадинов пое лично грижата за тяхната хигиена. Първо научно им обясни важността на измиването на краката и до какво може да доведе неизпълнението на тази операция. После всяка вечер, след като изглеждаше програмата по телевизията дискретно проверяваше аромата на краката им. При най малък неприятен полъх ги изпращаше да се измият хубаво. Момчетата много бързо свикнаха. Даже Желев започна да си ги мие и след обяд.

Дойде и нов фазан. Той, завалията, не издържал добре изпитите в школата и не беше старшина, а сержант. Заради лекото заекване Дукадинов веднага го кръсти Клавдий – тогава вървеше едноименния сериал за римския император.

Появи се и нов зам.командир по политическата част (ЗКПЧ), лейтенант Цанов, който за разлика от предния си беше сериозен офицер.

Службата си влезе в нормално русло, занятия, наряди, спане.

Междувремено бяха разбрали,че съм инженер. Това стана по повод,че се получи задача да се направи карта на полка. Възложиха ми го на мен. И така две седмици с още двама души, с рулетка и артилерийска бусоля (теодолит нямаше) направихме прилична заснемане. Дали го на инженера на дивизията и му направило впечатление, че има съществени разлики, до 15метра, с плана който той имал. Лично дойде да провери дали съм прав. Е прав бях естествено, нали бях учил геодезия, пък и имах известни навици от картирането на пещери и пещерни райони.

Инженерът на дивизията, подполковник, ме извика лично да ме похвали, леко беше недоволен че разбира за наличието на строителен инженер чак на втората година на службата му. Той беше учил в трудовашкото училище, когато още е било полу-висше и е правило кадри основно за трудовите войски.

Беше симпатяга, разбираше нещата, но познанията му по проектиране бяха повече от скромни. Паднах му дюшеш, то и за мен не беше неприятно, измъкваше ме поне един два пъти месечно да му изпроектирам някоя дреболия. По-нататък ще разкажа за един, наистина драматичен случай в полка в Харманли.

Впрочем с този план имаше и малка история. Извика ме спеца и поиска да му предам всички скици и изчисления, които бях правил. Естествено, това беше секретен материал. Още нямаше такива спътници. Разговори се с мен, от немай къде, така за протокола. Аз пък му казах,че вероятно се готви превъоръжаване на полка.

Той се стегна и ме попита защо мисля така. Отговорих, че преди каквото и да е строителство, даже още преди проектиране, се прави геодезическо заснемане на района. Той отбеляза,че не бил такъв случаят, но тези съждения да ги оставя за себе си.

Межувремено решиха да ме направят комсомолски секретар. Обективно погледнато, бях подходящ, по-голям, с висше образование, много добре справящ се на поста си, дисциплиниран…. Това обективно.

Субективно – никак не бях очарован. Намирах комсомолската организация за място за изява на лица без друго поле на такава. Люпилня за нагаждачи и кариеристи. Ама не ми стискаше да направя това което направих след четири години. Тогава отказах на партийния ни секретар на предприятието да стана член на БКП. Нищо не можех да променя, но не считах, че лично трябва да участвам в комунистическото движение.

Да, ама в казармата нямах достатъчна смелост. Този избор си беше заповед и никой не ме попита дали съм съгласен. Естествено комсомолската организация в казармата не развиваше никаква дейност. Май, само веднъж, ми се наложи да напиша някакъв доклад. Даже членския внос се събираше от старшината. От заплатите ни удържаха по десет стотинки. А, до сега не съм казал, че получавахме и заплата – по лев и петдесет на месец. Малко но от сърце.

А иначе да си комсомолски секретар имаше само едно, но голямо предимство. Всеки понеделник, вместо на развод, в парадна униформа, отивах в ДНА (дом на народната армия) в града, където ни изнасяха лекции.

Службата си продължаваше по описанаия по-напред начин. Нищо особено.

В този период се проведоха и избори – за общински съветници. Кандидатът беше само един, издигнат по традиция от ОФ. За отбелязване е, че той даже дойде в полка. Не ми е много ясно защо, повечето бяхме много далеч от проблемите на града. Естествено не помня какво говори. Но добре си спомням самите избори.

Провеждаха се в една от Димитровските стаи. Комисията беше от офицери и старшини. Имаше и „тъмна стаичка“, много добре направена, от червен плат. Влизаше се в редичка, не в стаичката, а в помещението. Получаваш бюлетината, със само едно име естествено. Получаваш и плик. Пред комисията слагаш бюлетината в плика и я пускаш в урната. Никой не реши да използва стаичката. Резултатът е ясен.

И дойде време да засегнем темата за лайната, без която разказът за казармата ще изгуби голяма част от очарованието си. Ще спестя дребните случки, при които, бойци в пълно химическо облекло влизаха в канализационни шахти за да ги отпушват. Ще разкажа за наистина грандиозна случка, оставила незабравим спомен в мен.

Нали споменах, че инженера на дивизията ме изпращаше тук-там да помагам за разни ремонти. Главно, с малки проектчета за изпълнение. Този път ме изпрати в Харманлийския полк.

Моментално бях впечатлен от огромния плац, преминахме го с джипката, с която ме докараха. Понеже бяхме закъснели, се оказа че ще трябва да пренощувам. Това беше спално за стотина души, там видях описаното вече извращение „Бухал“.

Е, видях какво значи извращения, бой с лопата, заставане и стоене на челна стойка. Особено гадно беше извращението „Камбана“. На главата на новобранеца се нахлупва алуминиев казан, който се опира на раменете му. Следва удряне с черпак по казана. Е вземат се мерки за безопасност. Казват на боеца да си отвори устата за да не му се спукат тъпанчетата.

Така е, това беше пехотата, ние трябваше да сваляме самолети, а те – непосредствено да убиват врага. Трябваше им злоба….

Естествено се наложи да посетя и „тоалетната“. Огромно помещение, за поне 80 човека. „Кабинките“, бяха в четири реда, по един по дългите страни и два реда, с общ гръб в средната част на помещението. „Кабинките“ бяха отделени една от друга с тухлени стенички с височина около метър. Вратички нямаше, много удобно, можеш да си говориш с другаря си, който клечи отсреща. Трябваше, ако си в средните редици, да си пазиш шапката, защото някой можеше да мине зад теб и да ти я задигне.

Направи ми впечатление,че помещението нямаше комин. Това всъщност не е комин а отдушник на ямата под помещението. Прави се, защото при ферментацията на фекала се отделят газове, по-тежки от въздуха, взривоопасни. За да не се натрупват се прави този комин, който създава известна разлика в налягането и по този начин осигурява вентилацията.

Личеше мястото на този комин, някой, по някаква причина го беше бутнал. Обърнах внимание на капитана, при който ме бяха изпратили. Той повдигна рамене и каза,че вероятно вентилацията се извършва през дупките на пода.

Да, обаче същата вечер, един боец, облекчавайки се, най- естествено решава да изпуши цигара, в клекнало положение. Изправя се и пуска незагасения фас в дупката. Следва взрив и фекала излита, като през цев от дупките. Боецът е олайнен, а силуетът му се отбелязва на порива на помещението. Смях и ужас! Сериозни щети, освен олайняването нямаше. Ама на другия ден имах разговор с местния спец. Струваше му се подозрително съвпадение моето пристигане и взрива. Ама нищо повече от разговор.

И още един случай, в същия полк, но през 60те години. Разказа ми го може би най- забележителният човек който съм познавал, тогава служил в този полк.

Някой тогава много бил засегнат от командирите си. Решил да си отмъсти. В две кофи топла вода забъркал мая. После я изсипал в дупките на нужника. Започнало шупване. Ама сериозно, фекалите излезли през отворите, налайнили помещението и фекалите започнали да излизат през вратата. В историята събитието останало като „Денят в който лайната оживяха“.

Почнах по-често да ходя до София,особено в края на 1979г. Имаше проблеми с проектантската организация на министерството на народната отбрана. Не големи, но трябваше да се решават. Там се оказа,че работеше един колега от групата в института. Баща му пък беше някакъв началник там. Та въпросите които инженера на дивизията имаше се оправяха бързо, за негова огромна радост. Откровено не обичаше да се влачи по такива места.

С изненада разбра,че ще се уволнявам през март, нали, като вишист служех само 18 месеца. Никак не беше очарован. В един момент ми предложи да остана на служба. Веднага съм щял да стана старши лейтенант. Попитах защо старши, а не лейтенант. Беше обяснено,че аз съм учил пет години, а военните училища – четири. Бил съм отбил и военната служба и ето ги трите години за старши лейтенант. Води ме да ми покаже и квартирата, която съм щял да получа – малък, но приличен едностаен апартамент почти в центъра. Заплата беше почти двойна на тази която получавах в проектантския институт, в който работех преди казармата.

Естествено отказах, имах други амбиции, да строя големи обекти, а не да се занимавам с ремонтите и дребното строителство на дивизията, пък дори и на армията. … Общо взето май ги постигнах….Подполковникът не беше много изненадан, ама ми каза,че ще ме задържи за известно време. В следващите месеци щяло да има много работа. Това бая ме уплаши. Можеше да го направи.

Дотолкова ме уплаши, че използвах един моменти и помолих командира за разговор по личен въпрос. Обясних му за какво става дума. Той се замисли малко и каза да си гледам службата и да си се готвя за Шабла. Нищо не обеща, но разбрах, че вероятно няма да имам проблеми, както се и оказа.

Заповедта на министъра, за уволнението на мартенци, която засягаше и мен дойде по пътя за поредната зимна Шабла. Нямаше нячин обече, трябваше да си изкарам занятието. За разлика от лятото, когато полка се поиздъни сега нещата преминаха нормално. Проблемът беше, че бяхме станали вече много хора и битовите условия бяха значително по лиши. Две клекала на 60 човека и т.н…..

Стрелбите бяха отлични, наградиха разчета ни с по пет дни домашен отпуск. За мен, след дъжд качулка. Имаше и весел момент.

Подават ни целта. Този път нямае смущения и изненади. Дукадинов веднага я „захвана“ и с академичен тон ме пита „Геца, искаш ли да паникьосаме батарейния?“. Додето му отговоря, нарочно „изпусна“ самолета. Оръдията почват да се клатят в ритъма на търсещата самолета чиния на локатора. Додето му кажа да не се ебава, Дукадинов спокойно „захвана“ пак самолета и ми го предаде на мен. При случай ще питам батарейния дали си спомня за случая. Дали се е паникьосал, не знам, но, че не е бил във възторг съм сигурен.

Завръщането в полка беше приятно, пътувахме в човешки вагон, а като пресякохме Стара планина влезохме в чудна пролет.

На 16 април 1980г. целунах пак знамето на полка и се уволних от редовна военна служба. Настаних се в новия тогава хотел „Железник“ и вечерта направихме скромно тържество в ресторанта.

На 17 април се върнах в София. Цивилният живот продължи.