Камен бряг е на брега на морето, затова ще започна с малко не толкова известна информация за него. За пръв път названието Черно море (Понтос Мелас) е употребено от Еврипид в трагедията “Ифигения в Таврида” през V в. пр.Хр. Арабските извори от края на ІХ и първата половина на Х в. наричат Черно море Нейтас или Нитиш (сурово море), “Bahr Buntus” (загадъчно, далечно, голямо море), Българско, Руско и Хазарско море. Ал Масуди (поч. 956 г.) описва море Бунтус (Понтос) и море Майутис (Меотида, Азовско море). Ал Идриси изготвя карта на Черно и Средиземно море през 1154 г. Славяните през Х–ХІ в. наричат морето Чормное (черно, сурово море), а новогръцкото наименование е мavri Thalassa (Черно море). Турците първоначално го наричат Bahri Siyat (голямо море), а след ХІІІ в. Kara deniz (черно, страшно, голямо море). От Средновековието са известни още имената мer Grecnor (Гръцко море), Румско море (море на ромеите), мare мaius (голямо море) и др.
Искам да се спра и на легендата за Потопа, който напоследък се локализира в Черно море. Преди отваряне на Босфора площта на Черно море е била около 210 000 хил.кв.км (днес е около 420 хил.). за да се повиши нивото с полови метър на ден (което вече може да се приеме за потоп) е необходимо през Босфора да преминават 3 100 000 куб.м в сек. Най – тясното сечение на босфора е с ширина 750 м. дълбочина около 80м, сечение 60 000кв.м. За да може такова количество вода да премине през протока, водата трябва да е преминава през него със скорост – 52 метра/сек или 190 км/ч., което е очевидно невъзможно. Пък и за сравнение дебитът на целия Ниагарски водопад е само около 3 000 куб.м/сек, а на р.Амазонка – 200 000 куб.м/сек. Очевидно невъзможно, та потопът в нашето море е по-скоро някакъв маркетингов трик.
Най - сериозно обяснение на колебанията на нивото на морето намерих в дисертационния труд на Преслав Илиев Пеев: ПАЛЕОГЕОГРАФИЯ НА ПРИСТАНИЩНИТЕ АКВАТОРИИ В ДРЕВНАТА МОРСКА ИСТОРИЯ И КУЛТУРА ПО ЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ. Цитирам почти дословно:
Преди около 8000–9000 г. се възстановява водната връзка на Черно море със Средиземноморието. След това нивото на Черно море окончателно се изравнява със средиземноморското. Хронологически това е периодът на късния неолит (5250–4800 г. пр. Хр. - култура „Хаманджия“) и енеолита (4800–4100 г. пр. Хр. - култура „Варна“.). Това е времето, когато възникват първите ни известни крайбрежни селища по Западното Черноморие.
Установената брегова линия на Черно море по време на съществуването на праисторическите селища през късния енеолит е била на 9–10 m под съвременното ниво, а по време на ранната бронзова епоха – около 8 m под съвременното.
По данни от обекти, разположени по средиземноморските брегове, нивото на Средиземно море през VI–V хил. пр. Хр. е било поне с 9 m под съвременното. Енеолитните селища се отнасят към култура Варна (4600–4100 г. пр. Хр.) Пред Камен бряг е имало километри поле. В акваторията, източно от ез. Шабленска тузла, е открит потопен от регресията некропол, от който са известни два гроба. Гробовете се намират на дълбочини, съответно 6 и 2.5 m, което индикира ниво на Черно море минимум 7–8 m по-ниско от съвременното.
Бреговата линия по Западното Черноморие през късната бронзова епоха и Античността, когато корабоплаването е най-интензивно, се установява на около 5 m под съвременното равнище. През това време много заливи са били използвани като естествени пристанища, част от които не могат да се видят на съвременната карта. Много от пристанищните акватории са били предпазвани от рифове, намиращи се днес под вода (при нос Шабла), но тогава са били над водната повърхност и са представлявали естествени вълноломни стени.
Толкова за морето. Сега накратко и за цивилизацията в района. Тук първите доказателства за живот на човека са от пещерите и се датират към края на неолита. В някаква степен неочаквано на 40км на север и на80км на юг се появяват две култури изпреварили времето си. Културата „Хаманджия“ (на големия остров при Дуранкулак) и културата Варна. Артефактите във Варна, освен считаното за най-старо обработено злато в света, предполагат и някакви връзки със средиземноморието. При разкопки на Дуранкулак пък нашето Марго изкопава златно украшение. Тогава те работят заедно с ученици от наказателно училище. Маргото се смущава и бързо зарива бижуто, после извиква Явор Бояджиев, който е археологът на подобекта. Когато му го показва на Явор косата буквално настръхнала. И как не, държали са злато изработено преди варненското.
Интересно е защо след като двуетажната, частично каменна къща на Големия остров при Дуранкулак (малкатаа стрелка) е съвременник на началото на на Шумер и Акад, тук цивилизацията престава да се развива. В момент на голямо благоразположение забележителната археоложка Хенриета Тодорова ми отговори просто. На острова никога не са живели повече от 150 – 200 души. Когато броят е нараствал, група семейства просто се изнасяли. Подходящи места за живот, наблизо, е имало в изобилие. Не така са стояли нещата в Месопотамия, там се е налагала организация за продължаване на нормален живот, напоителни канали например. Това обяснение обаче ме навежда на мисълта дали някъде другаде в района няма селища на изселилите се….наследници на „Хаманджия и „Варна“
И двете цивилизации съществуват относително кратко – 150 – 200 години и изчезват. Заради нашествие, природни бедствия или… Пристанищната система през Среднобронзовата епоха (2100/2000–1650 г. пр. Хр.) не е представена по западното черноморско крайбрежие. Общото мнение в научната литература е, че през този период черноморското крайбрежие остава незаселено.
Корабоплаването в черноморието става активно в късната бронзова епоха (1400 - 1000 г. пр. Хр). То продължава до ранното средновековие. За това свидетелствуват огромният брой каменни котви, открити при подводни археологически експедиции по българския бряг. Интересно,че в района на Камен бряг, освен в морето, и на брега, са намерени и такива котви което кара археолога Порожанов да предполага,че тук е има работилница за изработването им.
Това е периодът в който започва по- активна търговия между траките и гръцките полиси. Малко по- късно започва и активната гръцка колонизация. Появяват се Созопол - най-старият черноморски град – 620г. пр.Хр, Варна (Одесос)570 пр.хр,, Каварна (Бизоне) ок.450 пр.Хр, Тиризис на н. Калиакра – около380пр.Хр.
В областта около селото живеят две тракийски племена, карите – около Шабла и Тиризите – около Калиакра. Те строят и първите крепости на тези места, още около пети век пр.Хр. През този век те са включени в могъщото одриско царство с цар Ситалк. За това пише Тукидит: „Одриското царство се простира от Абдера към Черно море (Еквисински понт) до устието на река Дунав (Истър)“. Към средата на четвърти век царството запада, воюва с персите и е завладяно от Филип втори и Александър. Властта му в района е рехава и се създава гетско държавно образувание, което включва като съюзници част от гръцките колонии в района.
Гетите билиа войнствен народ, според Херодот главният техен бог бил Зелмоксис „Същият този народ, когато святка и гърми, насочва стрелите си към небето изричайки заплахи срещу боговете и те не вярват, че има друг бог, освен техния собствен“
Те създават сериозни проблеми на един от наследниците на Александър Велики – Лизимах. Той получава Тракия и северозападната част на днешна Турция. Лизимах води неуспешни войни с гетите, изгубва се в добруджанската степ, пленен е от гетския владетел Дромихед, склюва династичен брак и някак овладява положението.
Той е една от най- интересните личности на древността. Като млад нещо разсърдил Александър и той го хвърлил в клетка с лъв. Лизимах взел,че го удушил, не Александър а лъва. Оттам започва кариерата му. Умел воин, политик, администратор. Загива,през 281 пр.Хр., с меч в ръка, при битката при Куропедион (как да не го запомниш това име). Тогава е вече на 81години.
Античният географ Страбон съобщава, че резиденцията на Лизимах била в крепостта Тиризис, чиито развалини и днес се намират на полуостров Калиакра. Пак според Страбон, владетелят на Тракия държал, в пещерите на носа, своята хазна и съкровища. Съкровищата на Лизимах са в подземие, в което се е влизало навремето откъм брега… Входът, който е от към морето е затрупан и релефът там е корено променен вследствие на срутвания, причинени от земетресения. Ама да не захващаме тази тема, щото тя е за цяла книга. Впрочем Цончо Родев написа такава „Съкровището на Лизимах“, библиографска рядкост е, но ако ви попадне не пропускайте да я прочетете.
През първи век римляните завладяват района и той остава в империята чак до края на седми век. Това си е период на относителен мир и разцвет. Още през трети век пр.Хр търговията по крайбрежието се разраснала. Доставките на жито и селскостопанска продукция за Гърция, а по-късно и за Константинопол са станаи големи и все по-важни.
Корабите са плавали каботажно – само покрай брега и са ставали все по често жертва на пирати. За да осигурят безопасността на плаването, както и сигурността на брега срещу варварски нашествия, византийците строят система от крепости. Целта е била всеки кораб да бъде виждан непрекъснато от някоя крепост. В нашия район това са: Калиакра, малката крепост при Тауклиман, крепостта на Яйлата (за нея, некрополите, светилището и пещерите ще стане дума по-късно), малкото укрепление при вишката, Кария. В крепостите е имало малък гарнизон, но достатъчен, с бързия си кораб да унищожи пиратите или да прекрати нападението им.
Впрочем това не унищожава напълно пиратството, то си остава национален спор в района и през средновековието. Твърди се,че при лошо време, на брега, до места с рифове, палели огньове за да заблудят корабите с цел те да се разбият и ограбят.Дори през двадесети век безмилостно са се ограбвали катастрофирали или пострадали кораби. Последният е ударен, с торпедо турски кораб натоварен с контрабандни цигари „Малборо“. Естествено моряците са получили награди. Какви времена са били…. Интересно е какво се случва с обитателите в района, до идването на българите. Ами твърде малко се знае. Е със сигурност, е кипял живот. В горите е имало дивеч, в морето риба, земята е била плодородна.
Най малкото доказателство за наличието на хора са двата големи некропола около селото. Хората вероятно са излезли (не бързо и не наведнъж) от пещерите и са се заселили на голямата Яйла. Климатът е подходящ, имало е поне два кладенеца. Крепостта им давала сигурност, пък е била и център на търговия и цивилизация.
Някъде през 80те години Стреза ми показа основи на нещо, което според него е било църква. вероятно и на друго място. За съжаление разкопки не са правени. Вероятно е имало селище и на друго място в района. Това,че е имало сериозен живот доказват и многото намирани монети. Основно византийски, на гръцките полиси и по-малко римски. Марио, на малката Яйла попадна на сребърна драхма на Филип втори. При това монетите се откриваха, на практика без специално търсене. Сутрин като излезеш от палатката да пикаеш, винаги гледаш струята, много често под нея се появяваше монета. Сигурно се усмихвате, но така беше. Сега вече не е, всичко е „минато“ с металотърсач.
Интересно,че последната монета, която намерих беше, след дъжд, на нашата улица. А улицата беше чакълирана само преди десетина години. Монетата беше бронзова на Константин Велики. Достатъчно добре запазена, за да може неспециалист като мен да прочете надписа и да се ориентира. Нямаше никаква нумизматична стойност. Интересно беше мястото – почти в центъра на селото, далеч от Яйлата. Дали не е имало население на местото на сегашното село…
След шести век, варварските нашествия, а после и установяването на дунавска българска държава крайбрежната търговия замира. Крепостта на Ялата е напусната. Българите са конен народ и флотските занимания не ги интересуват особено. Търговията намалява, но не и животът – и морето и горите и полята са си същите.
Чак през втората четвърт на четиринадесети век, когато боляринът Балик става полунезависим и установява столицата си в Балчик (той за това се казва и днес така) търговията отново се засилва. Интересно е, че през този период Калиакра придобива сегашното си име (хубав кръг или хубав нос), от късната античност тя се е наричала Акре (нос).
Балик е наследен от брат си Добротица (на когото е кръстена Добруджа), който управлява от 1347 – 1385г. Дълго и успешно управление. Той става деспот и то признат и от Търново и от Византия. Разширява деспотството си от делтата на Дунав, до нос Емине. Той за първи път създава български флот от 12 галери и успешно воюва и то по море с опитващите да се наложат в района генуезци. Столицата става Калиакра и даже там се секат монети. Наследява го синът му Иванко. Той, за разлика от Иван Шишман, чак до смъртта си през 1414г воюва, и то в началото успешно, срещу турците. Все пак около тази година деспотството е изцяло покорено.
Интересно е,че изглежда още от четвърти век на Яйлата има жилища на монаси и вероятно манастир. Вероятно монасите са напуснали след идването на българите, но килиите и храма са били преизползвани след покръъстването, чак до идването на турците, а, а може би и известно време след това. Вероятно през четиринадесети век това са исихасти. Самото име на тази православна „ерес“ означава спокойствие, уединение. Монасите се откъсват от живота, обикновено престават и да говорят, отдават се на вглъбяване, в себе си и търсене единение с Бог. С нещо ми напомнят на будистите… Условията на Яйлата са били идеално за тях.
В края на 19 век, Карел Шкорпил посещава района и прави първата карта на Клисе маара. Описва кръстовете и руните по стените, както и знака Дуло IYI .
Не можах да намеря информация за селото по време на турското владичество. Дали е имало турско население, не знам, може би името „Кая бей кьой“ го показва. Срещал съм два превода – „Каменното село на бея“ и „Селото на каменния господар“. Според приятел, турчин, първият превод бил по- добър.Не знам обаче за джамия в селото, така че…. То и църква не е имало.
Когато си купувахме мястото от бай Иван Гицов, той ни каза,че тук е била бейската къща. Неясно защо е изчезнала и тогава там имаше зеленчукова градина. Когато копахме водопровода попаднахме на каменни основи на къща. Сравнително голяма, но почти сигурно на един етаж – основите бяха сравнително плитко. На две места, точно под основите намерихме турски монети – две акчета, в много лошо състояние. Според нашия приятел Марио са били от началото на осемнадесети век. Поставянето на монети в основата на сградата е традиция поне от римско време. Когато полагахме основата на къщата ни, поставихме в двата ъгъла турските монети, а в другите – български монети в обръщение… Дали някой някога ще ги намери…Има да се чуди.
Впрочем, току до нас се намира най-старият дъб в района, който уж бил в двора на бея. Не знам дали е вярно, но и най старите хора го помнят, още от детството си, като огромно дърво.
Разправяше се,че при бягството си по време на войната беят заровил съкровище тук. Правихме внимателна проверка със съответните устройства. Открихме капачки, лъжици и връзка ключове (какъв скандал имаше като изчезнаха), ама злато не – засега.
Че селото е било турско доказват и многобройните топоними. Чала бурун (висок нос), Елачетата (яслите), Даляна (то си е влезло в нашия език). За Яйалата обаче имам друго становище. Когато през 1989г. бяхме в планината Тян-Шан, опънахме лагера си, на височина 2 700м., на място наречена Яйла – високопланинско пасище. Та думата сигурно не е турска, дали пък не си е българска…
Попаднах на няколко карти с отбелязване на селото. Първата от 1829г. Т.е. от периода на руско- турската война от същата година. Това е времето в което започва масово изселване на българи към руската империя.
Още от войната от 1783г., след завземането на Крим, Русия и Турция започват размяна на мюсюлманското население в района, с християнско, основно в и от България. Нещо което се отразява зле на османската империя. Пришълците, голяма час черкези, повечето откровени разбойници, стават основата на кърджалийското движение разбунило европейската част на империята. Според Вера Мутафчиева обаче, това е и една от причините за българското възраждане. Но това е друга тема.
Русия наистина обещавала двеста декара земя на семейство и освобождаване от данъци за десет години. Примамливо предложение, тъй като, освен чорбаджиите, много малко селяни имали по над 50 декара земя. Е имало и недостатъци, които не били много ясно обявявани. Земята била предимно необработвана до тогава, освен това хората ставали крепостни селяни, нещо което, макар и под робство, не било познато на българите.
Първите изселници били от Странджа и Тракия, още от тридесетте години на деветнадесети век. Освен заради предлаганата земя, хората тръгват и заради турските насилия свързани с войната. Последните вълни са от видинско и врачанско някъде през петдесетте години на деветнадесети век. В целия този период има изселвания и от старопланинските райони, а и от цяла България.
Мащабите на преселенията са значителни, според различни източници – 200 -250 хиляди души напускат България. А при население около 3 милиона това си е сериозен удар. По този повод Раковски пише памфлета си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“. Факт е,че има българи, които се връщат и ентусиазмът намалява.
Позволявам си това дълга отклонение, защото процесът по някакъв начин е свързан с Камен бряг. Споменатият бай Иван Гицов ни е разказвал, че неговият дядо (после прави сметки и каза,че било пра дядо) е от Котленско и,по турско тръгнали да бягат за Русия. Като стигнали тук, беят им предложил да останат, като им дал и земя. Останал съм с впечатление, че още доста семейства от селото имат такива спомени.
Така или иначе България е освободена и от тогава е картата, където пак е отбелязан Кая бей кьой.
Изглежда освобождението е свързано с напускане на голяма част от турското население защото на една етническа карта от 1913г, когато губим южна Добруджа и тук става румънско, се виждат интересни факти..
В Кая бей кьой вече живеят основно българи и съвсем малко гагаузи. В Шабла същото, в Гявурсуютчук (Българево) са главно гагаузи, в Калъчкьой (Тюленово)– само българи. Турци в района няма, румънци, все още също.
Междувременно, на 31(18 ст.ст.) март 1901г. районът между Балчик и Дуранкулак е разтърсен от мощно земетресение – магнитуд 7.2, с епицентър на 15 км.южно от нос Калиакра. Във вестник „Народна сила“ арх. Хр. Ковачевс пише: “В Камен бряг жилищните сгради били почти срутени – 86 сгради съборени и полусъборени, а училището – съсипано“.От това съобщение освен за разрушителността на земетресението може да се направи извода,че в селото е имало поне 100 сгради, т.е поне около 400 души, освен това вече е имало училище. Не е ясно дали това е вече изгорялата сграда. Крада и една снимка от земетресението.
За селото, по време на румънското управление не намерих материали. Спомням си, обаче, че милата баба Иванка (за нея ще стане дума и по-късно) ни е разказвала, че кметът бил румънец и не го обичали много. В училището им било забранено да говорят на български. Така било и в гимназията в Каварна, където тя също учила. В селото имало само две румънски семейства, нямали проблем с тях.
Е румънците сменили и името на селото на „Стънка“ – Канара.
Попаднах на снимка от 1938г показваща учениците пред селското училище. Това обаче май не е изгорялата вече сграда.
С Крайовската спогодба от 1940г. южна Добруджа се връща на България и през 1942г. селото е преименувано на Камен бряг.
Спогодбата предвижда размяна на румънското населението от района с българско от северна Добруджа. Държавата ни полага усилия за облекчаване на преместването. Осигурени са влакове, на които се товари и добитъка. Освен това на преселниците се осигурявала земя, от земите на румънците и държавни такива.
Тогава в Камен бряг се появява преселнишката махала – в югоизточния край на селото.
Въодушевени от освобождението селяните решават да построят църква, до това време за такава се използва „Клисе маара“ (църква пещера) на Яйлата. За издръжка на бъдещата църква те даряват много декари земя, която прехвърлят на енорията. Идването на комунистите на власт проваля строежа, а земята е вкарана вТКЗС. По-нататък ще стане дума какво се случва с нея в условията,вече, на демокрацията.
Следват годините на ТСЗС. Не оставам с впечатление, че кооперирането е било прието с възторг, но от първите години хората имат не лоши спомени. Стопанството е работело, доколкото е възможно, в интерес на кооператорите. Има краварник, овчарник, май и пилчарник. Има даже риболовна бригада, която дори си има малка хижа около малката Яйла. За драмата около опита за „възстановяването“ й ще стане дума по-нататък.
Нещата тръгнали назад когато започнало окрупняването на ТКЗСтата и особено със създаването на аграрно промишления комплекс.
В Селото си имало училище и както се вижда от снимката правена през 50те години децата никак не са били малко. Според мен е правена пред изгорялото училище.
И в края на тази, кратка справка за Камен бряг, не мога да не спомена кладенците. Кладенците, благодарение на които селото е съществувало през вековете. Иначе постоянен водоизточник в близост до селото няма. До сега не съм намерил информация за това кога са правени кладенците. Вероятно откакто селото се е появило тук. Сложността на въпроса е,че кладенците са с дълбочина между 40 и50м. Първите два – три метра са грижливо иззидани с камък, надолу е копана във варовиковата скала. По най просташки изчисления, това значи поне 300 дена работа на поне трима души. Има и още един проблем, при липса на проветряване, обикновено след петия метър започва да се натрупва газ, който е опасен и може да доведе до смърт. Как се решавали въпроса, за над 40м. дълбочина…
Когато Юли (Юлиан Атанасов- на снимката), Бог да го прости, тръгна да се спуска в кладенеца до нас, бяхме взели всички предпазни мерки, пък и имахме значителен опит като пещерняци.
Юли се спускаше по въже, аз го осигурявах с друго, през макара над кладенеца, с готовност да го изтегля при нужда.
На каската си Юли имаше карбидка и по пламъка можеше да следи за това дали има достатъчно кислород. При най- малко намаляване на пламъка трябваше да викне и да „побегне“ нагоре.
Кладенецът се оказа дълбок 41м. най интересното е,че на дъното имало постоянен приток на вода. Тя идвала от едната страна и изчезвала от другата. За до може да се потапя кофа е било издълбано още около половин метър надолу. Проблем с въздуха нямало, течащата вода създава възходящо течение. Е добре, как, не знам кога са уцелили това място… на 41м. дълбочина…. С багета… или със загубено познание…. В селото знам за поне четири такива кладенеца…..
Има даже и водна кула, която, за мой срам не съм се поинтересувал откога е…
И стигнахме до моето първо идване в селото. Това става през август 1978г. току що бе приключила експедиция на Студентския пещерен клуб „Академик“ в Пирин. Имах чудесни спомени от предното лято, което прекарахме на Балчик. Предстоеше ми казарма и реших, като за последно да ида на море пак там. Стоях около седмица и разбрах,че на Яйлата има хора от клуба. А за това място Александър Стрезов ми беше разказвал много. С рейс и прекачване в Каварна стигнах до селото.
Първото нещо което ми направи впечатление бяха гъските. На огромни групи те се разхождаха по всички улици. Тогава, според преброяването от 1975г селото е брояло 146 жители. Селото си беше живо, стопанските сгради пълни с живот. Разбира се имаше кръчма и магазин.
Нямах време да се моткам из селото, щях да стоя само два дни, та се впуснах към Яйлата. Разкопките не бяха започнали. Добре личеше, светилището, малко от некропола, почти нищо от крепостта. Ясно е било,че те съществуват по данни на милата Ралица(Бог да я прости) Владо Руменов, след копане, открива едно от ъгълчетата на крепостната стена.
На самата Яйла имаше голямо стадо от овце и кози. По онова време даже май не ги прибираха и си стояха цяло лято там. Вода им вадеха от кладенеца на южния плаж и я пълнеха в стари каменни корита. Яйлата наистина беше голяяяма поляна, а не като сега - храсталаци. Разликата може да се забележи на двете снимки, правени през поне 30години.
Появих се в селото в късния следобед. Ориентираха ме към Яйлата. Някой от нашите ми беше казал, че групата е на южния край. Да не съм слязъл по първата пътека към полуострова, а по втората – южната. Можах да видя за първи път Яйлата отгоре. Моите хора се бяха настанили в пещера, която наричаха Пиратската, някъде около Клисе Маара. Тя имаше чудесен изглед към морето но беше малко далеч от плажа. След ден си тръгнах. Реших да изляза от северната пътека, която минава покрай крепостта. Не бързах изобщо, защото буквално бях зашеметен от гледките. За първи път бях по най-северното Черноморие. Тукашните скални брегове, малките заливчета, пещерите на самия бряг… беше завладяващо. После влязох в казармата, ирония на съдбата – ходил съм четири пъти на стрелби на Шабла, е до Яйлата не можах да прескоча.
И накрая на тази част – една снимка на Владо Руменов и Надя Огнянова от 1977г. Не напразно на Владо са му викали „Дебелия“.
