Ванката и Розита ни се обаждат с предложение да се разходим с тях до Метеора. Бързо се съгласяваме и даже внасяме капаро на агенцията. Май седимца преди отпътуването ни се обаждат, че екскурзията няма да се състои, даже веднага ни връщат парите. Казвам си „Язък“. Не така мисли Розита, набързо намира същата екскурзия, на същите дати с „Бохемия“.
И така, навръх 24 май 2019г., рано сутринта тръгваме за Гърция. Първата ни спирка е селцето Вергина. Това е селище възникнало , с това име, през 1922г. В древността на негово място е бил проспериращия град Айгай, който е бил една от резиденциите на македонските царе. През 1977 се откриват четири големи гробници, две от които не са ограбени. Счита се,че едната е на Филип, бащата на Александър Македонски.
След приключване на разкопките, могилата под която са разкрити е възстановена и е осигурен достъпа на туристи, в условия запазващи античните останки. Плащаме си вход и влизаме в парка на могилата.
Поема ни гръцки екскурзовод, който говори на английски. Става ясно,че имаме проблем, екскурзоводът ни слабо се справя с езика. Превежда вместо дева Мария – Върджин Мери, а Йоан Кръстител – Джон Баптиста. Термините от археологията и архитектурата са му напълно непознати – и на български, и на английски. Иначе е наперен и се счита за голям специалист. Това, оказва с, не е рядкост при екскурзоводите на „Бохемия“.
Под могилата има четири гробници. Най- голямата е на Филип втори. Успял да обедини, завладее останалите гръцки държави и убит от свой приближен.
Гробницата ce състои οт две помещения. B глaвното има мраморен сaрkοфаг c yрна oт 24 кaратовο златo. B yрнaта cа нaмeрени koстите на царя, заради следите от счупване на крака и раната в черепа се счита, че това е Филип. Намерен е и злaтeн венец от 313 дъбοви листа и 68 жълъда. B прeдвериетo e отkрит дрyг caркοфаг, с пo-малκa златна урнa и kостите на жена, οбвитa в златиcтo-лилаво плaтнο, със златeн венец oт цвeтя. Дo нeго имa οще еднo погрeбалнο леглo, чаcтично рaзрyшенο oт огън, οтнoво със златeн венец. Bxoдът нa гробницата e в дοрийckи стил и нa стената нaд негo e изриcyвана 5-метровa лοвна сцена.
В гробницата се е влязло през покрива и до сега вратите й не са отваряни, страхували са се да не ги повредят.
Направен е опит за представяне на Филип с този венец на главата. Доста страшен изглед.
Впечатляващ е и златният ковчег, в който са намерени останките на царя.
Изложени са и доспехите на Филип и много предмети от злато и сребро. Да се чуди човек как не са били докопани от иманярите….2300години да не ги намерят.
За мен не по-малко интересна е втората гробница. Изглежда тя е на Алексантър четвърти, единственият легитимен син на Александър Македонски и бактрийската принцеса Роксана. Той е единственият наследник на създаденото царство от баща му, което се простира от Гърция до западните части на Индия. От 323 – 310 г. пр. Хр. той е цар на Древна Македония.
След смъртта на Александър Велики на 10 юни 323 г. пр. Хр. диадох Пердика осигурява правата на наследник на още неродения Александър. Македонската войска обаче въздига за цар Филип III Аридей – малоумния по-голям полубрат на Александър Велики. Когато малко след това се ражда Александър, по настояване на Пердика и със съгласието на Филип III, е провъзгласен също за цар.
След подялбата на империята между военачалниците му (диадохите), Македония и изобщо Гърция остава във владение, първо на Пердика, а след като го убиват, на Антипатър. Той задължава Александър IV и майка му Роксана, да го придружат в Македония. Следващата година Антипатър умира и оставя регентството не на сина си Касандър, а на приятеля си Полиперхон. Това води до избухване на поредната война между диадохите. Впечатляващо е как властта прави бившите приятели и бойн другари във врагове, който, с отрова или меч се избиват един друг в продължение на десетки години.
Полиперхон е в съюз с Олимпиада, майката на Александър велики. Срещу него, са почни всички други диадохи. След първоначални успехи той губи и бяга заедно с Олимпиада, петгодишния цар Александър IV и Роксана при Еакид в Епир.
Олимпия успява да убеди братовчед си Еакид да тръгне с тях против завладелият Македония Филип III. Македонската войска не посмяват да се бие против Александър IV, легитимния престолонаследник, Филип III e заловен и екзекутирани. Така Александър IV става единствен владетел с Полиперхон като регент.
През 316 г. пр. Хр. Диадохът Касандър завладява отново Македония. Той нарежда веднага екзекуцията на Олимпиада, a Александър IV и Роксана са затворени в Амфипол..
През 310 г. пр. Хр. привържениците на царската фамилия желаят Александър да поеме регентството. За да осигури своята власт, Касандър нарежда на Главкиас, пазачът на Александър, да убие Александър и майка му Роксана. Така младият четиринадесет годишен цар и майка му са отровени
Касандър все пак осигурява на детето подходяща гробница. Тя е по- малка от тази на дядо му и, о изненада, същo нe е била разгрaбвана. Ha kамeнен пиадеcтaл e намерена срeбърнa делва, съдържащa кocтите, а на нeя злaтен дъбов венeц. . Cтeните ca ykрасени с фриз, изoбразявaщ надбягванe c колесници.
Излизаме на слънце с много впечатления и малко тягостно чувство. Остава ни малко време за разходка из селцето. От едно магазинче си купувам поредния войник за колекцията ми.
Късния следобод пристигаме в градчето Каламбака, в подножието на манастирския комплекс Метеора. Симпатично градче с десетина хиляди жители.
Настаняваме се в приличен хотел Kosta Famissi, почти в центъра. Стаята ни е мъничка,но е много чиста. Има и миниатюрно балконче с масичка и пепелник. Какво друго му трябва на човек.
Правим малка разходка и решаваме да вечеряме в едно ресторантче на централния площад. За първи път сме в Гърция и съм приятно впечатлен от отношението към нас. Със сядането получаваме някакво мезенце и шише с вода.
Пийваме по няколко узита със салатки зизаки, нещо като млечна салата, с малко повече подправки. После някакви наденички с бира. Неочаквана изненада – плащаме само по десетина евро на човек. Прибираме се в хотела, душ и сън.
На другия ден първо ни водят в магазин за икони.
Симпатична българка ни разказва за иконите, изобщо, и за тези, които се изработват в манастирите на Метеора, в частност. Последните са много скъпи, от двеста евро нагоре, при това не ме впечатляват толкова. Все пак си купуваме интересна икона на Св.Богородица. Седем меча, седем смъртни гряха, я пробождат. Счита се,че предпазва от точно тези грехове.
Интересно е,че надписът е на гръцки и на кирилица. За съжаление симпатичната дама си е отишла и няма как да я питаме защо е така.
Купуваме си и една малка кандилница и още един гръцки войник за моята колекция.
После тръгваме да се изкачваме към манастирите. пещерите на Метеора („Високо в небето“) са заселени през 11 век от християнски отшелници. По късно построяват манастири, до които се стига по въжени мостове, подвижни стълби и стъпала, вдълбани в камъка. В района са съществували двадесет и четири манастира. Днес са останали само седем действащи, но единият е закрит за посещения на туристи.
В продължение на два или три века Метеора живее в атмосфера на мир и спокойствие, но през 13 век започват нашествията на кръстоносците, сърбите, албанците и турците, които се стремят да превземат Тесалия. През 1334 г. монахът Атанасий пристига в Метеора, прогонен от Света гора Атон от нашествието на корсари, придружен от своя духовен пастир Григорий. Те се установяват на колоната Стаги („Стълбът от капки“) и живеят там около 10 години. Атанасий, по-късно свети Атанасий Метеорски, имал една единствена цел - създаването на добре организиран манастир по подобие на атонските. През 1334 г. той събира 14 монаси от близкия район и изкачва „Платис Литос“ (широк камък) - гигантска скала на 613 метра над морското равнище, 413 над нивото на град Каламбака, като започва една наистина титанична задача за онази епоха - изграждането на първите постройки на прочутия по-късно манастир “Големия Метеор” или „Преображение Господне“. Смята се, че именно Атанасий е дал на тези скали името „Метеора”. През 1371 г. в Метеора пристига Йоан Уреш Палеолог от Епир, който наскоро е заел трона след смъртта на баща си Симеон Синиша. След като се срещна с Атанасий от Метеора, Йоан реши да напусне управлението на страната и да вземе монашески обети под името Йоасаф; през 1390-те години, след смъртта на Атанасий, той става игумен на Преображенския манастир. От 1490 г. игуменът на Преображенския манастир е водач на цялата монашеска общност.
Първо спираме в манастира Св.Стефан.
Монашеският живот започва още през XII век, а през XVI век е построена и малката църква, зографисана през 1545 година. През XVIII век е построена по-голяма църква, посветена на свети Харалампий, където и до днес се пази черепът му.
Манастирът претърпява големи разрушения през XX век: той е бомбардиран през Втората световна война от германците, а повечето стенописи са обезобразени от комунистическите бунтовници по време на последвалата Гражданска война. „Свети Стефан“ е почти изоставен до 1961 година, когато се превръща в женски манастир. Столовата от XV век е превърната в музей, който показва фино бродирани одежди и гоблени. Това е единственият манастир, до чиито вхад има истински път, с мост точно пред голямата порта.
Изгледът към долината и Каламбака е виликолепен.
Манастирите са великолепни, но за мен, най- впечатляващо е това как са построени на тези практически недостъпни скали. Как са качвали стотиците тонове материал, как са осигурявали живота си по време на строителство. Вероятно не са могли да слизат всяка вечер…. колосален многогодишен труд.
Следва посещение на Манастирът “Св. Преображение”, той е изграден на най-високата скала в Метеора – над 600м. надм. височина, около 400 м. над долината. Той е най-големият, най-важният и най-старият манастир.
Основан е през 1340- от свети Атанасий Метеорски. Когато през XV–XVI век монашеската република в “Скалния град” (“Литополис Стаги”) се разрастнала, неин глава станал настоятеля на Голямата Метеора, който и до днес има ной-голямо значение.
До манастира се стига след слизане по около 100 стъпала и, след това, изкачване на около 200 сигурни, но сравнително тесни стълби, някои от които – в тунели. На снимката, долу, в дясно се вижда началото на изкачването, влизащо веднага след това в тунел.
От стълбището има прекрасна гледка към манастира „Варлаам“.
Поемаме нагоре и скоро сме в широкия двор на манастира, точно пред църквата. Строежа започва още през 1340г,а после е разширявана и достроявана. В настоящия си вид е от 1545г и изградена във формата на кръст със сложен дванадесетостранен купол, висок 24 метра. Апсидата и олтарът са пристроени на изток от дотогавашната църква. Храмът е зографисан през 1552 г. от Теофан Критски и синовете му Симеон и Неофит. На снимката – стенопис изобразяващ основателите на манастира Атанасий Метеорски и Йоасаф Метеорски.
Манастирската библиотеката съдържа множество ръкописи и редки книги. Трапезарията е изградена през 1577 г. на северната страна на църквата, със сводест покрив, поддържан от пет колони. Днес в нея е изложена рядка колекция от ръкописи от IX век и икони. Силно впечатление прави стаята, в която са подредени останките на отшелниците, техни черепи и кости.
В манастира има и интересен музей, и много още неща за разглеждане. Нямаме обаче повече време и се връщаме. Пак излизаме през кулата построена със средства на влахския владетел Иванко Бесараб в средата на четиринадесети век.
От горната площадка и преди и сега има въжена линия за доставка на стоки и превоз на хора.
За слизане, слязахме, но предстоеше изкачване до паркинга с рейса, та поседнахме да починем и изведнъж се появиха Дани и Пламен Пиларски. Дани беше от моя курс в „Академик“, та станахм четирима от клуба.
Естествено,че се снимахме.
После те продължиха нагоре към манастира, а ние, нагоре към рейса.
Отправихме се към манастира „Варлаам“. Името си манастирът получава по името на монаха Варлаам, който пръв се изкачил на скалата на манастира около 1350 г. и построил там малка църква посветена на тримата светители Василий Велики, Григорий Двоеслов и Йоан Златоуст. След смъртта му скалата остава необитаема почти две столетия.
За истински основатели на манастира обаче се смятат братята Нектарий и Теофанис Апсарадес, които се заселват на Метеора през 1510 г. Апсарадес е стара и богата фамилия от град Янина. След като в продължение на 7 години пребивават в манастира Големия Метеор, през 1518 г. двамата братя се качват на скалата за да възстановят църквата на Трима Светители, построена от Варлаам.
След възстановяването на църквата братята монаси остават да живеят на скалата и постепенно към тях се присъединяват и други монаси, като към средата на ХVІ век броят им достига 30 души.
Когато монасите се увеличават, през 1541 – 42 г. се построява нова просторна църква с два купола – по подобие на Атонските църкви, посветена на Вси Светии, която става католикон на манастира. При това изкачването на строителните материали на скалата отнема 22 години, а самото строителство – само 20 дни. Е това си е легенда…Теофан умира на 17 май 1544 г., а Нектарий – на 17 април 1550 г. Братята основатели са погребани под югоизточния неф на църквата, и на надгробията им са изобразени да държат модел на храма.
В годините на разцвет в манастира живеят около 35 монаси. През XVII век започва упадък, който продължава до 1961 година. Тогава в манастира се установява ново братство начело с бъдещия митрополит на Пирея и един от видните деятели на гръцката църква Калиник. В това братство е и бъдещият архиепископ на Атина и предстоятел на Гръцката правословна църква Христодул.
Интересно, че един от най- големите манастири в Русия – Варлаамска-Хутинския е основан от тукашни монаси през осемнадесети век.
Изкачването тук е по- приятно,но по-дълго, пътят и стълбите са изсечени в скалата и са много живописни. Направени са през 1922г., до тогава изкачването е ставало по въжена стълба или с кошница на макара. На снимката Ванката и Розита са по - пътя, а ние сме на една пропаст разстояние от нас.
От пътеката има чудесна панорама. Интересно как но един велосипедист беше успял да се качи на една от многобройните скални пирамиди.
Нещото беше на поне километър от нас и е правена с максимално увеличение на апарата.
Минаваме под кулата от която, с въже и лебедка се изкачват материали за манастира.
Дворът на манастира е една прекрасна градина, а камбанарията – чудесна беседка.
Централният храм на манастира е посветен на Вси Светии. Построен е бързо, на мястото на първата малка църква, за основен строителен материал монасите използват бигор. Надпис на източната стена на храма гласи: „Построен из основи и изписан този божествен и пресвят храм на Вси Светии при преподобните йеромонаси родни братя господин Нектарий и господин Теофан в година 1548.“
Усещането за красота и спокойствие е невероятно, някак по - просторно е отколкото в „Преображение“, въпреки, че площта на манастира е по-малка. Панорамата също е невероятна. Следващата снимка се вижда съседния манастир.
Докато се наслаждаваме на гледката се замислям защо тези страхотни манастири не са станали значим център на православието. Май веднага си отговарям. Манастирите са били страшно недостъпни. Сегашните пътеки и стълбища са изградени чак около средата на двадесети век. Представям си как богати и образовани хора, а дори и най-обикновени поклонници се катерят по въжени стълби или чакат ред за да се качат в кошниците с които да тръгнат по страховитите отвеси…. А и монасите са водели строг отшелнически живот, пък са били и малко – никога повече от 160 човека. Добре,че все пак са получавали сериозни дарения, за моя изненада най- много от Влашко и Молдова….
Някои от групата се впуснаха към още един манастир, аз обаче вече имах проблеми с краката и предпочетох да се порадвам на страхотните гледки и красива природа. Полека започнахме да се спускаме надолу.
Бързо се прибрахме в Каламбака. Групата отиде с рейса до някакъв магазин, а ние с Тамарка пихме чудесна бира в едно капанче на улицата.
Вечеряме, както предната вечер и на другия ден, след закуска и кафе пред хотела, тръгнахме към Солун.
Солун е основан от македонския цар Касандър през 315 г. пр.н.е. Онзи Ксандър, който убива сина н съпругата на Александър Македонски. Дава му името на жена си Тесалоника, сестра на Александър Македонски. Баща ѝ, Филип II, я нарекъл така в чест на победата си над фокийците с помощта на тесалийските конници. Името може да се преведе като победа на тесалийците
Градът е столица на една от четирите римски провинции в Македония след завладяването му от римляните. От тук е Св.Димитър, но за него – по-нататък
Солун е един от важните търговски центрове на Византия. В града са родени създателите на глаголицата Кирил и Методий.
В 1204 г. Солун е завладян от кръстоносците, и става столица на Солунското маркграфство. В 1207 г. цар Калоян е пред вратите на Солун и е на път да превземе града, но внезапна смърт го покосява и обсадата е свалена. В 1224 г. градът преминава във владение на Епирското деспотство (Солунска империя). В 1230г. цар Иван Асен II го подчинява и териториите му стават васални на България. Това са единствените девет години в които градът формално е наше владение. Само формално, в града няма български управител, нито български гарнизон.
След смъртта на цар Иван Асен II българската държава отслабва и в 1246 г. Никейската империя присъединява Солун. Османските войски превземат града през април 1387 г. след дълга обсада, започнала в 1383 година. Малко след това турците връщат града на Византия. По-късно, при нашествията на османските турци в района, поради невъзможност да защитава Солун Мануил II Палеолог го предава на Венеция в 1423 година. Градът остава във венециански ръце до 29 март 1430 г., когато е превзет от султан Мурад II след продължила осем години блокада по суша. През 1492 г., след гоненията срещу сефарадските евреи в Испания, част от тях се заселват в Солун. Градът се превръща в един най-големите еврейски центрове в Европа.През XVIII век в града се настаняват т.нар. ливорнски евреи, които пристигат от Великото херцогство Тоскана. През XVIII, XIX и в началото на XX век по-голямата част от населението на Солун е еврейско. В Солун има еврейски печатници и училища.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век общият брой на населението на Солун е 118 000 души, от които 10 000 българи, 26 000 турци, 16 000 гърци, 55 000 евреи, 2500 цигани и 8500 други. После нека се разправя за религиозната нетолерантност на турците…Що ли не са ги потурчили – в този стратегически град.
В големия пожар от 1917 година по-голямата част от града е унищожена. Това принуждава масата от еврейското население, загубило имуществото си в пожара, да се изсели. Голяма част от тях се отправя за Палестина, Франция и САЩ. След това ги довършват германците, даже унищожават почти хилядолетното еврейско гробище.
Както се вижда обаче, и българите не са малко. Българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ (1881 – 1913) се смята за гордостта на българското образование в Османската империя. Минахме покрай нея, в добро състояние си е. За времето на съществуването си гимназия подготвя 27 випуска ученици. Помещавала се е в собствено здание, днес на това място се намира основно училище.
В Солун са отворени български фабрики, застрахователни кантори и банкерски къщи, създадени са българска поща и музей на българските индустриални стоки. В града се съсредоточават земеделските доставки на българските производители от долината на река Вардар.
Не може да не отбележа и солунските атентати извършени в периода 15 – 17 април 1903 година в Солун. Това са бомбени атентати, чиято цел е да предизвикат намесата на европейските държави за подобряване положението на още поробените българи в Македония и Одринско. Атентаторите целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония. Взривени са сградата на Отоманската банка, френският кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето от атентаторите загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града.
Като изключим последното, Солун си живее спокойно до Балканската война. Ама пусто има я и солунската митница, а както казваше деди „Всички войни на Балканите се водят за нея“.Австрийците също се натискат. През1913г. българската армия достига северните квартали на града, но гърците, само с един батальон, натоварен на влак, достигат гарата и турския комендант се предава на тях. Говори се,че са му дали и някоя пара.
Поради тази причина влизането на армията ни е спряно. Все пак на гарата действа и българска военна и жп администрация. Българските войски заемат северните български и еврейски квартали и част от центъра на града, като там са устроени българска поща и комендатура и се разполагат щабът на генерал Тодоров както и 14 македонски и 7 артилерийски полк. Устроен е дворец на цар Фердинанд и е открит клон на БНБ.
На 17 юни 1913, ден след началото на Междусъюзническата война, българският гарнизон командван от подполковник Велизар Лазаров е атакуван от гръцката войска. Българите се сражават самоотвержено, загиват 93 и са ранени 160 войници и офицери. Българската митрополия е превзета след сражение, а архимандрит Евлогий, секретарят му Христо Батанджиев и дяконът Васил Константинов са убити.
След Междусъюзническата война се подписва Букурещкият договор, според който Солун е предаден на Гърция и преименуван на Тесалоники. Десетки хиляди българи са прокудени завинаги от родните си места. Закрита е Солунската българска мъжка гимназия, както и девическата гимназия, българската черква „Св. св. Кирил и Методий“, българската черковна община, екзархийското настоятелство и много други български културни институции.
На 9 април 1941 г. сутринта с голяма тържественост Солун е предаден на германците. Солунчани с владиката начело излизат на 3 километра извън града със знамена и букети да посрещнат немските войски и командващия ген. Лист. Май позната история. През 1944, без много шум ги изпращат.
Май стана дълго ама….
Та в този град със забележителна история се озоваваме и ние. Тук ни поема професионален екскурзовод,българка, отлично познаваща материята и умееща да я представи интересно.
Първо се качваме до средновековната крепост.
Има и чудесна гледка към града. Чудесна, чудесна, но е ясно,че и тук има презастрояване.
Има и малко кафене, в което, заради нашата екскурзоводка, получаваме еспресо на преференциални цени.
Размислих и за биричка, ама въпроса с пикането… От съседното магазинче за сувенири си купувам първият конник в моята колекция.
След приятната почивка пред крепостта се спускаме до църквата Св.Димитър. Той си е солунският светец. Роден е в Солун през III век. Неговият баща бил управител на града, а по религиозни убеждения – християнин.
Когато родителите на Димитър умират, император Максимиан го назначава на висок военен пост със заповед да преследва християните. Покръстеният като дете Димитър обаче ги покровителствал и започнал да насърчава разпространението на Христовата вяра. Заради това е убит. Мощите му се съхраняват в църквата с неговото име.
Първата базилика, посветена на Свети Димитър, е построена в Солун едва в V век. Тази датировка е свързана с версията за зараждане на култа към Свети Димитър в град Сирмиум (днешна Сремска Митровица в Сърбия), от където неговите мощи са пренесени в Солун или завземането на града от Атила в 441 година, или от аварите в 582 година, но последното предположение е оспорено от археолозите, провеждащи разкопки в базиликата.
Църквата пострадва от пожар около 630г, но е бързо възстановена и е разширена до петкорабна базилика. От тогава е мозайката на светеца с префекта Леонтий и архиепископ Йоан, които организират възстановяването на базиликата след пожара в VII век. Благожелателността на светеца се изразява в позицията на ръцете му, които той държи на раменете им. Под мозайката има надпис: „Отдясно и отляво се виждат строителите на славното строение на мъченик Димитър, който отрази вълната на варварските флоти и спаси града“. Става въпрос за обсадата на славяните в 615 година.
След този пожар са направени последните строителни работи, които придават на базиликата съвременния ѝ вид.
В 1185 година, когато Солун е завладян от норманите, базиликата е разграбена, а гробницата на Свети Димитър – осквернена. След завладяването на Солун от османските турци в 1430 година, базиликата е оставена на християните. Предаването ѝ е скрепено с тържествена церемония, проведена от султан Мурад II, който, по думите на византийския историк Дука, пренесъл в жертва овен и заповядал да се остави храмът в разпореждане на християните.
През 1493 година църквата е превърната в джамия и остава мюсюлмански храм до 1912 г., когато в хода на Балканската война в Солун влизат гръцки части. Храмът практически напълно изгаря при пожара от 1917 година. Разрушенията започват да се възстановяват в 1926 година, като в хода на реставрацията е открит вход към криптата, а под олтара съд, предполагаемо с кръвта на великомъченик Димитър.
Реставрационните работи са завършени и на 26 октомври 1949 година е извършено ново освещаване на църквата и тя става действаща с редовни богослужения. Достъпът в базиликата и в археологическия музей в криптата ѝ е свободен. В базиликата, освен мощите на Свети Димитър, се пазят и мощите на Анисия Солунска.
Влизаме в църквата, в ляво от входа, в нещо като малък параклис са мощите на Св.Димитър. Те са тук отново от края на двадесети век. Предполага се, че в края на XII – в началото на XIII век, вероятно по време на периода на латинското Солунско кралство, те са били изнесени в Италия. Мощите са открити през 1520 г. в абатството на Сан Лоренцо ин Кампо и са върнати в Солун едва в XX век: честната глава – в 1978 г., а през 1980 г. – основната част от мощите, като в Италия остават само 6 големи частици. Стананало е не без активното участие на папа Йоан Павел II.
Наливаме си светена вода от купела пред параклиса и влизаме при мощите.
Влиза се по един, вътре е тихо, усещането, особено. Не бързам да излизам…
После обръщаме внимание на самата църква.
Интересна е, особено с нетипичния дървен покрив. Сигурно направен след пожара от 1917г. Не е във византийски стил.
Прави ми силно впечатление разполагането на столове – като в католическа църква. Вярно,че за някои е досадно или направо трудно да издържат прави два часа по време на литургия…ама вярата го изисква в края на краищата.
Така и така са ги сложили та решаваме да поседнем и да си починем.
Като изключим няколко мозайки, икони и колоните с интересни капители, църквата е като църквите от двадесети век. Красива и впечатляваща.
След посещението на храма, любезната ни екскурзоводка се разделя с нас и ни насочва към обектите, които можем да разгледаме сами.
Най- близо е родната къща на бащата на съвременната турска държава – Мустафа Кемал – Ататюрк. Човек, който и до сега е пример за основната част от турците. Е напоследък, за съжаление някои се опитват да намалят значението му. Но дори само заради заръката му турция да не участва във военни конфликти, което опазва страната от Втората световна, си заслужава да бъде ценен. Пък и за малко да се ожени за наше девойче…ама не са му я дали.
Разхождаме се из града, има от всичко, красиви сгради от началото на миналия век и….как да кажа спорни архитектури от края му.
Продължаваме да се спускаме към най-старата част на града, тази до пристанището и така стигаме до ротондата Св.Георги. Построяването й се отнася към 306 година. Съществуват няколко версии за предназначението на това съоръжение. Да се чуди човек, как може да не е ясно за какво е построено това впечатляващо съоръжение. Дали е било мавзолей на император Галерий. Той е интересна личност,може би родена в Сердика и със сигурност дълго управлявал от тук. Негов е и Сердикийския едикт от 311г., с който прекратява гоненията срущу християните. Ама той умира в Сердика и се счита,че може би е погребан тук.. Ама може пък да си е строил гробница другаде. Второто предположение е,че храм на Слънцето – богът покровител на Диоклециан и Галерий. Трето – храм на императорския култ.
При управлението на императора Теодосий I Велики (379 – 395) съоръжението е превърнато в християнска църква, като е пристроена апсида.
Първоначално храмът, може би, е бил посветен на Иисус Христос.
В 1591 година, след завоеванието на Солун от турците, църквата е превърната в джамия, към нея е пристроено минаре, което днес е единственото оцеляло минаре в Солун. След възстановяването на олтара на храма, на основата на споразумение с Министерството на културата, на великите празници в нея се извършва богослужение.
Сградата започва да се нарича „Свети Георги“ в 1912 година по името на малката съседна църква, която е метох на атонския манастир Григорият.
Храмът е впечатляващ и отвън, но мащабът му се усеща още по добре когато се влезе в него. Огромен! Пълната липса на обзавеждане дава страхотна акустика. Всичко е много впечатляващо.
Най - добре запазен е стенописът над абсидата, запазен, но не чак впечатляващ, е, все пак е от пети век. Представлява Възнесението на Христос.
Вече минава обяд, походили сме доста и се усещаме гладни. Спираме да хапнем в малко ресторантче, което прави дюнери – тук им казваха друго яче. Все едно, бяха вкусни, а и ги гарнирахме с бира, както се полага.
Продължаваме към брега и се спираме на арката на Галерий. Построена е в 298 – 299 година в чест на победата от 298 година на римския император Галерий над Сасанидското царство (Персия) и завладяването на столицата Ктезифон. Особеността й,че е построена от тухли.
Следваме си пътя към пристанището и навлизаме в определено лъскавата част на града.
Излизаме на пристанището, точно пред Бялата кула, символът на Солун. Тя е най-източната от трите кули на морската стена на града, съборена заедно с другите две кули в 1867 година. Построена е от османския султан Сюлейман Велики в 1535 – 1536 година. Кулата заменя стара византийска кула, спомената от солунския епископ Евстатий Катафлор в описанието му на обсадата на града от норманите в 1185 година. Първоначално е отбранително съоръжение, а после затвор, тук е бил и капитан Петко войвода. Боядисват я в бяло през 1890г. и от тогава се нарича така.
Времето е великолепно и правим малка разходка по крайбрежния булевард. На пристана чакат туристически корабчета, маскирани като гръцки триреми. За съжаление нямаме време за разходки.
За разходка няма време, но оползотворяваме времето до срещата ни за отпътуване в едно кафе, точно срещу паметника на Александър Македонски.
Кафето е хубаво, дават ни и водичка, почиваме си и отваме на рейса.
Той обаче се е повредил и трябва да чакаме друг да го смени. Не е много приятно, но времето е хубаво и чакаме спокойно. После се оказва,че магистралата по някаква причина е затворена, та се налага да минем по обиколни пътища. Не съжаляваме, винаги е по – добре да се пътува по малки пътища. Това си го знаем от „Дзен или изкуството да се кара мотоциклет“. Без проблеми, малко късно вечерта се прибираме в София.
Чудесно пътуване.