От 2010 до 2020 година.

През 2010 година, след смъртта на Тони Тончев, управлението на „Торин“ беше поето от чичо му и работата във фирмата вече не ме кефеше. Аз никога те съм работел с началник който не ме кефи и съвсем естествено, през март, напуснах.

Това ни даде възможност още в началото на април, за Великден, да се появим на Камен бряг. За тази година задачата беше да покрием къщата. За целта пристигнахме с трима мои бивши работници: Алим Казанджиев, брат му и още един симпатяга, на които съм забравил имената.

Докато те прокарвах водопровода и канализацията, аз, Тамарка и основно Иван започнахме обработването на гредите.

Металните се шкуреха, после обработваха с ръждопреобразувател и накрая грундираха и боядисваха.

Дървените се потапяха в разтвор предпазващ от дървояди, после се грундираха. Обясних на Иван, че ако процедурите се извършат правилно поне до края на неговия живот няма да има нужда от нови подобни операции. Той май го разбра и вършеше работата сериозно и прецизно. Тамарка се включи също, а аз ръководех.

Нещата напредваха бързо и на осми април бяхме готови да сложим знамето на покрива.

И тук ще направя една скоба. Селото вече си имаше свещеник. Отец Герасим беше не просто поп а монах. Беше млад и представителен. На Великден, в параклиса, имаше служба в полунощ, както е редно, а не както да тогава, на другия ден сутринта. Беше необикновено приятно, да си имаш свещеник в селото.

Та, каквато е традицията го поканихме да извърши водосвет за поставянето на билната греда. Поканихме и съседите, а някои от тях ни донесоха ризи за подарък, беше трогателно. На тържеството дойде и Добринка.

Знамето се развяваше,

Тамарка беше направила красива пита, с къщичка отгоре.

Свещеникът поръси присъстващите, поръси питата и къщата.

Иван се качи на покрива и развя знамето,

а аз разчупих питката.

Чудесна малко тържество се получи.

Братът на Алим

беше запален иманяр и си беше донесъл уредите. Нали им бях казал,че тук е била къщата на бея и може да има заровено имане.

Теренът, особено около дъба беше старателно проучен, но освен връзка ключове, за които преди години стана огромен скандал нищо не намериха. Заведох ги и на Яйлата, там дори не пожелаха да си пуснат машинките. Всичко тука било старателно преровено.

Изпратихме работниците, по живо, по здраво, останахме още ден два. Бяхме доволни от свършеното и аз получих целувка.

После се върнахме в София. За разлика от мен Тамарка работеше, а аз трябваше да посрещна моя приятел Петко Живков. Той живееше във Франция от 1990г. и беше решил да дойде в България с двама приятели – Ноян и Реми. Щяхме да направим едно дълго пътешествие из страната. Привлечени от пътуването към нас се присъединиха Мимето, Митко и майката на Мимето – Валя.

Пристигнахме в село за рождения ден на Адаша – 17 април и го отпразнувахме в „Трите кестена“. Мимето и Митко, след като им бях казал,че е фен на древния Рим, му подариха чудесна книга.

След тържеството отидохме на огънчето, къде то някои продължиха да се наливат и нямат спомени за това какво се е случило по- нататък.

На другия ден имаше важно мероприятие, отец Герасим щеше да кръсти Мимето и Митко, които предната година бяха станали семейство. Адашът щеше да кръсти Мимето, а Валя – Митко.

На тържеството присъстваха и две важни каменобрежки фигури. Румен и Борката.

Отец Герасим отслужи кръщенето с много настроение и добро чувство.

Службата продължи доста дълго, но вероятно заради ведрото настроение на никому не доскуча.

Накрая си направихме снимка пред храма

и даже се разходихме с отеца до Яйлата.

В самия край на юни, пак с Нана се появихме на Камен бряг. Там вече бяха Владо и Буба и заедно отидохме до блатото на Шабла за да подновим запасите си от кал.

Посрещнахме юлското утро с Джон Лоутън. Множеството беше даже по- голямо от предната година, мой имаше и паднал от брега, но не отмениха мероприятието.

На 15 юли отбелязах раждения си ден, гости ми бяха комшията Росен и Венета, братът на Росен – Ясен и жена му Ася, заедно с децата им. Дойдоха и бате Печо и жена му Янка.

Мисля,че тогава за първи път видяхме малкия Любчо.

През първата половина на юли аз и Иван започнахме наковаването на дъските на покрива. После се наложи пак да върна Тамарка в София. Когато си тръгнахме къщата изглеждаше горе-долу така.

В края на август дойдоха Юли, Маргото, Ани и Юлето. Водеха и един тяхен приятел строител. Набързо беше армирана плочата и на 30 август тя беше налята.

На снимката, Юлката, с гръб, държи хобота на бетон помпата,Иван, Росен и Филип са в очакване да започнат разстилането на бетона. На другия ден продължиха със зидария на стените.

На следващата снимка младежите си почиват до хамака. Росен се беше оженил за една девойка от каварна – Милена, имаха си и бебе- Емо. Та и тя беше дошла на разходка при нас.

Малко преди това Емко навърши две години и пред кметството имаше голям детски рожден ден. На снимката е със Софито,

част от гостите му

В края на октомври отново бяхме на село, за да довършим хидроизолацията на покрива. Беше вече студено и се настанихме в хотела, при Фотинка.

Друго си е, след като си мръзнал цял ден да се прибереш на топло и да си вземеш душ.

Общо взето се справихме, дори монтирахме прозорци на партера и къщата нямаше да се пълни със сняг през зимата.

През тази година се случиха и още нещо важно. За постоянно в село се Завърнаха Мария и Георги Кръстеви и Марю Марев. Всички пенсионирали се наскоро. Някъде намерих обща снимка на тримата. Снимката е от осмомартенско тържество през 2015г.Бат Марю е вляво.

Мисля,че някъде по това време Краси се събра с Лучия, тя се зае с готвенето и се справяше добре. Краси доста разшири и заведението, и менюто си. Правеше страхотни чорби от риба и миди.

Поднасяха се в медни котлета, окачени на красива стойка, като под тях имаше паничка с горящ спирт, който поддържаше чорбата топла.

В края на тази година, през зимата, пада много сняг, покрай гората южно от селото се образува голяма преспа, която техниката не може да разчисти. Хлябът се докарва до началото на пряспата и оттам го поемат мъже от село, с раници и торби. Хората изобщо не са се притеснили. Всички си имат дърва, токът не спира и даже без хляб са могли да минат. Леля Мика си имаше цял чувал с брашно. Пък и това не се случва за първи път.Вероятно е било много романтично.

Ето и една снимка, горе долу, от този период: Николай Генов, Владо Руменов и Петър Тодоров.

И като виждам Владо се сещам за интересните инсталации в двора му.

С помощта на Кастанеда, по негов, на Владо проект той издигна масивна каменна ограда с интересни отвори напомнящи бойници. А я дигна най-вече за да престане да се чувства, като на улицата и да е непрекъснато на показ. Личеше си,че структурата е дело на художник.

През годината през селото мина и един странен румънец, който беше тръгнал с магаре, май за Пекин.

През лятото на тази година, отец Герасим, сериозно отнасящ се към мисията си на свещеник, се е поинтересувал от това какво имоти има църквата в Камен бряг. Вярата си е вяра, ама църквата се нуждае и от някакви доходи.

Поинтересувал се, Добринка му дала емлячните регистри и се оказва,че църквата има около стотина декара земя. От тях- 50 –на първа линия, северно то селото. Поинтересувал се и веднага бил пратен на друго местослужене. Ще цитирам изцяло публикацията на сайта „Varna24.bg“, който пък се позовава на публикация на вестник „Дневник“ от октомври 2010г.

„100 декара църковна земя на настоятелството в Камен бряг мистериозно се озоваха в чужди ръце. Цялото село е настръхнало срещу действията на местния отец Методий и заплашва с гражданско неподчинение, ако някой посегне да наруши екологията в района.

Скандалът избухнал в неделя, разкриха очевидци. Отец Методий обслужва три села - Българево, Камен бряг и Свети Никола. Отецът пристигнал в църквата “Св. Константин и Елена” в Камен бряг да отслужи литургия за Кръстовден. Със себе си водел друг свещеник. Представил го пред местните като новия поп в Камен бряг и им заявил следното: “Това е новиятви свещеник, той ще бъде назначен във вашето село.

Трябва да му съберете пари да му намерите къде да живее и да се грижите за него.” Някой от местните репликирал Методий, като заявил, че църквата си има 100 декара земя, всяка година взема рента и може да се издържа, а освен това свещениците получават и заплати. Следващите думи на отец Методий Хлебаров обаче взривили миряните. “Вие нямате земя, тя вече е със сменен статут и на нея ще строим вилно селище със 100 къщички, от които двадесет и два за църквата.”

Църквата си имала от време оно 50 декара земя, вписана в земляческия регистър на Камен бряг. След години благодетел дарил още 50 декара и така църквата в Камен бряг се сдобила със 100 декара нейна собственост, намираща се в землището на Камен бряг и вписана в земляческия регистър.“

Появява се инвестиционно предложение за строеж на комплекс със 100 къщички, даже от РИОСВ – Варна дават становище,че не е нужен ОВОС, въпреки,че строителството ще е в зона на „Натура“.

Почва се писане на писма, петиции и т.н. В крайна сметка се оказва,че мачът вече е свирен. Земята отдавна е прехвърлена на когото трябва. Само църквата може да направи нещо, но варненският митрополит Кирил обявява,че земята е на епархията и жителите на Камен бряг не могат да имат никакви претенции. Все пак от разразилия се в медиите скандал има полза, петнадесет години по-късно вилно селище не е построено и дано остане така.

Хората в селото не искат да видят Методий, заявяват, че ако дойде, ще го прогонят с камъни. Той също им се обижда и църквата остава затворена през цялата следваща година, дори на Великден…..

За кой ли път се убеждавам,че Православието е истинкото християнство, защото съществува въпреки своя клир.

През 2011 година се появих в Камен бряг още през март. Тогава асистирах на Иван Пандурски – бай Пандо, да брои прилепи, по някаква негова си задача. По някакви причини не спахме дори на село, ама хвърлихме по един поглед на морето. Беше студено и много ветровито.

Второто ни идване, вече с Тамарка, Иван и Нана беше около 24 май. Всъщност дойдохме за да подишаме каменобрежки въздух и за да поокосим. Даже Нана се включи в събирането на тревата.

Едната вечер ни дойдоха на гости цялото домочадие на набора Филип.

Слязохме и на плажа, аз се гмурках, но нямаше нито калкани, нито даже попчета. Водата беше много студена и другите си останаха по къси гащи, на слънчеви бани.

Вечерно време си стояхме в бунгалата, нямаше на кой да ходим на гости. Едната вечер Нана, намествайки стола си до огъня се изтъркули върху бадемчето на Тамарка. Тя, милата, го беше засадила май преди две години от някаква издънка и някои се съмняваха, не просто,че няма да се хване, а че изобщо е бадем. То горкото взе,че се хвана и вече беше станало двадесетина сантиметра високо, а Нана почти го счупи. Ама през следващите години го оправяхме и то сега е четири метрово дърво, със странно крив ствол, дължащ се на това падане.

Иначе Тамарка, както винаги се грижеше за нас и се вижда как й се отблагодаряваме с целувка.

Пролетта беше много влажна и имаше много охлюви, така,че ни бяха сготвени охлюви по бургундски.

От тази пролет има и една снимка, че по това време в село имаше по две магарета, даже това, на преден план ми изглежда бременно.

През месец юни пак бях на Камен бряг, този път с Мимето и Митко. На тях тук много им беше харесало и идваха за да си купят място. Бяха си харесали едно на леля Мика, в самия западен край на селото, само на 180м от нас.

Разбраха се с леля Мика и щерките й, изясниха какво те трябва да направят за да се изповяда сделката. Направиха предварителен договор, плати се капаро.. Естествено останахме за някой и друг ден.

Водих ги на Дуранкулак, ходихме и на плаж. Водата не беше толкова студена, така,че Митко се потопи. Аз пак се гмурках и пак, напълно неуспешно.

Посещавахме и Николинка, която беше оформила, до магазинчето „кафе аперитив“.

Май от тогава почнахме по често да се срещаме с цялото семейство.

Нали бях в „творчески“ отпуск, (просто не работех) та бях на село и за Джулая. Както винаги беше чудесно, Джон Лоутън, вече стана част от Камен бряг.

В деня Х пак бяхме на село и останахме цял месец. Всичко беше добре, даже имаше курбан на годишнината от земетресението.Службата водеше отец Василий от Каварна. (долните снимки)

Всичко беше нормално до 26 август, когато на брега, северно от казана се изсипаха няколкостотин души от разни страни, включително Австралия.

Започна голямото „Технопарти“. Това означава денонощен оглушителен шум, толкова мощен, че земята трепереше. Още първата вечер имало над 100 обаждания на тел.112. Полицията дойде и спря музиката в „Трите кестена“, която изобщо на никого не пречеше. За другия шум се ослушаха и се ометоха.

На обажданията през следващия ден от 112 отговаряха,че мероприятието било разрешено от кмета и да сме се обърнели към него. А той самият се беше омъглил. А и мога да покажа официално писмо с което ми се отговаряше,че кметът не е давал разрешение за такова мероприятие.

Освен шума имаше и друг проблем. Из селото плъзнаха десетки, очевидно пияни и дрогирани индивиди, които освен,че бяха плашещи вършеха и „бели“. На няколко души бяха влезли в къщите (в село до тогава не се заключваше) и бяха опразнили хладилниците. Бяха влезли в магазина и даже в склада, бяха си взели каквото им трябва, естествено без да плащат. Продавачката, не посмяла да им се противопоставя, но все пак подала сигнал в полицията. Оттам се ослушаха…

Селото беше пълно с туристи, някои се изнесоха, а други се готвехме да отидем и да ги разгоним. Проблемът беше, че там имаше много огромни кучета и работата можеше да стане много дебела, като нищо мажеше да се стигне до кръв. Кметът Цонко Цонев, май се уплаши, вероятно беше взел нещо за да изтърпи партито, ама ако станеше сакатлък, като нищо щеше да го отнесе и той. За това прати полицията да варди лагера на партито. Колосална Цонкова простотия.

По време на мероприятието сакатлък все пак стана. Трима младежи, пияни и дрогирани, пребиха друг участник в партито, който умря след десет дневна кома. Момчетата били от добри семейства, дали вероятно каквото, на когото трябва и на две инстанции получават условни присъди. Вероятно обаче не са били от толкова добри семейства или не са дали достатъчно, защото след пет години дела, третата инстанция ги праща в затвора за по три години. Толкова за тази простотия, наречена „Технопарти“.

През есента ходих още веднъж на Камен бряг, пак заедно с Митко и Мимето, този път за изповядване на сделката за купуване на техния парцел.

И в края на годината, една снимка от необичайна среща

През 2012 година се наложи да започна работа. Със заплатата на Тамарка и наемите се справяхме някак, но оставаха твърде малко пари за джобни – съответно за строителство. Това ограничи посещенията ни на село.

В началото на годината бате Емо ни изпрати снимка на която се виждаше, че скалата под която се криехме на сянка беше паднала… Тамарка остана без любимо място на плажа.

Все пак успяхме да прескочим за великденските празници, пак в компанията на Нана

Нея, както винаги я настанихме при леля Мика, която винаги я приемаше с радост. Чакаше я вечер за да си похортуват.

Тогава клубът беше решил да се разходи до Плиска, Преслав и Мадара, като мероприятието трябваше да завърши на Камен бряг.

Бяхме над 15 души, включително Петко Живков – от Франция. Народа се настани в хотела на „Трите кестена“, а вечерта преди Великден прекарахме в нашата къща, нали вече имаше покрив. Този път, макар и на сутринта, служба имаше и я водеше отец Павел от Шабла.

Ние си носехме агне и Павел Патев се зае да го подготвя за печене.

Самото печене се извърши в специялно за целта устройство, метално корито, с шишове, въртящи се от батерии.

Не можах да намеря снимки от изяждането, явно не съм имал време, при толкова много хора трябва да си експедитивен и да не се моткаш….

Все пак на другия ден се разходихме до Яйлата за да видим божурите.

Май от тази година се запознах с Юрий Чарийски.

Той е пътешественик, моторист, фотограф, писател и не знам още какво. С връзките си беше осигурил оборудване за над 200 000 евра за каварненската болница. Вече беше започнал да организира Младежката фотоакадемия, в която децата, от цялата страна, си прекарваха чудесно. Младежите се настаняваха на лагер в кметството и обикаляха района, пеша или по начина показан на долната снимка.

Благодарение на него в Камен бряг започна да се провежда „Джаз на село“. Е, лично аз не си падам по тази музика, но по време на двете вечери селото се изпълваше с народ.

Юрий създаде организацията „Еко норд“, която правеше и съвсем видими екологични неща – например почистване на брега, в което мероприятие, освен жители на селото се включваха и доброволци. Сериозен човек. Напоследък и той си строи къща в село.

За разлика от нас Юлката свърши доста работа по неговата къща. През лятото вдигна стените, колоните и гредите на партера, а праз октомври, когато се видяхме отля и плочата на етажа. От снимката се вижда,че и Мето се е включил в работата.

Пропуснахме лятото, в края на октомври бяхме пак на село. Снимката е правена у Верчето, където се събрахме, отляво-надясно: Митко, Мимето, Маргото, Валя, Верчето, аз, строител, Серж, Юлката и Иван Добрев. Той с негов приятел бяха дошли за плочата на Юлката.

Мимето и Митко пък монтираха на своето място огромен хладилен ж.п. фургон.

Ние с Тамарка се разходихме из района и после се прибрахме в София.

През 2013 година продължавах да работя за френски фирми, но пак имах проблеми с ходенето на село. Все пак успяхме дя се измъкнем за празниците в началото на май. Успяхме, само с Тамарка и Иван, да поработим по покрива на барбекюто.

Юлката, Маргото, Ани и Юлия също дойдоха и за Гергьовден дамите направиха агне.

Бяхме на гости на Валя и Серж, тогава къщата им се измазваше.

Владо и Буба също си бяха на село.

В селото видяхме и Доби и Борката, зад тях е бат Печо.

До тук съм пропускал да отбележа изключително важен елемент от живота в село – магазинът. Не знам как и защо, но той още си е собственост на кооперация „Съгласие“ и въпреки това в него винаги е имало най- необходимото. Хляб, сирене, кашкавал, мляко, колбаси, консерви, алкохол, кафе машина и даже тениски и гумени цървулки. От 2003 г. го държи Танчето – Таня Чешмеджиева.

Желязна дама. В студ и пек, в сняг и дъжд тя си идваше на работа пеша от Свети Никола, където живее. Винаги усмихната създава приятна атмосфера и магазинът й е център на социалния живот, където хората се виждат, не само за пазар, а и за раздумка.

Извън сезона тя работеше сама, мисля от осем до четиринадесет часа. През юли и август се включваше и втора продавачка, като работното време беше от осем сутрин, до осем вечер. И имаше защо, всяка вечер магазинът ставаше център на социалния живот в селото.

Веднъж даже преброих сто и девет човека.

Е идваха и хора от предните поколения, даже, ежегодно и един японец - Тед.

Той преподаваше математика в един английски университет и даже правеше курс по тази дисциплина за децата от селото. Необичайно за японец, можеше да поеме четири големи мастики. Голям симпатяга.

Струва ми се,че през тази година към софийската общност в село се присъединиха Ралица и Матей Пейкови.

Те отдавна си идваха тук, но напоследък си купиха място, до Мимето и Митко. Бързо си построиха конак, както трябва направиха септична яма. При определяне на мястото изхождат от информация на леля Мика. Оказва се, че е в съседното място, та после я местиха. Впрочем това не е прецедент за селото. В югоизточния край набързо беше построена двуетажно къща, която не се оказва в парцела на човека, който я е поръчал.

Матей, познавам още от 1989г. когато беше член на клуба и бяхме заедно на експедиция в Пирин. Ралица пък, очарователна и артистична правеше страхотни кукли.

Покрай тях почти винаги беше голямото им и много добродушно куче.

В края на май, работодателят ми Патрик Фавър, ме преотстъпи на свой познат – Жозе Родригес, който трябваше да строи жилищен комплекс от 24 дървени къщи край Бордо. Тъй като щях да стоя там повече от половин година, успях да си измоля десет дни за Камен бряг. С нас беше тогавашната приятелка на Иван – Ани. На снимката сме с нея в „Морска среща“.

Иван поизкоси, аз се погмурках, водата беше студена и за това другите си останах само със слънчеви бани.

Е и поработихме с Иван, покрихме с дъски барбекюто и даже сложихме хидроизолацията.

А ето и първата ми снимка на магазина на Мария Кръстева.

Ще завърша писането за годината с две снимки правени през нея. Юлката е решил да ми се изплези.

Впрочем през годината той наля плочата на етажа и започна зидарията на втория.

Страхотна снимка на Доби правена по време на поредната фото академия.

През 2014 година се върнах от Франция. Много приятен гурбет беше, даже Тамарка и Иван дойдоха при мен за няколко седмици и се развяхме из тази хубава страна, по замъците на Лоара, по Пиренеите, та даже стигнахме до последната крепост на албигойците – Монсегюр.

Та като се върнах бях решил пак да си взема един дълъг „творчески“ отпуск, ама се появи примамливо предложение. Да водя, от името на държавата, проекта за дългия тунел в Кресненското дефиле. Това трябваше да бъде най- дългият тунел за магистрала в Европа. Има един по-дълъг, в Норвегия, но той е само с една тръба и по една лента в посока. И, както казва Тамарка, нали съм грандоман се навих.

За първи път щях да работя държавна работа. Блага история: от осем, до пет, не се работи в събота и неделя, планираш си отпуската и не се притесняваш,че няма да можеш да си я вземеш. Е, заплатата немного голяма, но все пак над максималния осигурителен доход, което си беше важно, вече мислех за пенсия.

Договорихме се да започна работа на седми май. Така, че успяхме още в последните дни на април да сме в Камен бряг. Мястото, както обикновено, беше порядъчно обрасло и Иван се зае да коси.

Ние с Тамарка слязохме до Яйлата, където беше започнала поредната простотия – надграждане на стените на крепостта.нещо напълно излишно, но струващо над два милиона лева, достатъчно голяма сума за крадене.

Работите бяха почнали и може да се види,че стените изобщо не се нуждаеха от надстрояване, достатъчно високи си бяха.

Тъпото беше, че при изкопните работи около стената се откриха зидове и настилка на вътрешни помещения, като пръстта от изкопите се изхвърляше в морето!вместо да се види внимателно какво има в нея. При наличие на археолог на обекта! Вместо да правят глупости, за много по-малко пари можеха да изкопаят и консервират вътрешността на укреплението. Щеше да има напълно оригинална цялостна византийска крепост, а то…

За тази глупост се разбра навреме, пак се почна кампания, но тук, за разлика от вилата на братя Павлови, ставаше дума за много пари и…. какво стана -съвременна зидария……зад която Тамарка гледа да се скрие.

Времето беше студено и се настанихме в хотела при Фотинка. Ресторантът не работеше и ходехме при Краси в Морска среща. При него беше и топло и вкусно, пък имаше и други посетители.

За първи май дойдоха Маргото и Юлката, с щерките си и техни приятели. Помогнаха за строежа му и благодарение на тях ливадата беше окосена много бързо.

Всички бяхме доволни от тяхното идване, най-вече Иван, да си само с дъртаците не е най- приятното нещо. Естествено посетихме и Верчето, която също беше дошла. И при нея беше топло и уютно, камината не спираше да работи…

Въпреки студеното време божурите бяха цъфнали.

Макар, че времето беше лошо си прекарахме много добре, нали имаше толкова приятели. Следващата снимка е от вечерта преди нашето заминаване.

Малко сме тъжни…предстоеше ни връщане в София. В края на юли пак бяхме в село. Този път с нас беше поредната приятелка на Иван – Галя. Мъничко управно момиче, което се оказа,че коси два пъти по бързо от нас с Иван. Работливо момиче от село, но и тя танцува само едно лято.

Веднага отидохме да видим как върви надстрояването на крепостта. То беше към завършване, даже по границата на резервата бяха построени „цонковите“ пирамиди.

За „достроявонето“, какво да кажа, крепостта не стана по-интересна. Добре,че в резултат на протестите поне не я достроиха до покрив. Страшен кич щеше да е.

На втори август, в село се проведе „Магариада“. Денят беше събота и така можаха да участват много повече хора. Времето беше чудесно. Почти всички магарета бяха от съседните села. На снимката е бай Христо, с неговото старо магаре, което вече гледаше главно като домашен любимец.

Състезанието се проведе в два кръга. Първият – за скорост, по кръгов маршрут из улиците на селото. Имаше даже съдии, с червената рокля е представителката на общината. Пред нея е Юрий, до нея – Ясен, другата дама си остана непозната.

Стартът беше даден пред сградата на кметството.

Този кръг беше спечелен, под бурни аплодисменти, от чуждоселско магаре.

Бай Христо май не успя да завърши, защото неговото магаре, в един момент напуска трасето и тръгва да се прибира. Публиката постоянно се увеличаваше и надхвърли двеста човека.

Последва втори кръг – магаретата демонстрираха колко добре се подчиняват на команди. „Манежът“, беше поляната пред кметството.

След завършване на състезанието дойде времето на децата, те буквално налетях каруците и почна едно возене. И идеята и реализацията бяха отлични, всички останаха много доволни.

Тази година се разминахме с Юлката. Те дойдоха втората половина на август и завършиха зидарията, колоните, гредите и поясите на втория етаж.

Бях успял да го убедя, че трябва да си продължи разрешението за строеж. Та той не се цигани за двеста лева и си празавери разрешението за строеж, да може да си строи спокойно още три години покрива.

Ние не направихме много по сградата, монтирахме малките прозорчета и вратите в къщата. Малко, но от сърце.

Последната вечер бяхме пак при Краси и Лучия в „Морска среща“.

През 2015 година се появихме в село още за Гергьовден, е само за десетина дни. Бях понатрупал джобни и с помощта на каварненска фирма завършихме покрива. Оставаше Ванката да монтира ел.инсталацията и да започнем довършителните работи.

Селото беше още пусто, но Краси работеше. На девети май отбелязахме, при него, годишнина от сватбата ни.

Времето беше хубаво, божурите бяха цъфнали и разходките бяха много приятни.

Ходехме редовно да пием кафе при Мария Кръстева- Мимата. Освен,че го правеше много хубаво, тя беше сложила две пейки до магазина, над които имаше и асма. Голям кеф.

И една снимка от естакадата на Шабла.

През август, по пътя към Камен бряг минахме през Хасково за юбилея на вуйчо Стефан. В края на вечерта, след неуточнен брой водки се впуснах в див рок с Тамарка. При едно завъртане я изпуснах и тя си счупи ръката. Та в село се появи гипсирана.

Има хубав спомен от това лято, вместо обичайното – тя да се грижи за нас, този път ние се грижехме за нея.

Този път, освен Маргото, Юлката и щерките им, бяха дошли и приятели на децата.

Дворът стана на паркинг.

Някои от децата бяха по квартири, други – на палатка в двора. Бяха опънали шатра за кают компания и вечер ставаше купон.

Е, някои и помагаха в косенето.

Една снимка от „накалването“ им на Шабла

и друга от плажа на Яйлата.

Е, и аз се гмурках, бях напълнял, сигурно се дължеше на държавната работа.

На плажа се появи и този камък с надпис „Любов е да раздаваш душата си без жал и мигом да забравиш кому какво си дал. Обичайте се“

Вечерно време, когато не участвахме в купона ходехме при Краси, или в „Трите кестена“, на балкона.

Бяхме и на рождения ден на Надето.

Е свършихме и малко работа. Не само окосихме, а и извикахме машини да изнесат пръстта от изкопите и да подравнят двора.

На преден план е Нана, която пак беше с нас.

Опитахме се да изкореним лапада. Изкарахме пет колички, ама дали щеше да има ефект..

На гости ни дойдоха моят приятел от казармата – Костадин Христев и малката му дъщеря Антония.

И една хубава снимка на Иван от края на август.

През септември пак прескочихме до село. Май беше пак по някаква работа по къщата. Маргото Юли и щерките също бяха там. Времето беше чудесно и си ходехме на плаж.

Прекарахме чудесна вечер при Валя и Серж. Тяхната къща вече беше полу-обитаема, с електрически уреди, но без мазилка вътре.

Краят на 2015 и началото на 2016 година бяха много „вълнуващи“ за мен. Привършиха геоложките проучвания за дългия тунел в Кресненското дефиле. Оказа се, че осъществяването му щеше да бъде най-големият строителен провал у нас, за всички времена.

Знаеше се,че тунелът е в силно сеизмичен район, но се оказа и, че се пресича от шест разлома. При земетръс само от пета степен тръбата щеше да се разкъса и размести с десетина сантиметра. Ако това е мост, той лесно и бързо ще бъде поправен, При тунела е друго, той веднага ще се превърне в река (защото дренира склона) и ремонтът му ще е практически невъзможен. Проучихме такъв случай в Китай, след земетръс го бяха изоставили.

Директорът на „Националната компания за стратегически инфраструктурни проекти“, аз работех за нея, Асен Антов беше сериозен пътен инженер, без политически пристрастия, и в тези условия даде назад. А освен земетръсът имаше проблем и с малката радиоактивност на скалите. Малка, не опасна за работещи и преминаващи, но изискваща (според европейски регламент) да се складира в разтоварище за радиоактивни отпадъци. Ставаше дума за милиони тонове. Такова нямаше и трябваше да се строи, което щеше да оскъпи проекта, вероятно до два милиарда и да го забави с години.

Накрая ние престанахме да работим по проекта и се заехме да докажем несъстоятелността му. С помощта на професорите Шанов и Бендерев (и двамата членове на нашия пещерен клуб) получихме пространно становище на БАН, обявяващо проекта за опасен. Заинтересувахме и най- голямата строителна компания в България. Ако проекта се реализираше, тя щеше да получи само трохи, защото, според някои информации, изпълнителят на тунела вече беше избран, а може би и някои „аванси“ получени, от когото трябва.

Проектът беше отменен и реакцията беше незабавна. С решение на парламента, компанията ни беше закрита. А това се налагаше, защото е била създадена с такова.

За мен това беше добре дошло. Пак не ми се работеше, а ми платиха една заплата и всеки месец започнах да получавам по 1500лв. Естествено още през май се появихме на Камен бряг. Бяхме заедно с Маргото и Юлката, те вече бяха покрили къщата си, но им предстоеше много работа, на първо време с водопровода и канализацията.

С мен пък беше Ванката Тодоров. Този път той идваше тук не за да си почива, а за да направи ел.инсталацията на къщата ни. За седмица се справихме и се прибрахме в София, Тамарка все пак работеше.

За Джулая пак бяхме там, без Тамарка, тя остана в София, нали работеше. Този път Джон Лоутън го нямаше. Цонко беше изгубил изборите и го отвлече да посрещат юлското утро в Тутракан. Хората обаче си се събраха.

Още от предния ден имаше шатри с кебапчета, понички, бира и всякакви джунджурии. На първи юли навалицата стана по-голяма от предната година.

И без Джон Лоутън слънцето изгря.

После започнаха довършителните работи. Откритието на сезона беше Велико – Вичо. Той измаза стените на банята и с гипсокартон направи стените на спалнята ни и ги боядиса.

Росен пък налепи плочките в банята, а Вичо монтира санитарното оборудване. Той и Иван сглобиха мебелите за спалнята.

Тази снимка е историческа, 27 юли 2016, първият фекал е изпратен към септичната яма.

Естествено ходехме „на по гости“, идваха ни и на нас. Верчето с удоволствие ни посрещаше и хранеше.

Редовно ходехме на общество пред магазина. Често там някой черпеше по някакъв повод.

Радвахме се на влязлото в експлоатация барбекю.

В началото на август дойде и Тамарка. Гордо я настаних в спалнята, но на другия ден тя ми каза: „Да знаеш, в дървенячките (бунгалата) беше по- хубаво“.

По традиция бяхме заедно с Надето на нейния рожден ден.

А това, вдясно, са останките от злополучният строеж на братя Павлови.

А ето и една снимка на Божо, последният избран кмет на селото.

И на края една снимка на Мамади Каята, един музикант, който беше в Камен бряг тази година, със своята група перкусионисти, на среща с Каменбрежките баби. С него на снимката е Доби.

За първи път, тази година изкарах на село деветдесет дни!

Есента на 2016 година, пак се хванах на работа. Плащаха добре, а работих нещо, което винаги съм обичал най-много – промишлени, рафинерия в с.Ясен край Плевен. Само дето ми се рязказа играта и през 2017, в Камен бряг успяхме да отидем чак през септември и то само за десет дни.

Малко, но от сърце. Времето беше чудесно, та успяхме да се покъпем. Попчета и калкани почти нямаше, за съжаление. Но разходките по Яйлата бяха все така хубави.

За сметка на провала на риболова с харпун,

този с въдица се оказа много успешен. От скалите на Тюленово хванах доста сафрид.

Въпреки,че сезонът беше свършил, в село бяха Валя, Серж и Верчето. На снимката сме й на гости.

Успяхме да си поръчаме и монтажа на ламаринена обшивка на челните дъски на къщата. От опит знаех,че ако останат без защита, след пет години отново трябваше да ги обработвам с лак. Това беше тази година…

В началото на 2018 година завърших обекта в Плевен и реших пак да се отдам на „творчески“ отпуск. За това се появихме в село още в края на април. В началото с нас беше и Тамарка(за разлика от мен тя не можеше да спре да работи). За съжаление през април времето си беше лошо, но Яйлата пак си беше хубава.

С Вичо и негови хора измазахме барбекюто.

Кефехме се и на цъфтежа на божурите.

Кметски наместник беше станал Жоро Кръстев, който този път успя да окоси тревата по улиците, която понякога преди ставаше по два метра висока. С ВиК контактуваше не по телефона, а лично, като ходеше и до помпената станция. Като местен човек познаваше отлично селото и знаеше, по-добре от ВиК къде му минават тръбите. Не допускаше безразборно копане и изсипване на земни маси и боклуци безразборно из и около селото. В добри връзки беше с полицията и пожарната. Е беше и малко чепат, към началници и съселяни, ама без това не става.

Ние продължавахме да ходим на кафе при Мимата, а след обед, на по биричка. Това си беше и място за социални контакти.

Мимата винаги беше усмихната, магазинът добре зареден, а асмата предлагаше сянка и там редовно идваха и много други хора пребиваващи в селото. Старият познат от туристическо дружество „Академик“, Методи Савов, стъпвал на Еверест

и старата Яйладжийка и балдъза на Борето – Ралица.

Тя беше изявена екстремистка във водните спортове, плуваше добре и не се притесняваше да влиза с каяка си и в много,много лошо време. Ето и една хубава снимка на Сашо и Надето.

които впрочем се ожениха на Камен бряг.

В село имаше традиция да се отбелязват колективно семейни празници. На следващите снимки са златните сватби на Николина и Христо и на Вълкана и бай Георги. За съжаление последните снимки не съм правил аз.

Както в повечето малки населени места, хората все още бяха останали заедно и в радост и в мъка….повече човечност имаше…

В началото на юни дойде Иван Тодоров, имаше още малко неща за довършване по ел. инсталацията. Снимката е от вечеря в „Морска среща“.

Най-вляво е Николина, димитровградската героиня, както я наричахме. Сама набързо струпа двуетажна къща на една от най-хубавите места в Камен бряг – с чудесен изглед към морето.. нещо обаче имаше нередно в проекта – дълго се качваха на втория етаж по подпряна на стената стълба. Нищо, щерка й, ревливата малка Ружа, стана великолепна дама и даже строителен инженер. Сигурно ще се справи с проблема. Срещу нея е седнал мъжът й – Николай, той беше музикант и хич не му се занимаваше със строителство, наблягаше на почивката. Не са сещам коя е жената до Николина, до нея е Жоро, Краси, аз, Ванката.

На трети юни е празника на селото. Това е денят на Св.Константин и Елена, по стар стил. Празнува се от незапомнени времена. Някога се е правило на църквата на Яйлата. Хората са отивали с каруци, разпъвали са се черги имало случаи в които е продължавало по два дни.

Май това ни беше втория празник на селото на който присъствахме. Предният беше в началото на века. Цялото мероприятие се провеждаше на поляната при кметството. Тогава църква нямаше и празника започваше със служба на отец Методий, тогава още не го бяха изгонили. Следваше фолклорна програма и почерпка, имаше и курбан.

Датата 3 юни в някакъв смисъл не беше много удобна, защото, когато денят беше делник много малко хора можеха да присъстват, а част от смисъла на празника е да се видиш с хората не само от селото, а и с роднини. Имало предложение да стане първата събота на юни, но консервативните каменобрежани категорично го отхвърлили „Къ щяло да си променяме традициите“. И са били прави хората.

Трети юни 2018г. се оказа в неделя и имаше над сто и петдесет човека, при официална население на селото – 42 души. Започна се със служба в църквата, водеше я отец Василий от Каварна.

За съжаление в нея участваха сравнително малко хора. Множеството пак беше при кметството.

Времето беше чудесно и всички се радваха на възможността да се видят един друг. По традиция имаше малка фолклорна програма, пяха и „Каменобрежките баби“.

Хората се бяха разположили под сенките, за по-възрастните и децата имаше даже столове.

Тук бяха и Костадинка- Дида, дъщеря на Митко Шопа и Елена – щерка на Божо.

Тази година Дида се беше върнала от Италия и изкара тука цяла година. Беше симпатяга и станахме близки, пък нали и живееше срещу нас. Тъкмо свикнахме с нея и тя взе ,че се върна в Италия.

Официалната част завърши с томбола. Седмици преди това в магазина се продаваха билетчета по левче. Май голямата награда беше телевизор. На снимката Жоро и Мимата теглят печелившите билетчета.

Не мога да си спомня какво, но и ние спечелихме нещо, дали нямаше печалба за всички. Имаше и мощна музикална уредба и естествено се стигна до хора.

А ето и една хубава снимка на Мимата и наш Иван.

После последва мощна почерпка. Курбан нямаше, но масите се огъваха от вкуснотии. Повечето направени от участничките в празника. Естествено имаше и алкохол, не стана пиянско сборище, но си продължи до вечерта. Хубаво беше.

След това нещата си влязоха в обичайното русло, плаж, работа по къщата, гости. Не знам защо но в края на юни се върнахме в София, за да се появим отново в края на август. Имаше много риба и хванах най- голямото неща, което бях вадил на въдица.

Тогава попаднахме на Фикрет и сина му Дениз. Аз съм от професията, та мога да кажа,че такива майстори са абсолютна рядкост. Освен това, както повечето турци – много честни и почтени хора. Поставиха външна изолация на къщата и я шпакловаха.

А ЮЛКАТА ВЕЧЕ ГО НЯМАШЕ И МНОГО НИ ЛИПСВАШЕ

През 2019 година реших,че е крайно време да приключваме със строежа на къщата. За това още на Великден бяхме на село. Бяхме се разбрали с Фикрет, веднага след празника да продължи работата. Трябваше да боядиса сградата отвън, да измаже и боядиса отвътре и да поставим мебелите. Малко амбициозна беше.

Дойдоха и Марга, Юлето и Методи, те също имаха работа по къщата. Заедно посрещнахме празника и в неделята изядохме традиционото агне и дроб сърма. Все още беше хладно, но на брега си беше хубаво. Вече сериозно се проявяваха болките в колената, та за това с бастун. Май и юни минаха в работа за Фикрет, Дениз и Иван, ние с Тамарка се разхождахме и почивахме.

В края на юни на Шабла се проведоха стрелби, имаше вълнение, военните изпуснаха две от мишените си и те се забиха в скалите на село.

Пратиха катер да ги изтегли, ама нещо не успяха и ги оставиха на морето.

Джулаят, без Лоутън, пак привлече много народ. Все пак беше празник на Свободния дух, а Камен бряг беше може би най- подходящото място.

На 27 и 28 юли имаше поредния „Джаз на село“ – вървеше културен живот.

Една вечер, през август, вкъщи дойде Димо, внукът на баба Здравка. Той вече беше направил много сериозен ремонт на старата къща и я използваха редовно. Не живееха постоянно, но гледаха пчели, имаха и огромна градина. През лятото там редовно бяха и щерките му – голямата и Малката гръмотевица. Та на следващата вечер девойките правели купон и можело да е по-шумно. Та за да го преживеем по-лесно ни донесе мед и ракия. Шума не го чухме, но и ракията и медът бяха много хубави. Комшийски отношения….

Както обикновено сутрин ходехме на кафе при Мимата, а след обед, на по-концентрирани течности. Някъде, в късния следобед там се събараха по- възрастните каменобрежани, основно от мъжки пол. Е имаше и дами, споменатата Ралица, а понякога и, за неудоволствие на Борето, бившата му съпруга Калинка. Често идваше и Емил, на който кой знае защо викаха Мандо, много добър и услужлив човек. За съжаление си отиде съвсем без време. Често се появяваше и Кръстьо, синът на леля Събка, този който направи църквата. Той беше геолог и беше работил по сондите из арабско, но му беше писнало и се беше прибрал в България.

Светльо беше като нас, очаровал се от селото и първоначално си купил бунгало. После го „пъпкувал“ до двуетажно къща. Жена му, Ваня, според него , го държала изкъса. Обстановката у тях била кремълска „ хладна, чиста, подозрштилна..“ Бай Въльо си беше от село, беше вече пенсионер, но караше училищния автобус на Каварна. Ники беше пенсиониран зъболекар, наскоро си беше купил хубава нова къща и отглеждаше симпатичен рунтав помияр Рошко. За Борката вече съм писал.

В началото на септември на село пак дойдоха Маргето, Юлето и Мето. Тази път с тях бяха и майката и бащата на Мето – Поли и Кирил. Дойдоха и сестрата на Мето с мъжа и децата си.

Поводът за тяхното посещение беше отбелязването на рожденния ден на Мето и баща му.

Дамите се бяха подготвили и двете маси бяха препълнени с вкуснотии. Имаше и много хубава ракия, дело на татко Кирил.

На снимката дядо Кирил, внукът Кирчо и Мето се подготвят да духат свещите на тортата. Голям купон се получи.

През септември дойдоха и Валя и Серж. Този път, с майка му – Фернанда. Типична френска бабка преминала оседемдесетте. Първата ни среща беше в София. Серж ни беше поканил на кръчма по някакъв повод. Фернанда уж не пиела, но отрази две малки водки със сок от портокал. Да се разговаря с нея беше много приятно. На снимката тя е до Серж, до нея е Верчето, после Дарина и Валя. На гости сме у нея, първият етаж на къщата вече е готова.

Дарина е приятелка на Верка от Нови пазар, първоначално й идваше на гости, после си купи имот и се установи в Камен бряг.

През годината свършихме и едно добро дело. Параклисът в селото беше хубава, но зидарията беше от газобетон. Това не е толкова лошо, но за съжаление мазилката изобщо не беше съобразена с газобетона. Дъждът започнал да прониква през северната фасада и освен, че беше избил отвътре, беше започнал да руши самата зидария. Освен това беше много грозно. Дразнеше ме всеки път когато ходехме на магазина или към Мимата.

Ясно ми беше точно какво трябва да се направи, знаех,че Фикрет може да го направи, знаех,че ще отнеме максимум седмица, знаех и колко ще струва,не чак толкова много. Мислех си да го организирам и финансирам сам, ама не съм чак такъв грандоман, а знаех и че цялата работа трябва да се съгласува с църквата. За това се срещнах с отец Василий и подготвихме следната обява:

Братя и сестри, нашият храм „Свети Константин и Елена“ се нуждае от ремонт, ако не бъде направен през есента, зимата сериозно ще увреди северната му фасада. Нека всеки да помогне, кой с колкото може, за да съберем средства и осъществим това добро дело. Благодарим на всички от сърце. Отец Василий.

Мимата и Танчето я поставиха на видно място на витрините на магазините си. Не знам защо ама забравихме кафенето и магазина на Николета, за което много съжалявам. Поставени бяха и две кутии за дарения. Това се случи в края на юли и пари се събираха цяло лято. Май повечето хора взеха участие. Децата направиха концерт и със събраните средства също се включиха. Дори един господин с огромен бял джип остави рестото си от четиридесет стотинки за делото. Накрая, комисия под ръководството на Жоро Кръстев отвори кутиите и се оказа,че повече от половината необходима сума беше събрана. Останалото дадохме с Тамарка и през октомври Фикрет постави два см. стиропор и изпълни мазилката. Добре се получи.

През септември в продължение на три дни се изливаше пороен дъжд. Според Жоро – единият ден над 150л./кв.м. някои улици се превърнаха в реки, а пред магазина стана езеро.

Веднага след спиране на дъжда се разходихме до Яйлата и видяхме, за първи път, торнадо в морето.

От брега потекоха реки от кал, та чак промениха цвета на морето.

След дъжда времето се затопли и израстнаха много сърнелки. Толкова много,че си насушихме за вкъщи.

Тази година останахме на село и през октомври. Времето беше великолепно и взехме участие в традиционното закриване на сезона, софиянците и другите пришълци вече си бяха заминали. Участници бяха предимно постоянно живеещите в селото, идваха и техни приятели и близки. Е и такива като нас не бяха гонени. Това си е дългогодишна традиция. Ето една снимка от 2011г.

Тази година имаше даже печено агне. Повечето хора донесоха разни вкуснотии, естествено, вино и ракия.

Имаше и танци, до Тамарка е леля Събка, Ирина, Мимата, Валя, Серж, Жоро.

Беше много вкусно и приятно. Даже Валя изпълни няколко песни от нашата младост.

С Тамарка бяхме останали сами и тя ме глезеше с кулинарни лудории.

Този път бях тук за повече от сто дни.

И накрая, малко нелогично, една снимка на двете ни къщи от май тази година.

През ноември 2020 година ми предстоеше пенсиониране. Бях си организирал последните девет месеца до тогава да съм на издръжка на НОИ. Толкова години бях плащал максимални осигуровки, та и от юридическа и морална страна реших,че мога да си го позволя. Отдадох се на радостите от живота, една от които – Камен бряг.

Появихме се там на 15 май, очакваше ни познатата джунгла

с която Иван незабавно се зае.

Вече нямаше магарешки каручки, но благодарение на трактора и ремаркето на Росен (срещу трафопоста) изнесохме откосеното.

Краси,внукът на Митко Шопа, изора на Тамарка малка градина и тя я засади с домати, краставици, тиквички и чушки.

Задължително трябва да отбележим,че с нас беше и Станислава – Съни, все още не беше ясно каква важна роля ще играе в живота ни.

Отдадохме се на почивка.

Често ходехме при Николинка и Жоро. Борката,Владо Сотиров, Николина, Ралица , Ники.

То и селото беше останало без кръчми. „Трите кестена“ не работеше, „Морска среща“, също. „Тангото“ ни беше далече, пък май нещо не ни и харесваше. При Мимата имаше само чипс и напитки.

При Николинка се запознахме с Пламен Иванов – Пацо манекена.

А му викали така заради следния случай. Водел се разговор, кой колко бил остарял и напълнял. Пацо казал,че си е същият и се появил в моряшката си униформа, вероятно парадната. Той бил мичман във флота. Наистина му стояла още чудесно и го кръстили „манекена“. Съпругата му Стойка е стегната и много симпатична жена, винаги ни е посрещала много сърдечно

В село се беше появило и семейството Кох, дойдоха тук от Германия и се установиха за постоянно в село. Лили е рускиня от Казахстан, общителна и усмихната. Бурхард пък ме впечатли с отличната си форма.

Беше излязъл с лодката си да разходи Лили до Тюленово. Наблюдавах го как се прибра, с гребане, при насрещен вятър. Направиха си разкошна градина в която имаше дори артишок, завъдиха кокошки и патици и даже продаваха яйца.

На 20 юни събраха цялото село в двора си на борш с месо. Това бил традиционен празник в Германия и бяха решили да си го прехвърлят и тук. Имаше и техни приятели – германци и руснаци. Стана голям купон. Присъстваше и един белорусин – Коля, който също се беше придомил,с жената и детето си в село. Беше известно,че не пие. Този път обаче го направи и реши,че Владо Руменов е руски шпионин. Защото беше с чанта и там според Колята криел подслушваща техника. Напи се и се наложи Лили да го изгони.

По едно време заваля дъжд, но имаше чадъри и купона не спря.

Накрая, хоро. Води го Стефка, приятелка на Лили, самата Лили, пак приятелка.

През тази година установих коя е една „тайнствена“ дама. Още миналия век ми беше направила впечатление. Идваше сама на плажа на „Яйлата“. Плуваше чудесно и както Николинка – димитровградската героиня, стоеше в морето дълго и влизаше много навътре. Останах с впечатление, че е като нас, приходащ, даже бях решил къде е вилата. Почти винаги идваше на службите в параклиса – много стегната и елегантна. Веднъж дълго време питах Мимата коя е точно, тя също дълго не можеше да ми отговори, защото аз питах за дама не от Камен бряг. Накрая се сети „Ама това е Донка – тя си е от село.“ Та, вече,стоейки за по-дълго, опознахме все повече хора от село.

Парцелът срещу трафопоста беше купен от Craig Thomas, който ремонтира постройките там и направи нещо като малък хотел с четири къщички. Заедно със семейство и приятели прекарваше дълго време в село. С удоволствие се включваха в общите мероприятия на селото.

Джулаят премина нормално, само дето не си носехме уреди за снимане. В началото на юли градинката на Тамарка вече беше избуяла.

С Иван направихме две попивни ями за водата от кухнята и барбекюто. Тамарка се грижеше за нас и си почиваше в хамак под ореха.

Сутрин, на кафе при Мимата, после на плаж, следобедна почивка, вечерна разходка с посещение на магазина или на кебапчета при Николинка. Общо взето приятен живот.

На рождения ми ден бяха Росен и Ясен, с Венета и Ася.

Аз бях направил любимия ми коктейл с раци – вървеше и с водка, и с ракия, и с бяло вино.

И една снимка от посещението на Алека и Лазар – Скарамуш, с децата. Скарамуш го измисли Юлката, веднъж се опитваше да си спомни името на Лазар, мърмореше, че е било нещо библейско и изведнъж извика „сетих се – Скарамуш“. С него имахме винаги обща тема на разговор – Платон.

В края на юли излязоха и доматите на Тамарка, краставичките и тиквички също. За първи път, на село, ядяхме салата собствено производство.

Пак имаше „Джаз на село“, от читалището ни водиха на театър в Каварна. Кипеше културен живот. През август дойдоха Маргето, Юли и Мето. Последните двама се убиха от работа по къщата – инсталации, рязане на дървата по двора…. Мартего една вечер, специално за Иван направи цяла тава с крем карамел. Иначе основно гледаше малката Бояна, която се беше появила през април.

В края на месеца почнахме да ходим за риба. Резултатите бяха скромни, но кефът голям.

Прескочихме и до Аладжа манастир, за срамотите, още не бях ходил там.

В края на август се появи бай Пандо, с жена си Ивайла и щерка им Ралица. Тук сме в ресторант „Делфин“ на Тюленово.

Смокините в двора бяха станали и сварихме двадесетина килограма сладко.

През септември се появиха Мимето и Митко, с Миа и Сашко. И те имаха много работа – съживяваха фургона след дългия им престой в САЩ. Много се радвахме, че не останаха там.

Към края на септември синът на Жоро (Георгиев), Ачо се зае с озеленяването на двора. Беше си много работа, подравняване, изораване, фрезоване, садене, поливане. В крайна сметка стана доста прилично. Снимката е от края на октомври, когато тревата поникна.

За първи път оставахме толкова до късно на Камен бряг и можахме да се насладим на прекрасната тукашна есен. Тази година клубните хора в село се увеличиха – Иван Пандурски- бай Пандо също си kупи парцел тук.

Не оставахме и без компания. През октомври дойдоха Валя и Серж, разменяхме си гостувания.

Все още беше горещо и когато ходехме при тях се криехме на сянка зад къщата. У нас по-често бяхме вечер.

В края на месеца времето започна да се разваля, пък и позахладня, но есента, дори в хладен вариант си имаше своето очарование. На следващата снимка се вижда как обхваналата платото мъгла полека се спуска в морето.

Разходките по брега бяха студени, но с особена красота. Вече не ставаше за плаж, нещо и риболова не вървеше, а и селото опустя. Престоят ни на село се доближаваше към края си.

Следващата снимка е от последния ни ден на Камен бряг – за годината.