Това бяха най- хубавите моменти във военната служба и най- висшата награда за войника. Отпуските бяха градски и домашни.
Градските отпуски се разрешаваха от командира на батареята. Имаше известно желание всеки да излиза в градска отпуска поне веднъж месечно Е за особени прояви някои не ги пускаха и по два месеца. Излизането в градска отпуска ставаше обикновено около десет сутринта, връщането – преди вечерна проверка в осеем.
За тези които бяха от Стара Загора и региона си беше истинска радост. Обикновено техните идваха с кола да ги вземат и наистина прекарваха деня съвсем цивилно. При нас тогава около една четвърт бяха такива, другата четвърт- от пловдивско, толкова и софиянци и оставалите от различни райони на страната.
Та за нас, другите, това беше възможност за малко измъкване от казармата, за телефонна връзка с родителите и гаджето, за посещение на някоя сладкарница. Много неприятно беше,че трябваше да се пазиш от военните патрули. Те се състояха от старшина и двама войника, обикаляха улиците на града и гледаха да хванат някой боец и да го закарат в комендантството, където – като правило го остригваха. Още не ми е ясно защо изобщо съществуваха, освен за тормоз на войската. Вярно,че милицията нямаше право да задържа военнослужещи. Ама дори при тогвашните средства за връзка можеха, да се обадят в комендантството и оттам бързо да решат въпроса.
Та заради тези патрули разходката из града напомняше на преминаване през вражеска територия. Добре,че в един момент семейството на Дукадинов откри роднини в града. Приемаха ни наистина с удоволствие, все пак това ставаше не по –често от веднъж, максимум два пъти месечно. У тях си бяхме оставили цивилни дрехи и често само се преобличахме и отивахме на разходка в града.
Беше почти приемливо да си дойдеш от отпуска леко пийнал. Ако си прекалил обаче можеше да има проблеми.
Помня една градска отпуска. Ама специална. На младши сержант Василев му се беше родило дете. Той беше от Стара Загора и излезе в домашен отпуск. Батарейният реши, една неделя, когато лейтенант Апостолов беше дежурен по полк да ни пусне в отпуска за да го поздравим. Мъдро решение, защото ако се бяхме напили, което се очакваше, Апостолов щеше да прояви разбиране.
Събрахме пари и, струва ми се, жената на батарейния купи нещо подходящо.
Бяхме осем души, водеше ни сержанта Велчев. Неговото присъствие ни правеше недостъпни за патрулите. При Василев ни приеха много сърдечно, богато ни нагостиха и здраво се напихме. Особено аз. Май, за първи път в казармата.
И да уточня особеността на моите напивания. Почти по нищо не личи! Няма заяждане, няма клатушкане, няма повръщане. Само дето леко завалям и отплесвам на философски теми. И после нищо не помня.
Прибираме се в полка, малко преди проверка. Всички са пияни, но прилично. Апостолов минава все пак да ни види на етажа. Оказва се,че с него сме си говорили в офицерската канцелария повече от половин час. Даже народът се притеснил. Вероятно е било за важни неща, защото на другия ден той ми каза „Нали за това си говорихме вече снощи“. Честно му признах, че съм бил толкова пиян,че нищо не помня. Не знам дали ми е повярвал, как не съм се сетил да го питам за какво сме си говорили.
В такова безпаметно състояние се явявам на вечерна проверка. По принцип трябва да съм в първата редица, но за да не се изявявам излишна съм застанал във втората. Точно зад Дукадинов. Той тогава заподозрял,че май съм пийнал. Мислел,че му духам, отзад в ушите за да го бъзикам, а то, най- вероятно съм дишал дълбоко за освежаване.
После съм се качил, тръшнал съм се на леглото. С обувки! Никога не съм го правил преди. После съм продължил с поучения за живота, съчетани с латински поговорки, като „Capre diem“ (Живей за мига) и подобни. Било много забавно за цялото спално, но никой не мислел, че съм мъртво пиян. Категорично съм отказал да се завия и съм заспал. Беше студено и към два часа се събуждам изтрезнял и измръзнал. Вбесявам се, че не са ме завили и, по армейски, хващам леглото на Дукадинов и го изправям на таблата му. Той се свлича с главата надолу, събужда се и се чуди защо съм го обърнал. Обяснявам, че човек като се напие трябва да се полагат известни грижи за него. А той ми казва „Ама изобщо не личеше,че си пиян“. Толкова за тази градска отпуска и градските отпуски въобще.
Преминавам към домашните отпуски, те бяха мечтата на всеки войник и се подписваха само от командира на полка. Бяха два вида: по награда – три до пет дни и полагаемата отпуска от двадесет дни, която се даваше на всеки войник след една година служба.
Доколкото си спомням, от моите сънаборници пръв излязох в домашна отпуска. По награда – три дни, заради описания случай, когато на пост спрях ЗКПЧто на полка.
Домашните отпуски започваха от нула часа на първия ден. Книжката ти оставяха на дежурния офицер и,минути преди полунощ я получаваш от него. След това бързо през портала към гарата. По онова време последният автобус от спирката пред поделението, там му беше обръщалото, тръгваше в единадесет и двадесет. Така,че до гарата – пеша. Само пет километра. За щастие имаше удобен влак за София – около четири и нещо. Слезнах на гара Подуене, за да не попадам на комендантските патрули, които дебнеха на Централна гара. Бях там преди осем.
При майка ми, на ул. „Раковска“, бях след около половин час. Успял бях да я предупредя, не помня как, ама бях успял. Тогава по телефон можеше да се говори само от пощата. Реших да прекарам отпуската при нея, защото беше януари и на моя студентски таван щях да умра от студ. А и баща ми, лекар, все беше на работа и къщата ни почти не се отопляваше. Майка ми много ме хареса с униформа, не беше ме виждала пък и никога не дойде на свиждания. Баща ми, освен на клетвата ме посети още веднъж, в Чешнегирово, през втората година, беше много изненадан,че са ме направили ефрейтор. Май се отклоних.
Хвърлих униформата, закусих здраво и веднага се свързах с Девойката. Видях се с приятели от клуба. Двете вечери на отпуската започнаха с ресторант и завършиха с купон. Беше като миг. И после, пак в казармата.
Излизах още два пъти в домашна отпуска по награда, протичаха все по същия начин.
Старите ни войници започнаха да излизат в полагаемата отпуска. Редникът Христев завършваше своя трактат „Що е полагаема и може ли да я получи р-ка Христев“, нали си спомняте, той беше черна бройка на командира, който му беше обещал да го пусне двадесет дни преди уволнението. Да ама нещата се промениха. След стрелбите на лятна Шабла 79“, май в края на юли, той реши да пусне,почти масово тези които не бяха ползвали полагаема.
Изведнъж Пашев и Христев, в последния ден на престоя ни на Шабла получиха книжките си с разписана полагаема. Малко гадно, защото едно е да излезеш от Стара Загора за Пловдив, съвсем друго, от полигона на Шабла за Пловдив. Пък и самият полигон се намираше на осем километра от градчето.
Само че, като ти дават, вземай, особено като става дума за полагаема, двадесет дневна отпуска. Както е по устав, двамата в полунощ напускат полигона. За късмет хващат някакъв, камион, после някакъв стоп и стигат до Варна, оттам вече е било лесно.
Та Христев все пак успя да си вземе,сравнително навреме полагаемата отпуска. Спомням си,че в деня на прибирането им опънахме дългата 50м. пътека от коридора по стълбището към етажа. Не беше съвсем безкористно, след отпуска всеки се чувстваше задължен да донесе нещо., луканка, сух салам, сладки, е и,много тайно, някакъв алкохол. Тогава Христев разправи как много приятно е прекара отпуската, няма да влизам в подробности за да не му създам някакъв проблем.
Моята полагаема получих в края на октомври 1979г., когато бяхме на Чешнегирово. Малко кофти ми беше, щото там си беше почивка. Струва ми се, че към отпуската ми прибавиха и някакви три дни от награда. Така,че три седмици си бях в София. Е, не само. Естествено ходих и по пещери и на един много вълнуващ преход от хижа Тъжа, през връх Ботев, до хижа Рай. Без пъртина, в пресния сняг – 12 часа преход. Какви момчета бяхме, като пръднехме – огън излизаше. Обаче, за малко да не загине спътника ми. Това си е друга история и съм я описал другаде.
По време на отпуската за пръв път видях Тамарка – бъдещата ми съпруга. Обикновено запознанство с нов човек в клуба. Никаква любов от пръв поглед.
Прибрах се, пак в Чешнегирово. Не беще приятно, ама все пак ми оставаха по-малко от шест месеца служба, нали като вишист служех само година и половина, а не две.