По това време, основната част от набора се свикваше края на септември, началото на октомври. Другата – по малка част, влизаха през март. Това бяха основно момчета, които трябваше да преминат през шест месечни школи, за младши сержанти, за шофьори, за готвачи, за санитари.

В нашата батарея, през април 1979г. приключи службата за младши сержантите Стоянов и Христов, за които споменах по-напред. Уволни се и шофьорът на Уралът,на който беше монтирано РПКто. Редникът Велико Великов. Направо се чудя как до сега не съм писал за него. Колоритна личност от Сливен, непрекъснато разказващ за сексуалните си подвизи Няма да забравя, как, когато карал шофьорската школа във Видин, се запознал с някакво девойка. Оправил нея, после майка й, а накрая и бащата. Дори веднъж, срещу левче, опънал една циганка през оградата, докато бил на пост. Беше много добър шофьор и, може би странно, винаги получаваше награда при стрелби с автомат.

На негово място се появи р-ка Тонев – пълна противоположност,тих, скромен, даже в началото малко свит. Иначе добре караше и се разбирахме добре. Току що беше завършил школата за шофьори.

От учебната батарея, на мястото на уволнилите се двама командири на оръдия дойдоха двама младши сержанти : Петко Живков - Жиката и….зло да го забрави, ама на втория не помня името. Жиката никак не бил очарован,че го пращат в батареята с най-много извращения, ама л-т Апостолов си го бил вече избрал. Вероятно не само защото беше сравнително висок и як хубавец.

Още с появата му го назначиха за дежурен по батарея. Омразният ми р-к Попов - решава да му покаже, че тук има само стари и млади войници (Жиката беше влязъл с нас) и нашивките не важат. Накара го да прави нещо, това нито беше задължение на Живков, нито пък беше в правата на Попов.

Жиката спокойно, но категорично отказва, той е дежурен по батарея и има други задачи. Попа почва злобно да ръмжи и се готви да го удари. Адашът леко хваща ножа, с който е на кръста. Едновременно с това не престава да го гледа, спокойно и много решително. Попът е в кофти ситуация. На него, прочутият грубян, някой си позволява да не се подчини. При това пред публика…. Ама се завъртя без реакция. Може би заради посягането на Живков към ножа. Тоя тип простаци са обикновено шубета, а и Жевков гледаше много решително. Може пък и да се е замислил какво щеше да стане ако беше ударил. Жиката щеше да отвърне, той беше лице от наряда, в него бяха ключовете от оръжейната, случаят щеше да стане известен и Попът почти сигурно щеше да отиде в затвора. Нападените на старши по чин, пък и длъжностно лице от наряда, никак, ама никак не се толерираха в тогавашната армия.

Някои си мислеха, че Попа ще се опита да направи нещо в следващите дни, оказа се че нямаха право. Попът си бешее един смотан страхливец и като усети отпор бяга. С тази случка Жиката набра авторитет.

Стана командир на първо оръдие и се справяше отлично със службата. После стана електроинженер, а веднага след уволнението се записа в пещерния клуб „Академик“, където членувах и аз. Почти десет години скитахме заедно по пещери и планини, бяхме заедно и в Кавказ и в Тяншан и във Франция.

През 1990 се премести във Франция, създаде семейство с една местна девойка, има син и хубава къща…. Ама ми е надалеч, все пак гледаме да се виждаме поне веднъж годишно – там или тук.. На горната снимка сме заедно пред гробницата на Тамерлан в Самарканд през 1989г. На съседната – пред абатството Мон Сент Мишел на атлантическия бряг на Франция, през 2008г.

Някъде през март се появи и Ангел Петров, още в първи курс го бяха изгонили от военното училище в Шумен. Беше малко стресиран, едно заради изгонването, второ,защото като нас се оказа млад мойник –т.е. кир и бомбе. Ама бързо се адаптира и се оказа хубав човек. Заради военното училище получи прякор „Салама“. Така наричаха курсантите, защото сутрин винаги ги хранели със салам

Освен срочнослужещи, през пролетта на 1979г. се появиха и двама старшини. Първо дойде Черногоров. Той си беше военен човек – възпитаник на сержантско училище,макар и млад, беше натрупал поне шест години в армията. Дойде от поделение на ВВС и дълго не щя да смени синята си ВВСарска униформа с крила. Назначен беше за командир на втори огневи взвод. Разбираше службата и не сме имали проблеми с него. Е, докато не се познавахме ми наби един зад врата, защото съм го гледал високомерно….Това е положението, заради погледа веднъж ме остригаха и веднъж отнесох затвратник…..

След него се появи старшината Петков. Дойде от милицията. Беше си необходим, защото старшината си е важна част от батареята. Наричат го „майката на батареята“, той се грижи за храната, за облеклото, пише нарядите, все важни неща, които до неговото появяване се вършеха от други – на парче и не много добре. Според мен си вършеше работата. Лошото е,че май след две години катастрофира и остана без един крак. Кофти.