На седми април 2023г., точно в пет часа се товарим на чакащото ни такси, което ще ни отведе на терминал 2. В 7.30 излитаме с Макдонал Дъглас 82 в посока Акаба. Самолетът е модел от 1980г. и е произведен сигурно преди 1990. Старичък, но уж надежден.
След 2ч. и тридест минути полет, през който сме видели Средиземно, Мъртво и Червено море, кацаме на летище „Крал Хюсейн” в Акаба. Без проблеми на влизане и вече сме в Кралство Йордания. То граничи със Сирия на север, Ирак на североизток, Саудитска Арабия на изток и юг и Израел и Палестина на запад. Йордания споделя бреговете на Мъртво море с Израел и Палестина; брегови линии на залива Акаба - с Израел, Саудитска Арабия и Египет.
Още през периода на неолита (8500-4500 г. пр. н. е.) започва да се развива земеделието. През периода на халколита (4500-3200 г. пр.н.е.) във Фейнан започва да се топи мед. Фрески от този период са открити в село Телелат Ал-Гасул.
През бронзовата епоха (3200-1200 г. пр. н. е.) селищата се развиват бързо, заедно с архитектурата, инструментите, изкуството и търговията. През късната бронзова епоха територията на Йордания попада под влиянието на Египет.
Около 1300 г. пр.н.е територията на изток от река Йордан, съответстваща на съвременна Йордания, страните на Моав и Аман (Амон) са завладени от еврейските племена на Реувен, Гад и половината от племето на Менаше, където те построяват укрепени градове и развиват скотовъдство на тучни пасища. До 1 век от н.е. тези места са били населени с евреи, а Трансйордания е била част от еврейската държава.
През желязната епоха (1200-332 г. пр. н. е.) територията на Йордания е разделена между евреи, амонити, моавци и едомити. Към този период принадлежи основната част от събитията от Стария завет. В Северна Йордания е имало високо развито земеделие. Този период включва голям брой селища в Аман, Дайбан, Мадаба, планината Небо, Бусер и Карак.
В древния период Йордания е мястото на сблъсъци между набатейската цивилизация със столица Петра (около 400 г. пр. н. е. - 106 г. сл. н. е.), първо с гръцката цивилизация,след завоеванията на Александър Велики, 332-63 г. пр. н. е.), а след това с Древен Рим (63 г. пр. н. е. - 323 г. сл. н. е.). През 106 г. по- голямата част от територията на съвременна Йордания се превръща в нова провинция на Римската империя, която се нарича Каменна Арабия. По това време градовете Филаделфия (Аман), Джараш, Гадара, Пела, достигат своя връх.
През византийския период (324-634 г.) търговията и земеделието продължават да се развиват. Строят се християнски църкви, много от които са украсени с мозайки.
Към 635 г. по-голямата част от Близкия изток е под контрола на Арабския халифат. Ислямът се разпространява бързо.
По време на нашествието на кръстоносците (1099-1268 г.) на територията на Йордания са построени множество крепости. Създава се херцогство Трансйордания, един от най-важните васали на Йерусалимското кралство.
От 1263 г. територията на съвременна Йордания попада под контрола на Мамелюшкия султанат. Мамелюците възстановяват и укрепват крепостите. През 1400 г. мамелюците спират нашествието, водено от Тамерлан. С течение на времето обаче империята на мамелюците отслабва и през 1516 г. контролът върху територията на съвременна Йордания преминава към Османската империя.
Османският период е от 1517 до 1918 г. Султан Селим I завладява така наречената Велика Сирия (съвременен Ливан, Йордания, Израел, Сирия). От 1851 г. няколко губернатори управляват територията на Йордания, които създават полицейски сили, за да осигурят сигурност, и бюрокрация, която да контролира прилагането на законите и събирането на данъци. Това са години на големи промени: пътната мрежа се разви, забележително събитие е разширението на железопътната линия Хиджаз, която е построена по протежение на мюсюлманския поклоннически път от Дамаск до Медина. Строежът започва през 1900г. Работата е извършена основно от силите на специални железопътни батальони на турската армия, но са включени и значителен брой цивилни работници. През 1908 г. пътят е завършен до Медина.
През Първата световна война турците са използвали пътя за превоз на войски и военни припаси. Пътят е подложен на саботаж от арабски отряди под командването на известния британски разузнавач Лорънс. В момента работят отделни участъци от пътя: от Дамаск до Аман и от фосфатни находища близо до Маан до залива Акаба. Пътнически превози обаче няма.
След падането на Османската империя територията на Йордания попада под контрола на арабското правителство в Дамаск, което обявява Фейсал, син на Шериф Хюсеин, за крал на Сирия. Управлението на крал Фейсал приключи, след като Обществото на народите дава на Франция мандат за управление на Сирия през 1921 г.
Въз основа на решенията на конференцията в Сан Ремо, Обществото на народите през 1922 г. предава на Великобритания мандат за Палестина, включително съвременната територия на Йордания. Бялата книга, издадена от Чърчил през 1922 г., обявява създаването, под британски мандат, на емирство Трансйордания в източна Палестина, оглавявано от емир Абдула ибн Хюсеин.
На 25 май 1946 г. Княжество Трансйордания получава независимост и става известно като Хашемитско кралство Трансйордания.
По време на арабско-израелската война от 1947-1949 г. Трансйордания окупира и през април 1950 г. анексира Юдея и Самария (, Западния бряг на река Йордан), включително Източен Йерусалим , след което е преименувана на Кралство Йордания.
През 1954 г. Йордания приема закон, който дава право на гражданство на всеки (с изключение на евреите), който е имал гражданство на Британска Палестина преди 15 май 1948 г. и който е пребивавал постоянно в Йордания от декември 1949 г. до февруари 1954 г.[16].
През 80-те години на миналия век Йордания официално се отказа от претенциите за територии на запад от Йордания „в полза на бъдещата арабска държава Палестина“.
Населението на Йордания е 11,2 милиона, 95% от населението са араби. Йорданците съставляват 55% от населението, палестинците 35%[17]. Други националности: черкези , чеченци, арменци, туркомани, кюрди и др. Има и много йорданци от европейски произход и араби от Ирак и Сирия.
От 2003 г., след войната в Ирак, много бежанци от Ирак се заселват в Йордания. Според оценки има между 150 000 и 300 000 от тях в Йордания.
Броят на ливанските заселници след конфликта между Израел и Ливан през 2006 г. не е оценен. Според Министерството на труда броят на чуждестранните работници е около 300 000, повечето от тях са араби от Египет (227 000), останалите са основно от Бангладеш, Китай, Филипините, Шри Ланка и Индия. След войната в Ирак много християни от Ирак (асирийци и халдейци) се заселват в Йордания.
По-голямата част от населението е мюсюлманско, по-голямата част са сунитски шафити.
Християните съставляват 6% от постоянното население на Йордания и държат 20% от местата в парламента. Основно йорданските християни принадлежат към Православната църква (Йерусалимската патриаршия) – повече от 2/3 от всички християни, останалите – към Римокатолическата, Арменската апостолическа църква, маронитите и различни протестантски общества. Християните в Йордания включват хора от различни националности (например католическата литургия се провежда на арабски, английски, френски, италиански, испански, тагалогски, синхалски и иракски диалекти на арабския), но мнозинството са араби християни. В православните храмове службата е на гръцки език. Някои йорданци принадлежат към религиозни малцинства - исмаилити и привърженици на бахайската вяра.
Официалният език е арабски, а английският също е широко разпространен в бизнеса, правителството и сред образованите хора. Арабският и английският са задължителни в училищата.
Формата на управление на Йордания е дуалистична (палупарламентарна) монархия. Това е записано в приетата на 8 януари 1952 г. Конституция. Изпълнителната власт е на краля, а законодателната – споделена с парламента. Накратко, властта е съсредоточена в ръцете на краля. Той подписва всички закони, правото му на вето може да бъде отменено с две трети от гласовете на двете камари на Народното събрание. Той назначава всички съдии и губелнатори със своите укази, одобрява промени в конституцията, обявява война и непосредствено командва въоръжените сили.
А те, за разлика от нашите, са сериозни. Числеността име е около 100 000 души, с около10 пъти повече танкове и самолети от нас. Има специален сравнително малък корпус от кралски гвардейци, които са черкези.
Прадедите на тези хора се появяват тук след поредната руско турска война от края на 18 век. Отличават се, още тогава, с храбростта и верността си. Участват активно във въстанието срещу турците и стават лична охрана на краля. По традиция така е и до днес.
Министерският съвет, ръководен от министър-председателя, се назначава от краля, който може да отстранява отделни министри по искане на министър- председателя.
Парлъментът, избиран пряко на четири години, има по-скоро декоративни функции. По предложение на министерския съвет приема закони, на които кралят може да наложи вето. За разкош има и сенат, който се назначава от краля и който контролира законодателството.
Добре функционираща тоталитарна държава, подходяща за манталитета на арабски и славянски народи. Националното знаме на Йордания е прието на 2 септември 1920 година. Базирано е на знамето по време на арабското въстание против Османската империя по време на Първата световна война.
Състои се от три хоризонтални ивици в черно, бяло и зелено, с червен триъгълник с бяла седем лъчна звезда от лявата страна. Цветовете представляват халифатите Абасид, Умаяд и Фатимид. Червеният цвят представлява Хашемидската династия и арабското въстание. Звездата, която се намира в червения триъгълник има седем лъчи и означава първите седем сура от Корана и единството на арабския народ.
Гербът е пищен и съдържа надпис: „Абдула II ибн ал-Хусейн бин Аун, крал на Хашемитското кралство Йордания, търси подкрепа и насока от Бога“.
Абдула II e настоящия крял поел властта през 1999г. Роден е на 30 януари 1962 г. в Аман, Йордания. Син е на крал Хусейн I и Муна ал Хусейн.
Абдула получава сериозно образование – служи в британската армия, следва международна политика в Оксфордския университет, посещава Джорджтаунския университет. След края на образованието си, се завръща в Йордания и се отдава на офицерска кариера. През 1993 г. поема поста на заместник - командващ на националните елитни части, а 5 години по-късно става генерал-майор.
През 1993 г. се жени за палестинката Рания ал-Ясин. Кралското семейство има 4 деца.
На 25 януари 1995 г. с декрет крал Хусейн I посочва за наследник на престола сина си Абдула II. Декретът изненадва мнозина, тъй като за най- вероятен престолонаследник се е сочел Хасан ибн Талал – чичото на Абдула II. След смъртта на крал Хусейн крал на Йордания става Абдула II.
Единствено Абдула и мароканският крал Мохамед VI са считани за преки потомци на пророка Мохамед, което допринася за високия престиж на йорданското кралско семейство в арабския свят. Сред широки кръгове на Запад Абдула II минава за общителен и диалогичен политик, поради неговата прозападна и проамериканска външна политика.
Климатът в Йордания е сух и топъл през основния сезон поради факта, че по-голямата част от страната- над 80%, е заета от пустини. Средните годишни валежи са от 25-50 до 200 mm. В северозападната част на страната, поради планинския релеф и близостта до Средиземно море, средните годишни валежи са от 300 до 800 mm. По-голямата част от валежите падат през студения сезон (от ноември до март).
Йордания има много ограничени природни ресурси (особено има недостиг на вода и енергийни източници - нефт и въглища).
В страната има само три целогодишно течащи реки. Пресякохме една от тях – ами с размера на Владайската река, е през зимата ставала буйна и пълноводна. Водите на могъщата река Йордан са разпределени между Израел (47%), Сирия (33%) и сомо около 20 влизат в Йордания.
Между 70-те и 80-те години на миналия век, по време на петролния бум, Йордания получава обширна помощ от арабските държави и нейният брутен национален продукт нараства с около 10% годишно. След 80-те години международната помощ започна да намалява и растежът на БВП се забавя до 2% годишно. Йордания внася петрол, оборудване, потребителски стоки, храни, а полученият търговски дефицит се покрива от външни кредити и заеми.
Възстановяването на йорданската икономика започна през 1992 г., главно благодарение на паричните постъпления от работници, завръщащи се от страните от Персийския залив. Но този източник на доходи е нестабилен и растежът на икономическите показатели не позволява да се правят оптимистични прогнози.
Селското стопанство е традиционен отрасъл, но не задоволява хранителните нужди на страната. Основните култури са зърнени култури, сусам, грозде и боб. Специална част от селското стопанство е отглеждането на маслини.
По-малко от 10% от земята на Йордания е обработваема и страната зависи от вноса на храни. Основните земеделски култури са пшеница, бобови растения, тютюн, царевица, домати, пъпеши, маслини, грозде, цитрусови плодове, банани. Йордания има значителни находища на фосфати, поташ, варовик, мрамор, доломит, каолин и сол. Преди това в Йордания са открити барити (бариеви соли), гипс, уран, мед, шисти и фелдшпат. Индустрията е съсредоточена в района на Аман. Тежката промишленост е представена от рафиниране на нефт, добив на фосфати и производство на цимент. Произвежда дрехи, храни и други потребителски стоки.
Туризмът е един от най-важните сектори на икономиката на кралството, като представлява 10% от БВП. Йордания е регистрирала 1,1 милиона чуждестранни туристически посещения през 2017 г., според официалните данни. Почти една четвърт от тях са тези, които идват тук за лечение. Според статистиката Йордания е на пето място в света по развитие на медицинския туризъм. Медицинският сектор носи на страната 1 милиард долара годишно, което е 3,5% от брутния вътрешен продукт на Йордания. Около 250 000 пациенти от чужбина идват в Йордания всяка година, а правителството планира да увеличи този брой до 300 000 през 2018 г.
Брутният вътрешен продукт на Йордания е около 90 млрд. долара, доста по - малък от нашия – 153 млрд, на човек от население там се падат по 5 600 долара, при нас – около 8 000. Минималната заплата там е около 700лв, а средната – около 1200. Горе долу като в България. Голям проблем е безработицата – над 15% и, според тях, корупцията. Да ама те са на 56 място, а ние –на 86. Тук най- некорумпираната държава – нова зеландия държи първото място. Валутата е йордански динар – един динар е долар и половина или около 2.6лв.
След този пространен увод да се върнем къл летищенто „Крал Хюсейн” в Акаба. То е избрано не случайно. Ако кацнехме в Аман щеше да ни се наложи да плащаме входна виза 40 динара. Тук се влиза безплатно, Акаба е с някакъв особен икономически статут – нещо като свободна зона.
Клубното присъствие е сериозно, пътуваме заедно с Ванката и Розита и Маринка и Оги. Посрещнати сме от екскурзовода Пейчо Пейчев и колежката му Есма. Той е набор, пенсиониран учител и освен български знае малко руски. Дамата е завършила руска филология в „Патрис Лумумба” в Москва, тя е лицензирания екскурзовод.
Товариме се на рейс №2 и поемаме към първата точка от пътуването ни – Мъртво море. Времето е приятно –около 25 градуса, а рейса е хубав, чист и удобен.
Шофьорът се справяше изключително добре. Като се почне с товаренето на багажа, изключително добро каране, приближаваше ни максимално до обектите. Осегурявяше ни студена вода на цени малко по-ниски от тези които бяха в магазините – три бутилки по 0.6л. за един динар – 2.65лв.
Предстояха ни около 200 км. до брега на Мъртво море. Щяхме да пътуваме около 3часа с една кафе-пиш пауза.
Спирането е нещо като мини-търговски център. Тоалетната е безплатна и много чиста.
Решавам да изпия едно кафе и следва първата изненада, даже две, то все неприятни.
Първо кафето уж е от машина, ама е нес и второ срува 2.5 динара – около 6лв. А Нана ми разправяше колко било евтино в тази страна.
Продължаваме по много хубав път, не е магистрала, но няма дупки и пътуването е много приятно. Районът е полу-пустинен, почти няма обработваема земя.
На картата могат да се видят местата по които ще минем. Тръгваме от Акаба – долу вляво и трябва да стигнем до отбелязаното с черен правоъгълник място на брега на Мъртво море. После ще продължим към Аман, също в черен правоъгълник. Това е планът за днеска.
Утре ще продължим с обиколка на север, а вдругиден, вече по магистралата ще отидем в „пустинята” Вади Рум, където ще спим. Оттам в Петра, която е между Вади Рум и Акаба и после в Акаба.
Спираме на паркинг от който има хубава гледка към Мъртво море.
Изглежда красиво, водата е синя, а отсреща е брегът на Израел.
Не се бавиме и се товарим на нашия рейс за да отдем и се топнем в него.
Мъртво море е разположено е на 430 m под морското равнище, което го прави най-дълбоката депресия в света, и спада с около 1 m за година. Дълго е около 76 km и широко 18 km, като най- дълбоката точка е на 400 m. Морето е разделено на 2 части – северна, която е и по-дълбока, и южна – по-плитка (едва 6 m) и по-бързо пресъхваща, в която се намират и големи стълбове сол, приличащи на айсберги.До 70те години на миналия век те са били едно цяло.
Ние отиваме в хотела Grand East, чийто плаж ще използваме. Хотелът е сроен преди двадесетина години и тогава е бил току на брега. Сега обаче е вече доста далеч. Има мъчително слизане – около половин километър до достигане на това което се нарича плаж. Малко заградено и опесъчено пространство.
Слизането, за моите колена е особено неприятно, но какво да се прави.
На снимката Тамарка е горе долу на средата на пътя.
Така или иначе слизаме до долу. За щастие пред нас се освобождава един от малкото чадъри на плажа.
Бързо се топваме във водата. Опитът за плуване е неуспушен. Солената вода избутва краката и дупето ти нагоре и ти потапя главата. Маринка даже пое вода и после дълго си ми очите. Освен това водата е странна, не че е мръсна, ама има някакъв филм, като от мазнина отгоре. А бе не ни кефи особено и не се задържаме много в нея.
За щастие се оказва,че има хотелско микробусче, което ни връща до хотела. Не,че е жега, ама все пак ни спести бая усилия.
Има просторна съблекалня, с тоалетни и душове, така че успяваме качуствено да се изкъпем от морската сол. Остава ни малко време и за хотела.
Установявам,че сме в рамадана, което е неприятно, защото алкохол не се продава. Все пак на бара има бира – местна „Петра” на цена 5 динара – около 13лв. Нещо цената ме стряска и този път пропускам.
Тръгваме към Аман – той е на около 60 км. Навлизаме в северната част на страната, където климатът е средиземноморски и все пак има малко чернозем. Появяват се селца и ниви, както и маслинени горички.
Около 17ч. навлизаме в Аман. През цялата история Аман е част от няколко цивилизации.
През тринадесети век пр. Хр., Аман се е наричал Рабат Амон и е бил столица на амонитите. След това е нападнат от асирийците, последвани от персите и след това от гърците. Птолемей II Филаделф, владетел на Египет, го преименува на Филаделфия. Това означава човек, обичащ брат си. Градът е бил част от Набатейското царство до 106 г. сл. Хр., когато Филаделфия преминава под властта на Римската империя.
През 324 г. сл. Хр., Християнството става религията на империята, а Филаделфия седалището на епископия в началото на византийската ера. Една от църквите от този период все още съществува в цитаделата.
Филаделфия е преименувана на Аман при Гасанидските царе, васали на Византия. След мюсюлманското завладяване на Леванта, той процъфтява при Омаядите (столица: Дамаск) и Абасидите (столица: Багдад).
Аман е разрушен от няколко земетресения и природни бедствия и остава малко село и купчина руини в пашалъка на Дамаск (1517-1864), след това вилает на Сирия (1865-1918), чийто местен административен център е Ас-Салт (Салтус). През 1887 г. пристигат черкезите, предимно мюсюлмани, които напускат Кавказ поради анексирането му от руснаците по време след Руско-черкезката война 1763-1864 г., и намират убежище в Османската империя. Някои от тях се заселват в Йордания.
Аман е превзет от британците през септември 1918 г. по време на битката при Аман; той заменя Salt като административна столица. През 1921 г. Абдалах I го избира за столица на своята новосъздадена държава, Емирство Трансйордания, което по-късно става Хашемитско кралство Йордания. Аман остава малък град до 1948 г., когато населението се увеличава драстично поради притока на палестински бежанци от днешния Израел. Аман се развива бързо от 1952 г. при управлението на двама хашемитски крале, Хюсеин и Абдула II.
Населението на града продължава да се увеличава с неравномерна скорост поради различните имиграции на население, бягащо от войни или окупирани територии (палестинци, сирийци, иракчани, кувейтци). Днес това е огромен мегаполис с над 4 милиона жители.
Навлизаме в новите части на града. Прави впечатление, че за разлика от Кайро например, тук определено има градоустройство. Жилишните сгради са с височина до шест етажа и всички са облицовани с варовик. И двете наща са нормативно уредени. Първото – заради земетръса, а второто – от естетически съображения и от изобилието на варовик в Йордания.
Метро няма, градски транспорт почти също и трафикът е кошмарен. Светофари и пешеходни пътеки почти няма. За да се пресече еднин булевард се налага да се ходи половин километър до място за пресичане.
Иначе градът е чист и спретнат. Настаняват ни в хотел „Al Fanar Palace”.
Стаята ни е голяма. По - точно тава са две помещения, първото е нещо като хол, с хладилник и телевизор, от него се влиза в голяма спалня. Всяка сутрин стаите се подчистваха и подреждаха, кърпите се сменяха.
На съседната снимка е изгледът от прозореца на стаята ни, явно бяхме в скъпарски квартал.
Хранеха много добре, имаше изобилие от ястия и най- вече от десерти.
На 8 април, в 8 часа сме в рейса. Днес ще започнем с Аман и ще се разходим из северната част на Йордания.
Влизаме в старата част на града и тръгваме към цитаделата. В програмата е предвидено да я посетим и даже да разгледаме музея й. Бохемия обаче не държи много на програмите си, особено ако може да икономиса нещо. По същата причина не посещаваме нито пазара, нито най-голямата джамия в града. Е, можахме да снимаме града от високо..
После слизаме до античния театър, добре западен, но нищо ново, все пак си заслужава да се види. На снимката аз гледам към Тамарка.
С това разходката в Аман приключва и тръгваме на север към древния римски град Jerash.
Пътят, въпреки,че е второкласен е много хубав и половин часовото пътуване e приятно.
Джераш е основан в края на 4 век пр.н.е. от Александър Велики в полза на ветерани от неговата армия, под ръководството на Пердикас. Това се доказва от монета, сечена по време на управлението на Каракала на името на „Александър Македонски, основател на Джераш“.
Градът е бил част от Декаполиса – федерация от дсет големи града, между които Петра, Палмира и Дамаск. Превзет е от набатееца Арета III през 73 г. пр.н.е., когато става часто то владенията на Петра. Накрая го завладява Помпей, през 63 г. пр.н.е. той го превръща в богат римски град. В продължение на повече от два века градът расте и благоденства.
Основа за процъфтяването му е сравнително добрия за земеделие и скотовъдство район, наличието на вода, добивът на руда и търговията. Не просто са събирали данък от търговците, но са и осигурявали безопасно преминаване през територията си.
Джераш става седалище на епископия през 4 век. След това е разграбен от персите през 614 г., после от арабите през 635 г. Следват няколко земетресения, най-разрушителното от които вероятно е това от 747-748 г.
Първите разкопки са извършени през 20-те и 30-те години на миналия век, но са по-скоро спорадични. Над 60% от града изобщо не е проучен.
Съвременният Джераш е претърпял много бързо разрастване и сега достига 135 000 жители, според преброяването от 2004 г. Това бързо нарастване на населението се дължи на вътрешната имиграция и пристигането на много палестински бежанци.
На входа на древния град има базар, с тоалетна. Решили сме да купим гандура на Тамарка. За мъже има, за жени не. Гледаме и за някоя фанелка с нещо от Йордания. Харесвам само една,черна с орел отпред. Цената от 45 долара набързо ме отказва. Това все пак не е Версаче. Използваме момента да изпием по кафе – пак гадно и скъпо.
После полека тръгваме към арката на Адриан. Строена е през 129г. във връзка с посещението на императора в града. Построена е на около 500м. извън градските стени, до стадиона. Разчитали са някога градът да достигне до там – не се е случило. Прави ме впечатлени, че йорданците са се постарали да направят руините достъпни за хора с двигателни проблеми. Стълбите, почти навсякъде, са дублирани с полегати рампи.
Вече сме пред самата арка. Построена е само за година. Какъв строителен и финансов капацитет са имали за да строят такова нещо сама заради едно посещение. Детайлите са забележителн и.
Тръгваме към южната порта на крепостта по оригиналната антична настилка.
На снимката Оги, Маринка и Тамарка си говорят с нашата екскурзоводка Есма.
На снимката съм на един от осемте входа на стадиона. На него са се провеждали състезания с колесници и е имал капацитет около 15 000 души, което предполага,че населението на града е било поне 40 000 души.
Понякога има възстановки на състезанията…
Поради голямата площ на стадиона седалките са само на осем реда.
Излизаме от стадиона и продължаваме към южната порта на крепостта. Тя е строена около първи век, на мястото на старата врата на крепостната стена от втори век пр. Хр.
В ляво от нас са величествените останки от храма на Зевс. Той е строен в гръцкия период на града, прочутите с религиозната си толерантност римляни не променят името му. Полека се изкачваме към него.
До него, използвайки естествения наклон на върха на хълма е южния амфитеатър. Той има около 5000 места. Това значи,че градът по това време е имал поне 20 000 жители. Явно не е стигал, защото по-късно е построен и втори.
Трима араби, в националните си носии изнасят представление с гайда.
Много са добри и успяват лека полека да привлекат дамите от нашата група на танц. Много бързо хващат и едно българско хоро
Става хубаво представление. Даже Маринка се вкючи.
Театърът е строен през първи век, но е почти напълно запазен, включително със забележителна акустика. Наслушали сме се, нагледали сме се и напускаме това забележително съорожение.
От хълма имаме чудесен изглед към форума на града. Той е от гръцко време, римляните го разширяват. Това си личи по камъните на настилката – римляните използват по- големи.
Вече сме на високо и почти по хоризонтал се отправяме към храма на Артемида – богинята закрилница на града. Поглед назад ни дава хубава представа за храма на Зевс и амфитеатъра.
Минаваме покрай основите на три долепени една до друга църкви от четвърти век.
Църквите са три за да могат да поемат многобройните богомолци. В Козма и Дамян има красиви мозайки.
Стигаме и до храма на Афродита. Той не е бил довършен, защото се оказва,че е щял да бъде по-висок от храма на Зевс. Тамарка е на фона на южната фасада.
От изток изглежда по-величествен.
Капителите на колоните са изпипани до съвършенство.
Има и закачка за туристите. Между една от колоните и фундамента й има завряна лъжица. С натискане на лъжицата се постига леко поклащане на колоната. Нашият екскурзовод го обясни едва ли не със свръх естествени сили. А обяснението е просто. Във фундамента на колоната се прави полу сферична вдлъбнатина, в първия елемент от колоната – изпъкнала полусфера. Цели те са две:лесно вертикализиране на колоната и възможност за малки движения при земетресение. Фугата се е запълвала с олово или просто пясък. Е тази фуга е изчезнала през годините и сего лъжицата клати колоната, е много молко,но все пак забележимо.
Правим си снимка пред харама, с изглед към града и полека започваме да слизаме към кардото – улицата свързваща северната и южната порта.
По пътя минаваме и през северния театър. Той е само с 800 места и си е едно малко бижу.
Слизаме полека към кардото. В този град кардото е изцяло с колонада. Имали са и пари и възможности. Настилката, по продължение на по-голямата част, е запазена.Поглеждаме към северната порта и тръгваме да се връщаме към южната.
По пътя пресичаме декумануса, улицата свързваща източната и западната порта.
И двете още не са разкопани. Стигаме до нимфеона - Храмът на водата.
От шестте му чучура, с форма на лъвски глави непрекъснато е течела вода. За съжаление сега я няма.
И тук е обърнато огромно внимание на детайла, камъкът е като дърворезба.
Минаваме, но не знам защо не се отбихме до пазара. Както в повечето римски пазари и този е с колонада между която са каменните плотове на сергиите. В средата има фонтан и каналазация, защото там са се колели животните.
Само поглеждаме към баните, те все още не са напълно разкопани и не са достъпни за туристите.
Завършваме обиколката на форума. Той е овален с оси 90 и 80м. Принципно тук някъде трябва да е и обществената тоалетна. Още не била разкопана, същото и за публичния дом.
Тук някъде, една малко момченце поиска да ни изпее песен. Съгласихме се, то ни я изпа и,естествено, почти всички искаха да му оставят по някоя паричка. То категорично отказа. Било рамадан и трябвало да доставя радост на хората. Ти да видиш.
Цялата обиколка ни отне около три часа, с почивките. Не бързахме, изчаквахме се, не беше уморително.
Натоварваме се на рейса и тръгваме към градчето Ажлун, там трябва да видим средновековен арабски замък. Правя няколко снимки по пътя.
Градчетата не са така спретнати като Аман, имат си арабски вид.
Замъкът Аджлун е построен през 1184-1185 г. от емира на Аджлун Исадин Усама. Той е братовчед и съратник на египетския и сирийския султан Саладин, основателят на династията Аюбиди. Името Аджлун идва от името на християнски монах, живял на тази планина през византийския период.
Замъкът се издига върху руините на манастир от 6-7 век, чиито следи са открити по време на археологически разкопки. От този период, вградена в замъка, е запазена малка църква с интересна мозайка с риби.
Постепенно около замъка възниква селище, което в крайна сметка му дава друго име - Кала-ар-Рабад, което буквално може да се преведе като “замък- предградие”. Според историка и биографа на мюсюлманския командир Бахауддин ибн Шадад, крепостта е построена предимно, за да помогне за контрола на бедуинските племена. Тя заема стратегически важна позиция и контролира движението по пътя, свързващ Сирия и Египет.
Крепостта също осигурява контрол над трите основни коридора, които водят до нея. Осигурява и защита и на мините за желязна руда, намиращи се в района. Недалеч от Аджлун, на няколко километра южно от Галилейското море, е построен замъкът Белвоар от християнското кралство Йерусалим.
Първоначално малък, замък има четири ъглови кули, свързани помежду си със стени и двойни порти. Подобно правоъгълно оформление е характерно за арабската фортификационна архитектура от онова време.
Замъкът е ограден с ров с ширина 16 метра и дълбочина 12-15 метра. Как са го пълнели с вода не можаха да ни обяснят. Тридесет години след построяването му, през 1214–1215 г., замъкът е разширен и укрепен по време на управлението на Исадин Айбак, управител на мамелюците. По време на Османската империя в замъка е имало контингент от петдесет войници.
Когато швейцарският пътешественик Йохан Лудвиг Буркхард посетил замъка през 1812 г., в него имало около четиридесет души.
Замъкът е „социализиран”, има си пропускателен пункт на входа, където се купуват билети. После по хубаво стълбище се стига до входа.
От горната площадка на замъка има чудесна гледка към района. Не много типична за Йордания – зеленина, горички….
Напускаме крепостта и минаваме покрай пазара на градчето. Типично арабско изобилие.
Прави впечетление и сравнително зеления ландшафт.
Отправяме се към някакъв ресторант за обяд. Нашият отбор още не е гладен и решаваме да спестим по 10 динара за манджа. Възползваме се от хубавата тераса на ресторанта и пием по питие. Конкретно аз – бира – за 13лв, малка бутилка. Ама си го изискваше.
Прибираме се рано в хотела, нали ни съкратиха програмата. Препоръчват ни да ходим до някакъв МОЛ. Посмъртно не може да се случи. Намираме една бакалия наблизо и се снабдяваме с необходимия ни тоник,0.33л. за 1.5лв.
Вечеряме с Ванката и Розита, пак много вкуснотии, после се отдаваме на употреба на джин.
Сутринта на десети април, точно в осем сме в рейса. Днес ще пътуваме към пустинята Вади Рум. Първата ни спирка по пътя ще е планината Небо. Това всъщност е голям,заоблен хълм с височина около 700м.
В книгата Второзаконие, която е част от Библията, Мойсей, на когото е забранено да влиза в Обетованата земя, за пръв и последен път я вижда оттук и умира на 120 годишна възраст.
Гледката наистина е хубава, може да се различи долината на река Йордан и Мъртво море, при ясно време се виждал и Ерусалим. Малко се съмнявам, все пак разстоянието е към 50км, а земята е кръгла. Все едно.
Мястото е превърнато в чудесен парк, с посетителски център и тоалетна
На наблюдателната площадка има интересна статуя свързана с това, как Моисей прогонил змиите надападащи евреите. Той увил нещо което приличало на змия около жезъла си и ударил с него земята.
През четвърти век е построена малка църква за което се смята, че в нея е гробът на Мойсей. През 530 г. е добавен параклис за кръщение. Църквата е модифицирано и преструктурирано в план на базилика в края на шести век до началото на седми век. Това място става център на поклонничество още от четвърти век. Поклонническите пътувания до Светите земи по това време тръгват от Йерусалим, преминават през оазиса на Йерихон, Аюн Муса (водопадите на Моисей), планината Небо и завършват с плуване в горещите извори на Маин. През 1863 г. археологът Félicien de Saulcy идентифицира планината Nebo с Jebel Neba (или Jebel Nebbeh, буквално „планината на Мойсей“). През следващите години, по време на археологически експедиции, французите започват търсене на гроба на Моисей – без резултат, включително заради трудности създавани от местното население, чиито са земите на хълма.
През 1933 г. Францисканският орден купува земята от бедуините. Разкопките се провеждат под ръководството на археолози от францисканския орден. Разкриват се основите на древната църква и фантастичните мозайки в нея.
С подкрепа на йорданските власти, францисканците изграждат красива сграда която осигурявя запазването на мозайките.
Те наистина са невероятни, очевидно още тогава се създават традиции в това изкуство, които са запазени и до днес.
Интересно,че мозайсите не са само по пода, но и по стените.
На 9 март 2000 г. папа Йоан Павел II посещава планината Небо по време на поклонението си в Светите земи и засажда маслиново дърво, като послание за мир.
След Небо отиваме в едно ателие за изработка на мозайки. То е под патронажа на кралицата и целта му е да създаде работа на младежи инвалиди. Ръководи го българката Зоя от Смолян.
В момента тя ни показва яйце обвито в музайка. В магазина до цехчето се продаваха такива по 200 долара.
Заготовките, правена на машина са ленти от различен камък с ширина от 5 до 20мм. И дължина около 20 см. Работната основа е от груб плат, върху който се рисува мозайката. После почва рязането и лепенето на парченцата. Лепи се с с разтворим туткал. След изготвяне на мозайката тя се залепва към истинската основа с бял цимент.
Тази технология никак не ми обясняваше как точно е направена мозайката върху яйцето, ама се въздържах да питам.
След цехчето влязохме в огромен магазин, пълен с мозайки и всякакви други сувенирни изделия.
Една от мозайките които ни очарова, копие на древна такава се казваше „Дървото на живота”. Листата на дървото хранят тревопасните, те наторяват земята, хишниците ги ядат и те, пък наторяват земята. Дървото се захранва от корените и кръгът се затваря.
По програма трябва да видим и прочутата мозайка в църквата Св.Георги, но понеже имало служба, било Великден, нямало да може. Първо църквата е православна и днес не е Великден. Второ това не е форсмажор, защото датите на тези празници са известни отпреди много години. Както усещате не съм доволен от агенцията „Бохемия” с която пътуваме. Преди години бяхме с тях в Гърция. Ексурзоводът им знаеше английски по-малко от мен и беше с толкова ниска култура,че превеждаше от анлийски Дева Мария като Върджин Мери, а Йоан Кръстител – като Джон Баптиста. Ще имам още възможности да изразявам недоволството си от тази агенция – в това пътуване. Иначе – не смятам повече да ползвам услугите й.
Поемаме към „пустинята” Вади Рум. Движим се по нещо което прилича на магистрала.
Прилича, но не съвсем. Няма мантинела между двете посоки, няма ограда от двете страни, а аварийната лента беше с широчина около два метра.
На всичкото отгоре минава през населени места има светофари и даже пешеходни пътеки. За сметка на това беше вотлично състояние. Е имаше и участък в ремонт, но това се случва. Тук таме съм правил снимки.
Пътуваме около три часа, естествено с почивка. Първо отиваме до администрацията на резервата, да си платим таксата.
Ще уточня, защо слагам пустиня в кавички. Вади Рум, на литературен арабски звучи като Уади Рум. Уад значи суходолие. Това е място на което тече река, това може да бъде веднъж годишно – зимата или пролетта, или веднъж на двадесет години. Обикновенно, в Сахара, тези суходолия са широки, понакога над километър, с идеално сбит пясък по който може да се кара със 100км/ч. Когато дойдат дъждовете, водата може да дастигне два метра и за това в такива суходолия са указани места където трябва да отбиеш и да се качиш на високо. Чувал съм за българи, които едва не са били удавени в Сахара.
Вади Рум е мъничка пустиня. Дължина около 70км, широчина около 15. Напряко я пресичаш пешачката за ден, надлъж, да кажем за два, е трябва да си носиш малко вода. Пък си спомням, че веднъж изходих 100км. за 22 часа. Страшните сцени на загиващи от жажда хора във Филма „Лорънс Арабски” са си сценични ефекти. Освен това тя си е бая населена. Вече не от скитащи бедуини, а от съвремени селца изхранващи се с животновъдство и туризъм.
Има много кросиви места, които,поради лесната достъпност са станали декори за много филми. И толкоз. Безкрайността, спокойствието, тишината, свободата, които се усещат в Сахара тук ги няма. Току ще прелети някоя найлонова торбичка или колона от джипове и ще ти напълни устата с пясък. Добрата реклама и относителната евтиност на мероприятието са превърнали Вади Рум в туристически хит.
Ние се настаняваме в „лагера” Space villige luxury camp”. Той уж е в „пустинята”, но е на около три километра от голямо села. До него, на по най- много километър има още поне пет подобниместа, изглеждащи също така екзотично.
Малко общо с лагер. Е вярно ще прекараме нощта в палатки, но те са на бетонова основа, с два пласта платнище, климатик и санитарен възел. И интериорът им е интересно оформен.
Никакви забележки към настаняването, много чисто, резервни одеала и наметки ако стане студено през нощта край огъня.
Тръгваме на разходка в „пустинята”.
Идват Тойоти с открит багажник и седалки, товарим се и тръгваме.
Аз предпочитам да седна в купето, до шофьора. Не ща да ми се пълни устата с прахоляк. В кабината има портрет на Садам. Той е много обичан в Йордания, по негово време страната получава петрол почти безплатно. Отбелязвам,че той е бил добър мъж, с което спечелвам симпатията на шофьора.
Това е маршрутът по който ще се движим. Няма и десет километра, малко на онанизъм започва да ми прилича историята. Малко, но от сърце. Да живее „Бохемия”.
Навлизаме в нещо като каньон, в един от „джобовете” му е бил щабът на Лорънс арабски, главен организатор на арабското въстание срещу турците. Тамарка е на изхода на каньончето.
Зад нея, на големия камък са издълбани образите на Лорънс и водача на бедуини Aouda Abou Tayi. Които задно превземат Акаба и осигуряват успеха на англичаните.
Тук правим малка почивка за снимки.
Тук сме с Маринка и Оги, а най - вероятно ни снима Розита. Къде е Ванката не е ясно.
Продължава ме и навлизаме в широкото суходолие, по което е минавал пътят на керваните.
Скоро достигаме скала с много рисунки, но без надписи. Счита се,че това е някаква информация, която керванджите са си оставяли. Пред скалите е навалица като на „Св.Неделя”.
Освен,че е шумно, смърди много от камилите.
Следва отбиване в още едно странично каньонче. Там вятъръте набил в скалите пясък и е направил висока дюна. За мнозина е интересно да я изкачат, за децата ди си играяти спускат по нея.
Там има и голяма палатка в която се предлага чай. Не лошо, но напълно излишно прекарваме половин час там, вместо да се разходим из пустинята.
После тръгваме към лагера. Разходката трая точно два часа. Колкото беше предвидено. Абсолютно недостатъчно. Щяхме да гледаме незабравим залез… и не ни се случи.
В лагера вече готвеха вечерята. Месото и картофите се поставят на специална три етажна стойка, тя се поставя във върел. Той пък се закопава в земята и се засипва с дървени въглища. Запалват се и всичко се засипва с пясък. На снимката е моментът в който започва отриването на варела.
От пясъка излиза вечерята. Беше страшно вкусна, агнешко и пилешко месо, плюс великолепно изпечени картофи. За десерт – арабски сладкиши. За съжаление, заради рамадана, няма алкохол.
В лагера има голяма кръгла площадка с огнище в средата. Наоколо са подредени столове. Пали се огънят и се пуска музика. Младеж с гандура танцува и привлича туристи да правят същото.
Аз съм се облекъл като арабин и се кефя. В един момент се стига и до „Бяла роза” и повечето дами се включват.
В един момент загасят осветлението за да се насладим на невероятната гледка на звездното небе в пустинята. Да ама тук не е пустиня и светлините, и на селото, и на близкия лагер не го позволават. Все пак Розита и Тамарка виждат падаща звезда. После дълго си лафиме пред палатката с още двама от групата, с участието на уиски без лед…
На сутринта някои, включително Маринка, трябва да станат в 5.30 за да отидат на половин часова разходка с камили. Връщат се доволни, но вмирисани и трябва да се изкъпят.
Закусваме и в 8.30 тръгваме към Петра, тя е на около час и половина път.
И тук ще разкажа малко за набатйската държава, столицата на която е била Петра.
При най-голямото си разширение през първи век пр. Хр. тя включва Синайският полуостров, на север владее и Дамаск, на юг – далеч по брега на Червено море, на зпад – някъде из пустинята –червената линия на картата. Набатейското царство или Набатея, е политическа държава на набатеите на територията на днешна Йордания, Сирия, Саудитска Арабия, Египет и Палестина през класическата древност.
То контролира много от търговските пътища в региона, натрупвайки голямо богатство. То разчита на търговските пътища на които осигуряват безопасност и на мините за метали, които разработват.
Набатея остава независима от 4 век пр.н.е. до анексирането й през 106г. от Римската империя. Сериозен исторически период, по-дълъг и от първото и от второто наше царство.
Набатея се формира върху голяма част от територията на Идумея, при съперничествата между двама от наследниците на Аександър– египетските Птолемеи и сирийските Селевкиди. Стратегическото ѝ местоположение на пътя между Двуречието и долината на Нил, както и това, че е отправен пункт за керванната търговия с Арабия (подправки и парфюми) бързо довеждат до просперитет на Набатея. В 312 г. пр.н.е. един от сирийските диадохи – Антигон I Монофталм – неуспешно атакува Петра с цел да я завладее, но не успява. През 2 век пр.н.е. Набатея остава в сферата на влияние на Древен Египет, като при отслабването на властта на Селевкидите над съседните ѝ територии успява да разшири владенията си.
Първият документиран владетел от наследствената монархия в Набатейското царство е Арета I през 169 г. пр.Хр. В следващия период от историята тя си съперничи с Хасмонеите в Юдея, като при царуването на Арета III през 84 г. пр.н.е. успява да подчини под властта си Дамаск с част от Сирия. По време на римската експанзия в Леванта през 1 век пр.н.е. до 1 век Набатея успешно съхранява независимостта си, влизайки дори в съюзни отношения с Древен Рим. По време на обсадата на Ерусалим през 70 г. от Тит набатейците участват като римски съюзници.
При наследника му, Адриан, Лимес Арабикус отстъпва по-голямата част от набатейската територия и се простира на североизток от Айла (днешна Акаба) до началото на залива Акаба. Един век по-късно, при управлението на Север Александър, местното монетосечене приключва.
Град Палмира, който за известно време бил столица на отцепилата се Палмирска империя, става известен и отвлече арабската търговия от Петра.
Още нещо интересно, арабската азбука произлиза от набатейската, използвана за писането на набатейския диалект на арамейския език. На арамейски е написана основната част от стария завет и той е бил нещо като анлийският днес за района на близкия Изток. Най-старият запазен текст, използващ арабската азбука, е надпис от Джабал Рам в Йордания от края на 4 век, а най-старият, съдържащ точна дата (512 година) – триезичен надпис от Зебед в Сирия. Епиграфските паметници от този период, използващи арабската азбука, са изключително редки, като са известни едва 5, за които е сигурно, че са от предислямския период. Набатейската азбука е съдържала само 15 знака, като е нямало гласни. Много бързо тя се усъвършенства, като се слагат точки над и под буквите и става арабска. Но и в арабския остава правилото да не се изписват всички гласни.
Развитието на арабската писменост, в общи линии, приключва с Коранът на халифа Осман(Отман). Разликата идва от различното произнасяне на буквата „та ث”, В Европа, пък и у нас, тя се чете и като С – например Османско и като Т- Отоманско. Та това „издание” става източник на арабската писменост. Към този източник се отнасят арабите и до днес. За разлика от писмеността, езикът е еволюирал до положение западните араби да не могат да се разберат с изтичните, все говорейки на арабски. Толкова са различни наречията. Те обаче всички пишат на арабски и когато се наложи се разбират пишейки. Усещате ли колко е трудно, трябва да знаеш думата, разговорно, дая знаеш как е литературно, и да можеш да я напишеш правилно. Защото една буква се пише различно в зависимост от това дали е в началото, в средата, в края на думата или отделно. Това е малкият проблем. Далеч по голяма трудносте,че не се изписват всички гласни. Най-готино е,че речниците са подредени по първата буква на корена на думата.
За мен единственото обяснение е,че тази писменост е била предназначена за елита, едва ли не като езотерична. Е това днес създава определено проблеми. Арабските младежи стават средно грамотни след 16тата си гоина. Пък аз май до тогава бях изчел поне1000 книги. За сметка на това ми прави впечатление,че арабите лесно учат чужди езици. А аз, две години, по 4 часа седмично го учех (при това ми беше четвърти език), живеех и в арабска среда и накрая успях да чета надписите по пътните табели и не всички заглаавия във вестниците.
И така към 10ч. сме на паркинаг в Петра. Оттам минаваме през посетителския център, където Есма ни купува билетите. След около 300м. сме на входа на комплекса.
Попадаме на рекятя Уед Муса, която води началото си от извора Айн Муса- изворът на Моисей. Както повечето реки в Йордания и тя е суха през по-голямата част от годината. Петра се намира в дъното на фуниеобразна долина с водосбор от около100кв.км. Въпреки,че годишните валежи са около 15см/кв.м (у нас 55) при този водосбор това прави 15 милиона куб.м вода на година, което е достатъчно за водоснабдяване на град с над 100 000 души население. Т.е вода е имало в изобилие, въпросът е бил как да я запазят. За това набатейците развиват сложна системя от канали за водохващане на дъждовните води и, също толкова сложна, система за запазването им. Няма огромни водохранилища, а многобройни малки такива – за отделните квартали и дори къщи. През I в. Страбон ще каже, че жителите на Петра „имат вода в изобилие, независимо дали за домашни нужди или за поливане на градините си“.
Реката е издълбала и прочутият каньон Сик, който е най- добрият път за достигане до града. И тъй като той ежегодно бил наводняван набатейците изграждат тунел, при това в крива, с дължина около 800м, за да отклонят водата от каньона и да го напрявят използваем целогодишно. Това си е сериозно строително и особено геодезическа постижение – да прокопаеш „крив” тунел по необходимото трасе никак не е лесно. В долната част на тунеля има малък бент, който го превръща в огромен резервоар за вода през сухия сезон. Отворът на тунела се вижда от входа на каньона.
И въпреки този тунел през 1963 г., 24 френски туристи се удавят, изненадани от пристигането на чудовищна вълна. Опасността от наводнение обаче не е напълно изключена и днес. През ноември 2018 г. дванадесет души са убити при лошо време в околностите на Петра и 4000 туристи трябва да бъдат евакуирани.
При нас времето е приятно – около 25 градуса, в един момент даже припръска мноого лек дъждец.
От входа до началото на каньона има около 600м. по брега на реката. Още тук има изсечени в скалата гробници, някои с очевидно египетско влияние – над тях има обелиски.
Ние сме все още свежи и се движим с групата.
Тук Ванката гледа към обелиските.
По пътя към каньона можеш да си наемеш кон, срещу 10 долара, в двете посоки. Малко скъпо за 1200м. Ходене. Пак оттук можеш да си наемеш голф колича, която ще те закара и върне през каньана до Хазнето, общо около 4км., в двете посоки за 35 долара на човек. Ние сме „мерси” и ще си ходим пеша.
Достигаме входа на каньона, на снимката той е в дъното, където е сянката. На него има двама стражи, представящи облеклото и въоръжението на набатейските войници.
Каньонът е дълъг около 1200м., в най широката си част досактига дванадесет метра, в най тясната – около два, масова ширина – три метра. Скалите от двете страни са с височина до 70 метра. Фантастична история.
Тук се рязделяме с групата. Пробягването през музеи и исторически местности ми е омразна дисциплина и не смятам точно тук да я играя. Още повече, че екскурзовода работи по системата „последните дойдоха, беседата свърши, тръгваме”.
Спокойно се движим и се радваме на гледката.
Тук Тамарка е пред канал събиращ дъждовните води от стените.
На места скалите горе се доближават сама на два – три метра.
Някога е имало и арки,които впоследствие са паднали. Ама животът е силен и има даже дървета.
Усещането е вълшебно и след катосме ходили около час, някъде в средата на каньона сядаме да си починем пред интерасно скално образувание.
Постепено стигаме в края на каньона и пред нас, като в приказка се появява Хазнето.
Хазне (от арабски „съкровището на фараона“) или Хасне е един от най-известните паметници на древния град Петра в Йордания. Тази сграда е набатейска гробница, чиято внушителна фасада е изсечена в пясъчник.
Каньонът завършва с нещо като площад с размери 100 на 30м – свавнително малък и задръстен от хора икамили, ароматът не е много приятен.
Има и десетки сергии, както и много неугледно кафене, в което еспресо няма.
Сградата на Хазнето, чийто стил е повлиян от архитектурното изкуство на Александрия, а е издигната около 1 век пр.Хр и е била гробница на крал Арета IV (умрял през 40 г.).
Нарича се „съкровището на фараона“, защото дълго време бедуините, които живеели в района, вярват, че погребалната урна, разположена на върха на фасадата, съдържа важно съкровище. Следи от куршуми все още се виждат върху масивната 3,5- метрова урна, показваща опити да бъде пробита, за да се вземе съкровището. Тъй като урната не е куха, а както и цялата фасада са издълбани изцяло от железен розов пясъчник, тези опити са останали безплодни.
Скулптурата, увенчаваща фронтона, представлява слънчев диск, заобиколен от два рога и житни класове. Била повлияна от египетското изкуство. Фигурите на фасадата са силно увредени от времето, тъй като пясъчника е силно ерозирал.
Входът е ограден от конни статуи на митичните близнаци Кастор и Полидевк. Според легендите, Зевс се влюбил в майка им Леда, Зевс я посещавал нощем – в покоите ѝ, преобразен на лебед. Според античните автори братята са родени от едно яйце на Леда.
Двамата братя израснали неразделни в дружба и честно приятелство. Те били най-близки приятели, независимо че Кастор се усъвършенствал в укротяването на коне, а Полидевк се увличал по юмручния бой.
Според преданията от римската митология, заради пословичната любов между двамата братя, Зевс ги възнесъл на небето като съзвездието Близнаци, което показва пътя на моряците, на които те помагали.
Накрая те се заели да водят мъртвите герои по пътя към подземното царство.
Митовете за тях могат да се отнесат към индоевропейската митология, тъй като структурата на мита е налице и в други митологии с индоевропейски произход, вераятно за това те са тук.
На горната фасада, на страничните стени има амазонки, размахващи брадви над главите си (символ на борбата срещу смъртта), докато вдлъбнатите междуколонни стени са украсени с крилати победи.
Фигурата, издълбана на пиедестал в центъра на втория етаж е изображение, на египетската богиня Изида, свързана с гръцкото набатейското божество Ал-‘Уза.
Наличието на вестибюла зад фасадата, е много често срещан елемент в александрийските гробници. Този вестибюл се отваря към три помещения. Вестибюлът е с 11 м дълбочина, 28 м ширина и 10 м височина е основно и може би първоначално е имало мазилка. До там не ни пуснаха да влезем. Цялата сграда е издълбана, отгоре надолу, в скалата. Гигантски ювелирен труд.
На предната снимка е Хазнето до Каср ел Бинт. Вижда се течението на реката.
Дължината на маршрута, от хазнето, в едната посока е почти два километра. За това са камилите пред хазнето. Срещу15 долара те закарват до или те вземат от края на маршрута.
Отново влизаме в нещо като каньон, този път доста по-широк. Това е улицата на фасадите. Многобройно гробници и жилища с вкопани в стените на каньона. Стилът е гръцки, ама не съвсем, усеща се специфичния близкоизточен стил.
Сградите са впечатляващи и с размери и детайли. Освен големи гробници в ниската част на каньона, в по високите части по скалите са издълбани многобройни жилища.
До средата на седемдесетте години на миналия век Петра е била обитавана от няколкостотин души, живеещи тук със своя добитък. Били са изселени в специално построет за тях квартал на съвременния град.След това е паднало голямо чистене.
До жилищата се стига по доста вълнуващи стълби.
Вероятно около 1200 г. пр.Хр, мястото постепенно се заема от група от семитски произход, известна в библейските писания под името едомити. Едомитите произвеждат качествен текстил и керамика и владеят обработката на метали.
Според Библията те са потомци на Исав, били са враждебни към евреите и са се противопоставили на преминаването на Моисей по време на Изхода. Петра, е идентифициран като градът, споменат в Библията под името Села. Краят на едомитската власт се губи в мъглата на историята. След възхода и падението на Асирия, Нововавилонската империя и завоеванията на Александър Велики, едомитите се появяват отново, вече западно от р. Йордан, в района на Хеброн.
Пристигането на набатеите, вероятно датира от шести век пр. Хр. По това време набатеите са известни на историците като номадско племе, носещо аромати от Арабския полуостров до пристанището на Газа. Според гръцкия историк Диодор Сицилийски: през 312 г. пр.Хр, един от наследниците на Александър – Антигон напада града, в момент когато мъжете са заминали на поклонение. Градът е лесно превзет, убити са и пленени останалите в него жители завоевателите отнасят голяма част от запасите от смирна, тамян, много злато и сребро. Разбрали за това, набатейските поклонници успяват да настигнат изтощените агресори, да ги избият и така да върнат семействата и имуществото си.
Диодор Сицилийски описва набатейците като население от едва 10 000 души. Те, според него, са много богати, номади и живеят като бедуини от търговията с подправки и билки, в която се отличават. Диодор Сицилийски и Страбон са единствените известни автори от този период, оставили писмени свидетелства за Петра.
Много вносни предмети свидетелстват за високо ниво на качество на живот за времето на Диодор Сицилийски: родосски амфори, гръцка керамика с черен лак. Също така е вероятно населението на Петра бързо е нараснало до 20 000 жители. Петра се е простирала на повече от 10 km2 и несъмнено вече представлява важен религиозен център.
Към края на 4 век пр.Хр. и до началото на 2 век пр.Хр., набатейците изглеждат напълно независими, въпреки регионалното господство на Птолемеите.
През 85 пр. Хр., Ободас I побеждава селевкидския Антиох XII, който е убит в битка. След смъртта си Ободас е обожествен от набатейците, които организират неговия култ и построяват гробницата Деир в негова чест.
Това е най- впечатляващата гробница в Петра, фасадата е с ширина 45 и височина 42м. След приемане на християнстото е станал църква, а после и манастир. За съжаление до там не стигнахме, по – точно стигна сама пъргавелката Розита. След последната достигната от нас точко трябваше да се върви още половин час и да се изкачат 800 стъпала. При състоянието на колената ми и счупения преди време крак на Тамарка това беше невъзможно.
Крал Арета III, син на Ободас I, разширява царството на набатеите до Дамаск. Градът се развива благодарение на търговията по пътя на тамяна.
Градът достига своя връх през 50-те години пр.Хр.. По това време той би приютил 20 000, а според някои до 40 000 души.
По време на управлението на набатейския цар Арета IV, от началото на нашето летоброене са построени повечето от гробниците и храмовете.
През 1 век пр. Хр., успоредно с икономическия възход на набатеите, започва изграждането на монументални структури: Деир и гробниците. Тогава те възприемат елинистически архитектурни детайли (фриз, архитрав, пиластър и др.), като ги обогатяват с много детайли, като създават нов стил, наричан и днес „набатейски“. Страбон ще каже, че в Петра властите „публично осъждат на глоба онези, които намаляват богатството си, и отдават почести на онези, които го увеличават“; жителите парадират с богатството си, като строят внушителни гробници, не по-малко от 620, заедно с многобройни ямни гробници.
За разлика от гробниците и обществените сгради, личните пространства, където набатейците спят, ядат и работят, са по-скоро арабски по стил. Често лишени от прозорци, те гледат към малки тихи вътрешни дворове, както е все още в Близкия изток. Набатеите се покланят на арабските богове и богини от предислямските времена, както и на някои от техните обожествявани крале.
През 64 г. пр.н.е.,римляните създават римска провинция в Сирия. Те създават конфедерация от десет града-държави: Декаполис. Това възпрепятства бъдещата експанзия на набатейците.
През 106 г., вероятно след смъртта на последния набатейски цар Рабел II, Петра е анексирана и става метрополия на римската провинция Арабия.
Отварянето на морски пътища през римско време отклонява търговските потоци от града и нанася фатален удар на Петра и набатейците.
През 131 г. император Адриан посетил мястото и му дал името си: Петра Адриана. По време на „Pax Romana” разпространението на строежите разкрива, че въпреки отклоняването на търговските пътища градът е преживял период на просперитет.
През 330 г. при първия християнски император Константин I, Петра е част от Източната Римска империя и започва разпространяването на християнството, за това свидетелстват църквите в града. Деирът дори е използван като църква през този период, по стените му са изрисувани кръстове. Огромната „Гробница на урната“,показана вляво, от набатейската епоха, се превръща в нещо като катедрала през 456 г.
Силно земетресение ударя Петра на 19 май 363 г., повреждайки паметници, включително театъра и акведуктите. Според Кирил, епископ на Йерусалим, „почти половината“ от града е бил разрушен, когато земетресението удари „в третия час и особено в деветия час на нощта“. Градът, вече отслабен от началото на римското господство от намаляването на търговските си дейности, не е възстановен и бавно се изпразва от своите жители.
Ислямското завоевание от 629 - 632 г. минава през региона и изглежда не засяга Петра, а и след земетресението градът е станал село.
По време на Първия кръстоносен поход градът е окупиран от Бодуен I, градът остава в ръцете на франките до 1187 г., когато го завлдява Саладин.
Твърди се, че германски поклонник на име Тетмар е минал близо до Петра през 1217 г и градът вече е бил съвсем западнал. Значи градът е функционирол пълноценно почти петнадесет века.
Ние пък с Тамарка излизаме от улицата на фасадите и тук каньонът се превръща в долина. От двете страни на пътя има разположени многобройни джунджурии… за сега сомо разглеждаме.
В ляво от нас се открива гледката към комплекса на „кралските гробници”. В средата, леко вдясно се вижда споменатата по горе гробница на урната.
До гробниците така и не стигаме. Има сериозно изкачване,крайно неподходящо за колената ни, пък и не сме стигнали средата на пътя, а вече е12ч. Ванката се качи до една и ни каза,че вътре има изсечени големи помещения, без нищо особено интересно вътре. Впрочем някои били използвани като обори за камили и понамирисвали здраво. Все пак жалко, че не можахме да го видим.
Точно пред нас е театърът, изсчен изцяло в скалата. Той е строен през първи век и е с капацитет 4 000 зрители, което предполага население от около 20 000 души през този период.
Театърът и пространството пред него са били своеобразен център на града, където даже се изпълнявали смъртните присъд.
Тук има малко по прилично кафене, пак без еспресо, но с безалкохолни и сокове. Бира обаче няма. Хубавото е,че има и тоалетни. Помислили са хората.
Продължаваме напред и излизаме на улицата на колоните.
Тя се вижда добре на снимката – минава през голяма порта. Вляво от нея е големият храм, точно пред нея Каср ал Бинт, а в зеленината на дъното има приличен ресторант с тоалетни. Оттам се продължава към осемстотинте стъпала водещи до гробницата и по-късно църквата Деир, за която писах по-горе.
Някъде по средата на улицата с колоните е Големият храм. Той е от римската епоха. Така нареченият Голям храм е най-голямата сграда в центъра на Петра. Той се простира на три нива и обхваща повече от 7000 квадратни метра. Смята се, че възникването му е настъпило в края на 1 век пр.н.е.. През 1 век от н.е. сградата е разширена и ремонтирана. Първоначално се е смятало, че има религиозна цел, вероятно не е бил храм, а нещо като царска приемна. Цветни стенописи и реставрирани мазилки все още се виждат тук-там.
Малкият театър, в горната част, е особено интересен, подобен на театър, той е добавен по времето на Рим и вероятно е принадлежала на камара на съвета. От западната страна, след включване в римска империя прикрепен е и комплекс за баня.
В края на улицата на колоните е храмът Каср ал Бинт.Със своите 23 метра височина храмът Каср ал Бинт е един от основните храмове на града. Преводът на арабско име е “дворецът на дъщерята на фараона”. Това име произлиза от местна фолклорна легенда, според която добродетелната дъщеря на нечестив фараон решила да избере свой съпруг, като поставила на двамата кандидати задачата да осигурят водоснабдяване на нейния дворец. Двамата изпълнили задачата едновременно, а принцесата избрала по-скромния от тях.
Това чие е божеството на което е посветен храма все още е източник на научен дебат. Храмът е обърнат на север към жертвен олтар, който е посветен на Душара, главното набатейско божество, владетел на света. Той е повелител на мълниите и като гръмовержец е отъждествяван със Зевс в елинистичната епоха. Известни са и някои негови отъждествявания с Арес. Други предполагат, че бил постветен на Ал-Уза, приравнена на гръцката богиня Афродита.
Хронологията на Каср ал-Бинт се обсъжда от десетилетия. Изглежда, че сегашната сграда е построена върху останките на по-ранен, слабо разбран паметник. Предложени са дати за изграждането му, вариращи от първи век пр. н. е. до края на първи век от н. е.
По-късно е окупиран и разграбен за строителни материали през средновековния период.
Каср ал-Бинт е една от малкото древни построени структури, които остават неразрушени след мощното земетресение от четвърти век. Симетричният план на Qasr el-Bint и използването на дървени сантрачи в каменната зидария създават условия за по-добро поемане на земетръсните усилия.
Тук трябва да отбележа,че нищо в Петра не е възстановявано. Не е поставен нито един нов камък. Всичко е така както е било когато градът е бил напуснат.
Тук завършва нашата обиколка. Времето е било благосклонно към нас, има слънце, но има и ветрец, а и е само 25 градуса. Все пак намираме сенчесто място до една стена за да изпушим по цигара.
Петра е разкрита на западния свят през 1812 г. от Жан Луис Буркхард, швейцарски пътешественик, маскиран като арабин. Той чул, че близо до село Вади Муса, в средата на естествена крепост, има необикновени останки. В този регион, който тогава е принадлежал на Османската империя, хората са били предпазливи към хора, любопитни за антиките, смятани за „дела на неверниците“; а и тогава политическата и религиозната обстановка е била напрегната. Буркхард се представя като поклонник, който желае да принесе в жертва на пророк Аарон, чиято гробница, се предполага, че е на върха край руините. Придружен от водача си, той прекосява древния град на 22 август 1812 г., без да може да спре за момент, за да си води бележки или да рисува. Ентусиазиран, той разпространява новината сред западняците, заселени на Изток и в Египет, а чрез тях, до цяла Европа.
Започваме да се връщаме, вече е два и половина, а имаме около пет километра до рейса, в който трябва да сме в четири и петнадесет.
По пътя купуваме една малка каменна костенурка за Надето, хубаво е като знаеш какво събира някой. На идване съм си харесал едни бронзови статуйки от сергиите. Спирам на една и питам за цената – 60 долара. В моя стил на пазаруване казвам 10, продавачът веднага сваля на 30, аз си оставам на десет, не ще. Тръгвам си, не ме гони, явно десет е малко. Продължаваме напред и на едно по-следваща сергия спираме. Тамарка се отдалечава защото я било много срам когато се пазаря. Започвам пак с въпроса, колко спрува. Отговор – 60, този път казвам 15. Пазарим се с едно малко 12-13 годишно, много симпатично момче. То веднага сваля на 30, после на 25, аз си държа на 15. Тръгвам си, момчето тича до един възрастен мъж,явно собственика, говори си нещо с него и ме настига. Предлага 20, аз си държа на моето. Момчето се съгласява. Сдобивам се с нещо което ми е харесало, въпреки,че може да е китайско. Не знам обаче какво представлява бронзовата фигурка. Нашата екскурзоводка счита,че е египетска,което още веднъж показва слабите й познания по история. Все едно, с размерите на мойта войници е и ще бъде малък спомен от Петра.
Налага се да се забързаме малко, защото времето се разваля, май иска да вали. Вятърът се засилва, носи много пясък, а току пред изхода се извива пясъчна вихрушка, при която не виждаме на повече от пет метра. За щастие трая под минута.
И още малко за Петра преди да сме продължили. През 2019 г. тук са дошли един милион посетители, в Лувъра са около 10 милиона и той е на-посещаваният музей в света. Тук входът е 80 евра, в Лувъра 20. Значи над 80 милиона приходи, срещу които, за разлика от Лувъра, няма почти никакви разходи. Ще излезе,че това е най печелившото историческо място в света…. Ако ви се случи да пътувате до Петра изисквайте времето за посещение да бъде осем часа. От слизане до връщане в рейса. Ние имахме само шест и ни беше крайно недостатъчно. А можеха спокойто да станат седем, защото в Акаба бяхме в около шест часа. Рано за вечеря, а вече всичко беше затворено, хората се подготвяха за вечеря, след ден без храна, вода и цигари. Не знам защо някой много бързаше.
След около час и половина сме в Акаба. Преди това преминаваме през митница. Градът е нещо като свободна зона, ДДС е по-малък и от него не могат да се изнасят стоки за търговия,без да се плати нещо като мито. Нас естествено не ни проверяват, но все пак ни спират.
Днеса Акаба е съвременен, спретнат и чист пристанищен град с население около 120 000 души. Той е обитаван от 4000 г. пр.н.е. пр.н.е., поради стратегическото си положение на кръстопътя на търговските пътища между Азия, Африка и Европа. Това е бил едомски, след това набатейски и арабски град.
Библията дори споменава това място, защото там цар Соломон строи кораби. При династията на Птолемеите гърците наричат града Береника, след това римляните Айла и Елена. При римляните Via Nova Traiana, която минаваше от Дамаск до Аман, се простира до Акаба, където се свързваше с пътя, който минава от Египет към Палестина.
Малко след смъртта на Мохамед Акаба става част от халифата и преминава последователно в ръцете на Омаядите, Абасидите, Фатимидите и Мамелюците. През 12 век кръстоносците окупират града и построяват крепостта Хелим, която остава относително добре запазена днес. От 1170 г. Акаба са завладени отново от Саладин. В началото на 16 век династията на мамелюците и регионът попадат под османско влияние. При османците значението на града намалява: Акаба се превръща в обикновено рибарско селище.
По време на Първата световна война османските сили са принудени да се оттеглят от града след нападение, водено от Лорънс Арабски и арабските сили на Хюсеин бин Али. Акаба е включена в британския протекторат Трансйордания през 1925 г.
През 1965 г. йорданският крал Хюсеин разширява територията около Акаба. В замяна на 6000 km2 в централна Йордания, Саудитска Арабия дава 12 километра брегова линия на юг от Акаба. Освен че позволява разширяването на пристанището, този обмен също така дава на Йордания достъп до великолепните корали на Ямание.
В града ни разделят в два хотела. Ние сме в добре изглеждащият Кристал. Ама само добре изглежда. Хотелът е голям, а ние,19 човека, сме единствените посетители. Вечерята е сравнително добра, забележката е,че вместо, както до сега, фойерверк от арабски сладкиши има само един портокал. Същото ще е и следващата вечер…странно. няма лоби бар откъдето да си вземеш нещо за пиене.
Изгледът от нашия прозорец не е лош, стаята не много голяма, има климатик, но той така и не заработва до края на престоя ни, въпреки,че веднага съобщихме на администратора, същото с телевизора.
След вечеря излизаме да се разходим. Хората вече са се наяли, магазините са отворени, улиците гъмжат от народ.
Магазините пращят от стока, но търсената класическа гандура я няма. Предлагат се официални арабски рокли, а тя си има две. Няма и някаква подходяща фанелка за Иван.
Сядаме в едно кафе и си поръчваме портокалов сок. Поръчката се забавя необичайно много – десетина минути. Разбираме защо, сокът е изцеден на ръчна преса и ни го поднасят в бирени чаши от по половин литър, с много лед. Кеф. Цена за двамана – около 12лв.
Прибираме се в хотела където установяваме,че още няма топла вода. Това го установихме още при влизане в стаята, но мислехме,че още не са я пуснали – нали само ние сме в хотела. Слизам и правя интелигентен скандал. След десет минути водата идва. Или са пълни мърлячи и са забравили да я пуснат, или правят икономии на наш гръб. На другия ден няучявям,че щото са много културни, другите са си траяли и са се къпали със студена вода. Разбирасе и,че в стаята 402, на Розита и Иван, чаршафите не са били сменени след предните посетители. Розита обаче, без да е пещерняк, е била готова на всичко и си е носела чифт от България.
Употребяваме остатъка от уйскито и заспиваме. Добре,че няма нужда от климатик.
На другия ден, след закуска се събираме в 9ч. за да ходим на разходка с корабче из червено море. Товарим се на рейса и пътуваме по улиците на града. Те са широки,чисти и с алеи от палми отстрани.
Навлизаме в нещо като затворен комплекс. Финансиран от саудитци. Той е на нещо като остров, а около него морската вода се върти с огромни помпи и даже има изкуствени водопади / виждат се като тънки бели линии на следващата снимка/. Огромни плажове в околовръст. Оказва се,че един малък, 90кв.м. апартамент струва само 200 000 евра. Не могат да ни кажат обче колко е поддръжката на година.
Спираме на огромния паркинг, той е тъмното петно на острова. В ляво от нас се вида „течащата” морска вода с водопади. После тръгваме пеша към пристана. Сградите са модерни,с определено влияние на арабския стил.
Времето е приятно и малката разходка ни идва добре.
Очевидно за обитателите е още рано, кафетата не работят, пък и май нямя да има време, защото корабът ни чакал.
Все пак имаме време за фотопауза.
Аз присядам на една от колоните за вързване на яхтите. Все още не ни беше дошло корабчето. То скоро идва и се товарим на него. Яхтата се казва El Rayes, което в превод от арабски означава гръм. Собственик и капитан е една едра и здрава арабка, на която всички безпрекословно се подчиняват, само след половин дума. После нека да разправят за положението на жените в арабския свят. Както се полага се събуваме и босички се качваме на горната палуба.
Тръгваме в 10.30ч – точно както е по програма. Корабчето ще ни заведе на около 20 км. на юг, срещу един от големите крайбрежни курорти където ще се погмуркаме малко в Червено море. Времето е леко хладно, има и вятър. Не е най- хубавото за мокрене.
Имаме поглед към Акаба, и към два големи пътнически кораба, които са акостирали на пристанището.
Единият нарвежки, другият австралийски. Преброих девет пасажерски етажа. Егати мишкарника.
По пътя към нас се присъединява лодката с „прозрачно дъно”, с която, тези които няма да плуват, ще наблюдават дъното. Прозрачното дъно е в кавички, защото всъщност е прозорче 80/120см в дъното на лодката.
Ние се возим и се кефим, още повече,че предлагат кай и кафе, напълно безплатно.
Идва момента в който спираме. За разлика от миналата година в Хургада, когато ни отведоха на километри от брега, сега хвърляме котва на 200м. от пясъчната ивица. Снаряжават ни с очила, шнорхел и плавници, повечето и с жилетки. Те са хубави, но, не знам защо няма колончето което минава между краката и свързва гърба с гърдите на жилетката.
Целта е тя да не се изплъзва нагоре, когато си във водата. Маринка и Тамарка са вече екипирани.
Аз правя същото. От физиономията ми личи,че не съм много доволен, откровено ми е студено, а ще трябва и да цамбуркам.
Първо тръгва Розита с хората от лодката. След тях, един по един и ние скачаме въ водата. Студеничко е, а има и течение, така и не разбрах дали се дължи на отлива или си е постоянно.
Следваме едно момче от екипажа, който ще ни води. При Тамарка се появява проблем. Жилетката и се измъква над главата й, действа като платно и й пречи да плува. Още повече,че е без плавници, не ги обича,с тях се давела.
След стотина метра излизаме над нещо като корали. Не е като в Хургада, но пак заслужава да се види. Приложената снимка, както впрочем и много други тук не е правена от мен. Впрочем малко преди гмуркането батериите на апарата ми свършиха.
Плацикаме се около 20 минути разглеждайки дъното и тръгваме да се връщаме. Тамарка пак има проблем, налага се да се хване за жилетката ми за да я извлеча до корабчето. На всичкото отгоре пречи и споменатото течение, ама си излизаме нормално. Огнян демонстрира мъжкарство, а Тамарка си суши косата.
Настроението е много добро. Всички са се вече изсушили, слънцето е напекло, а ни предстои и да обядваме. След плуването сме доста изгладнели.
За настроението допринася и носещият се аромат от скарата на която се пече обяда ни. Тя е сложена на перилата на кораба на долната палуба.
Скоро обядът е готов и стръвно му се нахвърляме.
Полека се връщаме на пристана и оттам в хотела. Часът е около17, рано е и за вечеря, и за разходка, магазините затварят, улиците са пусти. Лягаме да починем за час, два. След вечеря излизаме пак на разходака. Този път отиваме в съвсем арабски пазар.
От едно магазинче за сувенири, след пазарлък, купуваме две гривнички за Станислава и Тамарка. После пиеме пак сокчета, наслаждавайки се на рамаданската навалица. Съвсем накрая правим мъничка разходка покрай морето. По пътя купуваме камилче за малката Тамарка и рокля за голямата.
Връщаме се в хотела, алкохолът е свършил, такаче, лягаме да спим.
На другия ден без проблеми, със същия самолет и капитан се завръщаме в София. Какво да кажа, като цяло, никак не беше лошо.
Като цяло ни излезе по около 2000 лв, на човек. На агенцията платихме около 1800, което включвяше, самолет, транспорт на място, входни билети, пет нощувки, със закуска и вечеря, застраховка отмяна на пътувяне. Горе долу като за седмица на Слънчака…без пътните. Това е положението. Дай Боже, до следващия път