1989 година

Очевидно ентусиазмът ми да пиша е изчезнал, пък и вече не ходех толкова много. Пък и завършвах вече икономическия институт, а и Иван си искаше съответното внимание….

ТЯН - ШАН 1989

Пътешествието е организирано от туристическия съвет при Софииския университет и става възможно главно поради създадените добри връзки на Васил Гурев с аналогични структури в Казахската ССР. Програмата предвижда петдневна екскурзия с автобус из Казахската, Узбекската и Таджикската ССР, след което, с изходен пункт Алма - Ата да се направи преход през Тян Шан.

Целта е, прехвърляики хребет висок четирихиляди метра, да се достигне езерото Исик кул. Нашето участие се дължи на факта, че сме членове на студентското туристическо дружество. Участниците изцяло заплащат разноските по пътуването си, но те, разноските, са смешно малки. Едно на друго, с всички разходи по време на пътуването, включително глезене и сувенири ни се връзват по около 600 лв. на човек.( по тава време моята заплата беше 500, а Тамарка вземаше повече.)

В началото бях малко притеснен, че цялата група е около 30 души, от които само 10 от нашия клуб. Впоследствие се оказа, че много добре се сработихме и нямахме никакви проблеми в междуличностните отношения. Следва почти дословно дневника воден по време на пътуването.

30.07.1989 г. Единствения проблем при тръгването ни е Иван, тоава на малко под две години. Той като че ли усеща, че смятаме да го изоставяме и упорито не ще да пусне майка си, гледката е сърцераздирателна, но накрая го излъгваме, че мама отива само за хляб и той, с голамо недоверие, все пак я пуска.

В 14.30 ч. тръгваме от централна гара с влак за Москва в сътав, от нашия клуб: Тамарка, Юли и Маргарита, Петко Живков, Тадешко, Тони и Мири,(често споменавани като трите мърлички, а в същност са много свесни и не знам как им го лепнахме този прякор) Краси Мълнията и Валя.

Като се изключи история в стил бай Ганьо на гарата, разиграла се на Унгени, без произшествия стигаме Москва. Народът е още чистичък, пие се умерено и главно качествен алкохол, обсъжда се предстоящото пътешествие, най - вече в частта му прехвърляне на 4000 м. хребет на Тян Шан.

1.08 Влакът пристига в Москва в 13.55, след двадесетина минути, благодарение на метрото, сме на Повелецката гара, където струпваме багажа и се пръскаме на кратка разходка. Москва никога не ми е харесвала, но адашът не е виждал червения площад и с удоволствие с Тамарка му ставаме гидове. В 19.30 сме отново на гарата, вземаме електричката и се стоварваме на последната и спирка, точно пред входа на летище Домодедово. Чак тук става първото разкъсване на групата, някои отиват да хапнат, други да зяпат, така че когато ни извикват, половината са някъде другаде и се налага рейсчето да ни изчаква. Все едно, към 23 ч. се натоварваме на един ИЛ 62 и отлитаме за Алма Ата.

Хранят ни лошо, ЕР чикън (само пилешко, уж с олед на вероизповеданията на пътниците) е все пак и нямаме право да сме придирчиви. Адашът естествено започва да забива една девойка, (все пак имаме поне четири часа полет и то през тъмната част на денонощието) Момичето е хубавичко, но видимо много тъпо. Освен това му извъртя прочут женски номер, след като два часа му дава аванси отиде да се гушка в Краси Мълнията. За това как се развиха нещата после историята мълчи, тъй като историкът безотговорно заспа.

2.09 След като прелетя 3 300 км., към 4 часа сутринта самолетът кацна в Алма - Ата. На летището ни чакаше местният агент Алексей, натовари ни на прилично рейсче и с това нормалния ход на нещата приключи. В смисъл, че с доста извинения и обяснения ни беше казано, че няма още днес да тръгнем за Самарканд (както е по програма). Освен това се изясни, че не е ясно дали , кога и къде ще бъдем настанени за през ноща.

Като не знаем какво друго да правим, стоворваме багажа в някакво общежитие и отиваме на баня.

Банята, казва се Орасан, напълно надмина очакванията ни. Строена е в стил успешна смесица между римски и средноазиатски, с кубета и с поне 10 вида камъни. При влизането имаш чувството, че влизаш в съдебната палата в София. Самото къпане става след предварително закупуване на билети, влизането става на два часа. Да му се не надяваш на такъв разкош.

Банята е чудесно оразмерена, та чак преоразмерена. За 50 души, колкото са билитите за една смяна, има 40 душа, руска баня, финландска баня и кръгъл басейн с диаметър 20 м. По стените на ротондата в която е басейна има мраморни лежанки с вградени в тях нагреватели. Всичко е много просторно, има даже и бюфет, в който може да се подкрепиш между финската баня и басейна например. Естествено, нищо на този свят не е съвършенно и в бюфета няма бира. Само до преди три години, т.е. преди този кретен Горбачов да почне анти алкохолните си кампании, бира се е продавала и то не обикновената руска (от типа коньо ви е здрав), а специална фирмена бира Орасан.

Прибираме се в общежитието освежени и въпреки ужасно притеснените условия (тридесет души в помещение 4 х 5 м) успяваме да преспим два часа, нещо което е абсолютно наложително след толкова път и спане на крак. После с адашът и Тамарка пииваме чудесно кафе, с чудесно пепси и приличен коняк в елегантен климатизиран бар. Алма - Ата започва да ми харесва. Още повече, че градът е с напълно съвременна планировка, широки и чести улици, със сравнително прилични и съразмерни сгради. Гигантоманията на Москва липсва.

В 19 ч. Сме отново в общежитието, където почва дълго, дълго моткане, чак до 23 ч. Все пак успяват да ни настанят. Предвиденото кръгче с автобус из града обаче отпада. Като компенсация пииваме малко коняк, лягаме към 24 ч., на другия ден ще трябва да станем в 4 ч.

До тук напълно изгубен ден, можеше до 6.30 да се настаним, от 8 до 12 да поспим и после да прекараме, вече свежарки, чудесен следобяд, а сега нито сън , нито кеф.

3.08 Ставаме по график, но автобусът закъснява и вместо в 4, тръгваме в 5. Машината е съветска, малко пазче, средно раздрънкано, но иначе сравнително чисто. Днес ще трябва да достигнем гр.Чимкент, където ще преспим, утре ще сме в Самарканд, в другиден в Бухара. Планирано е спането, с изключение на тази вечер, да става по път, в рейса.

Към 12 ч. Пристигаме в Джамбул, този път в типичен град на победилия социализъм, т.е. грозен, мръсен и неугледен. Спираме край гадничка закусвалня, където, преодолявайки все още неизчезналата си европейска гнусливост, хапваме по два пелмена. Някои от дамите не успаха да се облекчат в местната тоалетна, защото, за разлика от мен , са с маратонки и дори сандали, а фекалния слой в поменатото съоръжение изисква поне високи туристически обувки, с каквито съм аз.

В Чимкент пристигаме около 17 часа. Тук става ясно, че историята е организарана изцяло в академишки стил, та даже отатък. В смисъл, че предварителната програма има само пожелателен характер, а иначе симпатичният ни водач Алексей, за първи път посещава града. Лутаме се дълго докато намерим нашия агент, после почват дълги преговори. Най - хубавото е, че за разлика от други подобни случаи (в които съм някакво длъжностно лице), аз съм напълно непричьом и мога свободно да се моткам, което и правя.

Навираме се в нещо като бирария, където Тамарка за пръв път опитва “Шашлик”. Попадаме на група симпатични казахи, които няколкократно ни черпят бира и ни предлагат да зарежем тъпото си пътуване и да им идем на гости в степта. Доста приятно си прекарваме, докато на гида ни му се разказва играта.

В 18.30 ч. вече ни изясняват какво трябва да правим, от което става ясно, че горното не е никак ясно. Все пак в 19 ч. сме в студентското общежитие където ще спим. То е, най - меко казано, на Мачу - Пикчу у царевичака и е с подходящ за мястото си вид. В известен смисъл това е архитектурно ­техническо постижение, каквото виждам за първи път:

• дори за сграда от епохата на победилия социализъм съоръжението е доста жалко
• на двадесет легла се пада един кенеф и една мивка
• чистотата е на нивото на споменатото по - горе хигиеннно съоръжение от град Джамбул.

Започвам да си изяснявам защо квалификацията на средния съветски специалист е ….. хм скромна. В тези условия не можеш да се изсереш без опашка, камо ли да мислиш за наука.

След повече от десет часа път в автобус при 40 градуса температура липсата на вода действа угнетяващо на част от състава, особенно на тази с никакъв експедиционен опит. Настроението спада, но оптимизма не е изчезнал. Появява се нещо като лозунг “Хубаво ми е мамооо!”, мамото се изкарва на оплаквачески напев. Заспиваме към 0.30 ч. Или по - точно се опитваме да го правим, тъй като температурата е над 30 градуса и ни атакуват легиони от мухи и комари.

4.08 В 3.30 ставаме и се товарим на возилото. Жегата е жестока и все пак към 9 ч. сме в Самарканд, където, естествено, започва поредното лутане, защото не е ясно къде точно ще ходиме.

Първото ми впечетление е, че градът е населен с узбеки, значително повече, отколкото Алма - Ата с казахи. Освен това прави впечатление добрата организация на движението. Почти няма светофари, вероятно защото улиците са тясни, а хората учтиво се предупреждават за придвижването си с клаксони.

Към 10 ч. зарът се обръща. Появява се неугледен, но любезен екскурзовод и нещата тръгват, по вече неочаквано добър начин.

Най - напред отиваме в Интурист да се измием. Следва посещение на гроба на Тамерлан, великолепно запазена и от вън и от вътре сграда. Тук е погребан и прочутия астроном, философ, поет и математик Улугбек, който е внук на Тамерлан и е убит от заговорници. В гробницата е просторно, красиво и прохладно. Почваме да се чувстваме като бели хора.

В реда на куриозите е редно да отбележа, че на гроба на Тамерлан е написано, че който го оскверни ще донесе огромно нещастие на родината си. От музея към гробницата може да се научи, че гробът е отворен от известния (с възстановки на лица по череп) проф.Герасимов на 21.06.1941г….

После отиваме до обсерваторията на Улугбек, първата сравнително съвременна обсерватория през нашата ера. Отлично е запазен гигантския секстант на обсерваторията, който сам по себе си е сериозно инженерно съоръжение. Тук научавам, че в Самарканд е работил и прочутият Ал Джабер, бащата на алгебрата.

В реда на приятните неща е и първото, за този ден, хапване. Първо набързо поглъщаме няколко “лепьожки”, питки с пълнеж от месо, печени на стената на делва, която изцяло е вградена в огнище. Следва сериозен обяд в относително нормален ресторант, където готвят много вкусно. Първо салати, после шашлшк, само дето няма бира. За сметка на това пиеме големи количества зелена лимонада с дъх на череши.

Към 14.30 сме отново в рейса и отиваме до древното гробище носещо странното име “Мъртвия град на живия цар”.

Някога, в края на седми век, когато арабите завладяват Самарканд, те са били предвождани от един от братовчедите на Пророка. В типичен стил, по обед, арабите спират атаката и започват молитва. Обсадените се възползват от момента, правят излаз и отрязват маса глави, включително и тази на споменатия братовчед. Изглежда заради тази героична постъпка Аллах му дава възможност да стане, да си вземе главата под мишница и да слезе под земята, през цепнатина в скалите, където и до днес е жив.

Та на мястото на което той слиза под земята, през десети век, му издигат мавзолей, след което прововерните счели, че ще са толково по - такива, колкото по - близо до него са погребани. По този начин започва строителство на гробници. Красиви сгради 10 х 10 м, с купол и великолепна керамична облицовка. Цялото това разточителство никак не се връзва с традиционното мюсюлманско погребение, което изисква пълна скромност, дори без името на гроба. Очевидно домюсюлманската култура силно е повлияла ислямската догма.

Мястото е толкова интересно, толкова се откъсваш от ХХ век, че усещаме, че температурата пак е към 40 градуса, чак когато напускаме гробниците.Съвсем скоро пак забравяме за жегата, защото влизаме под сводовете на реставриращата се джамия “Биби Ханъм”. Според легендата тя е строена от любимата жена на Тамерлан, китайка със същото име. Строена е в знак на голямата обич на дамата към мъжа й. Намерението е било да изненада любимия при завръщането му от похода в Турция.(Където под Анкара хващат небезивестния султан Баязид и го докарват до тук в клетка). По време на строителството императрицата непрекъснато притискала главния строител да съкращава сроковете и дори му обещала, че ако я завърши за четири години ще му даде една целувка. Изглежда му е дала и нещо другоа, защото след построяването на джамията името на въпросната дама престава да се споменава, вероятно са и рязнали главата.

Джамията е огромна сграда, която при днешната техника ще бъде строена поне пет години. Като се има предвид обаче изключително свирепия нрав на Тамерлан четиригодишният срок не е кой знае какво постижение.

В централната част на джамията има огромна (2х2х2м) стойка за поставяне на Корана. Стойката е на четири крака и ако жена мине под нея в посока изток - запад ражда момче, в обратната, момиче. Тамарка и Маргото се разминават под стойката, но както ще се окаже впоследствие, магията не действа при не мюсюлманки.

За отмора правим разходка из града. Улиците са запазили източния си колорит, дори в чайханите се допускат само мъже, ех, че гот.

Краят на разходката е на невероятният площад Регистан, (пясъчен площад), той е ограден от три разкошни медресета с великолепни керамични облицовки и изключително красиви вътрешни дворове.

В най - добро разположение на духа посещаваме Интурист за да хапнем и поизмием преди нощното пътуване. Току пред хотела ставаме свидетели на пиянско сбиване, тъкмо си мислим, че няма как да не се извадят ножове и се оглеждаме накъде да изчезнем и се появява милиция. Милиционерите набързо натикват единия от биещите се на задната седалка на москвича, като междувременно му слагат белезници. С вторият нещата са по сложни. Много е як и се налага четири души да го закопчават с наръчниците. През това време, натиканият в колата, успя някак си да отвори прозореца (очевидно вратата е била заключена) и в стил фолсбъри се измъкна през него. Естествено пада на глава върху асфалта, но това не го впечатлява и използвайки залисията се измъква. Заедно с белезниците.

След тази сценка в стил фар уест, се товарим на автобуса и зарът пак се обръща. В началото не така осезаемо. До 24 часа ни е весело и дори попяваме и подпиваме. След това обаче жегата и умората си казват думата, а условиата за спане в рейса не са от най - комфортните. Към 1.30 шофьорът спира на адски неподходящо мяста, почти в блато (къде го намери в тази пустиня) и заявявя, че тук ще спим.

Тези които НЕ СА послушали съвета на нашият гид и са си взели спалните чували са добре, все пак се опъват и спят навън. Без инцидент не е минало, в един момент са били уплашени от глутница подивели кучета. Другите прекарваме ноща в рейса по схемата “спим, спим, па станем да си починем”. Към 4.30 за щастие тръгваме. Ама хубав цикъл сме си организирали…… Хубаво ми е маммоооо!

5.08 Към 10 ч. Сме в Бухара, пред някаква огромна административна сграда, каква не знам, било секретно. Също като нас пред нея е седнал Ленин с поглед замечтано вперен в небето. Мнозина обаче смятат, че гледа все едно е пътувал с нас, в нашата автобусна менажерия.

Опитваме се да влезем в сградата за да се измием, но поради поменатата и секретност не ни пускат. Тук на някои нервите не че не издържат, и се поизпускат. Напълно ненужно впрочем. Битият си е бит, рампарурирания, рампаруриран и колкото повече се въртиш толкова повече ти влиза. Още повече, че обекта на изпускане, нашият гид, най - вероятно няма никаква вина за скромната организация на пътуването.

Както и в Самарканд, зарът се обръща след появата на професионалния екскурзовод. Най - напред авто - екскурзия из стария град, по живописен и от Самарканд. После спирка в кафенето на Настрадин ходжа, който е роден в Бухара. Вече взели дъх се разхождаме в единственото действащо медресе на територията на СССР, където се обучават петдесетина ходжи и срока на обучение е седем годишен, като се постъпва след средно образование. За да бъдеш приет е необходимо да пишеш и говориш на арабски.

След наколко хладни минути в един от многобройните покрити пазари се опъваме на площада пред голямата джамия на града, до нея се извисява величествена четиридесет метрова кула. Освен за призоваване на правоверните за молитва кулата е служела и като наблюдателница, и като място за изпълнение на екзекуциите, просто осъдените са хвърляни от нея.

Бухара е силно земетръсен район, а кулата е само от тухли. Няма никакви дървени сантрачи, вероятно странните форми на зидарията, звезди, полумесеци, сводове и т.н имат не само архитектурно, а и конструктивно предназначение.

Все при над четиридесет градуса, се завъртаме около мавзолея на Саманидите. За разлика от тези в Самарканд, облицовката не е от керамика, а от тухли зидани по причублив и много красив начин. Сетне се навираме в хладната крепост Акр, строена в преиода ХIII - ХVII в. Тук екскурзовод, с вид по скоро на кгбейчик, ни описва главно неволите на бухарския народ по време на феодализма и по - малко историята на крепостта.

Посещаваме и Зандана, подробно ни обясняват каво значи това, отде да знаят, че това си е чисто наша дума. След чутите страхотии за жестокостта на местните владетели очаквам някакво сериозно съоръжение, а то, нещо по - малко от ареста на IV районно.

На излизане ни наобикалят четири - пет подозрителни муцуни, които, като не се сещат по какъв друг начин да осъществят контакт, гледайки корковия ми шлем питат “Откуда шлчяпа?”, отговарям самата истина “Из Южной Африки.” Следва питането “А что там делал?” на което без да знам защо, за изненада и на самия себе си, вероятно от жегата отговарям сухо “Воевал!”. Мутрите оглеждат групата, виждат още трима с такива шлемове и явно решават, че са попаднали на путьовка за наемници. Изчезнаха за нула бройки.

Накрая минаваме и по Бухарския пазар, някога световно известен. Имало е търговци от Италия и от Китай. Сега, въпреки пъстротата си той си е социалистически и няма какво да си купим.

Към 19.30 ч. се товарим и започваме да се връщаме към Алма ­Ата. По наше настояваме спираме в 24.30 в крайпътно “заведение”, до селцето Москва. Въпреки късният час ни посрещат великолепно. Даже прескачат до селото за водка. За моя изненада изобщо не е самогон, а чудесна “Столчичная”. Намират се и дини, ние също вадим туй онуй и с нашите домакини от заведението си прекарваме чудесно. Предлагат ни даже да купят Тадешко и Тони, по десет хилядарки за всяка. Като най - авторитетен, предложението им е отправено към мен. Отговорям, че вече сме ги спазарили, момчетата разбират майтапа или го вземат на сериозно, но все едно не повдигат повече въпроса. Спиме прекрасно в нещо като навес. Великолепен ден, който никак не си личеше от сутринта.

6.08 Сутринта настроението е значително по - добро, отколкото предната сутрин, особенно след като малко преди Ташкент спираме за да се умием и хапнем. И от тук зарът пак се обръща.

Започват признаци на слънчев удар у едно от момиченцата от университета. В самият Ташкент попадаме на адски тъпа екскурзоводка, за която историята започва с октомврииската революция, така че се налага скандално да се откажем от услугите й.

Втурваме се в градския пазар, не толкова заради стоките, колкото заради невероятната средноазиатска атмосфера. Иначе си е социализъм, а и не само това. Валя на два пъти правят опит да я оберат и само наблюдателността на Краси Мълнията я отървава.

Завъртаме се и из старата част на града, но в сравнение със Самарканд и Бухара е доста постно, та се ориентираме към гигантския хотел на Интурист в центъра на града, по - точно към ресторанта му. Там обаче се оказва:

1. Нямат нищо, не са затворени, но не обслужват.

2. След известна настойчивост се разбира, че обслужват само чужденци, но и тях не ги обслужват ако не са направили заявка от предния ден

А иначе ресторантът, както повечето такива при социализма е голям, сравнително претенциозно обзаведен и мизерно поддържан. За обслужването и кухнята не мога да се произнеса, по поменатите по - горе твърде обективни причини.

В недобро разположение на духа излизаме пред хотела и тук узбекският народ имаше пълната възможност да демонстрира своето дружелюбие и гостоприемство.

Първоначално ни заобикалят четири - пет, седем - осем годишни деца с цел просия. След това, на сносен френски ни питат искаме ли да сменим валута, после ни предлагат да си купим черен хайвер по сто франка кутията. После ни досажда един пияниця, после други двама намират за най подходящо, в непосредствена близост да си изяснят отношенията при което падат върху Тадешко. На адаша му писва от дружелюбие и решава да демонстрира своето, като изважда четиридесет сантиметровата си кама и почва да си чисти ноктите с нея.

Поради липса на нещо по - подходящо решаваме да посетим тоалетната на ресторанта. Само три минути след това един симпатичен, но мъртво пиян младеж се вмъква в дамската тоалетна, а друг, очевидно по-малко пиян, защото все пак е улучил правилния вход, пада по очи на опикания под в мъжката и почва да пее революционни песни.

Ситуацията се изнервя и от факта, че на мястото на което се събираме за да се качим на рейса, най - много преди час се е излял литър - литър и половина кръв.

В тази обстановка се установява, че нямаме цигари. Налага се да отида до отстящия на около петстотин метра ГУМ и да купя. Решавам, за по - безопасно да свърша тази операция с пикел в ръка. Гледката е внушителна или поне необичайна и се разминавам без проблеми.

С облекчение към 21 ч. напускаме дивия град Ташкент, което иначе значи каменен град. Дългото неспане и жегата вече си казват думата. Пет души залпово вдигат температура, повръщат и се просират. Решаваме да караме нон стоп до Алма - Ата.

Две думи и за нашите шофчори, много отворени момчета. Единият за тези дни беше чут да каже двадесетина думи, а другият беше още по - неразговорлив. Влачеха си и една девойка, която е била усмихната може би преди чичко Сталин да умре. Та тези отворени момчета си правеха точно каквото си искат, но какво да правиш, работническа класа, хегемон на прогреса. За тяхна чест трябва да се отбележи, че не караха зле, на общия фон, където преминаването на червено, изпреварването без видимост, карането на халогенни фарове са нещо обикновенно.

7.08 Така или иначе, и по - скоро иначе, се прибрахме към 13 ч. В Алма - Ата. Отново се настаняваме в общежитието, този път в други стаи. Започваме с европеизирането им, т.е. с чистенето на кенефите. И при нас и при Юли те са еднакво задръстени, нашият обаче е до ниво преливане. За щастие се отпушва по - лесно.

Вечерта е поредната неприятна среща с местният бос, Сергей. Оказва се, че няма осигурен транспорт от езерото Исик кул до Алма - Ата. Това означава, че в предвиденото по програма време, не само ще трябва да отидем до там, прехвърляйки четири хиляди метра високо било, а и ще трябва да се варнем. Това за Меснер сигурно няма да е проблем, но за нас….

Съвършенно неясен е и въпросът за нашето връщане до Москва, билети имаме, но резервация - не. Най близките свободни места били за края на септември. В тази ситуация групата на фотографите, Юран и Кокан, Красимира и Мими, Борянка и Илко проявява завидно самообладание и даже чувство за хумор. Здрава група, нещо което е естествено, като се има предвид, че няма изразени сексуални контакти. Добре, че навремето Весо Фаса (иначе достоен социолог) ме светна по въпросите на затворените групи.

След неприятната среща, за компенсация хапваме в приличен ресторант, после си пииваме, раздуваме сладък лаф и за първи път от няколко дни спиме в кревати.

8.08 В 10 ч. Ни взема автобус за екскурзия из Алма - Ата. Нищо особенно, освен, че научаваме ,че до 1850 г. казахите са били чергари, а след това доброволно са се присъединили към Русия. И как няма да се присъединят, трябвало е да изибират между свирепите едноверци - персите и значително по човечните друговерци - руснаците.

След обяда отиваме до Медео. Нещо като Алеко, но по -високо, около 2700 м., с най - високата кънки писта в света. Последното малко ме съмнява, факт е обаче, че дори аз знам, че на нея са поставени доста световни рекорди.

Значително по - впечатляващо е противо-селното съоръжение. Сель се нарича свличаща се след поройни дъждове скално-кална маса. Над Алма - Ата планините са голи и при дъждове се получават страхотни потоци от тази маса, които освен, че унищожават и обезплодяват вичко по пътя си, могат да представляват реална опасност за съществуването на самия град.

За първи път от дълго време виждаме и биричка. Аз се отказвам заради особенно мътния и цвят. Коко обаче си купува, защото мисли да ходиме на баня. Обаче ядец, места за днес няма а утре пътуваме за планината.

Вечерта се срещаме с нашият мурдап, на казахски това значи гид. А и водачът ни е казах, та някак си не отива да използваш френски думи за него. Лицето се казва Сагандик и е политдругар, т.е. не вижда съществена разлика между комунизъм и фашизъм.

Предлага ни приемлив маршрут, с ледник и превал на над четири хиляди метра надморска височина. Детайлно изясняваме какво трябва да вземем.

Фотографската група първо ще пътува триста километра с камион и ще се движи на доста по ниско. Водачът им май не е на ниво, защото не са уточнили нищо друго освен, че утре тръгват в 9 ч.

И на нас и на тях не е ясно как ще се прибираме, от края на марщрута и от Алма - Ата до Москва.

9.09 Пълен провал, транспортът не идва и се очертава да тръгнем чак утре. Денят се използва за най - различни неща, включително и за изясняване на положението в републиката.

А положението в нея не е просто. Казахите са 41% от населениета, а в Алма - Ата - под 30%. Половината от тях не знаят казахски, а повечето от тези които го знаят са неграмотни. В периода на тридесетте Сталин е решил, че Казахстан ще бъде модел на съвместно съществуване между различни националности. За това, а и не само за това, е изселвал компактни национални групи на територията на републиката. Има проблеми с гърците в Крим, хайде всички на влака и тук. Има проблеми с корейците от далечния изток, пак по същия начин, има проблеми с турците в Кавказ, айде да смените въздуха.

Проблемът с турците е по - особен, поне в последните две години. Те тук са се настанили добре и в условията на псевдо пазарно - перестроечна икономика са хванали сладките места на пазара, т.е.дефицита. Поради това са сатанали омразни на широките народни слоеве, които са започнали да ги избиват по улиците. Нашият гид Алексей е потомък на изселени от Молодова българи, но понеже прилича малко на турчин не се чувства комфортно. Веднъж дори са щяли почти да го убият, добре, че своевременнно, чрез сваляне на панталоните е доказал, че не е турчин. Имат си проблеми хората…..

По обяд обсъждаме връщането в България. Най реалистичен ни се струва варианта с поредица от местни влакове и пресичане на румънската граница пеша, а от там до Русе е една крачка. Мими възприема предложението съвсем на сериозно и се съгласява философски казвайки " Е все пак е решение."

В 15ч. Отивам в ЦК на ВЛКМС, там получавам 300 рубли и не получавам информация за нашето връщане. После отиваме на пазар. Въпреки, че е социалистически си е интересно. Най скъпото месо e конското, симпатични корейки продават страшни салати в пликчета. Тамарка решава да опита кумис и вечерта се просира кански.

Вечерта - отново се срещаме със Сагандик, последни уточнения по пътуването, което задължително трябва да започне утре. По - голяма част от вечерта обаче минава в общи приказки, които са силата на нашия водач. Голяяяяяма балалайка. Основен рефрен - гордея се , че не съм комунист. И аз не съм, ама си трая умерено, иначе, ако всички, които не са и се гордеят почнат да се самавъзхваляват…. Все пак говори се и по интересни теми, например историята на Казахстан. Писана такава е издавана два пъти - през 1958 и 1971 г., но е била по скоро академично издание в съответния тираж. Никога тази история не е била изучавана в училищата на страната.

След прибирането ни в България се опитах да се информирам повече по въпроса. Оказа се, че в известен смисъл руснаците са били прави, тъй като до тяхното идване, на практика, дори форми на държавност не е имало всред казахските номадски племена. Даже ми е чудно какво е писало в издаваната два пъти история на Казахстан.

Сагандик, а и повечето му сънародници са антиимперски настроени. Само 8% от промишлената продукция оставала в страната, всичко друго било изсмуквано от метрополията, без съответен внос.

След стягане на багажа си лягаме към 24 часа. Междувременно, около 18 ч. С открит камион е заминала фотографската група.

10.09 Денят започва в известен смисъл добре, защото идва камионът с който ще пътуваме, а само в известен смисъл, защото ни се предлага друг маршрут и друг водач. Отказваме категорично, така че не се променя нито едното, нито другото.

Към 12 ч. Камионът ни стоварва на Голямото алма - атинско езеро - н.в. 2650 м. От тук, мъкнейки и двадесет литра бензин, след около два часа ходене правиме първия лагер. Окончателно изясняваме програмата, ако това може да бъде изясняване. Изхождаме от условието, че камиона ще ни чака отново тук на деветнадесети сутринта. Значи движим, движим, движим, стигаме или не стигаме на Исик кул, но на петнадесети тръгваме да се връщаме.

Двучасовото ходене е подействало отрезвяващо на някои които си носят дори аркансил и дезодорантчета в раниците, така, че на подходящо място скриваме багажа, от който всеки мисли, че може да се откаже. Със задоволство, което накрая многократно ще нарастне, установявам, че само ние с Тамарка не оставяме абсолютно нищо, т.е. добре сме мислили пълнейки раниците. Все пак моята е точно 28 килограма. Задоволството е неизмеримо голямо в края на пътуването, тъй като, от тук не се връщаме и всичко оставено е подарък за българо - казахската дружба.

Сега сме се сгушили в палатката, навън е вече около 4 - 5 градуса, готвим се за сън и си пожелаваме хубаво време за утре . Лека нощ.

11.09 Ставаме в седем и установяваме, че сме имали гостенка, ­катеричка си е похапнала от шоколада непредпазливо оставен извън раниците. Времето е сравнително топло - 12 - 14 градуса и почти няма облаци.

В девет тръгваме. Още след петнадесет минути Тамарка се вкисва и се налага да пренасям и нейният багаж. Работи се по схемата - занасм моя до т. А, оставям го там, на бегом се връщам, вземам нейния и заедно с нея достигаме точка А. По същия начин към точка Б. След като операцията се повтаря три пъти мърличките се смиляват, вземат два - три килограма от нейния багаж, аз - 5, адаша два и нещата се нормализират.

Без да е много върл, байрът не е много приятен и е ужасно дълъг. Чак в 16 ч. сме на превала Озорний - н.в. Около 3100м. С изключение на мен и Юли (качвали сме се и на по -високо) всички други са особено доволни за първи път да минат трите хиляди метра височина.

Правима половин часова почивка, предстои ни сравнително леко слизане - почти по коларски път, групата е в най - добро разположение на духа. Най – неочаквано обаче почват неприятности.

Водачът ни си намира кон, взема багажа на мърличките и хуква напред, което води до разтягане на групата на повече от два километра разстояние! Хич и не помисля, че отбора още не е аклиматизиран и, че след превала би трябвало по - най бързия начин да се организира лагера. За практически първи ден 8 часа ходене и преодоляване на 500 м. Денивелация е напълно достатъчно.

Към 20 ч, след като сме слезли в долината на река Чонкинмин и сме минали поне през десет удобни места за лагер достигаме до буен приток на споменатата река, чието преминаване е свързано с намокряне. Като казвам достигаме имам предвид последната част от групата, другите са неопределено напред. Преценявам, че да се мокриш по това време (почти мръкнало), не е здравословно, виждам, че Тамарка е сдала багажа и, най - много да се изтърколи във водата при преминаването на потока и решавам да си опъваме палатката. Е..л съм му майката на Сагандик, ако беше наоколо щях да го помеля от бой. Абсолютно безотговорна личност. Адашът и Краси все пак решават да продължат и поне да информират глупака, че ние ще нощуваме тук.

Опъваме палатка, правиме чайче, хапваме и тъкмо ще си лягаме и ето ти го Сагандик, с два коня. Обяснявам му, в най - мой (не френски) стил всичко каквото си мисля за него. В чисто практичен план му обещавам, че като минимум утре няма да можем да продължим поради това ,че част от отбора няма да може да се възстанови след днешното дванадесет часово ходене. Допускам, че съм прекалил с изразите, за щастие Сагандик е просто безотговорно лице, но инече не е лош и в някаква степен разбира, че правият съм аз, та не ми отговаря. Даже лично ни събира палатката и ни качва на конете. След още около час яздене достигаме мястото където основната група прави лагер.

Настроението е минорно, според адаша са пристигнали на “оверлог” от изтощение. Въпреки, че денят беше чудесен, вечерта не много студена, че се запали хубав огън, отбора няма желание за нищо друго освен да се завре в спалните чували. Което и правим, след като с чисто терапевтична цел изпиваме една бутилка коняк.

В момента е 24 часа, лека нощ.

12.08 Ставаме около осем. Времето се е скапало ужасно, вали проливен дъжд, който според моткащи се в района овчари щял да спре след седмица. Барикадираме се в палатките и заспиваме. Към 14 ч. Се събуждам от адска жега, дъждът е спрял и слънцето ни напича, не, че е топло, но заспивайки се бяхме подготвили за студ, т.е. Бяхме навлекли всички дрехи, та сега почваме да се потим.

Вече е късно да тръгваме, въпреки че времето позволява. Решаваме да прекараме целият ден в почивка. Точно в този момент се установява, че Тони (нашата лекарка) е вдигнала 39 градуса температура. Става доста напечено, на такава височина настинките лесно стават пневмонии и то съвсем не безобидни. Прогнозата ми от вчера се сбъдна по - точно от колкото бих искал.

Сагандик се паникьосва - и той е наясно как могат да се развият настинките. Предлага веднага да тръгнем на обратно. Лично аз съм против, да прекарваме болен през нощта през превал с височина над 3000 м не ми се струва много разумно. Мири, която е медицинска сестра усилено преслушва болната. За щастие хрипове нямало. И адаша се натискаше да преслушва за по - сигурно, но не му се уреди въпроса.

Все пак доводите на Сагандик надделяват, просто нямам опит в тази планина и почваме да се готвим за път. За щастие точно в този момент идват местни овчари, които изцяло подкрепят моето становище. Нещо повече, считат, че температурата е по - скоро от преумора и липса на аклиматизация и може до утре да мине. Нощният поход се отменя.

Вечерта ядем в общата палатка и въпреки, че май пътешествието приключва настроението е добро. Просто да не се надяваш каква балансирана група се е получила.

13.08 На сутринта се събуждам от студ. През ноща дюшекът ми е спаднал, а на палатката има скреж. Изглежда мястото на лагера предразполага - на сливането на реките Талгар и Чонкинмин влагата е сериозна. За щастие е ясно и към десет часа става дори топло - 15 -16 градуса.

Радостна новина, от температурата и неразположението на Тони и следа не е останала. Значи продължаваме. Ура!

До десет се подготвяме, все до това време сме осиурили и коне коне за прехвърляне през Талгар. Докато пуйчиме група руснаци, също туристи, ни демонстрират, че и без коне може. Събличат се по бански, вдигат раниците си максимално високо, хващат се за ръце, за да са по стабилна (течението е силно) и се хвърлят във водата, която в един момент им стига до гърдите. Ние обаче сме мерси, все пак температурата на течността в Талгар едва ли е над 3 - 4 градуса.

Нашето прехвърляне е безпроблемно, освен за коня който ме пренесе мен, при качването ми (с раницата) животното се насра от зор, а на слизане - едва не го съборих, тъй като ремъка на седлото изпусна и неочаквано се завъртях и го повлякох.

Малко по - късно, със Сагандик отиваме в една юрта за да спазарим коне за преминаването на следващата река - Чонкинмин. Коне няма да имат до утре, но ни черпят с чай и ни обясняват на кое място има сравнително приемлив брод. За да изпия чая мобилизирам цялата си пътешественическа негнусливост. Първо, чашата се измива във вода, използвана за тази цел поне един месец, второ, в горещия чай се слага лъжица лой. Сагандик изпива три чая и ме пита дали не ми харесва та за това пия толкова бавоно.Отговарям, че ние в България, нещата които ни харасват ги правим бавно за да им се разваме по - дълго време, включително и оная работа. Шегата е по достойнство оценена и втората чаша ми се разминава. Важното е да не обидиш домакина, а как ще го правиш си е твоя работа.

Към 13 ч. Сме на описания брод. Известно време чакаме Силата, която да ни пренесе на другия бряг, но доколкото такава няма или е при други джедаи се налага да се събуем по гащи и да нагазим в студените води.

Междувременно Юли е вдигнал 38 градуса, та се налага и него да пренасяме, естествено и с Тони правим същото. По точно го правят Сагандик и адашът, последният е във великолепна форма. Още повече, че от снощи се движим успоредно с руска група в която има и девойки от четиринадест до деветнадесет годишна възраст. Адашът така се прехласва, че след като правим сравнително рано лагера, отива с тях, а не с нас, на разходка до езерото Джасик кул.

Джасик значи синчо, а кул - езеро. По точно име не може да се измисли. Вероятно и по - приказно нещо - също. След не дълго и не трудно изкачване се появяваме изведнъж над типичното ледниково езеро. Невероятна красота, изключително приятно, слънцето лекичко напича, не сме уморени, за днес няма къде да бързаме. Прекарваме един много приятен час и поне аз си обещавам, че сигурно ще се върна някога отново.

Прибираме се в лагера и научаваме, че Юли продължава да вдига температура, изглежда ни кара наред, защото се оказва, че и аз съм с 37.6, за щастие само след два аспирина и два часа в чувала се оправям. Тамарка също вдига 37.3 и сега й е студено. Дано до утре всички са наред, защото това ще е най - трудният ден.

Решели сме, че на всяка цена ще идем до Исик кул и, доколкото няма да е възможно да се върнем обратно пеша, просто нямаме време, ще се опитаме с рейс (какъвто според Сагандик имало) да се доберем до Алма - Ата. Ако знаех какъв риск поемаме никога нямаше да се съглася, за щастие тогава не знаех.

Та утре ще станем в пет, ще трябва да прехвърлим превала Ак су (бяла вода) около 4100 м. н.в., като по пътя изкачим прилежащия му ледник. После да слезем отново до три хиляди метра надморска височина. Дали ще стане, не е ясно и не ми се мисли. Дано само времето да е хубаво. Сега е 23 часа, лека нощ.

14.08 Ставаме към пет и тридесет, още е студено и имаме пролеми с прибирането на палатките, просто не успяваме да очистим ледът образувал се върху тях. За съжаление се налага да ги носим влажни, т.е по - тежки.

Тамарка е мъничко уплашена, все пак не е шега, предстои ни преодоляване на почти хиляда метра височина и почти толкова слизане.

Към седем тръгваме нагоре, в дванадесет стигаме езика на ледника и спираме за подготовка и почивка. Гледката към долината е фантастична, а изпод езика извира една река, като Искър, само, че чиста. Пъъълен разкош.

Почваме изкачването по ледника и веднага почват глупостите. Групата отново се разтяга, а на тази височина времето се сменя за минути и само това ще ни липсва да се търсим в някоя мъгла. За щастие своевременно се събираме и към 14 часа сме на ледниковото поле под самото било.

Неописуемо! Облаците се гонят като на моторетки на тридесетина метра над нас, ту напича слънце, ту става мрачно, цветовете се променят по два пъти за пет минути и е безумно красиво.

Напускаме ледника и след два часа много стръмно изкачване, около 16.30 ч. сме на превала – 4010м.н.в. Днес тук е раницата между Казахтан и Киризия. И ако преди малко гледката беше страшно красива и интересна, то тук тя е и величествена. Все пак, било е и има чудесна панорама. Хапваме набързо, правим малко снимки и тръгваме надолу.

Настроението на всички е чудесно. Едно, че надолу и лайно се търкаля, второ, времето е великолепно, трето, невероятна е красиво, четвърто - все пак успяхме мама му стара.

Сагандик отново се лигави. Бяхме решили, че ще спрем на първото подходящо място след достигане на зелената зона. На такова сме към 19 ч., неясно защо мааме обаче още два часа, до пълен мрак и изтощение. Въпреки умората си сготвяме винен кебап с пюре и чак тогава лягаме да спим. Страхотен ден!

15.08 Ставаме в десет часа. Мием се на изворчето, от което Юли рано сутринта е направил чудесна чешмичка. Женският състав сготвя пак пюре и, в реда на разкоша - яйца. Сладък лаф, но все пак в 12 часа почваме да стягаме багажа и към 14 ч. Тръгваме. Днес просто трябва да се придвижваме надолу, на практика почти по коларски път, така че проблеми не се очакват.

По пъта времето леко се разваля, но само толкова, колкото да ни покаже, че до сега е било моного благосклонно към нас.

След пет часа много приятно спускане покрай река Ак-су достигаме малко езерце до което правим лагера. Езерцето е с площ 2 - 3 декара и е съвсем младо. Вероятно, най - много, преди стотина години, след накакъв катаклизъм е станало срутване на земни маси, подприщили пътя на рекичката. Все още в единият край на езерцето стърчат стволовете на дърветата растяли някога край реката.

Вече сме в горския пояс и това си е действително гора - с много животни и цветя. Забелязваме двойка нутрии, малко по ­късно и сърни. Край нас лагерува руска конна екскурзия. Да се пукнеш от завист.

За съжаление вали и се налага да ядем по палатките и да си легнем рано.

16.08 Сутринта ставаме в 9.30, закускообядваме до 11. Ядеме много, та чак ме заболява коремът. Хич не ни се тръгва, времето е много приятно, слънчево с лек ветрец. Предстоят ни 25 километра по черен път до езерото Исик кул.

Името означава Топло езеро. Освен с това, че водата му е много топла за надморската му височина (14-18градуса), езерото е забележително с дълбочината си 750 м., второ по дълбочина в света. Навремето по брега му е минавал прочутия копринен път, използван и от Марко Поло.

До миналата година това е било затворен район за чужденци, през тази, за първи път официално такива се допускат до северния бряг на езерото. Вероятна причина за “затвореността” е близостта с китайската граница.

Точно когато, с най - голямо съжаление, се приготвяме за скучното слизане се появява, като по поръчка камион. Симпатичният дядя Толя е решил да разходи семейството си из планината. Галя бързо го убеждава, че трябва да ни извози до езерото. Голям късмет!

След около час сме на брега, по точно се разтоварваме на плажа. Веднага привличаме вниманието на печащите се по бански курортисти. Ние сме с алпииски обувки, с пикели, щеки и огромни раници. Някакъв чичко се престраши да пита от къде идваме и като му казахме от България, с известно възхищение каза “Далековато”.

Бързо правим лагер и в 17 ч. сме във водата. Пълна фантазия. Краси успява да си загуби гащите, глупакът решил да ги пере и да ги изтърка в пясъка, та излиза от езерото прикривайки пакета си. Ние дружно ревваме “И от зад, и от зад!”, юнака се сконфузва и бързо слага едната ръка отзад.

Вечерта печем сланинка на огънче и си бърбориме до един след полунощ.

17.08 По принцип днес трябва да почваме да се прибираме към Алма ­Ата. Според Сагандык рейс за там има късно след обяда. Поради тази причина до два след обед сме на плажа. После се качваме на раниците си и след седем километра достигаме селцето Григориевка, от там хващаме рейс в източна посока към Ананиево, от където тръгвал рейса, да го вземем за по ­сигурно от първа спирка. В Ананиево установяваме, че рейс до Алма - Ата никога не е имало. Бързо се товарим на рейса с който дойдохме и достигаме град Чолпон - Ата, намиращ се в най - западния край на езерото.

Оказва се, че места за Алма - Ата има чак за двадесет и трети, т.е. за ден в който по принцип трябва да сме в София. Започва се пуйчене и след малко криминални типове ни предлагат, по единично, да се насочим към близката улица, в която има спрял рейс. Доколкото нямаме друг изход, а и мурдапа ни намира това за нормално, се съгласяваме.

Рейса е относително чист, има и други пътници, които са чакали два дни за да намерят начин да се придвижат към Алма ­Ата. Даже не могат да повярват, че ние не сме чакали и час. Май този път късмета ни проработи здраво.

Пътуваме почти изцяло през нощта, по дефилето на река Чу (Шу). Почти през 20 км. ни спират за проверка милиционери с автомати. По този повод научаваме, че районът на Исик кул е един от основните райони за производство на дрога, а това е на практика единственият път свързващ го със света.

В Алма - Ата пристигаме рано сутринта, преди да е тръгнал градския транспорт, така , че ни се налага да поспим два часа пред автогарата.

18.08 В общежитието не ни очакват, но все пак ни отварят една стая за да си оставим багажа. После с Алексей хукваме да уреждаме транспорта. Все още не знаем как ще стане това, за никъде по обратния път нямаме ОК! В един момент ми писва и оставям Алексей сам да се оправя. Дано успее, защото иначе хич не ми е ясно какво ще правим. Да закъсаме с транспорта е нещо много познато, но да не ти е ясно как ще се придвижиш на 5 000 км. все още не ни се беше случвало.

С адаша отиваме на баня, пак в Орасан, но този път в баня “Люкс”. Влиза се в нещо като хол, с лежанки и фотьойли за пет човека. Свири лека музика, има и приятна малка маскичка със селектор, по който можеш да повикаш келнера. За съжаление ни предлага мацки, а не бира. После малко съжалихме за отказа си, защото нямаше кой качествено да ни изтрие гърба, но какво да се прави, все пак страшно нещо е упоритият азиятски трипер.(т.з.)

След хола има голямо помещение с душове, хурди и басейн, малко по в страни сауна. Време за работа - три часа. Очевидно е оразмерявано за ползване на пълен набор услуги, защото ние, при максимално разтакаване излизаме за малко по - ­малко от два часа.

Вечерта хапваме по пет шашлика и после посещаваме бара на хотел Орасан, където с кеф изпиваме три бутилки местен херес и осем пепсите срещу скромната сума от 12 рубли. Почваме да се чувстваме малко по - светло зелени.

Междувременно се е появил Сагандик, който кани трите мърлички в своя фургон, някъде в планината. Кани само тях, от което адашът е доста ядосан. Все пак след като им раздава презервативи и ценни съвети им пожелава приятно прекарване.

Все още фотографската група не се е завърнала.

19.08 Рано сутринта се връща фотографската група. Появявя се и Алексей. Появявят се и изгледи утре да пътуваме със самолет до Москва. Щяло да бъде напълно ясно към пет следобед. До тогава свободно време.

Уплътняваме го в разходки. Най - напред посещаваме най ­дългата постоянно деъстваща опашка в града - пред индииския магазин ИНД. Нещо наистина впечатляващо, над 500 души чинно са се наредили за да си купят нещо, какво, така и не разбрахме.

После Тамарка си купи поредният сервиз прибори, “много бил хубав и такъв сме нямали”. За мой ужас се купуват и иначе красиви пиали, само не знам в какъв вид ще достигнат в България.

В пет часа УРА! Утре летим. Сега обаче мърличките ги няма и почваме да се безпокоим. За щастие към осем се връщат, не много в настроетие, но без особени белези на неправилна употреба. Едната е доста мълчалива, другите - по нормално такива. Според адаша са им ………. оная работа, за което в същност са били канени, така, че нямало какво да ги мислим. Според мен точно това не е станало и за това са недоволни, но както и да е. Важното е че са тук и, че не можаха да върнат презервативите на адаша. Поне той така твърди.

20.08 На сутринта сме на летището и без произшествия достигаме Москва. Там някякъв левак ни иска 100 рубли за да ни закара до Шереметиево. Ние обаче му обясняваме, че сме убедени противници на перестройката и при тези условия ще ползваме обществен транспорт. Излиза ни около три рубли за цялата група.

От тук започва следващата емоция. Както вече знаем, места в самолетите няма, в последния момент обаче се пускат такива. Поради тази причина ние блокираме съответното гише, правим си лагер около него и се приготвяме за сън. Към 22 ч. аерогарата се заключва, за щастие ни оставят вътре, така, че спим почти като на хотел. В четири часът въпросното гише отваря и се оказва, че за всички има билети, при това дори последните бяха за самолети излитащи преди 13 часа. УФФФФ!

Без произшествия, освен ЕР чикънското пиле, сиво на цвят, достигаме София. Хвърляме багажа в къщи и се качваме на Бояна. От далеч свиркаме с клаксона. Леля Пешана изнася Иван на ръце на балкона. Ние му махаме като на малоумен, а баба му го пита кой е това. “Тати и мама” казва Иван, гушва се в нея и се разплаква. Горкото сигурно е решило, че сме го изоставили.

Чудесно е пътешествието да започва и да завършва с едно малко дете……

4 - 9.09 - 1989г. Пирин - Бански суходол

След Тиан - Шан и Яйлата, завършвам сезона на Пирин. Тази година за пръв път нямаше общостудентска експедиция. Може би за това и съставът, и целите са миньорни и продължителността е съответна. В екпедицията участват: Юрий Градинарски, Алексей Бендерев, Ирен Илиева, Константин Антов (Коце), Детелина Петкова, Петър Колев, Матей Пейков (с коли), Андрей Дражев, Кристиан Беделев, Оливер Павлав (с обица), Петър Делечев, Йото Терезиев, Бисер Горгиев, Александър Янев, Огнян Стоянов, Петко Съйнов.

Аз пристигам ден след основната група и съм безумно натоварен. Освен теодолит, лата и тринога нося и психрометър. Добре, че убеждавам лифтаджиите да пуснат за мен лифта до Голи връх. Като се изключат проблемите със слизането от седалката с толкова багаж, нещата са наред. До премката пренасям багажа на части, но от там идва да ми помогне Андро и надвечер на 4.09. Съм в лагера - при бившата база на скиорите.

5.09 Попълват се фишове и се обхожда района. Прониква се в N9, екипира се до мястото което Андро и Теди са достигнали миналата година.

6.09 Общо проучване на района, при което аз правя тахиметрична снимка. В N9 разбиват поредното стеснение и просташки закъсняват след контролата.

7.09 Алекси взема водни и скални проби, Ирен мери пукнатини, аз си работя с теодолита. В номер 9 завършват картирането. Детелина и Оливер работят на стеснението, без да успеят да го преминат. Отново закъсняват. Младежта е започнала да не ебава контролния час. Юрий картира N34 на ръба под Кутело.

8.09 Четирима юнака свалят пробите и част от багажа, като се връщат вечерта. Младото си е младо. Него ден се подновява номерацията на почти всички пропасти и се порверява нивото на снежниците. Последното си е без съществени промени, поне от както аз ходя там.

23 - 24.09.1989г. с. Мостово С колата на Юли с моята отоваме до „Гарга дупка”. Пещера с огромен вход, в самия край на селото. Огромна двеста метрова галерия, с прилепна колония. Фантастично красиво село

В края на годината стана и още едно събитие, не свързано с пещерите, но станало и с участието на клуба. Става дума за шествието на Екогласност на трети ноември, ще си позволя да разкажа накратко историята.

Беше по време на световната екологична среща в София в началото на ноември. Вече приключваше подписката на Екогласност срещу промяната на темението на Струма и Места. За трети ноемри беше планирано шествие за връчване на подписката в народното събрание. Беше петък и по всички предприятия беше обявено, че в края на деня ще има проверки и сответни наказания. За това си пуснах половин ден отпуска, прибрах се в ранния следобяд, имайки семейни спомени се изкъпах и преоблекох, зер можеше дълго да не мога да го правя. Облякох си дебело яке, въпреки че беше топло и в четири часа, около час преди обявеното време бях на площад „Александър Невски” за да огледам обстановката.

Площадът беше нормално празен, достъпът до него напълно свободен, по улица „Дунав” имаше два автобуса с милиционери, но без специалнооборудване, седяха си спокойно вътре хората. Храмът беше отворен, което в най – голяма степен ме успокои, защото ако се предвиждаха някакви ексцесии щяха да го затворят. Преследване на хора, влизане след тях в църквата…. е по това време това вече и в България не можеше да се случи.

Вече без притеснение се упътих към мястото на срещата на клуба – в градинката на „Раковска”, между „Вазов” и „Гурко”. Оттам заедно щяхме да тръгнем за да бъдем на площада в 16.45ч – началото на шествието.

За разлика от пустия площад по „Руски” и особено в градинката пред „Кристал” имаше необичайно много хора…. Особено настроение…. много познати. Един усмихнато ме попита какво правя тук, отговорих му „Вероятно същото”….. Клубът, както никога беше точен, около 16.40 вече се бяхме събрали двадесетина души, даже Верчето беше с бебето си…. Тръгнахме, почти под строи по „Раковска” и видяхме как цялата навалица от района започна да се движи към площада…. невероятно.

На самия ъгъл на площада стоеше Ники Генов – комендант на мероприятието, за пръв път го виждах притеснен, веднага помоли Верчето с детето да стои някъде по – отстрани.

За десетина минути пространството между синодалната палата и „Раковска” се запълни с хора…. между 3 и 4 хиляди души… по скоро – три….. Много познати, невероятно настроение, даже лека еуфория в прекрасния есенен следобед… Шествието се оформи, отпред бяха петър Берон, Сашо Каракачанов, Пирин и Румен Воденичарови (от нашия алпииски клуб), Петър Слабаков, Еди Сугарев, Радой Ралин, другите не ги познавах.

Всъщност мернах Тренчев, покрай плакат на „Подкрепа” – появата му подразни доста хора, защото митингът беше на „Екогласност”….

Беше невероятно, слуваше се нещо което повечето от нас мислеха, че няма да доживеят…. Да можеш ясно да кажеш мнението си по някой въпрос, дори когато това мнение не съвпата с това на управляващите… невероятно

Стана пет часа и тъкмо се чудех защо се мотаем и не тръгваме и за да ми се отговори на въпроса, камбаните на „Александър Невски” забиха….. Шествите тръгна и запя „Горда Стара планина”….. Щях да получа инфаркт…. някои направо си плачеха….

Всъщност шествието продължи около 300 метра – до северния вход на парламента. Берон и още няколко души влязоха да внесат петицията. Мисля, че тогава някой започна слабо да се скандира „Демокрация”, след миг вече няколко хиляди души ревяха „Де – мо – кра – ци-я”….. Страхотно……

После Берон и групата изхязоха, Пети каза нещо в смисъл „Това е, дано сме свършили работа” и митингът приключи…. Бавно се разотивахме с невероятно чувство на очакване за много хубави неща…. ходихме пеша чак до „Витошка”, после поляхме случая вкъщи…. какви нещастни наивници сме били…..