Деветдесетте години.

През 1990 в страната вреше и кипеше. Тодор Живков, за всеобща радост беше вече свален (сега мнозина съжаляват за него), БКП се преименува на БСП (с което отблъсна истинските комунисти в нея), лидерите й обаче останаха същите. Приключи „Кръглата маса“ (която освен огромен медиен интерес и задкулисни договорки, никаква работа не свърши). Излезе записът на Петър Младенов „Да дойдат танковете“ (и до сега се спори какво точно е казал) и той подаде оставка. Запален беше партийният дом. Проведоха се, май за първи път след 1934г., относително свободни избори. За много хора (като Стрезов) беше изненада,че БСП ги спечели. За мен не беше, бях ангажиран в изборите (но не с БСП) и ми беше ясно,че България не е София, Пловдив и Варна. Демокрацията започна и да се озъбва. Магазините се изпразниха, за мляко се чакаше с часове, появи се безработица, нещо непознато дотогава.

Бензин обаче имаше и на 20 юли ние се появихме в Камен бряг. Настанихме се пак при баба Иванка. Селото сякаш си беше същото. Оборите, полетата, градината на АПКто си работеха. Май тогава някой каза, че тук времето се дели на две „По румънско и след румънско“, девети септември, десети ноември – кучета ги яли.

Много важно беше, че Районната потребителска кооперация „Съгласие“ си работеше. Тя кооперацията се оказа много устойчива и си съществува и до днес. Та в магазина имаше, без опашки, всички основни стоки. Даже се получаваха колбаси – все пак в месокомбината в Толбухин явно имаше местни патриоти. Градът стана Добрич, чак през септември 1990. За един век това населено място сменя пет пъти името си – Хаджиоглу пазарджик - по турско, Добрич - след освобождението, Базарджик – по Румънско, пак Добрич, и Толбухин при комунизма.

Та селото си беше същото, като през миналите години и в него се живееше доста по-спокойно от София. То и сега, за щастие си е така.

Курортистите бяха доста повече, много от местните вече не се притесняваха да пускат наематели. Имаше и нови хора, някои от които по-късно се „заселиха“ тук. Средната възраст на постоянните жители беше под 60г., а не както сега –над70.

Иван беше на две и половина и беше почнал сериозно да говори. Всяка сутрин отиваше да каже „Добо утло“ на баба Иванка, после тя се навеждаше към него, той й хващаше главата и я въртеше така,че да може да я целуне по двете бузи без да се мърда много. Милата баба изпадаше в умиление и всяка сутрин ни правеше пърженки (тесто със сирене, на тиган).

Времето беше прекрасно и редовно ходехме на плаж, обикновено от 9 до 12. Тогава се засякохме с Бате Сашо Иванов, Милена и щерките им Гергана и Марина. Връзката с бате Сашо беше кумска, моят дядо беше кумувал на неговите родители – Леля Пешка и чичо Георги. Живеехме наблизо и семействата бяха близки, често ме оставяха у тях. По-късно, за продължаване на традицията станах кръстник на малките.

Светът, както е известно е малък и Милена се оказа от Камен бряг. Вече познавахме, нейната баба – Веси, тя беше от преселниците от Румъния. Майката на Милена – Тодорка (Дора) и съпругата на бате Печо - Яна са нейни дъщери. Бате Печо и Янка си живеят и до сега в Камен бряг. Милена и семейството й напускат селото още през седемдесетте години. Иван, в лицето на малката марина имаше подходяща компания на плажа.

В ранния следобед често слушахме народното събрание.

Сещам се веднъж баба Иванка слуша, слуша, пък рече „Я да ида да полея градината,че трябва да ви изпращам нещо за ядене“.

Иначе следобед аз отивах да ловя риба, от апартаментите на Яйлата. Тръгвах с пет литрова кофичка и задължително я пълнех до половина със сафрид, при това между 16 и 18 часа.(т.е. твърде рано за таз риба). Май това беше последната година в която често виждах „джурм“ – ято чайки спускащо се във водата за да лови риба. Вечерта обикновено пържехме рибката и като правило баба Иванка се присъединяваше към нас. Милата казваше, че отдавна не била яла риба.

Наистина хващах много повече риба отколкото можехме да изядем и баба ни научи как да мариноваме сафрид. Е не просто ни научи, затвори ни десетина буркана.

Вечер наминавахме през кръчмата, държеше я Ганка и ходехме по приятели, често и при бате Сашо. Те живееха в къщата на майката на Милена.

Имаше и една запомняща се случка. Марина и Иван бяха забелязани да пикаят до оградата. Иван клекнал, Маринка права, да видят как е при другият. Наложи се да мият момиченцето. Иначе на бате Сашо не му хареса Камен бряг и си построиха къща в Св.Влас. Не се засякохме повече с тях. Е освен с Маринка, която по-късно се влюби в селото и даже след много години си построиха къща на парцела на баба си. За това, по-нататък.

Чудесно си прекарахме, но помня че не стояхме само две седмици.

Тази година е забележително и с още нещо. Беше отпаднала забраната за купуване на места от не жители на селото. Стреза, Владо и Едвин веднага си купиха голям парцел, който по-късно разделиха на четири.

От януари 1991 до март1993г. бяхме в Алжир и се разминахме с Камен бряг през тези години.

Прибрахме се в България през март 1993г. Страната беше много променена. Магазините бяха пълни, бананите бяха в изобилие. Правителството на СДС, победило „с малко, но завинаги“ си беше отишло, но беше започнало с разгрома на селското стопанство. Ликвидационните комисии работеха мощно и в резултат на това днес имаме 18 пъти по-малко поливни площи, три пъти по- малко говеда и десет пъти по-малко овце… София си беше мърлява – така като я бяхме оставили. Беше се появила и голяма безработица.

Мислех да не работя няколко месеца, но почти веднага получих добро предложение и, попритеснен от нарастващата безработица, започнах работа. С изричната уговорка,че ще мага да изляза за две седмици в отпуск в началото на септември. Пък и трябваше да направя ремонт на апартамента ни, който бяхме давали под наем.

И така, в края на август, със семейството на колегата и комшия Вальо Крумов се появихме в Камен бряг

В селото нещата си бяха почти без промени, демокрацията още не го беше налазила. Кмет беше …………..Е нямаше го голямото стадо говеда, но хората си гледаха овце и крави по къщите, така че по Кайряка си имаше животни, които мощно го наторяваха и след дъжд имаше печурки. Ятата гъски си бяха по улиците.За кой ли път си спомних,че в село времето се дели на „до и след румънско.

Настанихме се пак при баба Иванка. В началото времето беше чудесно. Радвахме се на плажа, а Вальо, съпругата му Мими и синът им, моят кръщелник Христо се радваха на красотите на Яйлата.

Близко да нас се строеше нова къща. Ново за селото,тогава, явление. Неочаквано Вальо откри там приятел от детството – арх. Йордан Стефанов. Така се запознахме с него и съпругата му Боряна.

Те бяха архитекти на къщата на Валентин и Вяра Ангелови, която се строеше тогава. Те бяха от Нови Пазар. Вальо беше историк, два пъти кмет на родния си град. Верчето беше учителка. И с двете семейства станахме много близки и приятелството ни продължава,без прекъсване до сега.

Тогава всички те живееха в палатков лагер. Много приятно, докато един следобед не се изля страхотен дъжд, продължил часове. Палатките станаха аквариуми, та се наложи децата да дойдат при нас. На следващия ден така затънах с колата на улицата, та добре,че беше Вальа да ме изтегли с трактора-ремарке, който тогава имаше.

На снимката, сме с Верчето

а на тази – Вальо.

Снимките са от 1996г., ама си личи колко сме млади, аз нямам бял косъм. В селото имаше и друга новост. Сашо Стрезов беше купил от Тюленово един много приличен фургон – с две стаи повдигащ се и спускаш се навес. Той е на на шейна и бяха го довлачили до село с трактор. По пътя от шейната хвърчали искри и било много вълнуващо. Чичо Сашо бил толкова впечатлен,че като го докарали в местото попитал колко ще струва. Човекът му казал -пет лева, а Сашо му дал десет!

За Стреза, който ни учуше че „пещернякът не трябва да прави две неща: да носи тежко и да плаща. Доколкото, предвид това,че ходенето по пещери си е мъкнене на багаж, всеки пещерняк категорично трябвало да избягва всякакво плащане.“ Та това е ярко доказателство,че макар и „пестелив“ чичо Сашо не беше скръндза. След този фургон на тяхната част от местото Ники Генов и Сашо Стрезов бяха поставили и едно малко бунгало – 3х3м. Така,че вече бяха решили квартирния проблем.

Едвин Сугарев също беше довлякъл фургон. Владо Руменов пък завършваше съвсем прилична къщичка, която, макар,че я прави практически сам, е в много добро състояние до днес. Така,че там се беше оформил своеобразен лагер на който му викахме „палестински“, съвсем скоро и ние създадохме подобен лагер, който беше напречен „кюрдски“.

Дъждът за който споменах спря, но започна лошото време. Студ и ситен дъждец – нетипичен за началото на септември. Баба Иванка ни даде вълнени чорапи, а една сутрин, очаквайки прогнозата за времето Тамарка каза „Специално за Съйнови и Крумови. Дъждът ще спре и ще завали сняг“.

Въпреки лошото време вечерите бяха приятни. Ходехме си на „по гости“. Няма да забравя една вечер в която у нас дойде чичо Ники Генов.

Отвори уста и не спря до четири сутринта. Слушахме го със зяпнала уста. Не ни омръзна за миг. Най- интересен беше разказът за посещението му в манастира „Св.Георги“в Атон. Как били с колега фотограф (май педал), как един от монасите проявил нездрав интерес към Ники. Как Ники облизал ръката на игумена за да му разрешат да снима (за пръв път) „История славянобългарска“. Как след това три дена ходел с книгата под мишка, от страх да не я загуби. А три дена защото нямало библиотекаря, на когото да я върне. После как „пробил“ при Георги Йорданов, министър на културата за да му покаже лично снимките. Всичко това, с невероятното му чувство за хумор и изискан български език.

Незабравима вечер.

Май тук е редно да кажа, че в нашите среди Ники беше известен като „дебелата клюкарка“. За пръв път ми го каза Чичо Косьо, попитах го защо, а той ми каза почти дословно:“Представи си бай Петко, че си вървиш из София, скъсали са те на изпита, зарязало те е гаджето, боли те зъб и си си изгубил паспорта. И в този момент – пред теб – Ники. Започва, с тъничка усмивка, да ти разказва някаква история, която изобщо не те интересува, ама я разказва толкова вкусно, с шекерче и пиперче, с много хумор, та с интерес я изслушваш докрай. И най важното, не можеш да не я разкажеш на първия познат когото срещнеш, толкова вкусничко е поднесена. Той съответно я разказва незабавно на друг и до вечерта половин София я знае“.

В тази връзка, съм си мислел,че разказът за „История славянабългарска“ е стигал, буквално от уста на уста, до когото трябва. Този човек е подпрял високото си чело с пръст и е решил,че както Ники е можел да не я върне, същото може да направи и друг, та най- добре ще да е книгата да се съхранява в каса на държавна сигурност.

Въпреки ужасното време си беше много хубава почивка. На Камен бяг си е винаги хубаво!

Вече у мен се беше появила идеята да последвам примера на Стреза, Еди и Владо и да си купим место. Вальо също възприе идеята. Пуснахме я из селото и малко след като се прибрахме Стреза ни каза ,че бай Щерьо и бай Гица са ни намерили място, от баба Стана, близо да Стрезов. Имаше и обявена цена. Та през септември се появихме отново в село, с парите в брой. Баба Стана обаче реши да вдигне цената с 25%, може би пак щяхме да го купим, но нямахме парите.

Така и така бяхме там и от Владо Аборигена разбрахме,че в Горун се продава място с къща. Разкарахме се до там. Местото голямо, къщата, едноетажна, сравнително стабилна, може да се ползва от две семейства. Да ама не е в Камен бряг. Ходенето ни не беше напразно, Данчо и Боряна (споменати по-горе), на които им разказахме за него, го харесаха и го купиха малко по- късно. С което там се оформи „горунският“ ни отряд.

Идеята за покупка на место се засилваше.

В края на август 1994г отново се появихме в село. Обадили се бяхме на баба Иванка, но милата беше забравила и при нея всичко беше заето. Впрочем там бяха Маргото, Юли и двете им щерки, Юлето и Ани. За Маргото и Юли, заедно, това беше второ идване на Камен бряг. За първи път идват през1987г, след весело морско приключение. Те са приятели от клуба и когато решиха да се оженят ни поканиха за кумове (на снимката). За децата им това беше първо идване, Юлето беше само на две години.

Планирали бяхме да сме заедно при баба Иванка, ама тя ни беше забравила. Не се притесни много, защото имаше резервен ход, да ни настани при баба Веси, нейна приятелка, а както вече писах, тя беше баба на Милена.

Всичко се нареди чудесно.

Един ден, неочаквано Юли се появи с предложение да си купим място.

Не изобщо, а конкретно такова, с конкретна цена – 4 долара за кв.м. Отидохме да го видим и ми хареса. Реших все пак да помисля ден два. Тамарка беше твърдо против. Ако сме го купели, това щяло да ни е последната почивка. После сме щели само да работим. За това,че после, работихме много беше права. Освен това било много далеч. Е, казах й,че по- близо няма да стане…

Аз имах доста по-сериозни съмнения:

• Не беше цял парцел, а част от него. Целият парцел беше 1200кв.м, част от него – 400 кв.м беше купила друга дама от София, някоя Росица. Следваше да правим сложна процедура по разделяне.
• Продавачът – бай Иван Гицов имаше скица, но не актуална.
• Нямаше нито ток, нито вода, това си беше обработваема зеленчукова градина.
• Не беше напълно заградено. Откъм улицата, север, имаше някакви остатъци от ограда, от юг – хубава ограда с мрежа. От запад, каменна ограда, но с височина под половин метър, от изток – нещо като синор.
• Пътят беше черен и знаех какво става при дъжд…. няма излизане. От друга страна, мястото ми хареса, нищо,че не беше на първа линия. Хареса ми и бай Иван Гицов. Сериозен и много добър човек. Хареса ми и цената 600 долара на човек,нали си бях дошъл от гурбет. И най-важното – идеята да сме заедно с Юли и Марга…ами май това беше най-ценното

Имаше материал за размисъл.

Междувременно се наложи да ходим на пазар до Каварна. Магазинът почнаха нещо да не го зареждат добре, та това се налагаше. Та вече, с мисъл за покупката, се връщам при Тамарка и установявам,че покупките, само един плик с продукти струва колкото 5 кв.м.

Решихме се. Направихме набързо нещо като предварителен договор с бай Иван, оставихме му капаро и се разбрахме да извади необходимите документи и като стане готов да ни се обади за да дойдем и изповядаме сделката.

Продължихме спокойно и приятно почивката си. Спомням си, като си тръгвахме баба Веси почти се разплака. Колко хубаво било да дава под наем. Как къщата й се напълнила. Колко хубаво било да има с кой да си говориш. То тогава бате Печо и кака Янка още работеха и не бяха постоянно там. Милата баба ни напълни багажника с храна за из път: две кила боб, щайга домати, подкова суджук, кора яйца, две дини и три пъпеша и не знам какво още.

Прибрахме се в София и научихме интересни неща. Тогава джи ес еми нямаше и новините идваха по-бавно.

Юлката, той беше човек на действието, и след като сме си тръгнали отива в Каварна и намира две бунгала от реституираната почивна база на болницата в Силистра, тя (базата) е в процес на разграбване. После отива в самата болница и успява да купи бунгалата по остатъчна счетоводна стойност от миналата година – четири долара парчето. Връща се в Каварна, намира свой съвойник, на който брат му работи с кран. Това впрочем е днешния успешен търговец на строителни материали Живко Андреев, от който после купувахме редовно. Заедно със съвойника си и крана товарят бунгалата, докарват ги в село и ги монтират някъде на границата между нас и Роси. И това – за три дни, аз щях да мисля и да се моткам поне две седмици.

Е, не всичко е цветя и рози. Бунгалата не са в най-доброто състояние и се нуждаят, най- малкото, от нова хидроизолация на покрива.

С Юлката си организираме седмица отпуска в началото на октомври и отново, с неговия москвич сме на село.

Накупуваме хидроизолация и други материали и започваме ремонта. Включват се бай Иван и бате Стефчо. Без тях и особено без бате Стефан нямаше да се оправим. Толкова сериозно сме свършили работата, че на практика изолацията кара вече 30 години без ремонт. Е покрихме я с вълнообразен етернит.

Не знам защо не съм правил снимки, вероятно не съм съзнавал епичността на момента. Като гледам,че снимката е черно-бяла, вероятно е от апарата на Юли. Тогава аз снимах с цветен диапозитив, ама ORWO пък после са и сканирани, за това качеството е такова. Все едно, на снимката, отляво надясно сме:аз, бай Иван Гецов и Юли. Хидроизолацията на покрива е завършена.

Горе долу по това време идва да ни види чичо Ники Генов. Казва „Браво, монтирахте бунгалцата, а сега с Роси как ще се оправяте“. Изненадани сме и питаме какъв е проблемът. „Ама не знаете ли, тя е страшна нимфоманка. Питайте Стреза какви проблеми е имал с нея в Турция“. Стрезови наистина това лято бяха с някаква приятелка в Турция. Чичо Ники продължава: „Оставете по едно прозорче отзад, щото като Ви затвори вътре, хич няма да ви пусне и да излизате. Та да мога да ви хвърлям през прозорчето по някое геврече“. Всичко това се казва с доброжелателно състрадателен, съвсем сериозен тон. Настроението ми се скапа, толкова бях доволен,че се справихме, а то виж какъв проблем имало. Уж бях огладнял, а ми се отяде…. ама не ми се отпи

Вечерта минаваме на по чаша в тяхното бунгало и Ники продължи да ни запознава с подвизите на Роси. Боже на какво се натресохме.

Времето е много хубаво и работим по изкърпването на бунгалата, да могат да изкарат зимата. Едната сутрин даже решихме да отидем на нивата и да помогнем на бай Иван и кака Злата в прибирането на царевицата. Милите, изпаднаха в умиление като видяха,че идваме да им помогнем. Впрочем остана ни и времe да отидем на плаж. Страхотно хубаво беше времето този септември.

Започнахме процедурата по вкарването на вода. Знаех нормативно установения път и отидох във ВиК Каварна, очаквайки да ми посочат проектант, който да ми изготви проект, а там ми цитираха това което ми бяха казали в селото „Отидете при бай Иван водомайстора от Св.Никола“. Не можех да повярвам,че ще стане толкова лесно.

Бай Иван водомайстора, каза,че не може да стане тая седмица, но че ще свърши работа. Изяснихме цената, оставихме пари на нашия бай Иван и си заминахме. След две седмици той се обади да ни каже,че имаме вода в местото, там което бяхме указали. Да не повярваш, все пак ставаше дума за петдесетина метра водопровод по улицата. Прости бяха нещата някога.

В последната вечер на престоя ни пак посетихме чичо Ники, той продължи да ни разправя за Роси, ама в един момент прекали, защото каза,че познава Филип. Тук няма да разправям за Филип, защото ще станат томове. Ама тогава разбрах,че ни лъже. Камък ми падна от сърцето…наистина.

В София пък, той хванал Роси и й обяснил,че сме клептомани. Да си пазела нещата. Тя също му се беше вързала и докато не й разказахме какви ги е наговорил за нея,ни гледаше студено и откровено подозрително. Това си е чичо Ники, цял сценарий ще направи за да оформи запомнящ се майтап. При следващо ходене първо оправихме нотариалния акт. Не беше при нотариус, а при дежурния съдия. С бай Иван се срещнахме пред съда, ние пристигахме от София, с малко закъснение и даже не можахме да му предадем парите. Въпреки това, на въпроса на съдията: „Платиха ли Ви“ храбро отговори „Да“. Бяхме създали вече много добри отношения, той даже ни наричаше „нашите момчета“.

Вечерта почерпихме в кръчмата. Бяхме станали част от селото. Тогава и при следващите ни идвания спяхме у бай Иван. Ние си носехме чували и мислехме да си спим в бнгалата, ама времето се беше развалило и бай Иван отсече „И дума да не става!“. А това си беше хубаво щото на студа и без ток, а у тях топличко, пък и кака Златка винаги готвеше по нещо вкусничко.

Продължихме да оправяме бунгалата, започнахме да правим и водомерната шахта, имахме само два дни и по шахтата работихме до 22ч, при умерен дъжд., на челници и с непромокаеми пещерняшки гащеризони. Не можахме да я довършим и до половината. На следващия ден помолихме бай Иван да дойде, да я види и да ни каже за колко пари ще я довърши. Той гледа гледа и каза:“Ще ви струва (не помня колко), ама нали няма да се сърдите ако бутна това дето сте го струпали.“

Е не ни стана приятно, но се съгласихме, щяхме да имаме шахта и да не идваме повече тази година. Все пак беше станало ноември.

Ходенето на Камен бряг през 1995г. започна през пролетта. Още през март започна изкопаването на септичната яма. На снимката сме, отляво- надясно: бате Стефчо, бай Иван, аз, бай Джоджо (Георги) брат на бай Иван. Между мен и бай Джоджо се вижда забита пръчка, показваща центъра на ямата.

Тогава за първи път се запознахме с бай Димо, станал впоследствие безценен наш съсед. Беше дошъл да погледне дали ямата е на необходимите три метра от неговата ограда. На място уточнихме размерите и се споразумяхме за цената. Тримата „разбойници“ я изкопаха и иззидаха още през април

В началото на юни с Юлкато се появихме пак, този път лично да налеем плочата. Тогава мислехме да правим къща близнак, като пътят щеше да минава по плочата на ямата. Така,че трябваше да е грамотно направена за да понесе товар от камион. Отгоре, уж временно, направихме вигвам. После, с годините, чаршафът се посмъкна и можеше докато се облекчаваш главата ти да е над него и да продължаваш да си контактуваш с хората.

Тогава се запознахме с „нимфоманката“ кака Роси. Тя беше преводачка и можеше да стои тук дълго. Беше докарала три бунгала,които беше изплескала до оградата на улицата.

Оказа се много симпатична и разбрана дама.На снимката сме двамата с нея.

Към края на юни ямата беше завършена, още преди това Бай Иван и бай Джоджо бяха направили и водомерната шахта. Така,че към денят Х (първи август) бяхме готови да се появим с целите семейства в село.

Токът ни беше даден по кабел от бате Стефчо. Имаше условия за живот, макар че беше малко като в цигански катун.

Имахме обаче баня, на покрива сложихме един черен надувен дюшек, предназначен за бойлер. Водата се нагряваше почти до кипене и за малко да ощавим Юлето. Като най-малка я пуснахме да се къпе първа и за малко да стане белята. После се научихме, преди къпане да допълваме със студена вода. Оказа се че е чудесна баня.

Още като наливахме плочата на септичната яма започнахме да правим фундаментчета за бунгалата, на сегашното им място. Това правихме и в началото на „почивката“ ни, сутрин на плаж, следобед на работа.

Тази година Стреза беше намерил едно бунгало за тяхното място. Естествено отидохме да му помогнем. Освен него взехме и две фасади на бунгала от нашия тип, мислехме за кухня.

Естествено пак използвахме Живко с крана. Монтажа на бунгалото на Стреза беше емоционално. Наистина беше трудно, нали беше много голяма – четири на пет метра, с остъклена веранда. Нарекохме го „Титаник“.

Така и така имаше кран, та разместихме бунгалата по сегашните им места, фундаментите бяха готови. Започна се с бунгалата на кака Роси. Като почнаха да ги дигат те запукаха зловещо и кака Роси каза: „Не издържам, отивам до магазина за джин“.

На снимката (горе), вляво се вижда ужасената кака Роси, в началото на разместването. Вижда се и Юлката – на гредата под куката на крана. Процедурата, благодарение на него приключи бързо. Кака Роси се върна с джина и каза,че ще изпие и един рудотел за да се успокои.

Нашият Иван (тогава на почти седем години), в стил чичо Ники, разказа, в София на баба си, че всеки следобед сме се събирали при кака Роси на „джинче с рудотел“. Любимата ми (наистина) тъщичка прие нещата на сериозно и Тамарка трябваше да дава просторни обяснения.

Монтажът на нашите бунгала мина безпроблемно, фундаментите бяха изпълнени точно по местата си.

Благодарение на Владо Руменов се включихме в наемането на един камион и откарахме на село легло персон и половина и детското легло на Иван, като прибавим и едно походно легло си създадохме условия за прилично спане.

В края на престоя ни през август монтирахме двете фасади на бъдещата кухня. Тук не мога да не отбележа моята работа като геодезист, всичко пасна много точно.

Почнахме да мислим за разделянето на мястото между нас и кака Роси. Юлката никак не си падаше по документацията и книжнината. Май тук беше моето предимство. Успях да го убедя, че ако не се разделим, всичко което правим и ще правим ще е собственост и на кака Роси. С голямо недоверие той се съгласи и почнаха изненадите.

Най- напред се оказа,че мястото което ни е продал бай Иван, всъщност е с около 150кв.м по- голямо от описаното в нотариалния акт. Шах! Та първото нещо което направихме е да отстраним несъответствието между кадастралния план и нотариалния акт. Бай Иван не искаше пари, ама ние сме сериозни хора и не мажехме да приемем такова нещо. Споразумяхме се да му платим допълнителните квадрати, по цена от миналата година. Той беше много доволен и с парите си купи мотокултиватор.

Следващият проблем беше,че за до можем да разделим мястото на три парцела трябваше да имаме лице 36м към улицата – три парцела с по 12м. лице.

Да обаче парцелът имаше само 29м. Видях,че по, тогавашната регулация, се предвиждаше изправянето на оградата от западна страна (в парцела на Роси). Да ама това изискваше да убедим съседа да ни продаде, доколкото си спомням тези 9 кв.м, с което щяхме да получим необходимата ни дължина към улицата. В тази квадратура, впрочем, влизаше вековния дъб.

Специално ходихме от София до Варна за да се срещнем със собствениците. Оказаха се симпатични хора, мъжът беше строителен техник, а тогава все още имаше уважение към регулационните планове и прилагането им. Та уредихме и този въпрос.

Към края на годината се „разделихме“ с Роси. Удивявам се колко просто стана това тогава (демокрацията още не беше овладяла всичко), днес тази процедура щеше за отнеме месеци: изготвяне на проакт за нов подробен план, решение на общ.народен съвет за одобряването му, договор за разделяне и чак тогава – нотариус.

Свършехме работата бързо, със само едно ходене София – Каварна. Кака Роси беше дала пълномощно на Юлката да я представлява при разделянето и през октомври 1995г. вече бяхме горди собственици на свои,напълно уточнени, парцели.

В края на октомври пак ходихме, за да монтираме вратите на бунгалата, вече можехме да ги и заключваме. Тогава слижихме и някои от гредите на покрива на кухнята, за да не бъдат отнесени фасадните панели, които без това стояха като карти за игра.

През 1996г. тръгнахме за Камен бряг още през април – за Великден. Пак бяхме с Москвича на Юли, той, за разлика от моя Фиат си беше товарна машина. Взехме с нас моята колежка (още от института) Валентина Миленкова и щерка й Мария. Тръгваме в петък следобед (тогава още не беше почивен ден) и вечерта спим при Верка и Пешко, и двамат – приятели от клуба.

След началото на демокрацията Пешко заряза професията на геодезист, купи си къща във Вишовград и започна да отглежда пчели. Ама професионално. Жена му Верчето и децата им го последваха. Та вечерта преспахме у тях. Вечерята беше чудесна с много пещерняшки истории и много много смях.

На снимката по-горе: Юлката, Верчето, Пешко, майката на Верчето.

Там бяха и братът на Верчето – Митко и жена му – Светлето и двамата също от клуба.

На долната снимка пък са Валя и Мимето.

Пристигнахме в Камен бряг и се разпределихме по бунгалата. Валя и Мимето – най- доброто бунгало на Роси. Аз и Юлката в съответните бунгала. Веднага пуснахме водата. За съжаление го направих аз и забравих да затворя кранчето за изпразване на системата. Само след четири часа шахтата преля и се наложи,с потапяне, да затворя въпросното кранче. Не беше лесно да го уцеля и ми отне почти половин час. Беше студено и след това бях почти посинял.

През деня поработихме по покрива на кухнята.

Вечерта отидохме до Калиакра и вечеряхме там.

После отидохме на църква в Шабла. Оказа се,че службата ще започне не в 23, а в два часа. Нямало местен свещеник, трябвало да изчакаме този от Каварна. Решихме да се поразходим по естакадата. Беше много приятно.

Следващия ден пак работихме, а вечерта бат Стефчо донесе една тенджера охлюви, които сготвих на страхотна яхния. Оказа се,че сме сбъркали, на Мимето и стана мъчно за охлювите и, по ни едно време, отиде да спи.

Успяхме да минем и през Вальо и Верчето, те почти бяха завършили къщата си. На снимката Вальо, Мимето, Валя, отпред Верчето и аз.

За 24 май пак бяхме там, този път само с Юлката. Трябваше да изкопаем връзката между водомерната шахта и кухнята в бунгалата.

Трябваше и да се възстанови ел.инсталацията в бунгалата. Юли си беше взел дипломата от техникума, от която се виждаше,че има необходимата квалификация. Естествено той се зае с инсталацията, а аз – с лопатата. В един момент се разменихме, ама аз издържах само два часа – пипкава работа, не е за мен. Хванах си лопатата.

Вдъхновена от нашия пример, а и разчитайки на нашата помощ кака Роси започна строителна дейност. С наша помощ(физическа) беше докаран един камион рязани камъни от функциониращата тогава кариера до Българево.

Споразумя се с бай Иван да й изгради голям хубав навес, тя го наричаше сайвант, с размери около 4 х8м. Навесът, от север и изток трябваше да е с плътна стена. Бай Иван нямаше никакво намерение да копае над метър за да достигне жълтата пръст. За това се разбрахме дълбочината на основите да е само 50см, но да бъдат сериозно армирани. Освен това трябваше да направи ст.бетонови колони по ъглите и две колони в средата. Отгоре трябваше да има ст.бетонов пояс, също сериозно армиран.

Всички „специалисти“ от селото се изредиха за да кажат,че това е съсипване на материал, което навреди на имиджа ми на инженер пред кака Роси. За това не прие моето проектче за дървен покрив и се довери на местното момче Кастанеда. Симпатичен младеж, обичащ да чете и рисува. Препитаваше се от вършене на разни услуги в село и другаде.

Стените на сайванта и до днес не са мръднали, но покрива на Кастанеда грозно провисна и се наложи да се подпира с колони в средата на помещението. Все едно, кака Роси вече имаше прилична база, която с удоволствие предоставяше на приятели (основно наши) срещу свършване на някаква работа по обекта й. Спомням си как бай Владо и Ванката Личков една година фугираха зидарията на навеса.

Пак през пролетта на същата година вкарахме тока. Демокрацията още не беше стигнала до нас. Нямаше молба за проучване, с 30 дни срок за отговор, намаши многостроничин договор. Не ни поискаха проект. Включиха ни три дена след молбата. А Юлката им даде някакви пари и те казаха,че ако са знаели, още вчера щели да дойдат.

На деня Х бяхме, вече с домочадията, на Камен бряг. Вече бях на 40години. Сблъскахме с проблем, който ни мъчи чак до 2018г. – балдарана. Когато пристигнахме пред нас се изправи стена от балдаран. На снимката сме с Маргето, все пак сме изкосили нещо, за да можем да влезем.

С нас бяха и Стефан- Теди и Весела – Уйлма Шанови и синът им Боби. Това донесе допълнителна мощ на отбора, първо – на най важното място - в кухнята. На снимката: Весето, Тамарка, Валя, Маргото и една от щерките й

Помощ имаше и в изкопаването и полагането на водопровода до кухнята.

На снимката: аз (все още не надебелял) Теди е Боби. В траншеята е Юлката.

Мисла,че от тази година към отбора за постоянно се присъедини и Валя – сестрата на Маргето. За нея се опъваше палатка и според нея в нея се чувствала добре, защото си имала лично пространство.

Продължавахме да работим по кухнята, но се вижда,че е почти завършена.

Вижда се и купчината окосен балдаран. Това беше една от ежедневните ни задачи. Косим около половин час и изнасяме с ремаркето до тогавашното място за изхвърляне на сено – до гробището. Не можехме да отделим повече време, като обикновено това ставаше докато дамите готвят закуската. После отивахме на плаж.

На плажа почваше една драма, която продължи с години. Маргото, Валя, Тамарка и понякога Джуто се разпределяха на дежурство да следят децата в морето. Най отговорно към това си задължение се отнасяше Валя или поне най-много викаше по тях.

През тази година плажът беше пак многолюден. Тук бяха Пенка и приятелката й Венета, появиха се Николина и Ники от Димитровград, с ужасно ревливата си (тогава) щерка Ружа.

Естествено беше и Шери, с девойка, Джуто с Алека и Гогата, Стреза почти не съм го виждал на плажа.

Тази година се бях сдобил с нов харпун и наистина удрях много риба, черните точки по масата са ударени попчета. Е имаше и по-едри екземпляри

А ето и една снимка от закуска: Иван, Теди,аз, Тамарка,Юли, Ани и Юлето

Още няколко неща станаха през1996 или може би още през 1995г. Тогава Николина Чобанова откри малкото си магазинче, с което стана конкуренция на магазина на кооперацията. И това го направи, май, въпреки категоричното несъгласие на мъжа си – бай Христо. Той никак не обичаше да има навалица в къщата му. Ние веднага я подкрепихме, е колко да сме я подкрепили, купувахме основно хляб, сирене и бира.

Ако не бъркам, през 1995г Константин Атанасов откри нещо като скара – бира. Беше в доста неугледен фургон, с масички навън. По нищо не личеше,че това ще стане култовото заведение „Трите кестена“. Мисля,че през 1996г. не работеше, защото реши да ходи на гурбет в Израел. Голяма грешка.

Пак през 1996 засадихме три ореха и една липа. Единият орех не оцеля, но другите дървета днес са с огромни корони.

След нас, в бунгалата застъпиха Пандо, Румцайс, май и Верка и Пешко. Те получиха задача да оберат камъните от местото и да ги разхвърлят по пода на кухнята, като между тях разхвърлят жълтата пръст остонола от изкопа на септичната яма. Трябваше ежедневно да поливат и трамбоват насипа.

Имаше и една весела история, съвсем в стил Ники Генов. Той предложи да проведем парад на баджанаците. Баджаначеската линия беше една девойка от клуба.. Ники направи и план за подреждане на участниците. В първия ред, аз, бай Владо и Филип, Знамето отпред щеше да носи дядо Раш (Иван Рашков), а Стреза щеше да приема строя, от стълбите пред магазина. Цялата тази история разви на плажа пред Тамарка. В един момент се усети започна да я успокоява. Нямало нищо в баджаначеството. Това били близки хора, с еднакви вкусове. Той бил баджанак със Стреза по линия на…..

И още нещо от тази година. В село до тогава нямаше бездомни кучета. Малкото новородени бяха хвърляни в морето. Незнайно откъде се появи една кучка, не знам защо я кръстиха Клеопатра. Всички се опитваха да я утрепят. Тя обаче беше много интелигентна, а и намираше подкрепа у софиянци. Та тя успя да преживее и даже да създаде поколение от което се появиха бездомните кучета в села. Появи се и едно малко рунтаво кученце, което беше окуцяло и се движеше, много добре, на три крака. Ники го кръсти „Триножника“, вдъхновен от някаква мисъл на Конфуций, че „Триножникът има само три крака и нито един повече“. Така го хареса че си го прибра в София и с него тичаше бос до Витоша, подготвяйки се за поход до южния полюс.

Ходихме и до Калиакра: Маргото, Юли, Валя, Кака Роси,Анито, Юлето, Тамарка и Иван.

И една снимка на кака Роси иТамарка

Накрая и младото поколение

През тази година имоаше и още една история. Покрай Едвин Сугарев, на почивка в Камен бряг дойде и Филип димитров – вече бивш министър председател. Много спорен политик, той се оказа културен и скромен човек, тогава още имаше и такива. Настани се при бай Щерю и кака Мария и слизаше на плажа с нас. Често насеше диня и разни сладкиши, с които черпеше децата. Веднъж там беше и Стреза. Те естествено се познаваха. То Стреза, кой ли не го познаваше. Седнахме да играеме бридж. Аз и Сашо срещу Филип и жена му. Със Стреза не бяхме играли заедно бридж, но за Филип и жена му беше истинска катастрофа. Помня как Сашо каза „Филипе, Филипе, това не е като да си министър председател, мисъл трябва тук, мисъл“.

В един момент казах,че ще ходя до Гълъбовата пещера. Тя е а около 300м от плажа. До нея се стига с по вода, с плуване. Филип реши да ме придружи. Малко се уплаших, той беше с очила с голям диоптър и не знаех как плува. Ама не можеше да му откажа. Заплувахме, забелязах,че двама младежи, на които до тогава не бях и обръщал внимание ни последваха. Попитах го дали ги познава, а той отговори „Това са момците дето ме пазят“. Като на бивш министър председател му се полагаше охрана до четири години след напускане на поста. Отдъхнах си.

На този фон отвратително впечатление ми направи Иван Григоров, тогава председател на върховния касационен съд. Той се появи на плажа с охранител, който, върху фанелка и къси гащи носеше огромен пистолет. Та Филип Димитров остави у мен, а и не само, много добро впечатление.

И още една история с Филип Димитров. Да уточня, разказът е на чичо Ники…. Те тогава заедно с Филип бяха, както казах, на квартира у бай Щерьо. Освен тях, в едно от бунгалата беше Диана. Тя беше археоложка, малко странна, но кой ли не е такъв. Ники, Филип и семействата им са на дълга вечеря пред къщата. Диана, която уж не пиеше, била някъде и се прибира пияна до състояние едва да се движи. За да стигне до бунгалото си трябва да мине пред компанията. Осъзнава, че видът и хич не е за показ и решава да заобиколи, почти успява, но накрая пада върху бунгалото си, при което се чува шум като от удар на барабан. Чичо Ники, стар музовир, е забелязал маневрите на Диана и му е ясно какво става. Не е така с Филип. Той скача и командва „Изведете жените и децата!“ Смях, ама все пак и проява на характер. После тази девойка си купи място в село, ама май се ожени за американец и изчезна от село.

На връщане минахме през Разград при вучото и вуната на Тамарка (Герасим и Весела ………) Подариха ни тримесечна булонка, която за повече от 10 години стана част от семейството ни. На снимката Герасим държи Бубулина – майката н Виктор, който е в ръцете на Иван.

1997г. започна лошо. Жан Виденов, който беше решил да провежда независима национална политика, както беше обещала БСП на изборите се издъни. Отказа среща, която Сорос беше поискал, нещо непростимо за егото на милиардера. Започна и лекичко да притиска създаващата се олигархия. Опита се да въведе валутен борд, но идеята му беше разгромена, в народното събрание, като анти държавна, от самия Иван Костов. Храбро направи най-голямата измама в българската история – масовата приватизация. Не успя да създаде никаква международна подкрепа, особено във финансовите среди. Нямаше подкрепа и в своята, вече олигархизираща се партия. Вдигнати бяха героично барикади по пътищата.

Тогава работех в Перник и за да стигна до работа сутрин си приготвях 10 марки за да си платя на демократите във Филиповци, та да ме пуснат по обиколния път към Перник. Демократи бяха, ама парите са си пари. Накрая се познавахме и ме пускаха понякога и без да плащам. Разбрах,че им плащали по 20 марки на смяна, десет при застъпване и десет при напускане. Все пак ми беше скъпо и почти цяла седмица не се прибирах.

Та със сравнително малко пари свалиха Виденов и планът Ран –Ът беше довършен. Отприщиха инфлацията, парите – кеш, в държавата бяха сведени до валутния резерв и спестяванията на хората бяха унищожени. Страната замря в очакване на промени.

Добре, че като изключим нападението над парламента, не се стигна до ексцесии. Ако имаше съпротива, сигурно щяха да ни спретнат Майдан. Слава Богу – разминахме се. То ние турците сме търпели 500 години, комунисти, почти 50, та сега една демокрация…. Така почти без проблеми тя победи – поне до днес. Сещам се за едно изказване на дядо, той беше лежал, като политически затворник,четири години преди девети и девет, след това „мислех си,че по- лошо то фашизма няма, но се оказва,че греша.“… та и аз.

Още през март отиваме с Юлата, само до Каварна за да подадем документи за промяна в регулационния план. Нотариалните актове са готови, но я няма нотариуската та не можахме да ги вземем. С наполовина свършена работа се връщаме в София.

В началото на юни,с Юлиан и вече с тоу-що купената от мен „Панда“ (естествено втора ръка) сме пак в Камен бряг. Почваме оградата откъм улицата. Засаждаме и две смокини, другите ги засадихме по-късно. Поставяме решетки на прозореца на кухнята, създадохме относително по- защитено място.

На бай Иван обаче, още когато се появихме, му стана лошо. Боляха го бъбреците, толкова много,че почти не можеше да се движи. Не искаше ама го кандърдисахме и го закарахме до Варна, откъдето го пое синът му Николай. Там почти веднага са го оперирали. Казаха,че всичко е наред. Даже бай Иван се чувствал толкова добре, че сам напуснал болницата и сам се прибрал до село – за ужас на сина му. Стоенето в болница не беше за него.

До август нямаше нужда да ходим повече на село. Бунгалата баха обитаеми, имахме ток и вода. Така,че се появихме в село в края на юли. АПКто вече го нямаше, но по улиците все още имаше ята от гъски, стадо говеда също имаше, вярно много по малко. Все още хората гледаха много овце и кози.

Влизането в местото ни пак беше сложно. Балдаранът беше по висок от бунгалата. Започна ежедневно косене. Маргето казваше, че като от бунгалата видим оградата на улицата ще трябва да си тръгнем

Тази година поставихме тротоарни плочки в кухнята, не помня как и кога, но пренесохме кухненските шкафове, от ремонта на нашата кухня, и тази в Камен бряг стана съвсем функционална, защото докарахме и два стари работещи хладилника.

Към края на престоя ни успуяме да опънем ограда откъм улицата. Много важно, защото съществуващата изобщо не спираше нашествието от гъски, а вечер и от овце, които влизаха да пасат (хубаво) и да осират(лошо) двора. Много забавен беше Виктор, който ги прогонваше. Овцете даже, вечер, изпращаше, с лай, до къщите им. Много смешно беше, защото заради тревата (уж окосена) не можеше да ги види и подскачаше на място два, три пъти за да вземе целеуказване, след което с бесен лай се спускаше към животните.

И още една смешка. През август остъклихме прозорците на кухнята. До тогава котките влизаха безпрепятствено там, скачайки през прозореца. Една сутрин се събуждам от тъп удар. Една котка беше се опитала пак да влезе, но се блъсна в стъклото. Ударите продължиха почти седмица, докато всички котки се научиха, че там вече има преграда..

Лятото кака Роси организира курс по английски за децата. Най редовен беше внукът на бай Иван – също Иван. Той беше само с година по-голям от наш Иван, но вече осъзнаваше,че образованието е важно нещо. Юлето и Ани никак не бяха възторжени, ама нямаше къде да ходят, за разлика от Гогата, който все успяваше да се измъкне.

Заедно с Иван, на леля Злата и бай Иван им бяха довели Радко – малкият им внук. Той беше на възрастта на нашите деца и често го водехме с нас на море и разходки. На снимката Тамарка е с Радко и наш Иван.

Ходехме ежедневно на плаж, като по пътя обикновено спирахме, на кафе при Стреза. Беше страшно приятно под навеса пред бунгалото„Титаник“. Вечер доста често чичо Сашо ни връщаше визитата.

Децата също си прекарваха добре. Вече бяха почнали да карат колела, правеха го основно по черните пътища по полето и почти винаги се връщаха с нещо, в повечето случаи подарено (пъпеши и дини) и понякога откраднато (царевица и слънчоглед.

Тази година на гости ни дойде моя приятел от казармата Илия Дукадинов, заедно с жена си Кремена, синът Данчо и щерката Мартина (Козата). Настанихме ги в нашата голяма палатка, тя беше със спално отделение и дневна. И до сега си спомнят,че са спали много добре. Децата им спаха в големия багажник на Фолцвагена.

Мартина наистина си беше див боец. Веднъж подкарва, с бясна скорост, колело по нашата улица и пада, почти блъскайки се в една кола преминаваща по шосето. Шофьорът само дето не припаднал. Всички деца се разбягали, само наш Иван се втурнал да й помага. Девойката беше пострадала, сцепила си беше брадичката. Появиха се при нас, тя кървеше и викаше „не съм виновна!“. Дукадинов отбеляза „Коза“, но веднага тръгнаха към Каварна. Там я „залепили“, а по време на манипулацията майка й припаднала.

Дойде още един приятел от казармата – Костадин Христев, с жена си Данчето и малката си щерка – Тони. Дойде и една колежка на Тамара – Тина, с дъщеря си Надя, тях настанихме при леля Златка

Тази година Косьо се беше вече завърнал от Израел и сериозно разширил аперитива, който почна да се нарича „Трите кестена“. Вече не беше фургон, а бунгало с навес, имаше и уютно малко дворче с масички.

В селото работеше още една кръчма на Красимир Петров – Краси. Преди да затворят „Русалка“ е бил електротехник там. И днес той е електротехникът на селото, може и знае много и е точен човек. Тогава заведението се казваше Яница. Между него и „Трите кестена“ имаше здравословна конкуренция. При Косьо, тогава, имаше по разнообразна кухня, ама беше малко по- скъпичко, особено алкохола.

За това при Краси ходеше основно младежта, обикновено нямаше места и често пъти някои консумираха насядали на тревата по улицата. Ние посещавахме и двамата. На следващата снимка сме при Краси

След като си тръгнахме, в нашето бунгало дойдоха Верка, Пешко и децата им, а след тях – госпожа Миленкова с деца. Имахме и една случка, с Пандо, излязохме за риба. В един момент закачихме нещо, беше риба, но очевидно голяма и силна. А Пандо нямаше „аванс“ на въдицата, скапана беше. Опитах се да греба и да следваме рибата. Ама не бях достатъчно бърз и накрая рибата се откъсна и отнесе куката и тежестта. Беше много вълнуващо, какво ли беше това животно.

Когато си тръгвахме, за няколко дни ни смениха Верка, Пешко и децата им, а след тях – госпожа Миленкова с децата си – Мимето и Мартин. Бяха в нашето бунгало и имаха задача да го боядисат, отвън, с блажна боя.

В началото на септември още веднъж отидох до Камен бряг. Имах някаква командировка до Девня, та отидох до там и ги прибрах. Тогава БДЖ не се беше още демократизирало и имаше много удобни, нощни влакове до Варна, на които можеше да си качиш колата. После се настаняваш в спалния вагон и на сутринта свеж и бодър си във Варна. За съжаление, с напредването на демокрацията услугата изчезна, а пътуването с БДЖ си стана и опасно.

В края на сезона, преди си тръгваме, с госпожа Миленкова и децата прекарахме чудесна вечер при Косьо. На сладка приказка с домакина изкарахме до полунощ, накрая даже той ни почерпи с бутилка чудесно бяло вино

В началото на 1998г. дойде наистина лоша новина. На седми януари, Юлката се обажда на бай Иван да му честити празника. Не го намира и звъни на сина му – Николай. Оказва се,че Бай Иван е починал на четвърти! Бяхме в шок, за мен бай Иван беше станал като баща, а и той ни наричаше „Нашите момчета“. Знаехме, че миналата година беше болен, бяха го оперирали, амапосле уж беше добре. До края се надявал да доживее идването ни в село. Бяхме съкрушени и с Юлката решихме да отидем за четиридесетте дни. Пътувахме с нощния влак до Варна и сутринта, на 13 февруари, бяхме на помена. Милата леля Златка беше съсипана. Тя някога беше загубила малко момиченце, а беше другоселка и оставаше сама в Камен бряг.

Така и така бяхме във Варна, та решихме да прескочим до село. Оказа се лоша идея. България беше в ступор, бензин имаше на малко места, а и беше много скъп. Някак стигнахме до Каварна, оттам взехме такси до Св.Никола, взе ни по четири марки на километър, а аз получавах тогава около 500 на месец. Оттам да село стигнахме пеша. Беше даже приятно, нищо,че беше февруари – студено, но слънчево.

Разходихме се до Яйлата, преспахме в бунгалата и на другия ден поехме пеша към Каварна – 22км. Рейсове нямаше, разчитахме,че някой ще ни вземе на стоп. Ама по пътя, в продължение на около пет часа, не мина никакъв автомобил. За щастие от Каварна имаше рейс, а от Варна - влак.

На деня Х бяхме пак в Камен бряг. Нея година на нашето място и при Роси се събра голям клубен отбор. Първо пристигнаха Владо и Любка (Буба) Попови с децата Мария и Алеко. С Владо бяхме завършили заедно пещерния курс на „Академик“ през 1976. С Тамарка им бяхме кумове.

По онова време, Владо, в типичен негов стил,ни обясняваше колко много сме сбъркали, като сме се закотвили с това място. На Камен бряг можело и да се идва на квартира. Безусловно правилен довод, но кой знае защо, след няколко години и те си купиха място тук и бързо също си сложиха бунгала….обстоятелствата и хората са променливи.

Чичо Ваньо Личков и Мария с малките Асен и Гергана пристигнаха малко след тях. Те бяха с Трабанта си, на който охлаждането не работело и се наложило да пътуват, в жегата, на работещ радиатор за да се охлажда мотора.Като слязоха от колата изглеждаха като варени раци.

Всички те се настаних в бунгалата на кака Роси, като имаха задача да фугират зидарията на сайванта. Там беше зидано не с вар, а с някакъв каменен пясък, който усилено се ронеше и трябваше да се запечата с циментов разтвор. Бавно и полека чичо Ваньо и Владо се справиха.

Прекарвахме си чудесно, на плажа си ставаше направо купон.

А вечер и големите и малките се забавляваха край масата.

Тази година вече бяхме докарали на морето и лодката, която до тогава се използваше основно по пещери. Свалянето й до плажа беше сложно, но кефът за децата – голям.

В начлото на август дойде и Надето. Празнувахме заедно нейния рожден ден, нещо което си стана традиция. Тогава тя беше завършила някакво проучване на, мисля, зърна от големия остров на Дуранкулак. Беше така любезна да разреши да я придружим до там за да предаде резултатите на прочутата археоложка Хенриета Тодорова. На снимката тя е усмихната, нещо което, както твърдят запознати, се случвало рядко. Викаха и на галено Хената, а понякога и Хиената.

Беше очевидно доволна от това което й носеше Надето и, личеше си че е от немай къде, взе,че ни разходи из разкопките. Интересно и естествено, много компетентно ни разказа за епохата и намереното до тук. Личеше си големият учен. Специално ни показа обект 5, най- голямата къща. Снимката не е моя, но е от същата година.

Позволих си да отбележа,че сградата е била на два етажа, тя обясни,че тогава двуетажни сгради е имало само в Месопотамия. Явно се е вслушала в доводите ми, защото с последващите разкопки се доказа,че е така. След нея ни пое един от помощниците й – Явор. Той ни заведе до храма на Кибела.

Най интересната част беше малкият басейн, с чиста изворна вода, след потапянето в който дамите възстановявали девствеността. Нашите девойки проявиха интерес, но Явор ги поля със студен душ, като обясни,че басейнът „работи“ ако преди това се принесат в жертва 200 бели вола, заклани на жертвеника, който вече ни беше показал. Впрочем ясно личеше улеят по който кръвта се е стичала във въпросния басейн.

Ходихме из района, снимката е от Зеленка

Ходихме на плаж и на Чалаборун, въпреки малките затруднения по пътя.

За сметка на това пък там имаше пещера осигуряваща сянка в жегата.

Имаше и доста риба.

Прекарвахме си добре, с чудесно време и много приятели, а вече и с кучето Виктор, на което Юлката винаги викаше Викторчо.

Снимката не е тъмна, а Тамарка и Иван са много почернели. И в тази връзка да спомена още нещо. Обикновено идвахме за по четири седмици. Тогава вече работех в частния сектор и имах само 22 дни отпуска и вероятно предвид позицията ми, можех да я ползвам цялата и то когато искам. Наистина, това е времето за една почивка - четири дена за оживяване на лагера, двадесет дена почиваш и четири дена зазимяваш лагера.

За съжаление, с Маргото и Юлката не беше така. Тогава Маргото работеша при някакви ливанци, беше много доволна и от заплащането,и от работата и от отношението. НО, както казваше една героиня от една любима моя книга „няма нищо съвършено на този свят, та имаше само две седмици отпуска, които на всичкото отгоре вземаше с мъка…. Много ни липсваха….

И накрая, една хубава снимка на Тамарка от тази година.

1999 година ще си остане годината на затъмнението. За него започна да се говори още предната година. Това щеше да бъде второто пълно слънчево затъмнение което щяхме да наблюдаваме. Предното беше на 16 септември 1969г. Бил съм на тринадесет, помня как опушвахме стъкла, но нямам особено ярки спомени от него.

Този път беше друго. Започна информационна кампания. Тогавашният кмет - бай Божо обясняваше по телевизията как „Ние от комитета по затъмнениЯТА….“. Впрочем той беше последният избран кмет на селото, след това вече имахме само кметски наместник. Всъщност цяла Европа се готвеше за събитието, даже Евровизия организира телемост през континента, който щеше да предава как затъмнението минава през Европа.

Най – добре то щеше да бъде наблюдавано по линията Силистра – Камен бряг. Хотелите бяха резервирани още от зимата, ресторантите и амбулантните търговци наточиха зъби, естествено.

Ние също получихме много запитвания от приятели. Легла нямахме, но мястото ни беше голяма и приемахме всички, но на палатки.

На изхода на Каварна, на разклонението за Българево имаше поставена табела „КЪМ ЗАТЪМНЕНИЕТО“.

При нас имаше много приятели: Розита и Иван, Верка и Пешко, а само за затъмнението – Цецо Остромски, Камбича, Шаламбата и…още някои, които не си спомням. Кака Роси не дойде, но в нейните бунгала бяха Мария, чичо Ваньо, Буба, Владо, чичо Косьо и кака Косе. За затъмнението дойде и леля Поли, Богдана и Андрей, тях настанихме при леля Златка. Дойде и синът на Валя Боян, снимаше с камера, но филм така и не видяхме. За самата Валя не пиша, тя си беше от постоянния състав.

На 10 август се разходихме да си изберем място. Около огънчето – беше навалица. Мястото за което си мислех, малко по-на юг, беше заето от БНТ.

Хората вече се бяха разположили около масите, на които имаше огромно количество бутилки. В резултат – на следващия ден не можаха да предават затъмнението, издъниха и телемоста на Евровизия…. Както казват руснаците „Надо меньше пить“

На 11 август заехме позиция още към десет часа, на платото, малко южно от Ашълъка и добре направихме, защото народът продължи да приижда почти до 12ч.

Малко след 12.30 изведнъж откъм сушата повя хладен, а бе направо студен вятър и небето започна да притъмнява, тъмна стена настъпваше към нас… луната започна да закрива слънцето. Не много бърза ставаше все по-тъмно. Хладния вятър се засили.

Когато луната закри повече от половината от слънчевия диск си стана почти тъмно. И мракът се сгъстяваше.

В един момент, със сгъстяването на мрака се появи Меркурий, след него и няколко звезди, настъпи пълен мрак, вятърът се засилваше, отнякъде някой беше надул Пинк флойд. Невероятно. Свалих очилата, такова нещо трябваше да се види без тях… Страхотно космическо безвремие, слънцето го нямаше!

После полека започна да се появява, мракът се оттегляше, вятърът отслабваше… и след минути всичко свърши. Пак беше светло, морето пак блестеше.

Следващата снимка е правена почти веднага след това.

Май не му е мястото, но не мога да не разкажа и тази история. С образователна цел питам децата защо Меркурий се казва така. Исках да им обясня,че това е защото се движи най-бързо около слънцето. Нали този бог е с летящи сандали. Следва мълчание и Юлката отговаря „Щото е на един к.р място от слънцето – нали видяхте деца“….

Спомням си,че тази година за първи път водих някой с лодка до Гълъбовата пещера. Това бяха леля Поли, кръстницата на Иван и децата им Богдана и Андрий. Взех съответните предпазни мерки – нахлузих им спасителни жилетки. Аз играех ролята на извън бордов двигател – бутах с плавниците. Всички бяха много впечатлени. В пещерата обраслото с водорасли дъно се превръщаше в каменна пустош, вълните изчезваха, а влитащите и излитащи гълъби добавяха още мистика.

Няколко дни по-късно, на17ти имаше още една малка емоция. В три часа през нощта бяхме събудени от земетресение. Клатеше здраво, но не опасно, интервала дължината на вълната беше голяма и беше ясно,че трусът е далече. Пък и бяхме в бараки, нищо нямаше да им стане и при мощно земетрасение. Въпреки това Тамарка извлече Иван навън и от шума Юлката си показал главата от тяхното бунгало. Успокоил я с усмивка.

При нас усмивка, а в Турция беше трагедия. В резултат на незаконно и некачествено строителство в района на Измит загинаха хиляди хора….Имах някакво отношение към случая и наистина бях удивен,че може да се строи по такъв начин.

След навалицата селото се върна към тихия живот. Все още си имаше гъски и голяма стадо от овце на хората. Кравите бяха останали малко, но имаше все още кози. А и магарета, бяха ги оставили на доизживяване, почти като домашни любимци. Впрочем ние се възползвахме от любимеца на бай Димо.

Помолихме го да го пуска на нашето место. Магаренцето пасеше толкова старателно,че поляната заприлича на тенис корт. Е имаше отпадък, ама той изсъхваше, лесно се махаше и гореше. Другия недостатък го разбрахме на следващата година.

Естествено, освен косенето свършихме и още малко работа, довършихме оградата между нас и Роси, като оставихме комшулук, който и до сега се оказва полезен.

Последната година от века – 2000, за мен започна зле. Шест месеца бях на гурбет в Германия - Мюнхен. Кофти сключен договор, работа по 10ч. на ден и накрая едва успяхме да платим на работниците обещаните 2000 марки на месец. Една от причините беше, че заради независещо от нас закъсняло започване, германците започнаха да ни изпращат немски работници станали им излишни на други обекти… да ни помагат.

По-кофти работници от немците не съм имал. По цял ден се наливаха с бира (оказа се,че имали право), работеха бавно и в пет без петнадесет напускаха обекта. Обличане и събличане влизало в работното им време. За работа в събота трябвало разрешение от профсъюза. За сметка на това бяха на надница, а не на изработка, а надницата беше четири пъти по-висока от нашата. Та накрая, като теглихме чертата, за фирмата останаха около 2000 марки, с които не можеше да се покрият дори визите и пътуването.

Та като се прибрах, почти веднага замитахме за Камен бряг. От този гурбет си купих първия неопрен. Не точно за харпунджии, но за лятото на село беше си супер.

Тази година видяхме недостатъка на дейността на магарето. Беше добре наторило терена и се наложи да изнесем 12 каруци с балдаран и всякакви плевели. Даже работехме с две каруци и две магаренца – на бай Димо и Митко-Шопа.

Мисля,че е време да кажа нещо за нашите комшии, още повече,че вече, за десетина години, бяхме си станали близки.

За бате Стефчо вече стана дума, той ни беше съсед от Юг. От запад бяха леля Мария (Мика) и бай Димо. Както повечето хора в село те гледаха много кокошки и няколко овце. Та можехме да ядем истински яйца и макар и рядко (лятото не е сезона) чудесно овче кисело мляко. Леля Мика обикновено го носеше с купа мекички със сирене. Тя винаги си имаше и куче – за другарче. За разлика от повечето хора си го хранеше с хляб, даваше му кокали и даже понякога салам.Много се радваше на децата ни и много обичаше да си хортуват с Маргето и Тамарка.

Сериозно настояваше да направим комшулук,,не й било удобно да се пресяга през оградата или да обикаля по улицата за да дойде до нас.

Мъжът и –бай Димо беше кротък човек и леля Мика си то командваше здраво, май това беше една от особеностите на селото. Той обичаше да ходи за риба, със стара пръчка и още по-стара макара. Сам си правеше чепаретата.

Винаги носеше хубав сафрид. Ходенето му на риба обикновено беше…сложно, леля Мика не го пускаше. Страх я било да не се пребие.

Разбрах защо, когато веднъж отидох с него. Слизаше се на едно заливче под вишката. Самото слизане за човек на 70 си беше сложно. След това обаче бай Димо прескачаше от брега на една скала в морето. Не голямо разстояние, може би около метър и половина. Ама не можеш да се засилиш, а от другата страна трябваше да уцелиш една площадчица 20//20см, ако не я уцелиш падаш във водата и/или си блъскаш главата в камъка. Нямах избор – скочих и аз и то само защото бай Димо щеше да ми подаде ръка при нужда. Това ми беше последния риболов там. Вярно че хванахме поне две килограма сафрид.

Много симпатични и мили хора. Можеше винаги да се разчита и на двамата. Много години, когато си тръгвахме от село оставяхме част от по- ценните си вещи на съхранение у тях.

И тук трябва да отбележа нещо много важно. В селото не се крадеше.

Те си имаха и магаренце, за което стана дума. Вече рядко го използваха, защото почти бяха престанали да ходят да работят на полето, ама си го гледаха докато си умря.

На западния край на нашата улица живееха леля Здравка и бай Димо. Леля Здравка през тази година беше вече вдовица. Бай Димо го беше ударила мълния някъде около Огънчето. Тогава леля Здравка беше в пълна форма и храбро отглеждаше, е с помощта на децата си, огромна зеленчукова градина и редовно ни носеше домати, краставици, чушки, тиквички. Категорично отказваше плащане.

Малко по-нататък, към гробището, живееше наборът Филип, жена му Севда и синът им Росен. Не бяха „чисти българи“, но бяха честни и работливи хора, много добре приемани в селото. Севда участваше редовно в комшииските седянки по улицата. Веднъж, май на Великден, една от лелите (тогава още не бяха баби) забравила да занесе на Севда яйца и агнешко и строго била критикувана като расистка. Сериозни бяха лелите в село.

Наборът Филип и Росен бяха винаги готови да помогнат. На нас лично ни свършиха много работа по къщите, които по-късно построихме.

По нататък, по улицата беше Цонка.

Точно срещу нас, бяха Николинка (всъщност Куна) и бай Митко Шопа. Той вече беше трудно подвижен и стопанската му дейност се ограничаваше в извеждане на агнетата на паша по улицата. За сметка на него, Николинка се скапваше от работа. Слабичка и подвижна тя непрекъснато правеше нещо, главно в огромната им градина. Щерка им Костадинка живееше в Италия, за нея и внукът им Красьо, ще стане дума по-нататък.

До тях, пак срещу нас бяха леля Стойка и бай Димитър. Парцелът им беше много голям, започваше от нашата улица, а къщата им беше чак на другата успоредна улица. Те гледаха крави (поне две) и от нея си купувахме прясно и главно кисело мляко. Май го вземахме на цената на магазина, ама разликата в качеството беше огромна. Заквасено предната вечер можеше да се яде с вилица. Пълен разкош. Щафетата пое внукът им – Митко (без кравите) с когото с удоволствие си пием ракията. Не му е лесно, защото си живее във Варна, но градината им е добре обработена.

Срещу източния край на нашата улица, от другата страна на шосето живееше бой Джоджо (Георги), брат на бой Иван. Той беше вдовец, за жена му Ставрула още се говореше колко хубава, добра и весела била. Като бай Иван и той е бил сондьор, значи техничар и имаше много инструменти, каквито ние още нямахме.

Всеки път когато идвахме, още първата вечер ни посещаваше, като носеше половин литър ракия, в пластмасово шише. Не знам,ама по онова време селската домашнярка никак не ме очароваше. Май държаха повече на градус и количество и към винените джибри добавяха какво ли не. За разлика от мен за Юлката имаше две ракии – домашна и всички останали. Той винаги се възхищаваше на произведението на Джоджо.

Вече бяхме много близки, та аз не се притеснявах да му кажа, че не харесвам ракията му. Веднъж, както обикновено пристигна с бутилката, Юлката във възторг, аз се въздържам. Бай Джоджо настоява, този път да я опитам. Правя го и О чудо.

Невероятна ракия, питам го как я е направил, а той ми отговаря приблизително следното: „Трябваше да дойде един софиянец, за да ми каже,че истинската ракия се прави само от грозде.“. наистина бил направил само от грозде, не от джибрите след виното. Количеството било по-малко, ама качеството…

Още на другата сутрин ни донесе още една бутилка, която с Юлката решихме да изпием вечерта. Да, ама на Юлето и трябвало половин литрова бутилка и изляла скъпоценното съдържание в мивката. Само дето не умряхме, а детето отнесе огромен скандал.

И още една история с него или по-точно с кучето му. То кучето беше известно със свирепия си нрав, как няма да си свиреп, като цял живот си вързан на четири метров синджир. Та отиваме веднъж при бай Джоджо, да използваме менгемето му. Естествено на него работи Юлката, аз само му придържам. В един момент му дотрябва някакво парче дърво, съзирам подходящата купчина наблизо, навеждам се да взема парче и в този момент кучето ми скача и ме захапва за дупето. Гадния пес се спотайвал в колибата си, а аз съм бил достатъчно разсеян да не го забележа.

Тръгвам веднага към нас да положа съответните грижи. По пътя виждам наш Иван, който ми казва,че Тамарка е на магазина. Пращам го да я вика. Пристигайки на магазина детето изревава „Мамо, идвай си, тате го ухапа куче по гъза!“, така че цялото село узна за случая.

Веднага тръгнах към болницата в Каварна. Тя тогава още си беше класно медицинско заведение. Поема ме хубава сестричка и докато промива раната отбелязава „Ама много хубаво Ви е ухапало“. Питам какво му е хубавото, а тя отгоаря, че само било забило зъби и нямало разкъсвания. Дойде и симпатичен доктор на около 65 години. Одобри действията на момичето и веднага каза да ми сложат тетанус.

След като разбра, че кучето е вързано и че ще стоя още три седмици ми предложи да не ми бият серум. В района нямало бяс от години, трябвало просто да гледам кучето. Ако не умре до две седмици нямало проблем, ако пък умре, да дойда за серум. Почна да ми разказва историята за сибиряците, които били нахапани от бесни кучета и чак след две седмици се добрали до Пастьор в Париж. След серума се оправили.

Благодарих му и се прибрах по живо, по здраво. Кучето си бай Джоджо обаче застреляпо късно, не заради мен, а защото зверски нахапа внучето му.

Веднъж ни се похвали,че прехвърлил всичко на децата, тогава се говореше,че ще въвеждат сериозен данък наследство. Позволих си да му кажа,че е сбъркал. Оказах се прав, децата му продадоха имота и го завряха във варна.

После там живя (за щастие не за дълго) едно лице,чието име не искам и да си спомням. Сега там е Борко и цял палатков лагер с негови приятели. Свестни момчета.

На ъгъла на нашата улица с шосето, от нашата страна е домът на бай Иван и леля Златка. След като бай Иван си отиде, тя просто грохна и след 2006г. синът й Николай почна да я прибира, за все по-дълго във Варна.

На снимката отляво е леля Мика, отдясно – леля Златка. В средата – Вълкана, на която синът ми дълго й викаше Балкана. Тя беше зълва на леля Мика,мъжът й бай Георги беше брат на леля Мика. Вълкана беше наистина дялан камък, беше магазинер, кметски наместник, партиен секретар, даже клисар. Много работлива и оправна, не пропускахме да се поздравяваме когато минавахме покрай тях. Тя живее точно срещу кметството.

На ъгъла срещу трафопоста живееше другата баба Златка.

Мъжът и бай Михал е първият кръчмар, който заварихме в селото в края на седемдесетте. Според Надето той е свирел на цигулка, имал чудесно чувство за хумор и бил страшен купонджия. Сега там живее семейство на Росен и Калинка.

И още една снимка, пак от Ники Генов.

Както обикновено, като изкосихме и изчистихме поляната, дойде време да трябваше да си ходим в София.