Ритуалът на закокаляване беше вторият по важност ритуал във войската, след военната клетва. След него се считаше, че новобранците имат вече правата на стари войници.
В практически план това означаваше няколко неща: Първо новобранецът преставаше да бъде кир и бомбе. Вече всеки си имаше военен прякор и така се обръщаха към него. Моят беше Геца, от фамилното име.
Второ, вече можеше да си носиш колана под копчетата. Споменах тези устройства, които позволяваха коланът ти да не се свлича, когато на него закачиш сумката (чантичката) с пълнителите на автомата. Това беше белегът, по който всеки можеше да отличи новобранецът от стария войник. Впрочем, носенето на колана под копчетата си беше нарушение на устава и ако решеше някой началник можеше да те накаже, примерно да те остриже.
Пак в интерес на истината, когато бях със сумка на кашишко занятие, предпочитах да си кача колана на копчетата, защото иначе и той, и сумката се свличаха надолу и буквално ми пречеха да ходя.
Трето, на новобранците вече се разрешаваше да употребяват алкохол. Естествено тайно, това беше напълно забранено по устав.
Четвърто, извращенията почти изчезваха, можеше да се случи само когато някой от старите се напиеше. На такива изяви не се гледаше с добро око и обикновено се намираше някой да спре простотията.
Като цяло, имам впечатлението, че след закокаляването батареята ставаше една идея по-обединена.
Самият ритуал се провеждаше в тайна от старшини и офицери. След пет – шест години на гарата в София се срещнах, случайно, с партийният секретар на полка, вече майор Сталев – Питкин и майор Шопов. За моя изненада Питкин ме позна. Чакахме влакове и се разговорихме малко. Изненадващо Питкин ме попита, в полка дали е имало закокаляване. Смаях се,че не знае. Толкова пък да сме били дискретни. Или той толкова да не знае за войската.
Споменах, че ритуалът се провежда тайно, обикновено след деветия месец от влизането на новобранците. Кога точно ще стане решаваха старите, на нещо като общо събрание, пак дискретно. Новобранците бяха уведомявани за радостното събитие около две седмици по-рано. По много практични причини. Тези от близките райони трябваше да повикат роднините си на свиждане, на кето да бъдат донесени подходящи мезета. И пиячка.
Всички новобранци бяха задължени да организират допълнителното вкарване на алкохол. Това се считаше за нещо като приемен изпит. За което по двама души, на два пъти прескачаха до съседната кръчма до НИЖ (Научен институт по животновъдство). От свижданията идваше допълнително и то отбрано количество. Мисля,че в нашия случай се събра над 15 литра твърд алкохол и неуточнено количество вино. Като се има предвид, че бяхме малко над 30 души, повечето с нищожен опит с алкохола, беше повече от достатъчно.
В уречения ден, след вечерна проверка батареята се събра в празното трето спално. То по принцип беше запечатано с лепенка, но вече имаше отработена технология за отваряне и затваряне. Дневалният редник Илиев беше застопорен на площадката на стълбището за да следи и предупреждава за евентуалното идването на дежурният офицер. Старите бойци бяха неглиже, кой облечен, кой по гащи. Топло беше – юни месец. Новобранците обаче бяха в униформа, с коланите на копчетата. От караулното, специално се донасяше „Старият кокал“ на поделението. Това беше бедрена кост от сготвено преди десетилетия теле. Той се съхраняваше на специално място на покрива на караулното и след всеки ритуал беше връщано там.
Закокаляването се водеше от най-старият ефрейтор. В армията се счита, че само два чина се дават за лични заслуги – ефрейтор и генерал. Та за това ритуалът се водеше от ефр. Атанасов – Твърдия или Мъглата. Ролята не му пасваше много, хич не обичаше да говори.
Все пак прочете клетвата която започваше така „Аз бомбето от трета батарея, като встъпвам в редовете на старите кокали се заклевам да продължавам да ги уважавам….“ клетвата се пишеше следобеда преди мероприятието и се унищожаваше веднага след нея. Текстът не трябваше да попада в началството, защото по нататък имаше пасаж „задължавам се да пускам тормоз на старшината…“ и други подобни. Съжалявам,че не съм я запомнил цялата.
След изчитане на клетвата, всеки новобранец извикваше „Заклех се“ и целуваше кръстосаните Стар кокал и камата на дежурния по батарея. После Атанасов им сваляше коланите от копчетата и с това официалната част приключваше. Върху едно от легло се разстла одеяло и се направи софра.Тръгнаха и бутилките.
До нас, в съседното спално, където живееха фазаните също се вихреше някакво тържество. За разлика от нашето – много шумно, с гръмка музика. Дежурният по полк, ст.л-т Камунински, докато проверявал нещо в караулното ги чува и решава да провери какво става. Тръгва да се качва по стълбите. Редникът Илиев, който за това е на площадката се паникьосва и вцепенява. Добро момче беше, но за войска не ставаше. Почти две минути не реагира. Дежурният влиза в стаята на фазаните и чак тогава, някак плахо се появи и каза „Дежурният е на етажа“.
И в такива моменти се гордея,че съм служил в трета батарея. Никакво паника, по най- бързия начин всички си отиваме по спалните, мъкнейки поне двама вече безумно пияни, а някой дори успя да запечати и помещението. Щото в него бяха веществените доказателства.
Дежурният, след минута, най много две излиза в коридора и пита ошашавения Илиев, какво става тука, поне двама души притичаха по коридора. Илиев е леко освестен вече и отговаря „Бяха в банята и не искаха да ги видите“. Все пак беше към два часа.
Закокаляването завършихме с пиене по леглата. Тежко напити нямаше, на сутринта бяхме нормално на развод. И вече бяхме кокали.