За стрелбите на Шабла

Без съмнение стрелбите на полигона в Шабла бяха най-важното събитие в живота на полка. На него ставаше ясно, доколко сме готови да изпълняваме ролята си в, не дай Боже, евентуални военни действия. От резултатите на тези стрелби се формираше отношението на висшестоящите щабове към полка. Определено тези резултати играеха роля и за кариерното израстване на офицерите. Според мен изявите там са оказали и някакво влияние за решението, в края на 1980г., полкът да бъде превъоръжен с ракети „Круг“ и да се превърне във фронтова зенитно ракетна бригада. На практика в бригадата остана почти целият и офицерски и войнишки състав. А командирът ни майор Кольо Пеев Червенков стана заместник командир на бригадата – повишиха го скоро в подполковник.

На Шабла се ходеше два пъти в годината – зимата (февруари – март) и лятото ( юли – август). Отиването, престоят и връщането отнемаха около две – три седмици.

Непосредствената подготовка започваше около месец по рано. Зачестяваха ралитата, проверяваше си и се обслужваше техниката.

Войнишкият състав също се подготвяше. Бяха ни надули главите, когато бяхме новобранци, за ужасиите на зимната Шабла. Как щели да ни окапят ушите от студ и да ни изпозамръзнат пръстите. Как сме щели да изпукаме от глад и т.н.

Нищо от това не се оказа вярно. За зимата ни раздавах ушанки, топли кожени елечета и ръкавици. Освен това всички се бяха снабдили с топло бельо и ватени гащи с дълги крачоли. За храната, обаче, се полагаха особени грижи.

В седмиците преди заминаването свижданията зачестяваха. Близките бяха инструктирани да носят храна – предимно трайни меса и алкохол. Вкарването на такъв в обикновени бутилки беше малко рисковано. Прилагаха се други методи. Например ракия се затваря в , ама съвсем фабрична метална консервена кутия, която даже си имаше истински етикет – на боб с наденица. Другият начин беше в буркани имитиращи компот. Плодовете се оставяха, а течността се заменяше с ракия, което беше малко просташко ,или с водка – доста по-изискано.

Излизащите в градска отпуска бяха натоварвани да купуват трайно колбаси и консерви различни от русенско варено и халва. Тези ги раздаваха от артелната в полка.

Според мен, в деня на тръгването имахме „наша си храна“ поне за две седмици. От полка се разчиташе само за хляба, който никога не е липсвал. И така, в деня преди тръгване всичко което трябва се товареше на машините и се правеха последни проверки. На Шабла, първата година, батареята отиваше с три оръдия, три влекача,, камиона на взвода за управление и транспортната кола. Естествено и ние с РПКто.

От поделението се изнасяхме на самоход до гарата, където се товарехме на специален ешелон. Товаренето не беше проста работа и за това батарейният лично контролираше и насочваше всяка машина при качването на платформите.

За офицерите имаше пътнически вагон, а за войската – по един конски вагон за батарея. Да напомня,че една от „шаблите“ беше зимна. Май даваха печка, но за нея нямаше дърва. Ама ние си бяхме здрави и вече понатренирани момчета и никой не се разболя, дори от най.елементарна настинка.

По сложен беше въпросът с естествените нужди. Айде с пикането беше лесно, леко открехваш вратата и си в играта. Въпросът с голямата нужда обаче, беше по-сложен. Е имаше уж предвидена кофа, ама да сереш в компанията на 40 души не беше приятна перспектива, нито за облекчаващия се, нито за останалите. За това се прилагаше доста по-студено и в някаква степен, малко рисковано, решение. Вратата пак се отваряше леко. После едно другарче стоеше до теб,за да те осигурява да не паднеш навън, докато си сваляш гащите, хващаш се стабилно, да клекнеш, така,че задникът ти да излезе извън вагона. Следва облекчаване, под поривите на въздушната струя на пътуващия влак. Внимателно се избърсваш и щастлив се прибираш.

Истинска благодат беше спирането на някоя гара, е благодатта беше за нас, за гарата оставаха стотици лайна – навсякъде около линията.

Пътуването продължаваше между 10 и 20 часа. През това време се лежеше, ядеше и пиеше, последното, сравнително умерено. Разтоварвахме . малката гара се засипваше от народ и лафката й биваше изцяло изкупувана, а тоалетната – напълнена. Оттук започваше следващата част на приключението. Машините, на собствен ход, трябваше да изминат около 60 км., по черни пътища, за да достигнат до полигона в Шабла.

Това си беше изпитание, особено за твърде старите влекачи.Те непрекъснато се чупеха, добре,че с нас винаги беше камиона на автоработилницата, та криво ляво колоната се движеше. Пътуването отнемаше, в най - добрия случай около три часа. Беше си и сериозно изпитание и за хората. През зимата свити под платнището на влекача, през лятото (когато веднъж пътувах с тях) под жарко слънце и в облаци прах.

Помня как, преди голямото спускане край с.Видно, батарейният ни спираше и пускаше машините, една по една, на първа скорост по наклона. Това се правеше за да не се засилят влекачите и да станат неконтролируеми по склона. След три години това ми се оказа много полезно.

Във всеки случай пред полигона машините пристигаха или покрити с кал, или засипани от прахоляк. Съответно и хората в тях. Ние от РПКто пътувахме по нормален път и пристигахме бързо, за около час. След което си намирахме удобно място за да изчакаме оръдията.

И тук започваше следващата, понякога кратка, но друг път – по-дълга и емоционална част от мероприятието. Трябаше да се получи разрешение за влизане в полигона.

На лятна Шабла 1979г. се наложи три дена да чакаме в полето да ни допуснат до полигона. Тук ще разкажа, как се живееше, когато бяхме на лагер.

Спеше се на палатки тип „Герой“, дълги около 7м, двускатни палатки, широки около 2 и високи около1.3м. Имаше средната част, между двете „спални“ за по трима души. Тя беше дълга около 2м, платнището пред нея се отваряше нагоре и това беше входът. Вечер се затваряше. В тази средна част се монтираше малка тенекиена печка на дърва. Имаше даже комин. Не знам някога, дори зимата, печката да е била използвана, ужасно пушела вътре. При дъжд, най-малкото докосване до платнището на покрива водеше до струйка вода в палатката. Отвсякъде духаше. За това, особено при лошо време бойците предпочитаха да си спят по машините. Поне отдолу е сухо.

Независимо от времето, палатките задължително се опъваха и през лятото, ако не валеше си бяха удобни за спане. Още повече,че се даваше по една шалте, та не се лягаше направо на земята.

По време на такива краткотрайни лагери ни се даваше, както споменах суха храна и ежедневно – по един хляб. Когато бяхме на Шабла, както стана ясно храната не беше проблем.

Караул май не се назначаваше, но имаше дневални и дежурен по батарея. Дневалните нямаха нищо за чистене и само вечер се мотаеха между палатките.

Обикновено, през дните на изчакване, войската нищо не правеше и започваше разложение. Много дискретно започваше да се пие още по светло. Това осигуряваше навременно заспиване и готовност за следващия ден. Е имаше и весели случки.

Късна нощ. Всички в палатката спят. Изведнъж се чува шум, като от повръщане, сякаш някой се издрайфа върху палатката. Изскача се от палатката и се попада на дневалния. Веднага е заподозрян, но той е трезвен като краставичка…. Палатката също е чиста….. Загадката се изяснява, когато осъзнават,че от палатката не е излязъл само редника Минов. Намират го вътре, заспал. Мощно и много културно е повърнал в кепето си. Никакво замърсяване.

След по- кратко или по-дълго чакане ни пускат да влезем на полигона. Той започва да действа от 7 април 1955г. и по това време вече беше останал единствения зенитен полигон в България. А зенитките стрелят задължително (или почти задължително) над море, за да може проектилите да падат във вода, а не по полята и населените места.

Никога полигонът не е бил зарязван. В годините на демокрацията започнаха даже да идват и зениткаджии от други страни, сърби, чехи, унгарци, даже французи. Даже,след влизането ни в НАТО се построи нова вишка и нови помещения.

През годините, защото карам лятото в района, попаднах на двама френски офицери в шабленска кръчма. Разговорихме се и ги попитах защо трябва да идват чак дотук, имат си океан. Отговорът беше, „много неща“, но най-важното за да си изясним проблемите с логистиката. Ако нещо им липсва във Франция, за часове щели да си го доставят. Тук проблемът лъсвал с цялата си сила.

Полигонът беше и е изключително важен за ПВО (противо въздушна отбрана) на страната и за авиацията, доколко още са останали. Това е мястото на кооето се вижда кой какво може. Когато аз служех резултатите от стрелбите бяха най важния показател за оценка на поделенията, съответно на офицерит в тях. А резултатите се отчитаха от полигонната команда, под ръководство на началника на полигона, тогава полк. Тодоров, наричан от всички Царят. Впрочем имаше голяма прилика с цар Борис III, а и се държеше наистина като цар. На всички беше ясно,че подчинените му много леко можеха да изманипулират резултатите от стрелбите – в едната или другата посока.

Той командваше малко хора – може би под 50 човека, а неговата територия, малка част от полигона всички наричаха „Царството“. Вътре обстановката беше коренно различна от останалата част на полигона. Безупречно поддържан парк, като на всяко дърво и розов храст имаше табела кой отговаря за него.

Не сме имали честта да влезем в помещенията, но се твърдеше, че и те, са идеално поддържани, даже с елементи на лукс.

За да бъде картината пълна, по алеите са разхождаха пауни.

За да демонстрира властта си над целия полигон Царят беше пуснал едно агънце, с червена панделка да обикаля из него, измежду стотици войници, на които не им минаваше и на ум да му направят нещо.

Е, накрая и това стана, а кожата на горкото животно беше метната върху полковата ни радиолокационна станция. В резултат, на поредните стрелби полкът получи неудовлетворителна оценка. Така и не стана ясно дали имаме нещо общо, ама го отнесохме. За случая – по нататък.

На следващата снимка е поглед върху полигона.

Ние бяхме настанени в доста мизерни спални помещения. Цялата батарея в една стая с 36 легла на два етажа. Никак не отговаряше на изискванията за спално помещение, но минаваше за временен лагер. Е все пак беше много по-добре отколкото на палатка. Най гадното е че имаше само две клекала, при това непрекъснато запушени. Умивалнята също беше само за трима души. Но Телевизорът беше с нас.

Заедно с нас, на полигона стреляха обикновено поне още един зенитен полк и няколко батареи зенитно-картечни установки. Хранехме се, на смени в голямата столова, северно от царството. Между нея и морето имаше голямо помещение за миене на съдове и баня. Топлата вода беше непрекъсната и минерална, идваща от геоложки сондаж. На брега имаше даже басейн, който към 2000г. частично падна в морето. Къпането в него, за войниците, естествено беше напълно забранено.

Машините и оръдията се разполагаха в паркове, оградени с дигички. Трапецовиден земен насип, с широчина долу около метър и половина, горе около 60 см и височина около метър. Те непрекъснато се шкарпираха и обезлесяваха от редуващите се поделения.

Стрелбите бяха предшествани от т.нар. Допуск. Предния ден започваше дивашко чистене. Много често поляната беше изцяло в кал и работата никак не беше проста. В денят, полкът, побатарейно се строяваше на голямата поляна на полигона. Оръдията и машините бяха най-грижливо почистени, веригите – намазани с нафта, а гумите – с вакса.

Всички бойци бяха в пълно бойно снаряжение, с чисти якички и лъснати обувки. Само тук се изискваше всеки да има и метличка, с която да измете радиоактивния прах, след евентуален ядрен удар. За целта, дни преди това се купуваха обикновени метли, които се разкостваха и от тях се правеха малки метлички. Те се използваха само за допуска, т.е. два пъти годишно. Не знам защо не се събираха за повторна употреба – специфична казармена особеност. За офицерите бяха осигурени малки, фабрични, бръснарски метли. Всички тръпнеха в очакване, защото ако не харесахме на Царя, допускът, съответно гигантското чистене щеше да се повтори.

Царят се появяваше, бавно и тържествено минаваше пред строя, понякога, за наш ужас, задаваше въпроси или правеше забележка. Но нещата винаги завършваха добре. С великодушен жест махаше към командира и му съобщаваше,че допуска полка до стрелби.

После, блестящо изчистената техника навлизаше в калта….. и стрелбите започваха.

Четирите огневи батареи се разгръщаха на полигона, на снимката – празното пространство до морето. Подреждаха се в редица: учебна батарея, първа, втора и накрая ние – трета батарея.

Това ставаше за норматив и известен хаос се създаваше. Особено, когато оръдията вземаха „За бой“, а влекачите се изтегляха от позицията.

Веднъж, в тази суматоха един влекач мина през сандък със снаряди. Аз бях на покрива на станцията и инстинктивно се проснах по корем. Взрив нямаше, но след секунди на мястото беше майор Гешев, с един старшина, дадоха знак,че всичко е наред и изнесоха сандъка от позицията. Знаехме,че снарядите не се взривяваха току така, ама чак да поемат веригата на влекач…

След контролирания хаос при заемане на позиция обикновено настъпваше спокойствие. Чакаха се целите. Обикновено първата стрелба беше по парашут. В нея участваха само оръдията. Ние от РПКто бяхме зрители и наблюдавахме от покрива на станцията.

С гаубица се изстрелваше снаряд, който изпращаше на височина 2000м. малък парашут, който се отваряше и бавно започваше да пада към земята. Батареята откриваше огън и обикновено стрелбите бяха отлични. Много рядко снарядът попадаше в парашута, той беше доста малък – под 50/50см.. Отчитането на резултатът ставаше с оптика от командната вишка. Оптиката се центрираше в парашута, и отчиташе преминаването на снарядите около него. На оптиката, окол центъра, където беше парашутът, имаше кръгове, по които се отчиташе колко близо е снарядът. Това се пвършваеше от оператар, електроника нямаше. Сещате ли се защо Царят беше толкова уважаван. С една дума, можеше да се „отчете“ различен от истинския резултат….

Обикновено след това се стреляше по самолет. На първата ми Шабла, през март 1979г. беше даже по тъмно.

При тези стрелби ролята на нашето РПК беше решаваща. Трябваше да го „захванем и изведем“ до 4.5км от батареята и тя да го обстреля. Стрелбата ставаше по „огледален способ“. Самолетът летеше над сушата, а оръдията бяха насочени към морето. Стреляше се с трасиращи снаряди. Самолетът и снарядите се наслагваха на специален оптичен уред и се отчиташе дали стрелбата е успешна.

За да се стреля по огледален способ имаше специално копче на моя панел. Носеше се легенда,че някакъв оператор, някога не го бил включил и снарядите полетели към самолета. Той стръмно пикирал направил завой и се измъкнал. Оправили за секунди нещата и го извикали да повтори захода.

Позивната му била „Сокол“, а той им отговорил “Сокол има жена и две деца и няма намерение да ви позволи пак да се пробвате“. Не знам дали е вярно, но е напълно възможно. За това батарейният лично проверяваше състоянието на това копче, преди всяка стрелба.

На първата Шабла всичко беше наред – полка се представи за отличен. На лятната Шабла не беше така. Дали Царят беше решил да ни прецака, заради агнето, дали летците прилагаха нови тактики, ама още първата батарея изобщо не можа да стреля – не можаха да „хванат“ целта. Втората стреля, но си личало, че оръдията стрелят в различни посоки.

Всичко това Пашев наблюдаваше, показвайки си главата от вратата на нашата станция и докладваше като коментатор на футболен мач. Следваше третата батарея, на която операторът беше старшина. И тя изобщо не можа да стреля. Идваше нашият ред. Пашев се прибра и застана зад пулта казвайки „Ако не го хванем ще трябва да си изядем т..аците“. Наистина беше гадно, самолетът летеше по-ниско от обичайното, изглежда и маневрираше. Освен това бяха пуснали и жестоки смущения. Екраните ни побеляха, целта стана трудно забележима. Пашев на два пъти я изпусна, но все пак, почти в последния момент я хвана. Успях да се справя и аз и оръдията изгърмяха по два пълнителя.

Ясно беше,че сме се справили, оръдейците изпадат във възторг, а батарейният от кеф си сваля каската и я удря в земята.

Очаквахме награди, единствени все пак се бяхме справили. Ама полкът, като цяло получи кофти оценка. В Стара Загора се върнахме малко като посрани. Командирът не направи разбор пред строя и не бяха обявени награди. Почувствахме се лично засегнати. Както и да е….службата си вървеше…

Прекарвахме доста време на позицията край морето, защото понякога изчаквахме стрелбата на други полкове. Не беше неприятно, беше като на прожекция на военен филм. А много често времето се използваше за поспиване. Спах веднъж дори когато до нас стреляха 100мм зенитни оръдия. При изстрел земята се тресеше, а аз кротко си спях на пода на станцията.

Наблюдавахме и стрелба с преносимия зенитен комплекс „Стрела-2“.Приличаше на голяма базука и имаше само един оператор. беше малка ракета с инфрачервено насочване, търсеше сама целта по топлината излъчвана от нея. Стреляше се по снаряд. Боецът стоеше с гръб към морето, със „стрелата“ в ръце. Оръдието гръмваше, боецът се обръщаше и стреляше по трасиращия снаряд. Винаги улучваха. Красива гледка.

Третата стрелба беше по танк. Мишената беше метална рамка със силует на танк, върху която беше опънато зебло. Самата мишена беше на движеща се по релси количка. Оръдията стреляха едно по едно, останалите пак бяха зрители. Изглежда не беше много трудно, защото все имахме отлични оценки.

Четвъртата стрелба беше по хеликоптер. Пак метална рамка с контур на хеликоптер и опънато зебло върху нея. Пак количка на релси. Освен това имаше и четири метрова колона, която държеше металната рамка. Всичко това, при тръгване на количката лежеше върху нея. В един момент колоната, заедно с „хеликоптера“ се вдигаше и пак за някакъв норматив от време трябваше да бъде поразена, после колоната пак слизаше надолу.

Стреляше оръдието на мл.с-т Петко Живков. С първия снаряд удари хеликоптера, с втория, направи колоната (широка само около 30см) на старо желязо, другите два снаряда от пълнителя отидоха за уволнението.

Царят побесня, бяха му счупили мишената. Залетя на Живков и му зададе въпроса защо е продължил да стреля след като е ударил целта. Адашът уставно отговаря „Стрелбата е успешна ако се изстреля целия пълнител!“. Царят си замълча, защото сам знаеше, че оръдието е автоматично и след изстрел за секунда вкарваше следващия снаряд. А той трябваше веднага да се изстреля, защото иначе можеше сам да се взриви в нагорещеното оръдие.

На Шабла играехме и някакво тактическо занятие – т.е. разкарване из полята и заемане на позиции.

Занятието винаги започваше с бойна заповед на командира на батареята. Тя винаги започваше така.

„Слушай бойна заповед! Първа армия ТУРЦИ, извършва усилено разузнаване със самолети RF5A в направление Шабла, Дуранкулак, Крапец.“ После се изясняваше какво ще правим, обикновено прикриване придвижването на танков полк, изясняваше се разположението на съседните батареи и заповедта завършваше „Ако не мога да изпълнявам функциите си да ме замести…“, обикновено казваше Апостолов, понякога ЗКПЧто Цанов и никога ЗКПЧто Велев. Беше си някакъв ритуал, нито направлението, нито самолетите на турците не се сменяха….

Реално погледнато, при много добра организация стрелбите и тактическото учение можеха да приключат най-много за седмица, но организацията, съвместяването на стрелящите части, никога не беше добро, вероятно защото на полигона винаги имаше да се вършат някакви строителни и озеленителни дейности. Правехме огради, правехме и шкарпирахме дигички, ремонтирахме и полагахме настилки…пък се и моткахме.

На Шабла, през лятото, имаше и възможност за плаж. Това мероприятие се наричаше обучение по плуване. Провеждаше се обикновено следобед и за него се издаваше специална заповед. В нея се определяше дежурен по занятие и неговата форма. Назначаваше се и сигналист. Старшините трябваше да подготвят шамандури, определящи левия и десния край на зоната за плуване на батареите и дълбочината до която можеше да се влиза. Всяка батарея назначаваше по двама спасители.

Определяше се и формата. Бански, джапанки, хавлия, шапка и права клечка с дължина две педи. Тя, клечката, беше изключително важна за безопасността на занятието.

Слизаше се на плажа, хората се разполагаха, побатарейно, на пясъка. Пред тях забиваха клечките си в две редици и всеки си оставяше кепето върху клечката. След тръбен зов „Атака“ се влизаше в морето. След около 15 минути се свиреше „Отбой“ и хората излизаха, веднага си вземаха кепетата и се подреждаха в две редици зад клечките. Ако някое кепе останеше на клечка значеше,че някой не е излязъл и спасителите се спускаха във водата. Много ефективна система за контрол си беше. И още няколко интересно – весели случки.

Първа зимна Шабла. Редник Дукадинов го заболява корем. Отива при доктора, той се отнася сериозно и на Дукадинов му идва на акъл,че може да изклинчи малко. Познава симптомите на апендицита и леко ги изиграва. Пътников го праща във военоморската болница във Варна. Подготвят го за операция. Кофти…. Ама лекарката се оказва печена и преди да почне да го реже, дискретно го пита: „Наистина ли те боли или ти дотежа службата?“. Дукадинов си признава, дамата се усмихва и казва, че ще го остави за пет дни в болницата. После нещата се замотават и той стои там почти десет. Изписват го „като пълен курортист“. Почина си малко.

Лятна Шабла. В басейна старшините Шенгеров и … забравил съм името му… си плуват. В един момент единият решава да преплува басейна под вода. Само дето не отчита,че басейнът е с минерална вода с температура 38 градуса. Става му лошо и потъва. Шенгера, който е дребничък, скача и все пак го спасява. Идва линейка. Моментално на полигона плъзва слух,че някой се е удавил. Батарейният веднага свиква батареята по тревога. Преброява ни и доволно казва „Не е от вас“ и се върна да си почива в стаята. И още една шабленска история. На територията на полигона имаше и още си има тракийска могила. Това,че е в полигона я е спасило от иманярски набези. На върха й има триангулачна точка.

През лятото на 1979г. се очакваше да падне на земята американската космическа станция „Скайлаб“. Нещо се беше объркало и не знаеха къде точно ще удари земята. Беше се създало известно безпокойство – в армията включително.

За това на споменатата могила, отгоре беше разположен пост, с мощен стационарен бинокъл за да следи дали станцията не пада към полигона. При опасност трябваше да обяви тревога. Не беше изяснено какво ще се прави при нея, ще я сваляме ли, ще се крием ли или просто ще гледаме какво става. Странно решение, при положение,че на полигона имаше радиолокационни станции които можеха да засичат цел на над 200км. разстояние. Но….военната логика е друга…. Иначе службата на този пост беше най- приятното нещо на полигона – абсолютно нищо не правиш.

И още един, не много приятен, случай. С Дукадинов, Петко Живков и още един боец, чието име съм забравил си правим малко соаре в станцията. Играем бридж и пием чист спирт. Такъв ни се полагаше за почистване на елементите от станцията. Само дето спиртът е технически, а ние не сме наясно,че можем да се отровим. Аз и Дукяденов наблягаме на картите, но другите двама – на алкохола. Става им лошо и отиват в лечебницата.

Бацилът(медицинския старшина) първо проверява дали са добре със зрението, оказва се, че няма проблеми. Облекчен пристъпва към втората част на лечението. Трябва да влее по полови литър някакъв разтвор във вените им. Трогва се от уплашените им физиономии и им предлага да го изпият. Според Адаша, по-гадно нещо не бил пил. А бацилът останал да ги наблюдава за да е сигурен,че ще си изпият дозите. И като казваше Адашът, той си пие ракия, а ние тази гадост. Добре,че историята свърши само с това…можеше и да ни е последното пиене в живота.

Напускането на полигона, от тези за които службата щеше да приключва, беше свързано с важен ритуал. Всеки си намираше голям камък и, при излизане от портала го хвърляше назад – за да не се връща повече…Е при мен и Христев ритуалът не проработи – изкарахме по още една Шабла, вече като запасняци.

При Христев това се случи още докато ние още бяхме на служба. Той си беше редовен войник на лятна Шабла 79, а дойде като запасняк на зимна Шабла 80.. Неочаквано се появи с пловдивския зенитен полк. Голям майтап беше. Батарейният се засмя и отбеляза: „Дупета райски, камъни ще хвърляте! Войници сте цял живот!“

Връщането от Шабла също беше вълнуващ процес. Годината преди нас, полкът бил изгонен от полигона предварително, после и ешелонът от Генерал Тошево се забавил. Кесили четири дни, като през цялото време валял проливен дъжд. Настъпило разложение и някои от бойците се приютили в местни къщи. Прекарали си добре, само дето някои хванали….калинки и после доктора трябваше да ги оправя.

Връщането от последните ми стрелби, като редовен войник беше особено приятно. Този път пътувахме в човешки вагон. С Дукадинов си оборудвахме рафтовете за багаж като легла. Беше си като в спален вагон. А беше и началото на пролетта, пък и след дни трябваше да се уволнявам. Нали служех само година и половина.