През осемдесетте години.

Пред април 1980г. се уволних от казармата и започна ежеседмично ходене по пещери. Върнах се и на работа и все пак намерих време за Ялата. За това имам запис в дневника си. Прилагам го изцяло. Той е писан тогава, на място, по пещерите. С курсив са добавките които прав сега.

17-27.07 1980г Яйлата Състав: Огнян, Блага, Росица, Тамара, Косьо, Марио и аз.

Бързия влак за Варна небрежно закъснява с около два часа. Кошмарно пътуване : София - Варна с влак - вече никога,освен в Затворнически или спален вагон. До Каварна се пътува с кораб. Голям кеф, на кораба има бар и можеш да си пиеш ром с лимон докато вълните си те клатят.,след това, с рейса достигаме Камен бряг респ. Яйлата.

Пристигаме късно след обяда.

Имаме намерение да се настаним в резервата, без да имаме никакво разрешение, затова действаме нагло - търсим директно пазача и полулегално се намърдваме в него (не в пазача, а в резервата).

Паролата “Стрезов” действува безотказно и човекът няма повече въпроси. Първата вечер все пак преспиваме на открито, дошли сме късно за да си търсим пещера. За сметка на което наблюдаваме стадо делфини. Тамара(тогава)Цанкова Петко Съйнов

На следващата сутрин се настаняваме вече в апартамент, не съвсем централен, но за сметка на това далеч от разкопките (респ.археолозите) и близо до морето и до кладенеца.

Не мога да си спомня дали ние го нарекохме или някой ни беше казал, но от тогава се знае като Пиратската пещера.( високо около Клисе маара, южно от спускащия се път).

Папатакът, обаче също го обитава,Защото още от първата вечер срещу нежните ни кожи се провеждат масирани атаки. Спяхме в чували, завивайки лицата с тензух. Марио пробва да си покаже пръста и веднага е бил ухапан.

Оги и Марио почистват кладенеца до южния плаж. Той е на метри от морето, но водата му е сладка!, Това е свързано с изваждането оттам на два смока и с изгребване на стотина кофи с вода, за да се филтрирал. После през цялото време си пием оттам, не е много пивка, ама става.

На горните снимки: самият кладенец, човекът е шефът на подземната лаборатория в Moulis, France - Christian Juberthie. през 93-то ли 94-та, с Пандурски вземат проби за животни от кладенеца. Не се намира нищо забележително. и – следващо почистване, през 1982г. Виждат се Жоро Марков и Страхил Веселинов.

Почиваме си наистина прекрасно – водата в морето е великолепна. Марио носи харпун и се оказва,че съм неочаквано сполучлив харпунджия.

Ако не друго то поне с огромно удоволствие кисна по два часа във водата. Е и попчета удрях, тогава бяха в изобилие. В събота към групата се присъединява и Косьо.

Той е пристигнал с колата на съвсем случайно засеклата го Хелън. Вечерта им отиваме на гости – те са в един от апартаментите на самия бряг на морето, в централната част на Яйлата…

Прилагам карта не пещерите от книгата „Скални култови паметници в граничната зона между провинциите Скития и Втора Мизия“ на Георги Георгиев Атанасов. Според автора това е било манастирски комплекс още от пети век. Счита,че най южната (отбелязана с „а“) част от комплекса е било църквата,пак той счита, че южната част е оформена изкуствено като апсида.

За нас това бяха „Апартаментите“, най луксозната част на пещерните жилища. Площадката отпред беше точно на 10м. над водата и скачахме от там. Качването обратно беше трудничко, през комин, водещ до съседната килия, от там се качвахме на платото и се връщахме в апартамента с леглото. Дълга и сложно процедура. За това през следващите години от площадката спускахме десет метрова алпийска стълбичка и нещата ставаха прости.

В едната „стая“ („д“)има даже легло, а в „ж“ личеше голям кръст, който решихме че е малтийски… останка от генуезците или кръстоносците. Това предположени се оказва напълно грешно. Ето и изглед откъм морето.

Точно в нея се бяха настанили Косьо и Хелън (на снимката).

На връщане наблюдаваме невероятно красиво представление - играта на делфините в осветеното от движението им и „възбудения“ от това фитопланктон. Делфините се приближиха максимално до брега, като че да засилят ефекта от зрелището.

На другия ден хапваме в кръчмата край Русалка. За първи път минаваме по маршрута Яйлата – Русалка.

Движим се по брега, много приятно ходене – около час, в едната посока. Кръчмичката е симпатична, разположена над „българския“ плаж. Май имаше само кюфтета, кебапчета и картофки. Много вкусни. Иначе фината Роси изяжда шест кюфтета, а Тамарка – шест кебапчета..

Морето отново е с фитопланктон и се изкъпваме, през нощта - отново едно великолепно зрелище, телата ни буквално фосфоресцират и при загребване сякаш рой светулки изскачат от ръцете ни. Най- възторжена беше Роси, тя си беше постоянно в приповдигнато настроения току що я бяха приели в МЕИ.

Някъде към петия ден се довличат и 100 мм оръдия, които провеждат стрелби точно над главите ни - разбира се района бе отцепен и народа евакуиран - в Русалка. „Евакуацията“ изобщо не беше бърза. Дамите почнаха да се тоалират, като за „общество“. Любезен капитан от пловдивския зенитен полк на два пъти идва да ни покани. Активно се опитвах да ускоря процеса. Снарядите на „стотаците“ доста често се пръскат по-рано, на Яйлата имаше доста шрапнели от такива снаряди.

Нужно е да споменем и за твърде голямата наркоманска група,която правеше, на южния плаж, нуди точно до нас. Изглежда бяха близки на археоложката, която тогава водеше разкопките. Само ще спомена, тъй като телесните данни на личния състав на групата не са за отбелязване. С едно изключение де.

На 23 ти за първи път посетихме „Клисе маара“. Както споменах тя за първи път е картирана (великолепно) от Шкорпил. Видяхме кръстовете, знакът на Дуло ( IYI )и „руните“ които според мен са си естествено окарстяване.

Нямаше нито икони, нито пейки и дървени кръстове. Иначе пещерата тогава беше селската църква и тук, много рядко, но са отслужвани служби. Задължително е имало такава на празника Свети Константин и Елена, когато на Яйлата са правили селския събор. Изнасяли са се хората от предния ден с каруци, черги, ядене и пиене и е било голяма веселба.

Ще отбележа,че пещерата в годините беше любимо място на клубните свалячи. Девойката се довеждаше в пещерата по тъмно. Влизаше се в дясната зала и се заставаше под естествения комин (отбелязан с пунктирано кръгче). После се предлага на девойката да й се покаже една специална звезда, която точно днес е над комина. За да се случи това момчето и момичето трябва да са един до друг. Младежът прегръща девойката, за да може тя да следи показалеца му, с който показва звездата. Контактът е естествено осъществен, после плътна прегръдка и…. Твърди се,че някои клубни деца са правени там…

Днес нещата изглеждат различно.Има икона, кръст,пейка и грозна укрепваща конструкция направена след едно от земетресенията.

На 24-ти с Тамарка отиваме (и се връщаме) пеша до полигона край Шабла, на свиждане на бойците от нашия полк, за съжаление полкът още не беше пристигнал. Това са си 16 км. ходене, в едната посока, на отиване – по пътя, на връщане – по брега. Та се върнахме по тъмно. За първи път, вече през нощта, минахме покрай „Огънчето“. Беше малко магическо преживяване. Забелязахме пламъка отдалеч, очаквахме да видим хора около него, нямаше.

Чак когато го доближихме видяхме, че това е газ излизащ през тръба. До тогава изобщо не знаехме,че в района има такова нещо. До него нямаше хора, а ние не знаехме,че то изобщо съществува. Тогава огънчето беше на самия бряг.

Него ден Марио и Оги намират твърде интересна керамика - IV в.пр.н.е., няколко монети, едната сребърна на Филип Македонски и части от украшения.

Същата вечер бидох жестоко изяден от папатака и на другия ден лицето ми беше като бито от едра шарка. В същото положение се оказва и Блага. През деня се лекувам печейки се на слънце и топейки се в солена вода! Идиот! Пръскам се и с немибецин - два пъти идиот!

На 25 ти на Оги, който общо взето ходи голичък му бе направена проверка от родителското тяло, За щастие беше си обул гащичките, то не бяха гащички, а по-скоро бандаж, та набързо отмъкна едно месалче от масата и си го сложи отзад.Баща му, впрочем е доста приятен човек, беше донесъл и едно пиле с бутилка мастика. Ама и Оги е пич!, Маринка силно бременна, а той си развява съдраните гащи на морето. На другата вечер пристигат Стрезов, Джули и някакъв техен приятел.

Вечерта прекарваме при археоложките,от които е останала само Евгения и брат й (впрочем Евгения твърде подозрително познава Владо) разказват се безброй истории - как Пешо Сахатя се състезава с румънските граничари в дисциплината надхвърляне със семенна течност, как Стреза минава покрай с.Белене и един милиционер му ръкопляска с пистолет и пр.

Та тази вечер се запознахме с част от археолозите. Имаше и смешна история. Двете млади археоложки, за да не си мъкнат багажа по влакове го пращат по пощата в село Камен бряг. Поща селото отдавна няма, а иначе пощенската служба е бърза и им връщат багажа в София. И так двете се озовават само с по една рокличка и чифт бельо. Разказваха го с много хумор и се спукахме от смях. То настроените беше такова, ведро весело, смеехме се на всичко.

Разкопките отдавна бяха започнали и крепостта беше бая „израснала“ над земята. От днешна, евроатлантическа, точка трябва да кажем,че се използваше робски труд. Робите бяха от езикова гимназия, май, от Пловдив. Робите работеха от седем до един. Осигурена им беше храна и бяха настанени в селското училище, където имаше столова за дискотека и баня.. В неделя не се работеше. Накрая робите получаваха нещо като минималната за онова време заплата. Маргото и Валето (известни в клуба като сестри Кушлеви), с връзки, едва успяваха да се уредят да робуват на такива мероприятия.

На следващата сутрин благополучно достигаме Варна. Перспективата да се повтори историята с влака на идване ме ужасява и с Тамара вземаме самолет, след една много приятна разходка из града.

Папатаците са ме обезобразили до състояние на летището служителят на паспортния контрол продължително гледа мен и паспорта ми преди да ме пропусне. В къщи баща ми вижда обезобразеното ми лице, обругава ме за самолечението,но се включва активно в оздравителния процес,като въпреки неделния ден отива до болницата и ми донася илачи.

Една много приятна почивка, която за съжаление надали някога ще се повтори, дано бъдещето ме опровергае (опроверга ме за щастие мама му стара).

През 1981г. бяхме на пътуване до Унгария и по пещери в Чехия. През 1982г. пък бях на курс във френското училище по спелеология, на следващата година бях в Монголия, а и ангажиментите ми с големите лятни експедици не ми позволиха да отскочим и до Камен бряг.

През 1984г. студентския пещерен клуб „Академик“ организира голямата си лятна експедиция на „Яйлата“. Това стана възможно благодарение на връзката която Васил Симеонов (на снимката вдясно), асистент в СУ, установи с ръководителя на разкопките Димитър Топтанов.

Тогава Топтанов беше на 40 години и през 1977-1979г. беше завършил разкопките на средновековната крепост Гяур калеси край Петрич. Впрочем той си беше от Петрич и работеше в в Националният археологически институт с музей при БАН. Условията бяха повече от добри. Щяха да ни разрешат да направим лагера си в самата Яйла, щяха да ни плащат по 6лв./ден (това си беше средна заплата), даже ежедневно щяха да ни доставят по четри десетлитрови бидони с вода. Нашата задача беше да картираме пещерите в района и да нанесем местоположението им на предоставен ни план на района в мащаб 1:5000. За съжаление не съм писал нищо в дневника си, тъй като водех ежедневен отчет за работата, екземпляри от който предадох на Топтанов и в архива на клуба. Не може да не съм си оставил екземпляр но, въпреки положените усилия не можах да го намеря, така, че карам на снимки и спомени.

Експедицията беше през август, за 28 дни и в нея участваха почти половината членове на клуба. Ще се опитам да си припомня участниците: Васил Симеонов, Севделина Маньова Попова, Красимир Гинчев, Йордан Футеков, Ина Барова, Радостина Камбурова, Доналдина (май Бресковска), Марио Стоянов, Емо фотогрофа, Вили от Габрово, Галя Колева, Добри, Никола Николов, вероятно изпускам някого.

Направихме лагера на поляната над апартаментите. Тях използвахме за кухня и склад. Там се хранехме и прекарвахме вечерите под звуците на морето и вълшебния небосвод.

Разделихме се на четири картировачни групи от по трима души. Пещерите не бяха големи, дължина под 25м, и поради това лесни за картиране. Някои от пещерите имаха по два, а една даже три входа. Освен карта, групите правеха естампажи от рисунките по стените, поставяха и номер, с блажна боя. Тук прилагам копие от такива рисунки от споменатата книга на Георги Атанасов.

В много от пещерите имаше „подобрения“, полички, ниши, нещо като пейки. На входовете личаха дупките в които е била закрепвана дървената конструкция, затваряща отвора. Все пак през зимата е ставало студено. Имаше удобна „килия“, до която съвсем малка ниска пещера, в която вероятно са поставяли тялото на починалия монах.

Основната трудност беше достигането до повечето пещери. Бяха в мощни храсталаци и понякога трудни за откриване. И макар,че някои се виждаха отдалеч за да се стигне до тях трябваше буквално да се мине през джунгла. А на други входовете изобщо не се виждаха и пак бяха в джунгла и то тогава, когато още нямаше много растителност.

Мисля,че до повечето от тях сега е почти невъзможно да се стигне.разликата се вижда, на горната снимка е някога, на тази долу – сегашното положение.

Аз се стационирах на полигонова точка, отбелязана на предоставения ми план. С теодолита засичах входа на пещерата (пещерите), после се премествах на друга полигонова точка и оттам пак засичах същите входове. Така те се появяваха на плана. В някои случаи входът не можеше да се види и хората трябваше да клатят клони и да вдигат дълги колове за да бъде засечена пещерата. Понякога се налагаше един човек да застава по средата между мен и пещерата, за до мже да се чуваме с хората там. Доста пипкава работа, а за мен имного напичаща, по брега сянка няма…

През тази година бяха картирани, само в северната част на Яйлата 54 обекта. Опитал съм се да намаля плана и да го нанеса на снимка от Гугъл,компютърните ми възможности са скромни и резултатът не е добър, но поне дава представа за това което свършихме. За мащаб – квадратите са 50/50м.

По изрично искане на Топтанов не заснехме пещерите по брега, той ги имал заснети от морето, за това ги няма на горната карта.

В края на експедицията предадохме картите на пещерите и планът с местоположението им. За съжаление всичко изгоря при пожара в училището през????????.

Разкопките по крепостта продължаваха, някъде им беше изчезнал геодезиста, та помагахме и за даване на нива на разкопките в нея. Според Топтанов имало основание да се смята,че преди крепостта която виждаме там е имало по- древна.

Тук може бие е мястото да се каже нещо за самата крепост.

Тя се намира в северната част на Яйлата, отделена е от север и изток от морето с отвесни с височина над 20 метра скални масиви. Стените са само от запад и юг. Те са дебели 2,60 метра и са с обща дължина 130 метра. С фронт към сушата отпред има четири плътни кули, а в източния край на южната стена е била разположена главната порта на крепостта.

Лицата на стените са от големи дялани блокове, между двете лица пространството е запълнено с ломен камък. Стените вероятно са били с височина около 5м. От вътре, прилепени до крепостните стени са построени три добре запазени, еднораменни стълби. Те са давали възможност за бързо и безпрепятствено придвижване на бранителите до платформата на стените и кулите.

Във вътрешността на крепостта е разкопана неголяма по размер площ. Разкрита е част от главната улица, водеща от входа до центъра на крепостта и една голяма сграда, която вероятно е служела като караулно посещение. Според Топтанов тя е била на два етажа.

От откритата керамика и монети, показват, че крепостта е била изградена в края на V – началото на VI век.

Когато за пръв път видях съоръжението ми се стори нелогично разположението му.

Противно на повечето познати ми крепости то не е на високо място.

После нещата се изясниха, укреплението не е имало за цел да контролира терена, а морето. Напред споменах за борбата с пиратството и осигуряване на търговията с местните. На пръв поглед липсва удобно пристанище за това. Но в миналото вероятно не е било така.

Нали съм харпунджия, отлично познавам дъното пред крепостта. То и от брега си личи,че носът на който е разположена се е срутвал.

Тук и през последните четиридесет години имаше няколко срутвания, които промениха доста брега. За това – по нататък. Та плувайки пред крепостта, лесно се установява,че напред има потънала вдатина на сушата. На около 200м. напред дълбочината става даже около метър. Като се има предвид,че през древността нивото на морето е било 4-5м. по ниско, тази вдатина е била суша и е оформяла защита от север на залива южно от крепостта. Та може би е имало пристанище там. Гмуркал съм се много пъти да търся нещо, все безуспешно.

Дали предположенията ми са правилни, не знам.

Интересно винаги ми е било защо големите, поне 100 литрови питоси са закопани пред крепостната стена. Дали са били междинен склад или…

Съществувала по времето на едни от най-силните и опустошителни нападения на славяни и прабългари, животът продължил съвсем кратко.

Разрушена окончателно някъде около последната четвърт на VI век, над нейните опожарени руини животът замира за около три века. Едва през IX век около нея възниква старобългарско селище. Както повечето селища в Добруджа и това в Яйлата е унищожено от печенегите в средата на XI век.

Работата ни започваше в осем и продължаваше до два. На следващите снимки са показани моменти от работата ни по заснемане на крепостта. Снимките са от 1984г. и се вижда, че разкопките все още не са разкрили голяма част от стените.

После сме аз

и Тамарка, която гледа, на пръсти, през теодолита.

А след това е Емо фотографа, който тогава носеше латата.

Животът по време на експедицията беше много приятен. След не много уморителната работа, следваше обяд.

Винаги беше нещо готвено. Няма да забравя една случка. Ани и Ина трябваше да приготвят манджа с някакви макарони.

Те нямаха 19г. и също така нямаха никаква представа за готвене. Бяха разварили макароните и тенджерата, според Марио, приличала на гърло на вулкан. Това беше включено в създадената по време на експедицията песен, която няма как да не приложа.

Яйла 84

Ето клубът тръгва заминава,

ще се ходи на море,

знаем работа ни чака,

Яйлата ни пак зове.

Ще работим, ще се трудим,

ще се къпем и лежим,

щом заплата ни се плаща,

караме без сух режим.

Васко за началник обяви се,

да командва иска той,

страшно много подвизи направи,

асистентът бе герой.

Драги Васко, драги Васко,

туй е клуб “Академик”

и в историята клубна,

трудно е да си велик.

Работа научна има много,

за рулетка и компас,

дупки пълни с разни атрибути,

чакащи ни само нас.

Мила Севде, мила Севде,

жива съвест ти ни беше,

мила Севде, мила Севде,

греховете ни бреше.

Хранехме се много първобитно,

яденето беше кът,

Вили готвеше ни най елетно,

вкусно беше всеки път.

Мила Ина, мила Ани,

вий красяхте лагера ни,

Мила Ани, мила Ина,

не гответе догодина

Веднага след обяда или се поспиваше, или направо се отиваше на плаж.

Един път, както преди две години над нас дойдоха за стрелби зенитчиците от пловдивския полк със 100мм оръдия. Пак ни поканиха да се разкараме, пак се измоткахе, но този път те гръмнаха, а Тамарка, която се пудреше в палатката така се паникьоса,че се опита да излезе от задната страна. Е нямаше други проблеми.

Вечер, често бяхме канени в училището, което беше база на археолозите. Там почти всяка вечер се правеше нещо като дискотека и нещо като страшен запой. Лично аз престанах да го посещавам, предпочитах да си пия кротко на апартаментите и след това да допълзя до палатката, а не да бия два километра път в тъмното. Имахме обаче и малки хубавици и с оглед да не се налага да давам обяснения на родителите им наредих всички да се прибират в лагера до 22ч, който закъснее, на другия ден си тръгва. А тогава в клуба имаше дисциплина и се знаеше,че аз общо взето държа на думата си. Проблеми по темата нямахме.

Имаше обаче весела история. Красимир Гинчев – отец Крейзи (защото учеше в духовната академия, прекалява с алкохола в кръчмата, вижда,че става десет и си тръгва. Но е толкова пиян,че трудно се движи. Тогава той прави велико откритие с фундаментално практическо значение, то може най – общо да бъде формулирано така: „Когато си много пиян, трябва да се придвижваш на бегом.” След бегома се оказва,че не може да стои прав и пада, почива си малко и пак бяга. Пристига почти навреме.

Май с това приключвам с Камен бряг през 1984г За съжаление и през 1985г. не можахме да дойдем, тогава кандидатствах във ВИИ „Карл Маркс“ – спец. „Управление на промишлеността – задочно. Кандидатските изпити, лятната клубна експедиция, очните занятия ми попречиха да достигнем до Камен бряг.

Та можахме да дойдем пак в Камен бряг чак през 1986г.

Вече бях взел шофьорска книжка, вече сме женени с Тамарка и решаваме да направим обиколка на черноморието, започвайки от Царево (тогава Мичурин) и с цел да стигнем до Тюленово, където трябваше да бъде Иван Пандурски – Пандо, приятел от клуба.

Накрая пристигаме в Тюленово и почваме да търсим Пандо. Мобилни телефони нямаше, в селата изобщо телефоните си бяха рядкост. Обикаляме, питаме – няма го. Тръгваме обратно към Камен бряг, където щяхме да търсим място за да си опънем палатката..

Малко след влизане в селото Тамарка вижда натежало от сини сливи дърво. Тя много ги обича, спирам и слизаме да си откъснем малко. В двора има симпатична лелка, която естествено питаме дали може. Тя, пак естествено, казва „Да“ и даже излиза пред двора при нас. Завързваме разговор и споделям, че търсим един приятел, който трябвало да е на почивка в Тюленово. жената пита как се казва приятелят и след като й казвам името се усмихва и казва „Той е вкъщи.“

Значи Пандо решил да се стационира, вместо в Тюленово, в Камен бряг при леля Радка и бай Димо. Оказва се,че в къщата има още една стая за гости и се настаняваме в нея. Много е чисто и дворът е в чудесно състояние. С Тамарка сме много доволни, ще си имаме компания, пък и малко палатката ни е омръзнала, особено когато не е имало сянка под която да я настаним.

Много бързо разбрахме кой командва тук. Иначе дребничката женица въртеше на пръста си бай Димо, до там,че да му брои микроскопичните чашки ракия, когато се присъединяваше към нас.

Беше ужасно услужлив. Веднъж, набързо ми направи три чепарета, тогава такива се продаваха само в малко специализирани магазини, а вече бях скъсал тези които носех. Аз имах кукички, а той набързо оскуба пера от една гъска.

Наскоро беше спечелил от лотарията екскурзия до Северна Корея. Предложили му бяха да му купят билета ама той, за ужас на леля Радка, отказал и си отишъл при Ким Ир Сен. Много му беше харесало. Разказваше в какви хотели били, как са ги хранели, какви сгради имали… е ракията и бирата им не важели, добре че си носел. Хубав човек. Бай Пандо, на когото още тогава викахме така, въпреки,че беше само на 24години беше дошъл заедно със сестра си, Румяна – Румцайс. Тогава май и двамата бяха студенти по биология в софийския университет. С тях беше и Страхил Веселинов – Струхата, огромен 120 килограмов мъж, създаващ спокойствие и увереност. Как се навираше в теснотиите по пещери този човек – не беше за вярване.

Всички те много се зарадваха, освен, че идваха още приятели, най- вече, защото ние бяхме с кола. А от леля Радка до Яйлата, където ходехме на плаж, имаше около 2.5 км. А ходенето в жегата (пещерняците не стават рано) с пет литрова туба с вода никак не е приятно.

По това време карах колата, Фиат 1300, която баща ми беше купил от кореком през 1963г. На двадесет години, но само на 46 хиляди километра. Татко никак не обичаше да кара, вероятно от него съм наследил омразата към тази дейност. Въпреки годините колата си беше супер, даже на външен вид, защото си беше стояла в гараж. Е на снимката е придобила каменобрежки вид. Карах я до 1997г., по това време коли се купуваха трудно. Наричахме я „Старата дама“.

С нея, към 10ч., след сериозна закуска тръгвахме за северния плаж на Яйлата, този под крепостта. Често си носехме по някоя дина на плажа и с кеф я изяждахме.

Румцайс много обичаше да се закача със змиичетата, опита се да научи и Тамарка на това, без никакъв успех.

Този път нямах харпун, та се забавлявах с плуване с маска и наблюдаване на дъното на залива, нещо което си беше мнооого интересно.

Излизането от плажа, не беше приятно, но поне обстановката беше хубава. Сега на мястото където са Тамарка и Румцайс е тунел през храсталака.

Нагоре пътеката минава през, още тогава съществуващ тунел през дърветата, където беше спирка „Почивка“. На края на излизането е пещера, на която така и ненаучих (за 40 години) името. Счита се че тя е обитавана още от праисторията.

Особено ценно е,че в широката зала има естествен комин под който може да се запали огън.

През древността може би е била използвана и за склад за жито. Насипвали са го през отвора и е стояло там до идването на кораба в пристанището – т.е до северния или южния плаж.

През 1981г. почти не напускахме южния район на Яйлата, так че тук ще кажа няколко думи за некропола и светилището над северни плаж.

Разкопките вървяха вече три години и светилището беше напълно разкрито.

То е изсечено в скалата, с поглед на изток към хоризонта. Счита се, че е от VI – V век пр,Хр., според някои (Порожанов), а според ръководещия тогава разкопките Топтанов – от втори – трети век след Хр.. Главната му ос е насочена към точката на зимното слънцестоене. Размерите са около 4 х3м . Издълбани са различни по форма, които вероятно са служели за събиране на вода или за запълване с течности. За съжаления няма никакви данни за това на кого е било посветено и какво точно се е правело там. Според мен е имало дървена конструкция, за която свидетелстват издълбаните улеи в които са лягали основните греди. В посока към морето има издялани три, много високи стъпала. Вероятно по него са се изкачвали жреците за ритуалите.

На снимката Тамарка показва едно наше предположение за използването на „ плитката вана“ в светилището. Главата й е положена в плитка дупка от която започва улей, излизащ на стълбището. Как да не ти дойде на ум,че на това място са слагали жертвата, прерязвали са й врата и кръвта е изтичало по стълбището. Само дето няма данни траките да са правил човешки жертвоприношения. Та чак да са дълбали скалата за да направят подходящо място.

Около светилището е така наречения Некропол№1.

През 1983г. бяха открити десетина гробници (две – още от Шкорпил). При завършване на разкопките те станах над 40, а се счита,че не са разкопани и половината от гробниците. Гробницата е с предверие, в което по стълбище се слиза до гробната камера. Тя е копана отгоре и после закривана с каменна плоча.

Гробниците са били фамилни, откривани са до 15 погребения в една гробница. Прави впечатление и наличието на много детски гробове – те са без стълбище, само с плитка гробна камера.

След година присъствахме на попадането на неотворена гробница. Разчу се моментално. Ръководещия разкопките Топтанов не беше на място и всички го изчакаха. Видях как чак брадичката му трепери от вълнение. Не се откри нищо особено. Малко керамика, малко мъниста – почти както в ограбените гробници. Некрополът, в резултат на намереното в гробниците се датира втори – пети век, някои считат,че е използван и по-рано. Някои считат,че са свързани със светилището, други,че нямат нищо общо.

Според Топтанов гробниците са сарматски. Сарматите са степен народ от южно уралските степи, който даже през първи век пр.Хр. създават държава. През първи век, сл.Хр. нахлуват в римската империя, а са унищожени, като държава, от хуните през четвърти век. Интересно е името им останало в историята. Превежда се като гущери. Заради люспестите им ризници. Що ли пък не се намери остатък от такова нещо тук.

Малко по- на север е некропол №2. Тук са открити по-малко гробници, но едната е забележителна защото само в нея има релеф, на бича глава. Все по-трудно се различава, не знам как може да се спаси. Сещам се веднъж си купувах слипове, имаше всякакви, включително със страховити животни отпед. Попитах девойката: „Имате ли с бича глава“, тя се позачуди и попита „Как ви дойде на ум?“. Отговорих й,че в античността,бича глава, се поставяла на гроба на велик войн. Момичето си умря от смях. Та тук съм на входа на тази гробница.

Гробниците са много, а мястото на селището, което ги е захранвано май май не е уточнено. Нещата изобщо не са допроучени май, а може би няма и да могат да бъдат проучени, не просто заради пари.

Такива гробници съм виждал още на две места. Едното, край крепостта на Провадия, в местността „Табиите“

там се считат за тракийски. Приема се, че са от пети, четвърти век пр.Хр..

Другите на остров Кипър.

Нерде Камен бряг, нерде Кипър…. дали и там не са тракийски…

Естествено всеки ден минавахме покрай крепостта, където разкопките също бяха напреднали. За нея и за пещерите на Яйлата ще разкажа по късно, но не мога да не приложа тази снимка на която Страхо играе ролята на роб, а Румцайс – на строга господарка,

Е ще сложа и още две хубави снимки, на първата Румито е като антична девойка,

а на втората Страхо (който тогава не можеше да плува) се плацика в едно от гьолчетата на плажа.

Както вече отбелязах, през предните години почти не се „качвахме“ до селото. Сега живеехме в него и можехме да се насладим на благините му. Освен на удобно легло и баняq и на кръчмата и магазина в селото.

Кръчмата (където сега е пенсионерския клуб) се „държеше“ от Ганка, в нея имаше огромен хладилник с витрина, в който можеше да влезе Тамарка.

Всяка сутрин си купувахме по две бутилки отлежало бяло вино (кой ти в село купуваше такова нещо), слагаха в хладилника и като се връщахме от плаж си го вземахме идеално изстудено. После хапвахме под асмата на леля Радка.

Магазинът беше на сегашното си място и в него имаше всичко необходимо. Страхотен ръчен хляб, от фурната в Българево, сирене, масло, меки колбаси /ама от истинско месо/. Освен това имаше и много други полезни неща. Гумени цървулки, идеални за каменистия плаж – наричахме ги каменобрежки маратонки. Хубави „селски“ сапуни, идеални за пране, свещи, даже пирони.

Селото си беше важна производствена единица. Земята се обработваше, имаше огромна овощна градини (вече я няма), овцете на АПКто бяха над 1000, говедата също бяха голямо стадо. Не говорим за това какво хората гледаха по къщите. Всеки имаше по няколко овци и кози, повечето крава и магаренце. Кокошките, пуйките и гъските бяха хиляди и през деня се пускаха на свободна паша из селото. Май малко хора знаеха колко точно птици имаха. Зеленчуците ги вземахме от баба Радка и понякога сме купували от селото. Нямаше бездомни кучета, тези които имаха си ги държаха на верига и за наш ужас ги хранеха основно с какалашки. Селото си имаше кмет, а не кметско наместник, само дето не си спомням кой ще да е бил тогава.

Сещам се и за една весела история. През нощта беше валял дъжд, обилен. Тогава пътят до Яйлата беше черен, но пристигнахме без проблеми. На връщане обаче затънах в една локва. Наложи се да ме бутат, при което Падно, Румцайс, Страхо и Тамарка станаха на кални патки. След като ги погледнах критично им казах „Много сте кални, не сте за колата“ и ги изчаках направо при баба Радка.

През 1987г. обаче успяхме да се довлечем. Пак бяхме у леля Радка. Там малко преди нас бяха дошли Надето Огнянова и Владо Руменов, заедно с Ана и наскоро роденият Иван. Ана. Надето и Владо бяха вече стари яйладжии. На снимката долу е Надето при първото си идване тук през 1976г.

Тогава, като студенти по биология, изследвайки нещо тя е с Хелън и Антоанета Петрова – Джипси на снимката по- долу.

Владо Руменов пък беше дошъл за първи път през 1977г. и от тогава, заедно с Надето всяка година прекарваха лятото в една пещера в северния край на Яйлата. Заради него беше кръстена „Пещерата на художника“. В клуба ни Владо, който не беше пещерняк, беше известен като клубният враг. Защото през 1978г. се ожени за Надето и отнесе най- чаровната девойка на клуба.

С Владо имаме ужасяващи разлики в политическите възгледи, което не ни пречи да си пием заедно ракията, старателно избягвайки тези теми.

Тази снимка е правена, мисля, три години по късно и си е откровена закачка към него. Той не изпитваше никакви добри чувства към СССР и това знаме, доколкото си спомням се използваше за перде на тоалетната, в мястото което бяха купили (врата нямаше).

Селото си беше живо, добитъка и гъските си бяха там. В кръчмата вече беше Събка, а в магазина – Вълкана. Не помня кой ще да е бил кмет. Забелязваше се известно увеличаване на броя на посещаващите селото. Някои на палатки на Кайряка, други на квартира в селото. Освен че се къпехме и наслаждавахме на морето обикаляхме и по Яйлата. Ще кажа две думи за една много интересна пещера, на около 200 м. южно от крепостта, вляво от пътеката непосредствено до брега.

Входът, за неопитен човек, е малко вълнуващ, но влизането си струва. Пещерата очевидно е била обитавана, защото си личи,че е вложен много труд за „облагородяването“ й. Има добре оформен вестибюл и две помещения. Вероятно е обитавана още от палеолита. После, може би е била светилище, жилище на монаси или…

Излизането е по приятно от влизането, май най неприятни са стълбите при входа

По пода и по стените има огромна пукнатина, която излиза и на съседния нос. Вероятно някога ще се отцепи и ще отиде в морето. Дано тогава няма някой вътре. Изгледът от входа обаче си е чудесен, както по цялата Яйла.

Като си спомняхме, с Надето, за леля Радка, тя се сети,че заради интереса ни към пещерите ни е считала за иманяри. Особено защото тя и Владо,често са се срещали със, считания за иманяр Иван Шопа… ти да видиш.

Артритът на леля Радка се беше влошил, краката й бяха започнали да се изкривяват и вече не шеташе толкова интензивно. Не съм запомнил кога и двамата с бай Димо се преселиха в по-добрия свят, но къщата им много години беше изоставена. За щастие, гледам, че напоследък е постегната, сменена е дограмата, дворът отново е чист. Вероятно дъщеря й е поела нещата. Нямам особени спомени от тази година, пък и бяхме за малко време.

През следващата година пак не успяхме да дойдем тук. Иван си беше бебе и нямаше как да го зарежем.

1989 беше една чудесна година.

Първо бях на експедиция в Западен Кавказ, след това, с Тамарка и приятели от клуба, на екскурзия в Казахстан, Узбекистон и Киргизстан. Имаше и трекинг в Тян-Шан. Накря намерихме време и за Яйлата.Това можеше да стане и поради факта,че имах огромна отпуска: 20 дни – по кодекс, 12 – за работа на национален обект, 10 – за рационализация над 100 хил.лв. и още12 за това,че учех задочно – общо 54 дни- почти 12 седмици. Кеф!

Интересът към Камен бряг беше нараснал и вече хората не се притесняваха да дават квартири. Първите, които положиха специални усилия бяха бай Щерю и леля Мара. Те постегнаха две стаи, монтираха и две бунгала, направиха удобно място за хранене и, разбира се, прилична баня.При тях трябваше отрано да си резервираш място. Е не можахме да се уредим никога за там.

Точно тогава имаше свирепа криза за бензин. Чаках почти 24часа за да напълня резервоара и една туба от 20л. Щеше да ми стигне до Камен бряг, пък там… щяхме да видим.

Тръгнахме с Тамарка и Иван. С нас дойде и Пандо, с почти новия си москвич. Пътят след Търново беше в ремонти и се наложи да минем през Джулюница и о чудо! На селската бензиностанция нямаше никой, но имаше бензин. С приповдигнато настроение излапахме втората част от пътя и се установихме при баба Иванка, не знам чрез кой си бяхме запазили място там.

Тя се оказа изключително мила и много интелигентна жена. Беше завършила гимназия по румънско, естествено знаеше румънски и прилично френски. Веднъж въртях радиостанциите за да хвана някъде прогноза за времето и тя изведнъж каза „Чакай, чакай!“. Станцията на която ме спря беше турска. Питам „Бабо ама ти и турски ли знаеш“, а тя някак обидено ми отговаря „Е, как щяло един турски да не знам!“ дължало се на гагаузите в района.

Повечето каменобрежки къщи са с по няколко входа и баба Иванка беше отделила част от къщата си, както споменах с отделен вход, където имаше малко антре и две хубави стаи. В антрето беше поставила хладилник за гостите. Пълен разкош. В едната стая се настанихме ние, в другата Пандо.

Селото си беше същото, с овцете, говедата и гъските. Държавата обаче беше друга. Включително и аз бях във възторг от Горбачов (толкова ми бил акълът). Бях ужасно изненадан, че когато бяхме , и в Грузия, и в Казахстан, хората хич не го харесваха. Помня как го определяше един грузински пещерняк „Съвършен самовлюбен глупак“, чудех се защо… после за съжаление и аз разбрах. „Великият“ Горбачов накрая участваше в реклами на Макдоналдс, за да изкара някоя пара или за да се види на екран. Чудя се какво щеше да стане със СССР, ако вместо него беше застанал човек като Дън Сяопин. Дали Русия нямаше да е втората икономика в света…

Стига с политика, през 1989г. очаквахме промени и то промени към добро, соцът беше зациклил и нещата трябваше да се променят. Всички очаквахме нещо хубаво и това създаваше особено приповдигнато настроение на цялото ни малко „софиянско“ общество. То се виждаше, почти цялото , всеки ден на северния плаж на Яйлата.

Това беше първото море на сина ни Иван и не мога да не покажа няколко негови снимки.

Не беше особено очарован и предпочиташе да стои на дюшека.

Все пак, за първи път се изпика в морето.

Като порасна, излизаше от морето за да пишка вън – не искаше „да цапа морето“.

След плаж обикновено беше много уморен.

В делничните дни на плажа бяхме двадесетина души, като почти всички се познавахме. За отбелязване е,че много рядко се случваше Стреза да слезе на плажа, нито тази, нито следващите години. Там обаче идваха Джуто с малката Алека и още по- малкия Гога. Идваха Едвин Сугарев (още не политик), жена му Пенка, а после и щерка им Тея. След години много се изкефих като видях един плакат из София, „музик – Георги Стрезов, режисура Тея Сугарева“.

Много години на плажа идваше и известният археолог, май стана и професор – Георги Кузманов – Шери. Той все се уреждаше на някаква командировка в района и стоеше тук по поне два месеца. Винаги с него имаше млада и много секси асистентка. Откровено му завиждахме. Е накрая май се появи с една кака….. има равновесие в този живот.

Шери( на когото не намерих снимка), заедно с Петър Тодоров и Йонита Николова си купиха къща, на пътя към Яйлата и често се отбивахме у тях. Двадесетина години по-късно Шери смнени морето с планина и изчезна от селото.

Тази година там бяха и чичо Ники Генов и тогавашната му жена, кака Мая (половината клуб въздишаше по нея) заедно с дъщеря им.

Снимката е правена от Пандо, в периода в който Ники се запалва по харпунджилъка. Той е перфекционист и оборудването му е от най-високо качество.

Той според мен е човек със „златна уста“, може да говори в продължение на 12 часа, без да повтаря теми, а при това следи за вниманието на публиката и ако усети,че не е интересен, сменя темата. Невероятен разказвач, при това, още тогава беше пътувал много, та имаше и какво да разказва.

Освен това беше председател на „Клуба на очевидеца“. Членовете на клуба могат да разказват истории на други членове на клуба, като все едно са присъствали на тях. Могат да преувеличават до 10%. Веднага се записах в клуба и четейки тези редове може да имате това предвид. Е старал съм се да бъда общо взето точен. Чичо Ники обичаше да измисля разни истории, в които задължително имаше нещо вярно. Например: водехме Иван на плажа по следния начин, Иван беше на конче на врата ми, а Тамарка носеше раницата с багажа. По този повод Ники каза „Бай Иване, ти си жив ариец, имаш яздитен и впрегатен кон.“ Историята обаче е друга. Веднъж, точно пристигайки на плажа, Иван се изпика на врата ми. Весел факт. След това чух тази история по малко по друг начин. Иван се бил изакал на врата ми и от двете му страни, на врата излетели две плаки с ако. За да създаде някаква история понякога правеше цяла постановка…

Тогава бяхме започнали да се притесняваме,че Иван не говори. Кака Мая ни успокои: „ Как ще се притеснявате, той е такъв Марсел Марсо (прочут мим), че няма за какво да говори, всичко му се разбира по физиономията.

Заради Иван не стояхме дълго на морето, прибирахме се и го къпехме със слънчева вода, а понякога ходехме на „топлата вода“. Това бяха цистерни, на около половин километър северно от Тюленово. Някога ходехме и пеша, какво са 5 км., особено ако си на 25години… при това без тежка раница. Е вече бяхме с коли… В цистерните се изпомпваше нефт, а с него и топла вода, която се сепарираше и излизаше с мощен дебит през тръба в горната част на цистерната. През следващия век, дали поради екологични или някакви други съображения, махнаха цистерните и се налага да ходим на „топла вода“ чак на Фара на Шабла.

Няколко думи за изхранването ни. Соца се скапваше и асортимента в магазина рязко обедня, качеството на меките салами се доближи до днешното, ама си ги ядяхме.

Хлябът, през лятото беше със записване. В другите сезони в магазина си знаеха колко хляб да поръчат, ама, както казах Камен бряг ставаше все по популярен и не беше ясно за колко хора трябва да има хляб. Иначе си беше пак хубавия ръчен хляб от Българево. Май за селяните имаше купони, по които получаваха хляба на някаква доста по-ниска цена. Баба Иванка все ни даваше от своите. Не можела да яде толкова хляб. Категорично отказваше да й платим разликата.

Особено вълнуващо беше купуването на бира. Вече знаехме,че за да си вземеш бира, трябва да оставиш бутилка. И ние, и Пандо си носехме по каса. Освен това доставените количества свършваха за минути за това, в четвъртък всички отиваха пред магазина. Камионът с бирата започваше да свири още преди табелата, за да призове закъснелите. Бирата се продаваше директно от камиона. Даваш празна каса, получаваш пълна. На следващия ден – бира нямаше.

И още нещо от тази година. Вървеше слух,че Тюленово и Камен бряг ще бъдат изселени за да се построи в района голяма военно морска база за съветски подводници. Доковете им щели да бъдат в пещери издълбани в скалите. Звучи тъпо, но беше факт, че меду двете села се загради, с два реда ограда, голяма територия. Започна и строеж на поделение. Абсолютен факт беше, че за да си закупиш имот в Камен бряг трябва да си жител на селото. Много хора вече се бяха загледали да си купят имот тук. Владо Руменов беше опитал да убеди баща си, блестящ хирург и кореняк софиянец, да се регистрира тук. Баща му отказал.

Но Вера Ангелова и съпругът й Вальо, от Нови пазар, били толкова запленени от мястото,че Верка стана жител на Камен бряг. Доколкото знам, те бяха първите които си взеха место тук.

Ами толкова за тази година.