Първите десет години на новия век.

Най-забележителното през 2001г. беше организираното от Сашо Стрезов влизане в джунглата на Тауклиман. Това стана през една вертикално пещера започваща от платото над Русалка, южно от пътя. На снимката сме точно над входа й.

Долу наистина попадаме в джунгла, добре,че имаме водач. Влизаме в Лефтеровата пропаст и Кристалната пещера, а в Карамлък даже имаше останал лед. Като пещери – нищо особено, но джунглата беше невероятна. Добре,че Стреза ни водеше, иначе нищо нямаше да намерим.

Времето беше чудесно, ходехме на плаж, удрях риба и редовно ходехме „на по гости“, както казваше Иван. Верка и Вальо вече бяха завършили къщата си, така,че често ги посещавахме.

Верка тогава се правеше на Пипилота.

До тях къщата на Павел и Керанка също беше завършена. И двамата бяха от Нови пазар.

Павката е фелдшер, който бих предпочел пред много лекари.

Винаги готов да помогне той и сега създава сигурност в село. Керанка е лаборант.

И двамата бяха актьори в новопазарския театър.

Хора с голямо сърце, те искали да имат второ дете и си осиновили една четири годишно дете от дом. Казваше се Радуш и е негърче. Много умно дете и беше очарователно когато, с новопазарски диалект обясняваше неща от математиката. Успешно се справи с живота, днес живее във Виена, има си жена и за едно дете знам.

Забележително семейство на чудесни хора. През тази година, май, за първи път посетихме казана на селото. Църква нямаше, но казан имаше. Е неугледен си беше, но си вареше ракия.

На снимката са леля Събка и Марьо/Чочо/. Той се опита да възстанови работата на кръчмата, като я взе под наем. Правеше само скара и картофки,беше евтино и винаги пълно. Май работи две години и после спря, не знам защо.

2002 година ще започна се една снимка от януари. Тогава Надето, чичо Ники и бате Емо правят запомнящо се посещение на Яйлата. Била много студено и имало много сняг. Прекарали си чудесно, което личи от щастливите им физиономии.

Това е повод да сложа една снимка на леля Мука и още една от този януари.

Годината беше тежка за мен. Водех проект за подмяна на над 800 абонатни станции на Топлофикация София. Имаше 24 типа такива станции, които се изпълняваха от 32 екипа и цялата работа трябваше да се свърши от май до октомври. До тогава, а и сега нищо не разбирам от абонатни станции, но за щастие, никой от фирмата не реши да ми дава акъл или да ми се меси в работата.

Те също се бяха поуплашили от задачата. Бяха привлечени от, наистина, добрата печалба, ама работата трябваше да се свърши.

Набрах си много добър екип от специалисти( никой не се скъпеше за заплати), направих хубав договор със сериозни санкции за неизпълнение (съответно бонуси) подбрах,сравнително добре подизпълнителите. Умишлено набрах повече такива, с цел да имам резерви ако някой почне да се издънва.

Процесът си беше жива лудница. Някои дни имах по над 120 телефонни обаждания на ден. Денят ми започваше с контрол на най-мърлявите подизпълнители. Не за да ги навикам, а за да се опитам да им помогна, с ресурси или техническа помощ.

Та една сутрин отивам при един такъв екип. Сградата в която е станцията ми се вижда позната. От един прозорец се показва каменобрежкото Наде и ме кани на кафе. Почувствах се тъпо, докато другите екипи сменяха станции за един, два дни, то настоящите специалисти правеха това за седмица, а седимица без топла вода си е гадно.

Докато пием кафето и сладко си приказваме измислям решение. Слизам долу при абонатната, привиквам всички от екипа, изяснявам проблемите им и обещавам да окажа съдействие . Завършвам с това, знам, че последните думи почти винаги се запомнят. Казвам им, че тук живее едно старо гадже. На което децата са на море, а мъжът й утре заминава в командировка. Намеквам, че утре вечер трябва да можем да се изкъпем. Настроението рязко се подобрява и наистина, на другия ден вечерта, у Надето имаше топла вода.

Цялата дандания ми попречи да ида на Камен бряг. Благодарение на Юлката, Тамарка и Иван си отидоха нормално на морето. Там преживяват страхотен, неспиращ дъжд. През нощта баба Мика решава,че бунгалата няма да издържат и праща бай Димо, с плажен чадър да ги спасява. Милият човек обаче не може да стигне до нас. По улицата отпред течала огромна река и, с основание се уплашил, че ако влезе в нея водата ще го отнесе.

Бунгалата обаче си издържали. Тамарка се била включила в офертата на Косьо, който предлагал бюрек за закуска, като всеки шести бюрек бил безплатен. На сутринта времето било хубаво и Тамарка решава, все пак да се разходи до „Трите кестена“, не мислела, че след този дъжд Косьо ще работи. Наистина го вижда, в ботуши и с една лопата да чисти огромното количество кал заляло ресторанта. Като я вижда Косьо й казва да почака и се връща с бюреците, топли топли. Сериозен мъж беше този човек.

Май същия ден аз се появих, за да ги прибера. По пътя возих, до Варна, леля Поли. Кучето Виктор пътуваше с нас, на каишка, на задната седалка на Пандата.

Останахме само още три дни, но все пак не бях капо.

Не знам точно защо, май трябваше по пътя да минем при някого,но оставихме Виктор при Юлката, за да го приберат. Те щяха да останат още няколко дни. Последва „страшна“ история, която тя никога нямаше да забрави.

Естествено, на връщане, те минават през Масларево. Имат си работа и за да не пречи Виктор е завързан някъде. След време се оказва,че е изчезнал. Маргето го е вързала и изтърпява упреците на Юлката. „Вързала го била, уж е пещерняк, а не знае един възел да върже.“ Впускат се да го търсят и след около два часа Маргето го намира при техен съсед. Човекът го бил вързал (този път сериозно) и даже му бил дал млекце. Маргето само дето не му се хвърлила на врата да го целува. Камък и паднал от сърцето, как щяла да ни каже, че е загубила кученцето ни.

През предните две години на брега край огънчето загинаха трима младежи на по двадесет години. Момиченцето просто не знаело къде е, паднала в тъмното пред очите на приятелите си. За момчетата май не се знае точно. Районът на огънчето стана малко зловещ, като се прибави и паметника на бай Димо, който беше ударен от мълния там.

До тогава огънчето беше само на два- три метра от ръба на салата и си беше опасничко, особено ако си пийнал. Е, ние повече от двадесет години си пиехме тук и никой не падна… ама. И кметството взе мерки.

Първо, с една тръба, сондажът даващ газ на огънчето беше изместено навътре в брега. И сега може да се види по металната тръба къде е било някога. Малко преди това бяха поканили варненския митрополит Кирил да направи молебен за премахване злото от мястото.

Не е ясно кое от мероприятията сработи, но падането, поне оттам спря.

После дойде някакъв руснак и насипа около огънчето камънак с диаметър двадесетина метра. Пълна глупост. След това, май с усилията на много хора, с камъните беше изградено неща като стена, създаваща уютен заслон.

Иначе, огънчето продължи да си гори, зиме и лете, с ненамаляващ, но все пак малък пламък.

През 2003г. трудовият напън при мен продължи. При очертаваща се пак лятна кампания на „Топлофикация-София“ решихме, с един колега, да прескочим до Камен бряг и да пробваме отстрела на калкани в празничните дни окол първи май. По този повод си бях купил истински 5мм. неопрен.

Времето беше чудесно, с нас дойде и сестра ми, Боряна и нашата приятелка Мариана ненова - Нана. Това за сестра ми беше и последното й посещение до сега. Настанихме гостите при леля Златка и отидохме до Яйлата, за първи път видяхме фантастичния див божур.

Уви, водата беше с температура 5 градуса. Бях навлякъл тънкия, а върху него и дебелия неопрен. Движех се трудно, но разчитах, че ще мога да плувам. Като влязох, до гърди, усетих,че от студа ми се затруднява дишането и се отказах. Същото направи и колегата ми Митко, с което и морските ни активности.

На снимката съм малко след потапянето, май си личи, че ми е още студено.

През лятото пак успяхме да прескочим, класическо чудесно лято, за съжаление за малко. Имаше обаче трагичен инцидент, дъщерята на братовчеда на Надето загина при нелепа катастрофа. Тръгнала с трима приятели на дискотека в Шабла, шофьорът, младо момче кара бързо и не успява да вземе завоя преди Тюленово. На другите им няма почти нищо, но момичето загива на място. Родителите й бяха съсипани. Повече не стъпиха в голямата си нова къща в селото.

На местото ни Юли не престана да работи и след, седем години вярна служба вигвамът над септичната яма беше заменен от приличен кенеф.

Е на снимката не е още напълно завършен и все още можеше, леко надигайки се да продължиш да си контактуваш с другите. При заглеждане можете да видите как Иван леко е надникнал. Ама вече можеше да го ползваш спокойно и при валеж.

През октомври Юли купи от бай Димо и леля Мика ъгловия парцел (около 600кв.м), западно от нашия, този с кладенеца. Остана едно парче от 400кв., между него и леля Мика. Естествено веднага го купих и теренът ни стана два декара. Съвсем достатъчен за разполагане на две къщи с големи дворове. Почти веднага и безпроблемно го разделихме между нас, Юлката държеше да е до кладенеца. Започнахме процедура за нова промяна на регулационния план и създаването на два нови парцела. Отне ни почти две години, ама стана. Вече можеше да започнем проектите за къщи.

В края на годината кметски наместник стана Добринка Ялнъзова, самата тя беше от Каварна, но добре се справяше в продължение на повече от десет години.

За съжаление нямам направени снимки от тази година и за това ще поставя други, пак от онова време (или малко преди него).

Вляво е леля Иринка, майката на Марю, вдясно е леля Мария, майката на Жоро Кръстев. А те са пред тогавашния гараж, където днесе магазина на Мимата.

И още една хубава снимка от този период.

2004 година ще остане забележителна за Камен бряг. Но да започна подред.

В началото на годината Буба и Владо и Валя си купиха два съседни парцела от леля Мика. Те са източно от огромата градина на Вълкана. Владо веднага сложи две бунгала. Така те се оказаха следващите членове на клуба сдобили се с имот тук. Те баха на улицата на бай Димитър – медаря и жена му Ненка и бяха третият център на пещерния клуб „Академик“ в село. Първият, Стреза и Джу, Владо и Надето, вторият, ние с Юлката и Маргето и те – трети.

После аз напуснах „Газстроймонтаж“, очертаваше се пак да си проваля каменобрежкото лято. Освен това, докато за абонатните станции получих бонус, колкото годишната ми заплата, то за миналата година се ограничиха със само две хиляди лева. Имаше и друго, ама тук не му е мястото да го обяснявам.

Та така, можахме да се появим в село в края на юни. Оказа се,че на Джулая щял да пее самият Джон Лоутън. Обадих се на братовчедка ми – редактор на новините по БНТ дали ще имат екип, тя реши,че я майтапя. Вероятно за това събитието беше отразено само от кабеларката „7 дни“ (вече несъществуваща)

В село интересът беше голям, даже лелите дойдоха там, а и изпяха няколко подгряващи парчета.

След тях „подгряването продължиха БТР. После, на сцената се появи Джон Лоутън.

Дългата инструментална интродукцията започна, в пълна тишина, когато хоризонта беше почервенял от изгряващото слънце. И в момента когато той запя диска се появи над морето. Понесе се страхотен вик. Един мъж до мен започна да ме тупа по рамото и да вика „Доживяхме наборе!“. Наистина беше страхотно! Може би това беше най-хубавият Джулай.

Още от миналата година в село беше започнал строежа на църква. Цялото финансиране беше поето от сина на леля Събка, Кръсто. Кой знае защо всички му викат Кънчо. Той беше геолог работещ по сондите в арабския свят и явно му беше омръзнало в селото да няма църква.

Строи го каварненска фирма, която, като изключим външната мазилка си свърши прилично работата. Съжалявам,че не можах с нищо да помогна.

Иконостасът беше направен от студенти в търновския университет. Предизвиква противоречиви чувства, защото е керамичен и…доста модернистичен.

Избрано беше име „Константин и Елена“, като старата църква на Яйлата, пък и празникът на селото е на техния ден, по стар стил – трети юни.

Важното събитие беше освещаването на църквата, което стана пък в началото на юли. Освети я лично варненски и преславски митрополит Кирил.

Имаше страшно много хора дошли специално за случая. За щастие и ние бяхме там.

Около месец след това беше оформена и градинката наоколо.

И сега за особено важно събитие в живота на нашето малко общество, а то се казваше французинът Серж Нуво.

За появата му аз нося пълна отговорност. Малко предистория. Покрай сестра ми се бях запознал с една истинска английска лейди – Даниел Кар-Гом. По майчина линия беше потомка на Карл Велики, по бащина – на английски лордове. Явяваше се даже някоя от наследниците на английския трон, е вярно май 189ти, но все пак в списъка. А този списък се изготвя в най-многочисления отдел на кралската канцелария. Работата била много, защото списък ежедневно се променял, по сложен начин. А правилността му гарантирала стабилността на монархията.

Та тази изящна дама малко над петдесетте беше станала почитател на Дънов, беше създала организация с нестопанска цел „Житен клас“, с цел обучение и благотворителност. Понеже беше вдовица имаше български……партньор. Отглеждаше го качествено и го дондуркаше, а той се оказва ревнивец.

И се появява въпросният Серж. Той е пенсиониран френски жандармерист обичиащ пътешествията и екологията. Пристига у нас с братовчед си на някакво мероприятие на „Рейнбоу“, в Родопите. Дошъл е само с дрехите на гърба си и един спален чувал, даже не си носел четката за зъби. Много общителен и, да кажем по своему чаровен, той се запознава с Даниел и си изпуска спалния чувал у тях. Не знае никакъв език, но лейдито знае четири езика, така,че мястото се оказва много подходящо.

Да ама местния….. почва да мрънка и Даниел, като разбра,че отивам на море ми го „плъзна“.

От София тръгнахме, мнооого рано, с него и нашата приятелка Мариана Ненова – Нана. Пътьом спряхме на мадарския конник. Следващата снимка е оттам.

Пристигнахме в село следобед, Юлката още не беше дошъл и ливадата беше завладяна от бурени.

Там обаче вече беше Валя, вдясно на снимката. И имам чувството,че двама със Серж веднага се харесаха. Валя знаеше добре английски и горе долу испански, но много слабо френски… ама както се казваше понякога очите говорят повече.

Беше още юни и Яйлата беше много цветна, на снимката Маргето, Тамарка и Валя.

Ходехме на плаж, самата разходка беше приятна, но водата беше студена и дамите предимно се печаха.

Вечерите обаче бяха приятни и обикновено седяхме пред бунгалата и се наслаждавахме на звездите и НЛО, които явно имаха някакъв кръстопът над дъба. Съвсем сериозно там се появяваха странни обекти. Летят си като самолет и изведнъж, за секунда, правят завой на 90 градуса. Нищо друго не може да го прави освен НЛО.

Сещам се за весела случка. Серж много обичаше да черпи и особено да черпи със сладки неща. Та една вечер беше купил две кутии бонбони. Децата изядоха по три и им се забрани да кълват повече. Като видехме метеор или НЛО се викаше „Ето я!“, при което всички отправяха поглед нагоре. В един момент усетихме, че децата почнаха да викат честичко „Ето я!“ а обект нямаше. Накрая установихме,че докато ние гледаме нагоре те грабеха банбоните. Серж научи пъвите български думи, като вместо „ето я“ викаше „туя, туя“. Впрочем той, като типичен французин, дори след двадесет години не проговори български.

Романът между Валя и Серж се развиваше мощно, за огромно неудоволствие на малката Юлия, която възмутено казваше „Той защо целува леля ми“. Когато се наложи Серж да си тръгне Валето са разплака, а племеницата й беше страшно доволна.

През тази година се случи още едно важно нещо. Кака Роси се отказа от морето и продаде парцела си на едно симпатично, по- младо от нас семейство.

Росен

и Венета.

Оказаха се изключително симпатични и разбрани хора.

Благодат е да имаш добри съседи. От баба ми знам,че съседът ти е повече от роднина. Тази година май се разминахме, а и Росен е дошъл само за малко – да проконтролира големия ремонт но бунгалата, които наистина бяха пред разпадане.

През 2005 година вече работех по съсипването на Банско, за три години струпахме седем хотела. Тогава карах най- хубавата кола – служебна и чисто нова Тойота. С нея докарахме стария ни хладилник Снайге, с което охлаждащите ни мощности достигнаха необходимото ниво.

Още през май бяхме на Камен бряг. Този път, с любимата ми тъща – леля Пешана. Разходихме я до плажа и фара на Шабла.

Естествено я заведохме и на Яйлата. Въпреки,че вече беше на осемдесет години тя пожела и успешно слезе на плажа.

Естествено си носеше и гоблена, не можеше милата, така просто, да седи на плажа.

През това време аз се гмурках, въпреки, че беше месец май, водата беше над десет градуса и успях да ударя два хубави калкана.

Леля Пешана беше във възторг, защото много обичаше риба, а калкан не беше яла от времето когато учила за акушерка във Варна.

Времето беше хладно и за това го изядохме в кухничката ни.

Верчето и Вальо също бяха там и не пропуснахме да ги посетим.

Беше хубав пролетен Камен бряг.

Последва едно спокойно лято, но бяхме дошли малко късно и селото беше обезлюдяло. Опитах се да запаля Иван по харпунджилъка, ама само успях да го накарам да се екипира.

Иначе в басейна на „Спартак“, където кара курсове, го бяха научили да плува много добре. Ама не искаше нито харпун, нито дори плавници.

Много обичаше и до сега обича да кара колело, даже да вози майка си. Тамарка не беше много доволна, страхуваше се,че ще я изтърси.

Беше почнал и да се катери, ама не щя да стане нито алпинист, нито пещерняк. Просто си обичаше скалите на село.

Разбира се , с нас беше и кученцето Виктор.

Някъде между май и юли, без да има земетресение стана голямо срутване на брега, южно от крепостта. Точно над Гълъбовата пещера. Входът откъм морето стана недостъпен за лодка, огромни камени блокове го блокираха. Все пак си е още достъпна, но само с плуване.

В морето падна и една много интересна пещера, използвана за жилище още от древността. Входът й беше малка дупка в плотото, през който се слизаше в обширна зала. Личеше, че е имало и предишни срутвания. Но този път изчезна цялата пещера. На снимката, може да се види как изглежда теренът след срутването.

В началото на септември се случи много неприятна история. Надето, за да се къпе на спокойствие, се отдалечава от традиционния ни плаж и отива в камънака на север. Подхлъзва се и си чупи лошо крака. Ужасното е,че понеже е сравнително отдалечена никой не чува виковете й за помощ. За щастие, горе от пътеката, някой я забелязва и известява по-нататък.

Ние бяхме при Косьо в „Трите кестена“ и изведнъж влетя другият Ники- Николай Димитров и ни казва за случая. Не помня с кого хукваме към Яйлата. Косьо се обажда за линейка и остава за да я насочва. Тамарка звъни на Иван, който със сина на Надето са отишли да пият кола в Тюленово. Нашият проявява забележителен такт и за да не изнервя излишно обстановката казва „Не разбрах точно, ама или твоята, или моята майка си е счупила крака на „Яйлата“ и трябват хора за да се изнесе“. Скачат на велосипедите и стигат на крепостта почти едновременно с нас.

Счупването на крака е грозна гледка, костта на пищяла е излеза навън. Използвам самара на раницата за да го стабилизирам. Без носилка ще е опасно да я изнасяме. Докато чакаме към нас се присъединяват група алпинисти, които са опънали тролей и се забавляват да се спускат между две скали. Здрави и опитни момчета.

Линейката пристига невероятно бързо, май нямаше и 15 минути с много хубава лека носилка. Започваме пренасянето, в повечето случаи се нареждаме в колона по двама и си подаваме носилката над главите, като последните бягат бързо и стават първи. Изнасянето става бързо, линейката е горе, в края на пътеката. Тамарка се качва да придружава Надето, а аз отивам да си взема колата и да тръгна към Каварна.

Тогава Каварна си беше болница и я поеха веднага. Само че, аз си мислех,че ще е най-добре да сия откараме в София. Докато Надето е на масата за преглед, аз се появявам и с рулетка я измервам, след което отивам да видя дали ще мога да я кача в колата, в легнало състояние.

Появил се е и много сериозно изглеждащ хирург, който впрочем преди година беше оперирал сина на Надето от апендицит. Уведомявам го за намерението си. Той много кротко успява да ме разубеди. Не било още съвсем ясно какъв е случаят. Можело да има разкъсвания на кръвоносни съдове и да се окажа в ситуация с която не съм готов да се справя. Основателни доводи, а и докторът ми направи сериозно впечатление.

Оставихме Надето и той и направи най-елементарна екстензия. На следващия ден ми показа резултата. На едната снимка пищяла беше грозно счупен, на тази след екстензията – поне за мен, не личеше счупване. После я гипсираха и откараха в София. Там видни професори решават, че няма смисъл да правят допълнителни операции – щяла да си ходи саката цял живот. Ама Надето днес си ходи добре, е не както преди, ама с нея сме набори и не може да се очаква,че ще припкаме като сърнета. С това, за нас, случаят приключи.

Тъй като стана дума за Николай Димитров, ще кажа няколко думи за него. Той беше един от „старите“ яйладжии. Спокоен и симпатичен мъж, винаги готов да помогне. Много добър събеседник и купонджия.

Обикновено идваше със сина си Васко и племенниците Симеон и Милен. С тях беше и племенницата му всички я наричаха Принцесата. Беше изключително възпитано и очарователно дете.

През тази година селото беше посетено от бившото величество. Не знам за какво беше дошъл, но като възпитан още от дядовците ми в републикански дух не проявих никакъв интерес към присъствието му. За разлика от мен Джу иска и да снима, ама не си носела апарата. Отишло при Шери, да го помоли за неговия. Като разбрал за какво й е, категорично отказал. Не сме малко републиканците в село. На снимката величеството е всред щастливите селяни.

През ноември, обаче, дойде ужасна новина. Вальо беше починал. Знаехме,че е болен, но в последно време си беше добре…нали пролетта го видяхме, беше си във форма. Ама…

С Тамарка, Маргото и Юлката тръгнахме към Нови пазар. По пътя спряхме да спим в Масларево и на другата сутрин, много рано продължихме, беше много студено и на един завой, след Бяла, се занесох и се завъртяхме два пъти на пътя. Спряхме в обратна посока, до стръмен дол. Карах с не повече от 50км, но явно е имало лед. След малко мина кола, която преодоля участъка с тридесет километра, явно бяха местни и знаеха опасността на завоя.

Продължихме и някъде около Попово на пътя ни излезе огромен, разкошен елен. Постоя малко пред нас, след това с елегантни скокове продължи към гората. Помислихме си за Вальо, нали беше ловец милият.

Бяхме на погребението….. после продължихме към Камен бряг. Тъжен край на един хубав каменобрежки сезон. От снимките личи,че не ни е весело…

На 15 юли 2006 година тържествено отбелязах юбилея си, на брега на р. Струма, малко над село Боснек. Събрахме се стотина души. Тогава все още можех да влизам в „Духлата“ и направихме малко юбилейно влизане. През това време част от дамите правеха салатата – в легени.Интересно, че с изключение на Снежа, останалите бяха яйладжийки.

Серж даже проходи по жарава, ръка за ръка с Юлката.

Празненството откара до сутринта.

Както се полага, за деня Х, бяхме вече в село. Приятна изненада беше запознаването ни с малката София, щерката на Росен и Венета.

Тя вече ходеше и говореше. Системно наричаше Тамарка „Како“, за което решихме,че каката трябва да черпи малката до навършване на пълнолетие. Появи се й внукът на Верчето – малкият Вальо. Забавляваха ни много добре.

Вече се беше появил и човек, който стана един от символите на селото Борислав Попов – Борката. Той е работил какво ли не, основно журналист. Беше запленен от района още от 60те години на миналия век и страшна много знаеше за тука. Само дето не ще да пише по въпроса…вероятно щото му е писнало да пише. Човек с голяма култура и богат житейски опит. Паметта му е добра, ама интерфейсът му нещо не винаги работи и изтърсва понякога някоя глупост.

Той, за разлика от нас, приходящите, си купи къщичка и се установи за постоянно в Камен бряг. Имаше си и приятелче – кученцето Айгер, което кой знае защо с лая си (!), пречело на някой и в един момент изчезна. И до сега Борката говори за него. Къщичката и дворът му са винаги отворени, за познати и даже непознати.

Не знам дали той основа карето белотаджии, които всяка сутрин се събираха в старата кръчма (станала вече клуб)

Обикновено следваше пазаруване от магазина и сладка приказка на по биричка.

А ето и една снимка на Добринка Ялнъзова – Доби от тази година.

Лятото протече по познатия приятен начин. Плаж, разходки, а вечерта ходене на „по гости“ или приемане на такива. Имаше и един случай за който ще спомена.

Вече бях добре екипиран и удрях доста риба, през лятото предимно попчета.

Съответно накрайника на стрелата беше тризъбец. Плувам си и изведнъж виждам на дъното морска котка. Гмуркам се и я удрям. Тя обаче е на дъното, тризъбеца не може да я пробие и върховете да се законтрят. Можеше да ми се изплъзне ако дръпнех въженцето на стрелата. При тази мисъл щях да получа инфаркт. Спуснах се да дъното и бързо обърнах рибата с корема нагоре. Вече тризъбеца я проби изцяло, но за всеки случай плувах до брега носеики я нанизана на стрелата, над водата, с корема нагоре. На брега бях посрещнат с овации.

Морската котка е наричана шеговито „софийски“ калкан, защото опитват да я продават за такава на софиянци. Е, какво, веднъж на пристанището в Балчик се опитаха да ми продадат, току що уловена сардина. Та килограм морска котка е обикновено два пъти по-евтино от калкана. Причината е,че котката дава много повече фира – има огромен черен дроб. Във вкусово отношение котката даже ми харесва повече. Ние я обичаме пържена.

Щях да пропусна,че в ежедневните ни занимания имаше и неприятни моменти – основно за Иван. Косенето беше ежедневно, по малко, за да не ни пречи на удоволствията. Никога не сме искали да убиваме змии, но на няколко пъти Иван откосяваше някоя змия спотаиваща се в тревата.

Впрочем змии на село си има. Виждал съм смок, поне метър и половина, спокойно да си прекосява улицата. Едно лято, отивайки сутрин в кенефа редовно се натъквах на една пепелянка, точно до отвора. Трябваше учтиво да я разкарам за да мога спокойно да се изтропам. Теоретично знам,че няма да скочи и да ме ухапе по дупето, ама някак нямаше да ми е комфортно, ако ми е под него. Във всеки случай стараехме се да не оставяме отворени врати. Упражнението „търсене на змия в стая“ съм го правил няколко пъти вкъщи, когато си имах за домошни любимци змии. Последната беше пепелянка и се казваше Тамара, още не бяхме женени…. И в тази връзка ето една снимка на Тамарка от тази година.

През лятото с Юлката успяхме да довършим процедурата по разделяне на имотите ни и всеки беше горд собственик на свой парцел. Можеше да се пристъпи към проектиране. Тогава взехме визите за един ден! Нещо което в София отнема месец.

През годината Косьо започна да строи хотел. Този изключително сериозен мъж, когото младежта наричаше „шерифа“, беше започнал от едно фургонче и вече имаше чудесен ресторант „Трите кестена“, който минаваше за „култово“ заведение. Имаше прекрасно оформен двор с десетина големи маси, разположени под асми. Приличен бар и барбекю за скарата. Въпреки,че имаше над 70 места, през лятото трябваше да си направиш резервация. На снимката сме на дълга маса с много приятели.

Тамарка, до нея сестрата на Теди Шанов и дъщеря й, Серж и Валя, Буба, Юлето, в дъното Ани, Владо е вдигнал глава, до него Юлката, Маргото не се е показала, Теди и Весето и накрая моята скромна особа. Снима ни Иван, а ние сме в очакване на храната.

През лятото Косьо наемаше сервитьори, но най обичахме да ходим там извън сезона. Тогава ни обслужваше самият той или дъщеря му Гергана. Спомням си една случка с нея. Беше още през миналия век. Тя май още беше ученичка, а ресторантът, почти фургон. Ние бяхме осем души и всеки поръча нещо различно. Девойката не записваше, на препоръката ми да го направи, тя ме погледна леко пренебрежително. После не просто донесе всички поръчано, а и го разпредели правилно пред всеки.

В кухнята се разпореждаше баба Ганка и правеше страхотни вкуснотии с помоща на Фотинка – съпругата на Косьо. Ето ги Гери и Фоти. Снимката е правена по-късно и на нея е и внучката на Косьо и Фоти.

Споменах, че предпочитахме да ходим там извън сезона. Тогава обикновено беше и по-хладно и влизахме в закритата част на ресторанта. Сравнително голям салон за двадесетина души, с камина, която при хладно време задължително гореше.

Над част от залата имаше оформен втори етаж, от който имаше изглед към морето. Косьо не само добре измисляше нещата, но и всичко правеше основно сам. Страхотен работохолик беше.

През 2007 година, още през май се появихме в Камен бряг. С нас беше и Нана Времето беше чудесно за разходки. Яйлата, макар и вече резерват, не беше още толкова обрасла.

Стените на крепостта още не бяха „реновирани“. Божурите бяха цъфнали и покрай стените на крепостта.

И още една снимка показваща, че стените си бяха достатъчно интересни и без да се възстановяват.

Там беше и Верчето и на снимката ни е дошла на гости. Вечер ставаше студено и се свирахме в кухничката ни. Ставаше топло и много весело. Както се вижда обстановката е мизерничка, но менюто и виното винаги бяха на ниво.

Естествено слизахме и до плажа. Аз си се гмурках,

а дамите се радваха на слънцето. Чудесно майско време.

Възползвахме се пълноценно. Най напред посетихме Буба и Владо, които също бяха дошли за празниците.

Буба вече беше успяла да превърне дворчето в чудесна градинка. Ама, по начало, при тях май имаше по- малко балдаран и лапад.

По улиците на селото все още се разхождаха гъски, е, не чак толкова много. Популацията им беше унищожена след птичия грип, когато бяха масово изклани.

Казанът все още работеше, малко по-късно го откраднаха.

Правехме дълги разходки към Тюленово. Тогава за първи път показах на Иван пещерата, при която влизаш лесно, от брега в морето и след двадесетина метра в нея, излизаш направо в открито море.

Сега само показах, а май на следващата година я преминахме. Сложността е,че в участък от около два метра таванът слиза на петдесеттина сантиметра над водата. При липса на вълни няма никакви проблеми. Когато вълната се засили става по-сложно защото трябва да се гмурнеш и да преплуваш участъка. Достатъчно широко е. Да ама май на следващата година се появи плоча на човек загинал там. Та трябва да се внимава.

При тези разходки Иван доста често насеше на гръб „милата си майчица“.

Доста често ходехме при Косьо в „Трите кестена“. Там камината гореше, хапването се приготвяше веднага, имаше всичко за пиене и на излизане бяхме винаги в добро настроение.

После Тамарка пак я носеха.

В морет имаше необичайно много корморани.

И като го написах това се сетих за една история отпреди десетина години. С трима приятели от Перник: Боби Марианов, Сталин и Митко, през февруари се довлякохме в Камен бряг с цел провеждане на лов за патици на Шабленското езеро. Преспахме в бунгалата – ужасен студ. Добре,че на следващата вечер ни приютиха бай Иван и леля Златка.

Рано сутринта се изнесохме към Шабла. Заехме позиция край стабилната ограда около езерото. Две думи за оградата. Тя е направена с шведско финансиране. Техните гъски и патици зимували тук и някой им обяснил, че те, патките, са сериозно заплашени от пълно изяждане. Шведите реагират моментално и освен оградата дават и джипове на лесничеите. Самата ограда не позволява навлизане на повече от 50м. до езерото. Целта е да се направи безсмислено стрелянето по ятото, когато е във водата и му осигуряват спокойно излитане, до височина по-трудна за отстрел.

Та явяваме се ние до оградата, гледаме хилядите птици в езерото и си точим зъбите. Слънцето почна да изгрява и гъските започнаха да се вдигат. И както беше тихо изведнъж стана като в Газа. Стрелба от всякъде. Резултатът беше скромен – една гъска. Циркът беше, че я ударих аз, с пушка „Сайга“, която си е жив Калашник, само дето няма стрелба на автомат. Боби изчисли,че дивечът ни е струвала 400 долара…. да бяхме отишли в „Ловна среща“ в София.

Втори път отидохме на село за Джулая.

Навалицата беше по голяма,

Джон Лоутън изпя песента и още няколко парчета, естествено публиката беше във възторг – и от магията на изгрева, и от изпълнението.

Бяхме там с една приятелка – Мария Загорска, успя да се докопа да Лоутън и с прекрасния си английски го попита „Може ли да се снимате с една стара дама?“ (тога гонеше 70), Верчето беше до нас и не пропусна да се включи в кадъра.

За съжаление стояхме само три дни. След връщането ми в София продължих работата по проекта за къщата, която щяхме да построим. Данчо Стефанов, за който вече стана дума веднага се сети за най-важната част от къщата. Трябваше да има стая, от която да се вижда морето и там да има спалня, така,че като правиш секс на задна прашка, с девойката, и двамата да виждате морето.

Майтапът си е майтап, но заданието си беше сериозно. Къщата трябваше да е на два етажа, защото (тогава) от втория щеше да се виждаше морето. На всеки етаж трябваше да има спалня и баня с тоалетна. На партера – дневна с емпоре с височина поне 4м., кухненски бокс, отворен към дневната, килер и дрешник. Отвън – навес с барбекю.

Като сериозен инвеститор бях възложих идеен проект на трима архитекти: Арх.Янчовичин, арх. Данчо Стефанов и сестра ми – арх. Боряна Геогриева. Спечели проекта на Данчо. Е и сестра ми не остана капо – тя направи проекта на къщата на Валя – те имаха общи виждания по въпросите на източните философи, изобщо и на фън шуи в частност.

Както се полага на деня Х бяхме в Камен бряг. Естествено бяхме на рождения ден на Надето.

Ходехме редовно на плаж и тук е мястото да кажа как ставаше това. Юлката по-принцип не идваше с нас.За осигуряване на транспорта на Маргето и децата им беше осигурил колела, от солидарност и Иван пътуваше с колело с тях. Ние, с Тамарка и Валето се движехме с кола. Колоната се водеше от Маргето, с панамена шапка, с панделка и цвете, след нея беше Юлето, после Иван и накрая Ани. Тя караше една голяма мъжка „Украйна“ и, понеже не можеше да стигне педалите ако седнеше на седалката, се провираше под рамката и караше така. При това за да натиска педалите се налагаше постоянно да се клати наляво, надясно, което предизвикваше ужас у Валето, която беше с нас, в края на колоната.

През лятото имахме и гости: Климент и леля Весела. Викахме й леля, защото веднъж, когато бяхме пиинали повече, дъщерята на леля Поли каза „Зле бяхте – фъфлехте като леля Весела“.

На гости, от Америка, ни дойде и приятелят от клуба Стефан Льочев, когото заради поведение и вродено благородство наричахме Милорда.

Дойде и сестрата на Юлката, Марина с мъжа си.

Останахме и началото на септември. Времето беше великолепно в началото и си ходехме на плаж. Рядък случай в който и Юлката е с нас, после, с големия корем е Теди, следва шуреят на Юли- Евгени, Маргето и Юлия.

Вечерно време прекарвахме като битови алкохолици.

Май това правеха по-скоро мъжете. Жените готвеха на огъня.

Накрая времето се развали и тръгнахме по разходки покрай морето. И ето по една снимка На Тамарка

и Юлката от такава разходка.

Долната снимка е от последната вечер:

Всички са щастливи.

На 28 октомври 2007г. се проведоха избори за местна власт. Знам,че в Камен бряг се избягва политическото говорене, но все пак ще го спомена, защото, предния ден, в деня за размисъл започна строеж на Малката Яйла. Братята Павлови, иначе сериозни от Генерал Тошево започват да си строят огромна къща на брега на морето. Те са натрупали пари, за разлика от други, май с честен труд. През годините можах да говоря с хора дали им земя под аренда и с такива работили за тях, всички бяха доволни от тях. Видели се с пари обаче са решили,че с пари всичко може. Някога, през 1996г, те купуват от АПК „Каварна“ около декар и половина място, на което някога е имало малка сграда, която е била база на местната риболовна бригада. Представяте ли си и такава е имало в ТКЗСто на селото.От нея бяха останали само части от основите. Имаше и снимка от 60те години, когато е била използвана – схлупена колиба, с навес и малка стаичка. Та братята решават,че могат да го реконструират и даже изваждат някакви документи за това. И така, в деня за размисъл започват строителство, правят изкопа и наливат основите.

Да, ама не. Веднага каменобрежката общност се мобилизира и мисля,че още във вторник по БНТ се изяви маститият археолог проф. Константинов, известен на село като Шери, за който вече ставаше дума. Той, освен,че научно обясни, защо там не може да се строи, направи и сполучливото сравнение, че да се строи там е все едно да се строи на Царевец, защото си имал имот там. Строежът отвсякъде попадаше на територията на археологическия резерват „Яйлата“. В рамките на седмица излязоха няколко протестни писма, на археологическия институт на БАН и не си спомням на кои още авторитетни институции още.

Явно братята или ги бяха подвели, или не бяха платили на точните хора, но строежа беше бързо спрян. Ами те дори нямаха истинско разрешение за строеж. Предписано беше да се махне построеното.Мислехме,че въпросът е приключен.

Иначе високо оценявам вкуса на братята. Мястото е великолепно. Впрочем това е вторият опит за „ремонтиране“ на рибарската хижа. Някъде през 70те години Иван Славков – зет на Тодор Живков, се опитва да си построи вила там. Даже май успява, нищо,че и тогава, когато това още не е резерват, все пак е било незаконно. Ама тогава не беше демокрация и когато някой донесъл на Тато за строежа, той се разпоредил веднага постройката да изчезне. И това станло буквално за дни.

Малкото останки бяха показвани като местна атракция.

Та мислехме,че въпросът е приключен. Оказа се, обаче, че сагата едва сега започва.

През 2008г. се появихме в Камен бряг още през март. С Юлката внесохме проектите за къщите ни в общината и той засади няколко лозички. След това успях да се появя на Камен бряг за Джулая. Бях с две дами, за които вече споменавах, Валентина Миленкова и Паулина Влаева (леля Поли). Всъщност, с три, защото, от Варна към нас се присъедини и трета – приятелка на Поли.

Естествено мястото беше нормално обрасло.

Все пак окосих пътека и вечерта на 30 юни прекарахме по познатия приятен начин.

Джулая мина по познатия вълнуващ начин, но беше понеделник и веднага си тръгнахме за София. После, за деня Х вече бяхме всички в село.

Както винаги имахме гости – Розита, Иван и Мартин. Плажът беше обичайно „пълен“, главно с познати и приятели.

Гледахме да се появяваме рано за да заемем любимото на Тамарка сенчесто място. Беше под една надвиснала от склона скала. Казвам беше, защото впоследствие се срути, слава Богу през зимата.

През това лято направихме едно колективно посещение на Шабленската тузла. По една пътека между камъша се стигаше до пресъхналото дъно на езерото. Покрито с много полезна кал.

Разправяха, че някога, преди много години, след прибиране на реколтата, с каруци закарвали бабите и дядовците, със ставни проблеми, на Тузлата и им правели лагер. Прекарвали там десетина дни и с връщали на самоход

Та и ние ходехме да се каляме. Цялото мероприятие беше свързано с много смях предвид наклепаните ни с кал физиономии.

Винаги си пълнехме кал в десет литрови бутилки, която използвахме на плажа, на бунгалата и после си я носехме в София.

Веднъж, като се каляхме и пълнехме бутилките, попаднахме на гадна гледка – умрял делфин на плажа.

Мисля,че през тази година, на Малкото море, започнаха да се събират любители на хвърчила и така се стигна до съвременния „Парад на хвърчилата“ провеждащ се в началото на септември.

На гости ни дойде и редника Константин Пашев. Другарят от казармата беше с жена си и четвъртото им дете

Беше очарован и същата година си купи място, точно до Шери и Петьо. После обаче замина за Брюксел, стана голям началник в Европейската комисия и парцелът му в момента е джунгла. Вечерите, прекарвахме с приятели. Този път сме у Вера.

Като не бяхме на гости си стояхме у нас и пак беше гот.

Почивахме си от деня, дамите готвеха на импровизирано барбекю.

После дълго и напоително вечеряхме.

Често на гости ни идваше Верчето.

В края на лятото си взехме разрешението за строеж. И тук ще направя една отклонение.

Българо-английската фирма, с която строихме хотели в Банско, започна амбициозен проект в Сафия. Комплекс от,мисля, 350 апартамента в кв.Манастирски ливади изток. До тук добре, но стана ясно,че няма как да се отведат отпадните води на този комплекс. Внимателно проучих всички възможности и се оказа,че това, поне в близките 10 години няма да е възможно.

Въпреки това строителството започна. Възраженията ми не бяха приети, а все пак бях директор на строителството и не считах за възможно да участвам в такъв провал. Напуснах, с ясното съзнание,че ще се отдам на строителство на къщата ни в Камен бряг. Комплексът стои и сега – наякои сгради са напълно завършени, но канал и хора няма.

И тогава получих изключително изгодно предложение да стана директор на строителството във фирма „Торин“, занимаваща се с жилищно строителство.

Привлечен бях не само от заплатата – 6000лв, а много повече от личността на собственика Тони Тончев. С него се познавахме отдавна и имахме еднакви виждания за строителството. Примерно, считахме, че икономии се провят само с добър проект, а не с компромиси в качеството и особено с довършителните работи.

Доста се колебаех и честно обясних, че това което ме спира да приема предложението, е желанието ми да си строя къща. Тогава Тони каза „ще ти осигуря през октомври две седмици отпуск за това“. С което въпросът беше решен. Започнах работа, после ходихме на море и някак ми беше неудобно пак да изчезвам. В последната седмица на септември обаче, Тони ме извика и ме попита кога точно сматам да ходя и да си строя на морето. Изключително сериозен мъж беше този човек. За съжаление умря само две години по късно, само на 44 години. Правя си сметка,че ако не беше той, кой знае кога щях да започна и за това считам,че трябва да сложа негова снимка в това съчинение.

И така на трети октомври забележителната Пенка, от общината даде строителна линия на къщите ни с Юлката и на следващия ден започнахме. Бяхме с моя Иван, Филип и двама мои познати майстори – Иван Добрев и Гаргата от с.Житница.

Както се полага счупихме шампанско в кофата на багера.

Нямахме дама и за това тази работа свърши Иван.

Чувствах се в мои води, освен това бях щастлив,че почвам да си строя моя къща и, още по-важно къщата на най-добрия си приятел. Него го нямаше, но какво от това.

Оказа се,че имаме 1.2м хумусен пласт, така,че се наложи фундаментите да са на 1.5м дълбочина.

Преди да налеем подложния бетон поставихме в ъглите на нашата сграда намерените турски монети и две монети по левче. Не помня какво беше дал Юли да сложим в неговата сграда.

След това извикахме свещеник, в случая отец Методий, той тогава още не се беше олял.

На снимката, Иван, леля Златка, попа и неговия помощник, той винаги си водеше такъв.

На 6.10 беше налят първият бетон и бързичко се продължи, като има материали и бетонпомпи.

Нещата вървяха добре и след втората седмица се прибрах и ме замени Тамарка.

На 22.10.2008г. беше завършена армировката, вижда се стиропора, който трябваше да я изолира от почвата.

И на 26.10 плочата е налята. Иван и Тамарка написват ТИП (Тамара, Иван, Петко) и слагат по една ръчичка на пресния бетон.

След това поливат плочата с малко светена вода и Иван прави снимка.

С това работата по нашия обект приключи. Работех с джобните си пари и те за момента стигнаха до тотук.

Добрето , Гаргата и нащ Иван обаче останаха и вдигнаха къщата на Валя. Е, без покрива, снимката е от следващата година.

И една снимка показваща, че през 2008 в село имаше още кози.

През годината, неочаквано почина Косьо! „Трите кестена“ осиротяха! Човекът си отиде, както беше живял цял живот – работейки. А тъкмо завършваше хотела към „кестените“…

През 2009 година, се разбра,че братята Павлови не са се отказали от намерението си и не са си губили времето. За разлика от предния път бяха направили читав проект, почти отговарящ на изискванията на Закона за устройство на територията. Даже имаха становище от РИОСВ – Варна, вероятно защото там бяха намерили подходящ човек, иначе Камен бряг е в юрисдикцията на Добрич. Остана обаче проблемът за абсолютна забрана на строеж в резервата. Някой явно им беше казал,че с пари и пред свършен факт ще успеят.

Пак в деня на размисъл, преди изборите – на четвърти юли, те мощно продължават строителството. Не може да им се отрекат организаторски способности, за няколко дни, докато някой се задейства вече бяха изградили и втори етаж. Та когато ние пристигнахме сградата се беше вече оформила.

Строежът пак беше спрян от Районната дирекция за национален строителен контрол. Решението й беше обжалвано и се започна битката продължила години.

Започна се със събиране на подписи, демонстрации пред общината. Ангажирани бяха местни и централни медии. Ангажирани бяха регионални и централни институции. Влезе се в контакт с адвокати.Мисля,че над петдесет човека се включиха активно и вероятно в пъти повече оказаха някаква подкрепа.

За осигуряване на кампанията даже се събраха волни пожертвования, не можеше всичко да мине за сметка на най- активните деятели. А те според мен бяха основно двама.

Владо Руменов беше в центъра на нещата, поддържаше връзките между хората, занимаваше се с чисто технически въпроси, разпращане на писма, направа на плакати, контакти с многобройни неправителствени организации и много други полезни неща. Даже омбудсмана застана в наша подкрепа.

Борислав Попов – Борето беше човекът който информираше за ситуацията на място.

Нещата придобиха епичен характер. Надхвърлиха просто вилата на братята, а се опря до съществуването на законността в България. Започнаха намеци, че нищо няма да излезе от протестите, а и заплахи, че нещата могат и да загрубеят. Та по този повод доста хора си застраховаха имотите. Започна и лекичка контра-капания, даже в село. Братята щели да правят и пристан и хората можели отново да си имат лодки. Даже познавам човек, при това сериозен, който определено ги подкрепяше.

Битката продължи още цели пет години, на първата инстанция съдът дори прие строежът за законен, на втора обаче нещата се обърнаха и през 2013 година магистратите от Добрич отказаха да отменят заповед на началника на РДНСК, с която извършваното строителство е обявено за нищожно. Братя Павлови обжалваха това решение позовавайки се на новооткрити документи от административната преписка по закупуване на имота към 1996г., от които ставало ясно, че той не е включен в резервата.

Според съдиите от Върховния административен съд обаче искането е неоснователно, тъй като решаващият правен извод на Административния съд в Добрич се базира на факта, че имотът е част от археологически резерват “Яйлата” и комплекс “Калиакра” от “Натура 2000” и строителството там нарушава законите за културното наследство и за биологичното разнообразие. Решението е от 22.10.2014г. и е окончателно.

Кампанията за спасяването на Яйлата спечели първа награда, и на журито, и на публиката, в националния конкурс на Българска фондация „Биоразнообразие“ за 2014г. И така в края на 2014г. братя Павлови получиха заповед да почистят и възстановят терена.

Естествено те никак не бързаха, но този път кметът Цонко Цонев се задейства и то решително. Твърдеше се,че се старае да заличи спомена за мълчанието му през цялото време. Та обяви обществено поръчка, не помня кой точно я спечели, но братята бяха уведомени,че разрушаването ще им струва, доколкото си спомням около 150 000лв. Сумата очевидно беше голяма и Павлови за една седмица, през октомври 2015, разрушиха и, за лично моя изненада отлично почистиха терена. След две години направо не си личеше, че там е имало постройка. И даже поникнаха пак божурите.

Но да се върнем към 2009 година. Тогава успяхме да се измъкнем за няколко дни и да се появим на село. Бяхме с Тамарка, Иван и Мариана Ненова- Нана. Успяхме да отидем на плажа, времето беше чудесно, нямаше хора и любимото място на Тамарка, под голямата надвиснала скала беше свободно.

На самия Джулай нещата протекоха по познатия ни невероятен начин. Беше особено вълнуващо за Нана, която идваше за първи път.

И малко преди да си тръгнем снимахме леля Мика. Когато ни изпращаше беше винаги тъжна….

За деня Х (1.08) бяхме пак на село, този път, без Нана. Оживихме лагера, поокосихме част от ливадата, настанихме се вече удобно. На пети август закусвахме в „ореховия салон“(сянката под ореха) когато, в 10.49 удари силно земетресение. От миналата година беше започнало чакълиране на някои улици, та в първия момент помислих,че някой голям валяк е пуснал вибратора си наблизо. След петата секунда разбрах,че е земетресение и то наблизо, трусът беше почти вертикален. Май всички бяхме навън, така че нямаше голяма уплаха.

Както повечето земетресения и това не надхвърли минута. Веднага се обадих в София, където не го бяха усетили, но веднага провериха и ни съобщиха,че е от пета степен по Рихтер и е на 30тина километра в морето пред Камен бряг. Тази степен е последната, сравнително безопасна. Степените по Рихтер, не нарастват линейно и мисля,че при шеста се отделя четири пъти повече енергия от тази при пета и вече разрушенията стават сериозни.

Та земетресението свърши и ние си продължихме, сравнително спокойно закуската. След минути дотърча Доби, да ни пита как сме, като видя,че всичко е наред продължи, пак на бегом, да обикаля селото и да види кой от какво има нужда.

Щети имаше, неприятни, но не много сериозни:пукнатини, щети по комини, някоя паднала ограда (която едва се крепеше),появиха се поражения и по магазина и кметството. После май мина комисия и оцени щетите на 63 000лв.

Предвид бедния откъм събития сезон, мисирките отдадоха голямо, чак драматично значение на събитието.

Даже премиерът Борисов посети селото, за да види щетите и да открие детската площадка в двора на кметството. Това беше (доколкото ми е известно) третият министър председател който посещаваше селото. Борисов се разходи с Доби и даже опита гроздето на една селска асма.

Вижда се,че тогава е бил доста по слаби и млад.

По селото нямаше щети, но пострада Клисе маара.

На много места, по брега се отвориха пукнатини със значителна ширина, кога ли тези огромна скали ще се срутият….

Нямаше забележими вторични трусове и почивката ни продължи нормално. Още на седми август с Кико, тогавашен приятел на Ани (щерката на Надето) отидохме да бием риба по западния бряг на нос Калиакра. Спускането е по стръмна пътека, минаваща покрай изоставена рибарска хижа.

Тя беше доста пострадала, колоните й бяха просто отрязани и вероятно нямаше да издържат следващ трус.

Аз се гмурках около три часа и си тръгнахме. Бяхме се разбрали с Кико да ми се обади, когато излезе, той очакваше това да стане около четири часа. До осем този тарикат не звънна и бая се притесних, ама като отидох да го взема се оказа,че е имло защо да кисне толкова. Беше ударил над петнадесет едри кефали и платерини. Сериозна момче, поне в харпунджилъка е. И до сега, като дойде ни носи по някоя риба.

Не мога да не разкажа и една история с него. Той отсядаше у Владо и като така се чувстваше задължен да помага с каквото може. А къщата на Владо имаше някои особености. Например по нея биеше ток, отвреме навреме. Стрезът разправяше страшна случка, при която видял как едно детенце пипнало стената. Якенцето му , което се влачело по земята защото детето било клекнало, започнало да се топи….

Та Кико се качил на покрива, ама почнал да го бие ток. Уплашен той скача и си чупи ръката. Владо само отбеляза „Слаба морална устойчивост, мен като ме е удрял ток там, не съм скачал!“. Оправиха го в каварненската болница, която още беше сериозно медицинско заведение.

На 15 август – събота, беше организиран курбан заради земетресението, а беше и Голяма Богородица.В организацията масово се бяха включили хората. Много жени от селото бяха приготвили по нещо, пити, сладко, мезета. Мъжете пък се представяха с вино и ракия, мисля,че и общината се беше отчела с нещо.Беше като рог на изобилието.

Отец Методи, този път с двама асистенти, отслужи благодарствен молебен.

Имаше много хора, живеещи в Камен бряг, техни роднини, яйладжии и такива като нас, попридомили се в село.

Накрая имаше и импровизиран концерт на „Каменобрежките баби“

Строежът на къщата ни продължи на два етапа тази година

Първият беше през април. Пристигнахме заедно с пеликаните. За първи и засега последен път видяхме това впечатлително зрелище. Те летяха на под 100м височина и в тишината се чуваше мощния звук от размахването на крилете им. Не знам за къде пътуваха….

Започнахме веднага. Бригадата пак беше Добрето и негов човек от с.Житница и наш Иван. Нещата вървяха добре. Задачата беше да се иззидат стените на партера и отлеят гредите и поясите над него. Плочата и нагоре щяхме да направим в началото на есента.

Намерихме време и да се разходим до Яйлата.

Морето беше като огледало, но водата – спирт студена. Селото, както обикновено в ранна пролет беше пусто, но Верчето беше там. Имаше един интересен и много интелигентен гост, който беше работил във Виетам и лично познаваше прочутия генерал Зиап. Уж гостито беше за кафе, ама Верчето се беше приготвила сериозно и си прекарахме супер.

Като качвах снимката се сетих, че по това време Валето и Серж бяха също там. На снимката Валя е в гръб, със светлата жилетка.

През октомври продължихме строителството. Времето пак беше хубаво и напреднахме бързо. Кофрирахме плочата, Тамарка е на нея и я наляхме на следващия ден.

На 10.10, преди закуска с Тамарка се качихме по излятото стълбище на вече понабралата якост плоча.

За съжаления дърветата в посока морето бяха израснали и само малка част от него се виждаха, тънка линия в далечината.

И почна зидане на етажа.

Е и аз участвах – като техн.ръководител, и бира се пиеше.

Работата бързо напредваше, но времето също бързаше да се разваля. Заваля, но все пак успяхме да завършим зидарията, гредите и поясите на етажа.

Трябва да спомена,че не се работеше само на нашата къща, а и тази на Юлката. По времето през което се очакваше набиране на якост на бетона, на едната къща се работеше по другата

На първи ноември работата по нашата къща, за тази година приключи. Бригадата оставаше да продължи при Юлката и Валя.

Добрето и Гаргата бяха настанени у Верчето и там направихме полагащата се почерка.

Хапнахме и пийнахме добре, най- накрая се и разпяхме.

Някои бяха леко злоупотребили с алкохол, но пееха.

Серж, който много обича сладко беше донесъл торта, чудесен завършек на вечерта.

На другия ден времето се оправи и на снимката се вижда резултата от работата ни през годината.

Толкоз за 2009 година.