В турска Месопотамия

На 14 окгомври 2024г., с любезното съдействие на „ОК Супертранс“, в 5.00ч. сме на терминал 2 на аерогара София. С „Онекс тур“ ще пътуваме на екскурзия с малко претенциозно име „Магията на Месопотамия“. По разписание бойнгът излита в 7.10. Очевидно е старичък, после Мишо – синът на Ванката ни казва,че това е най- старият самолет в българския авио - флот. На 33г. е и е вторият по старост в Европа. Наричат го „кенефа“, заради двете 00, в края на номера му. Така или иначе успешно ни докарва да летището на Невшехир, малко преди девет часа.

Много симпатична малка аерогара, напомняща ми на парижкото летище Буве. Слизаш си от самолета и пеша се явяваш на терминала. Проверката е бърза и пред летището ни чака автобусът с нашия гид Нааджи и шофьорът Апо.

Автобусът е Мерцедес, с широко пространство между седалките, които са много удобни. Тамарка е старо куче и бързо заема местата зад екскурзовода.

Тук е мястото да кажа няколко думи за екскурзовода ни. Той е на около 45г., роден е в кубратско село и е напуснал България през 1988г – с „голямата екскурзия“. Българският му е безупречен, доста по-добър от този на някои журналисти, за политиците – да не говорим.

Завършил е турска филология и има повече от достатъчно познания за да бъде отличен екскурзовод. Умело обясняваше не само историята и географските особености на местата които посещавахме. Спираше се и на икономика, демография, легенди и даже топонимия. Деликатно, но успешно овладя групата, намаше сутришни закъснения и подобни проблеми.

Отлично се справяше при деликатни ситуации. Не разбрахме как, но успя, от Адана, да върне незабавно в България една жена чийто съпруг беше внезапно почивал. На мен лично ми помогна да намеря аптека и да си купя забравено в София лекарство. Не мога да отбележа, че то струваше два и половина пъти по- евтино отколкото у нас.

Както си и знаех, Турция е държава която не е готова да пренебрегне националните си интереси в полза на чужди държави. А нали си спомняте изказването на президента Петър Стоянов,че „Трябва да сме готови, в името на ЕС и НАТО да пренебрегваме националните си интереси“. В конкретния случай, като истинска Държава пък не бяха позволили фармацевтичната мафия да се разпищоли.

За да приключа с Нааджи ще отбележа, че без него екскурзията нямаше да е толкова успешна. Беше интересен, приятен и създаваше сигурност. По този повод ще отбележа,че вече не пътувам с „Бохемия“, защото в Гърция, напереният им екскурзовод превеждаше Дева Мария като Върджин Мери, а Йоан Кръстител, като Джон Баптиста. В Йордания пък достолепният пенсионер изпълняващ тази роля, знаеше само руски и не се беше постарал да се подготви малко по историята на страната и за това що е арабски свят изобщо и ислям в частност.

Но да се върнем към Невшехир. Тук сме 33 души, заедно сме с Ванката и Розита от пещерния клуб, които са довели Кристина, съученичка на Розита. Товарим се и към 9.30 тръгваме към Адана – на 257км. Не спираме в Невшехир, а вероятно след години и той ще стане туристически център, заради открития огромен подземен град, все още недостъпен за туристи.

Както във всяка сериозна държава и в Турция пътищата, дори третокласните са в отлично състояние. Пътуваме удобно и приятно, при нужда се прави пиш пауза, по пътя спираме и на комплекс, характерен за техните пътища. Бензиностанция, комбинирана с нещо като супермаркет, закусвалня и кафене. Петковден е, купувам бонбони и черпя рейса.

Тук установявам, че в сравнение с предишното ни посещение преди пет години цените вече са скочили. Еспресото е малко над четири лева. Иначе, тогава една лира се разменяше за 20 ст., а сега струва само 5. Годишната инфлация е над 60%. Минималната и средната заплата са колкото у нас, но брутния вътрешен продукт на човек тук е два пъти по-голям отколкото у нас. Значи скромничко, спрямо произведеното, живеят повечето турци.

Цялото ни пътуване ще премине през земите на древните хети. Първите създали държава по тези територии Хетите пристигнали в Анатолия (днешна Турция) в средата на III хил. пр Хр. Горе долу по времето което в Египет се е строяла Хеопсовата пирамида.Вероятно те са били индоевропейски народ. Анатолийското плато, което те заселили, било един от най-важните културни центрове, развивали се върху основата на земеделието. Хетската държава обединява много племена, които говорили на различни езици. Около 1800г. пр. Хр., след като се оформила сравнително единна хетска народност, основен станал хетският език – най-древният индоевропейски език. Появила се и хетската писменост. Заимствали клинописа от шумерите, създали го почти 1500г. преди това.

Всяка писменост се създава не за да описва подвизи и да твори литература, а по доста по-прозаични причини. За търговията е била необходима отчетност, за истинската държава – още повече. Трябвало е да се знае колко са войниците, с какви и колко количества припаси трябва до бъдат снабдявани, колко и как ще се събират данъците. Открити са огромно количество глинени плочки описващи споменатите процеси, е и историята на държавата. Траките не създават писменост, дори 1000г. по-късно, поради което се отнасям с умерено прнебрежение към представянето им за велика цивилизация. То и Панагюрското златно съкровище не е произведено в Тракия, а в гръцкия град Лампсак –написано си е на един от съдовете.

Но да се върнем към хетите, 17 в. пр. Хр. те обединили под своя власт населението на Анатолия. Столицата била Хатуша, край днешното градче Богазкой – централна Турция.. Хетското царство поставило ръка на търговията в Анатолия и производството на желязо. Хетите били прочути с майсторството си при обработка на желязо, от което правели различни изделия, сечива и оръжия.

Интересна особеност е,че хетската държава се отличава от останалите древноизточни монархии с ограничената власт на владетеля чрез наличие на събрание на аристокрацията и на многобройната администрация. Хетите били войнствени племена. Тяхното изобретение – бойната колесница, им осигурявало предимство в сраженията. Те бързо завладяват дношните територии на Сирия, Ливан, Израел, части от Ирак, Армения и Грузия. Завземат и територии от тогавашен Египет. Макар и забавена реакцията на фараоните е ефикасна.

През 1275 г. пр. Хр. (горе долу по времето на троянската война).  Царят на хетите   и египетският фараон Рамзес II се срещнали в решително сражение при Кадеш, в днешен Ливан, египтяните се обявили за победители според намерените йероглифи в гробницата на Рамзес II. Изглежда не е било точно така, защото след битката двете страни подписват, на каменна плоча, първия известен, писмен, мирен договор, от който не става ясно кой е бил победител. Днес копие на плочата се намира в централата на ООН в Ню Йорк.

Краят на хетската държава настъпил към 1200 г. пр. Хр. след многобройни опустошителни войни с Египет и Асирия и нашествието в Мала Азия на племена от Балканите и Егейските острови, наречени „морски народи“. В източните и южните провинции, в Източна Анатолия, по бреговете на Ефрат и в северната част на Древна Сирия възникват новохетски царства или княжества, в които хетската цивилизация просъществува още 5 века.

Да се върнем към нашето пътешествие. Движим се в планината Тавър, минаваме покрай големия град Нигде. След преминаване на проход на височина около 2100м. започваме спускане към географската и историческа областта Киликия. Това е равнинна и плодородна област, На север и запад е оградена от планините Тавър, на изток от Антитавър, а на юг излиза на Средиземно море.

През II хилядолетие пр.н.е. то е в състава на Хетското царство, а от XII до VI век пр.Хр. на територията на Киликия са съществували няколко независими  царства, като от VI век пр.н.е. Киликия влиза в състава на персийското царство. В 333 г. пр.н.е. е завладяна от Александър Македонски, който едва не се удавил, докато се къпал в река Киднос, където по-късно се удавя император Фридрих I Барбароса по време на Третия кръстоносен поход. От 297 г. пр.н.е. до 190 г. пр.н.е. областта се намира във властта на Селевкидите.

Преди периода на римското владичество Киликия е свърталище на пирати. С тях се справя Помпей и малко по късно, през първи век пр.Хр. е завладяна от Рим. Тогава днешният Тарс (на 20 км от Адана)  става столица на римска провинция. В римски Тарс около 10 г. е роден Св.Павел, най - влиятелният проповедник на християнството благодарение на когото то сравнително бързо става световна религия.

Първият кръстоносен поход възражда Арменското кралство Киликия през 1097 – 1098 г. После е завладяна от селджуците след това от византийците и Османската империя.

Център на областта е град Адана, шести по големина в Турция с население от над 2 000 000 души. (след Истанбул, Анкара, Измир, Бурса и Анталия). Името на града произхожда от хетите – Адания. В „Илиада“ на Омир градът е наречен Адана.

През цялата история Адана е била управлявана от: Лувийското кралство (1900 г. пр. н. е.), кралството Арзава (1500-1333 г. пр. н. е.), Хетската империя (1900-1200 г. пр. н. е.), асирийците (713-663 г. пр. н. е.), Персийската империя (550- 333 г. пр. н. е.), елинската древногръцка цивилизация (333-323 г. пр. н. е.), империя на Селевкидите (312-133 г. пр. н. е.), княжество Киликия (178-112 г. пр. н. е.), римляни (112 г. пр. н. е. – 395 г.), византийска империя (395 г. – 1071г.). Следват Великите селджуки, като през тяхното царуване, по време на третия кръстоносен поход се създава арменско кралство просъществувало от 1097-1395г., следва Османската империя и от 1923г. – съвременна Турция.

До 1920г., когато градът е под френско управление, градът има около 320 000 жители, от които 120 000 арменци, 100 000 араби, 30 000 кюрди, 28 000 гърци, 20 000 турци, 5 000 асирийци, 15 000 черкези. Е днес градът е населен основно с кюрди и турци.

Както може да се очаква всеки народ е оставил по нещо в днешния град, които става все по- голям и модерен, но почти без арменци и араби. Навлизаме в него към един след обяд. Новите сгради са красиви, но според мен, на прекалено малко разстояние една от друга. Това очевидно е подходът към застрояването в цяла Турция – стил Манастирски ливади…

Спираме до една от забележителностите на града – Таш кюпрю, каменния маст строен по времето на император Адриян – втори век. Според нашия гид, първоначално мостът е бил дървен и някъде в края на втори век е придобил настоящия си вид. Мостът е с дължина около 50м, с 12 свода и ширина 6м. Движението по него е спряно, не защото не може да поеме трафик, а за да стане пешеходна зона.

От моста се вижда голямата джамия на Адана, втора по големина в Турция. През моста навлизаме в стария град. Тук се потвърждава предупреждението на Нааджи, че тук пешеходните пътеки са просто декорация. Пресичането наистина е емоционално.

Скоро стигаме до старата „голяма джамия“ – Улу, завършена през 1451г. Високо и красиво минаре, вътрешен двор за да поема всички желаещи за молитва.

Е видяхме и михраба, сочещ към Мека.

Продължаваме разходката из „стария град“, напомнящ доста района около Женския пазар в София. Е магазините са по- лъскави. Прави впечатление липсата на улични „капанчета“, за такива с бира не може и да се мисли.

Минаваме покрай часовниковата кула, строена през 18 век.

Има и много интересни сгради. Все пак тази разходка не е много вълнуваща. Не остава време за почивка и поне кафенце.

Връщаме се към рейса по адриановия маст. Продължаваме към най- голямата джамия на града.

Тя доскоро е била най-голямата в Турция. Само дето през 2019, в Истанбул е построена малко по- голяма.

Средствата за изграждане, малко над 100 милиона долара, са дарение на фамилията Сабенджъ. Що не се сещам за някакво голямо дарение от наши олигарси….

Наистина впечатляваща сграда, завършена през 90те години на миналия век. Малко съм скапан и, посядам да почина.

Вече е към шест вечерта, станали сме в четири сутринта и е време да се настаняваме в хотела. Той е „Рамада“ – типичен градски хотел с 4*. Стаите са нормални, чисти, матракът е удобен. Има малки забележки:

• Прозорецът се отваря само 20см. И двамата сме пушачи и практически не можем да изпушим по една цигара на прозореца. Не можело повече, за да не реши някой да се самоубие като скочи през него.

• Няма четка за почистване на тоалетната.

• Всички телевизии са на турски.

Хотелът има малък симпатичен двор, със столчета и масички. Правим си сметка утре там да си изпием кафето. Ядец, в 6.30 барът не работи, а точно пред нас кафето в ресторанта свърши и ни помолиха до изчакам „малко, само десет минути“. Обяснявам,че сутрин десет минути изобщо не са малко и отивам да пуша без кафе.

Сега обаче още е вечер и излизаме да вечеряме някъде. От 5 сутринта не сме хапвали. Хотелът е в центъра на града и правим малка разходка по улиците. Всичко работи ама не попадаме на ресторант с бира, пък и да е на улицата, за да можем да пушим. Е не само тук, но и в цяла Турция май това не е лесно. Лицензът за продажба на алкохол бил много висок – май 10 000 евро за година, а турците май не употребяват толкова алкохол.

Тъкмо почваме да се отчайваме и тръгваме да се прибираме, когато виждаме, точно през булеварда, срещу хотела, нещо приличащо на ресторант. Има маси на тротоара и мирише вкусно.

Естествено ще ядем Адана кебап. Той се прави задължително от агне до една годишна възраст. Месото е кълцано на дребво и изпечено на шиш. Има три варианта, малка, средна или голяма порция. Предвидливо си поръчваме малка. Оказа се напълно достатъчна. Още повече,че месото е върху пет тънки печени хлебчета, които са поели от мазнинката му.

Както се полага ни донесоха зелена салата с рукола и странна подправка, две разядки, леко пикантна лютеница и печен лук. Вместо бира – айрянче. Впрочем то е много хубаво, почти няма нищо общо с това в България.

Настъпва пълно едино гушие. Сметката е съвсем нормална – 600лири (30лв/15 евро) за двама.

Следва прибиране в хотела, душ и сън. Сутринта ставаме рано, закуската е в 6.30, като изключим историята с кафето си е по турски много хубава. Хапваме сериозно, Тамарка даже взема два парчета баничка и два плода, за всеки случай. В 7.30 сме се натоварили в рейса и тръгваме.

15.10.2024 – Адана – Газиантеп - Халфети

Рано сутринта тръгваме за Газиантеп, разстоянието е 222 км. Нааджи започва разказа си с това,че градът към който пътуваме е древният Антеп. Приставката Гази (победител) получава заради смелата си съпротива срещу окупаторите по време на национално освободителната война през 1920 – 1923г.

За пети път съм с екскурзовод в Турция, всеки път се споменава за тази война и огромната роля на Ататюрк в нея. И толкова – имам чувството,че са инструктирани да не се задълбочават. Та за това ще си позволя да разкажа за нея.

С Турция сме съюзник в първата световна и съответно сме здраво ударени в системата от Версайски договори. Ние в Ньои, турците в Севър. И ако считаме, че ньойският договор е национална катастрофа, то не знам как би трябвало да се нарича севърския договор.

Той е подписан между държавите победителки в Първата световна война и Османската империя на 10 август 1920 г. От страна на Османската империя е приет от султана Мехмет VI, който се стреми да запази трона си, но движението на младотурците начело с Кемал Ататюрк отхвърля договора.

Османската империя губи над 80% от довоенната си територия и има окупационни войски, французи, англичани, италианци, гърци. Истанбул е под международен контрол. Турция се свива до територията около Анкара.

• В югоизточните части на Османската империя се предвижда създаването на независимите държави Кюрдистан и Хиджаз (част от днешна Саудитска Арабия).

• Месопотамия (Ирак), Палестина и Трансйордания минават към Великобритания под протектората на Лигата на нациите.

• Сирия и Ливан към Франция, също под протектората на Лигата на нациите.

• Северен Епир преминава към новосъздадената държава Албания, всъщност под протектората на Италия.

• Североизточните райони на Турция преминават към Армения

• Додеканезките острови се предават на Италия.

• Източна Тракия с изключение на Константинопол (Истанбул), Босфора и Дарданелите (над които се установява международен контрол) както и островите Имброс и Тенедос, се предават на Гърция.

• Администрирането и изключителните права върху областта Смирна (Измир) в Мала Азия, се възлага на Гърция. След 5 години чрез плебисцит областта би могла окончателно да бъде присъединена към нейната територия.

Договорът задължава Турция да намали своите въоръжени сили на 50 000 души и да предаде почти всичките си тежки оръдия.

През 1920г. в резултат на несправедливия договор се създава Турското национално движение, което е военно-политическо сдружение на младотурски революционери, създадено около личността на Кемал Ататюрк. Привържениците на Движението се борят за превръщането на Османската империя в република, срещу клаузите на Севърския договор и разпокъсването на територията на Турция.

Започва Турската война за независимост, това е военен конфликт между Турското национално движение срещу някои от членовете на Антантата (Гърция, Армения, Великобритания, Франция и Италия). Турското Национално движение формира ново Велико народно събрание от Мустафа Кемал Ататюрк и неговите колеги.

Следващите почти три години са упорита война,на няколко фронта, с променлив успех. Гърците, които всъщност провокират войната, искат да възстановят византийската империя и за малко да успеят, разбити са чак при Анкара.

Войната наистина става народна, а както е известно война срещу народ се печели само с избиването на целия народ. Това не става. След края на военните действия на турско-арменския, френско-турския и гръцко-турския фронт, където турските националисти побеждават, Севърският договор е изоставен и през юли 1923г е подписан договорът от Лозана.

Съюзниците напускат Мала Азия и Източна Тракия, и на национално събрание на Турция е взето решение за създаването на Република Турция, която е обявена на 29 октомври 1923. С вземането на властта от Турското национално движение, разделянето на Османската империя, и премахването на султаната, османската епоха приключва и с реформите на Ататюрк се създава модерната, светска и национална държава Турция.

Велик човек е бил Мустафа Кемал и ненапразно е наречен Ататюрк – баща на турците. Изправя се, с оръжие в ръка, срещу победителите в първата световна, успява да мобилизира народа си и почти без външна помощ успява да победи. Почти, защото получава сериозна военна помощ от Съветския съюз.

Остава на страната заветите си, сред които „Мир в държавата, мир в света“. Малко притеснено ми е,че когато през 1998г., за първи път бах в Турция, неговите портрети висяха навсякъде, даже в будките за вестници. Днес портретите са много по-малко….

И така навлизаме в Газиантеп или само Антеп, както е старото име на града, преди през 1921г да го обявят за победител – все още често използвано (на турски:  Gaziantep; на арменски:  Այնթապ,  кюрдски: Dîlok), е град в южната централна част на Турция.Населението на града през 2020 г. е 2 101 157 души, което го прави осми по големина в Турция и най-големият в югоизточната част на страната. Следващата снимка е от интернет и дава представа за мащаба му.

Иначе в градът се строи много, красиви сгради, но на много етажи и прекалено близо една до друга. Естествено има и монументални сгради, но ние ще се движим в старата част и почти няма да ги видим.

Антеп възниква около 2000г. пр. Хр. Р, после пада в ръцете на хетите през 1700 г. пр.н.е. Следва египетско управление, после е управляван от мидяните, асирийците и персите в хронологичен ред между 700 г. пр. н. е. и 546 г. сл. н. е. После градът е управляван съответно от Македонската, Селевкидската и Комагенската цивилизации.

За римляните той е Antiochia ad Taurum. Близо до този град е един от центровете, избран от Йоан, един от апостолите на Исус, за разпространение на християнството. Градът пада под властта на Византийската империя през 395 г. сл. Хр. През 636 г. сл. н. е. халифът Омер бин Хатаб отнема регионите Айнтап и Хатай от византийците, за да разпространява исляма. Следват селджуките, монголите и Османската империя.

Чак до началото на двадесети век градът и, особено, околностите му са населени с арменци. През следващите години те системно са прогонвани и сега в града има само няколко хиляди. Все пак в града има три арменски църкви, едната действаща, докато в Адана всички са разрушени.

Първата ни спирка е музеят на римските мозайки от град Зеугма. Той се е намирал наблизо и е процъфтявал през първи – трети век на римската епоха. Сега частично е под язовир, но благодарение на международна кампания мозайките са спасени и пренесени в специално построен музей. Той минава за втория по големина музей за мозайки в света.

Почти след самия вход ни посреща, на стената, подова мозайка с размери 3м. на 3м. Не е особено впечатляваща, система от ромбове, но в средата има квадрат, с размери 20 на 20 см, с изображение на човешко лице…

Тук разбираме,че мозайките са правени главно от месни камъни и разноцветно стъкло, за пръв път чувах това, а вероятно всички стотици римски и гръцки мозайки, които съм веждал са правени по същия начин.

До тази мозайка има малка статуя на дете, намерена в гроба му. В лявата ръка държи грозд шамфъстък, а в лявата птица, без глава. Вероятно за да покаже преждевременната му смърт. Това е единствената статуя в музея, така и не разбрахме защо й е оказана тази чест.

Следва впечатляваща мозайка с бог Океан и Речната нимфа Тетида, майката на Ахил. Научавам,че Океан е бог на реките. Ти да видиш.

Мозайките са много красиви и интересни, но неща не се справих с апарата и за това има малко по-качествени снимки.

Интересно е,че на няколко места са възстановили и интериора на помещенията в които са били мозайките. Макар и не много ясно се вижда, че мозайката е на дъното на плитък басейн, очевидно с разхлаждащо предназначение.

На дъното на басейна мозайката е с тема отвеждането на Андромеда от Персей.

Музеят е с големи пространства, приятно хладно, отлично съобразено осветление. Единствената забележка – практически пълна липса на пейки или някакво място за кратка почивка.

Освен впечатляващи с размерите си има и малки, бих казал закачливи творения, като тази сатир.

Мозайките са интересни, особено за човек, който е виждал малко такива. За мен мозайките в Павос - Кипър и в Тимгад – Алжир са не по-малко интересни. Е, изложени са по доста по-скромен начин.

Най много ме впечатли огромна мозайка с владетеля на морското царство Нептун.

Детайлите са изключително изпипани.

В малка, почти тъмна стая на втория етаж е изложена „Мона Лиза на мозайките“. Не е ясно кой е на нея, от Александър Македонски, през циганка, до богината на земята Гея.

Двата корпуса на музея са свързани с галерия от която се вижда пространството между двете сгради и кафето отдолу. Има и хубав изглед към старата част на града.

Имаме време за кафе – хубаво еспресо и да си купим няколко магнитчета. После тръгваме към града.

А,че е било силно си личеше по няколкото огромни лагери със стотици фургони в които са били настанени пострадали от труса. Две години по-късно, поне част от фургоните продължаваха да се обитават.

Автобусът ни оставя в основата на крепостта на града. Строена е още от хетите, разширявана веднъж от Юстиниан и втори път – по време на Османската империя. Впрочем реставрирахая, мощно и сега, поради което не можахме да влезем в нея.

Времето е чудесно, температурата е около 26 градуса и предполага приятна разходка. Тръгваме по стръмна улица към най-високата и най- старата част на града.

Минаваме покрай пещери, в основата на крепостта. Те са естествени, но доразширявани и дооформяни още от пони хиляда години преди Хр. Били са обитавани до средата на миналия век.

Преди две години тук имаше земетресение със сила малко над седем по Рихтер. Изненадан съм от малкото разрушения в централната част на града. Като изключим два – три нелогично празни парцела, на които вероятно е имало рухнали сгради и една осем етажна сграда, с очевидно поддали колони други следи от земетресението нямаше.

Розита не пропуска да снима. А ние се движим по улицата нагоре.

На кръстовището в ной-високата част има интересна чешма.

Посещаваме голям хамам от средновековието, реставриран е и е действащ. Улиците са живописни, напомнят арабски град. За разлика то арабски град хората са спретнати, няма очевидно бедни, няма просяци. Забулените жени не са много… но ги има.

Тесни са улиците, но колите си се движат, как се разминават не ми е ясно.

С Нааджи намираме аптека и после с Тамарка имаме време за разходка.

Има изобилие от магазини за подправки.

И на местни занаятчии.

Хубава разходка по време на която купуваме две местни гривнички за Тамарка и Светослава. Попадаме на хан от 1557г. и влизаме да пием кафе. Ханът е с вътрешен двор, добре озеленен, там където са били стаите сега има магазинчета, малък ресторант и кафенета.

Има и папагали,

Разполагаме се удобно и спокойно и мераклийски пием турско кафе.

Двете кафета и водичките струваха само 3лв.

В уреченото време, без закъснения се събираме при рейса и потегляме към селцето Халфети, на брега на Ефрат, която тук н аричат Фират. До там са около 120км.

По пътя минаваме и през квартали строени през втората половина на миналия век. Е там разрушенията си личат. Нормално, като се вижда,че сградите са без колони и стоманобетонови пояси.

Движим се на изток по магистралата, пресичаме Ефрат по мост, да видиш тази река за която знаеш от дете си е емоция.

Малко на север от този мост е стената на язовир Биречик. Тя прегражда реката и я превръща в езеро с дължина около 25км и широчина около 400м.

Движим се по четвъртокласен, прясно асфалтиран път. Както отбелязах Турция, за разлика от нас е държава.

При изграждането на язовира няколко села попадат, частично, под водите му. Халфети е едно от тях. Днес, високата част на селото, която е останала над водата се нарича Старо Халфети. На окло 10 километра държавата е построила цяло село - Ново Халфети. Това е модерно, по скоро малко градче с население около 6 000 души, което по всичко личи се развива добре. Хубави улици, магазини, зеленина.

Бързо стигаме до Старото Халфети. Заселено е през IX в. пр.н.е., от асирийците с името Ситамрат. По време на римляните тук е имало селище с името Акамай. Те оставили забележителната крепост на отсрещния бряг на реката. След римляните в периода VI-VIII в. от н.е. областта е управлявана от сасанидите, арабите, Умаядите и Абасидите. През XI в. селджуците, а след това през XVI в. османците завладяват територията.

Халфети е известен с тайнствената „черна роза“, която расте само тук. Изисква определени качества на почвата и водата, каквито има само тук. Тя си е червена роза, но с напредване на лятото потъмнява до почти черно. Е, лятото беше минало и не можахме да я видим.

Вече е 16.30ч, а ни предстои нещо много приятно – разходка по реката. Рейсът ни оставя на пристана и след цигара време се качваме на корабчето.

Тръгваме по реката. Зад нас остава пристанището, движим се на север срещу течението. Водата е невероятно чиста.

В ляво от нас, на високия бряг се появява Румкале, в буквален превод римската крепост. Представлява висока крепостна стена с правоъгълни кули със седем порти.

Заема малък полуостров, на мястото на вливането на приток на Ефрат. Според Нааджи, проломът, който се вижда на снимката е направен за да се пресече полуострова и да не се налага да се строи стена от тази страна. Малко се съмнявам, по-скор са разширили естествен разлом.

Стратегическото местоположение на местото, контролиращо важен воден път е оценено още от Асирия, но сегашното укрепление е с елинистичен и римски произход. Стените откъм реката са страховити. Има останки от църква,манастир, джамия, а според описанията на османския пътешественик Евлия Челеби, през 17-и век тук е имало също и турска баня, кервансарай и малък пазар отвъд крепостните стени.

На много места по брега, в меката скала са издълбани пещери. Били са използвани, някои за жилища, други за гробници.

На около 5км, нагоре по реката, попадаме на следващото полупотопено селце. От джамията е останало само минарето.

Бавно се връщаме в Халфети и вече по тъмно се настаняваме в три „конака“, нашият се казва „Тюркмен конак“ и е реставрирана стара къща на склона към реката.

Има чудесни вътрешни пространства и места където можеш да си пиеш с кеф. Май не съм споменал, че си носим литър джин и още толкова уйски.

Стаята ни е в стил началото на двадесети век.

Гладни сме и бързаме към ресторанта, той е на понтон в реката. С Тамарка сме първи, избираме си от витрината,където са наредени суровите шишове. Аз се спирам на телешки, Тамарка – пак адана кебап, но този път с по-малко подправки.

Настаняваме се до перилата, след малко идват и Розита, Криси и Ванката. Веднага ни поднасят салати и разядки. Тук сервират и алкхол, та веднага си поръчвам една голяма -70мил.литра йени ракъ. Има малка изненада, при предното ни посещени, преди около пет години тази благодат струваше 8 евро, днес е 17! Явно в Турция искат да са истински мюсюлмани…. Ама кеф цена няма, та с удоволствие си поемам ракииката.

Идва и вечерята.

Другите са впечатлени от цената на ракията и пият само бира.

Прекарваме чудесно. Решавам да почерпя за именния си ден, сметката е около 70 евра На излизане се снимам на интересен стол с двама от сервитьорите.

Прибираме се по конаците, връщането е малко по-трудно – качва се байр. Това пък ни отваря глътка и сядаме да допием на терасата на конака.

На другия ден закуската пак е в 6.30.

Закусваме на терасата с изглед към реката.

Дори съдовете бяха специални.

И на раздяла с Ефрат.

16.10.2024 – Халфети – Гьобекли тепе – Харан – Шанлъурфа.

Към 7.30 тръгваме към Гьобекли тепе. Всъщност, това е причината да сме на тази екскурзия. Когато преди пет години сестра ми ми каза,че са открити масивни конструкции на повече от 10 хиляди години й казах,че в интернет има и по- големи глупости. После се оказа,че това е факт. Факт, който би трябвало да нанесе сериозни поправки в историята на човечеството.

Нека, с риск да стана досаден, да припомня тази история. Kъм днeшнa дaтa зa нaй-paнeн чoвeĸ ce cмятa Ноmо еrесtuѕ. Cпopeд изчиcлeниятa нa yчeнитe тoзи вид ce e пoявил в Aфpиĸa пpeди oĸoлo 2 милиoнa гoдини. Te мoгaт дa бъдaт oтдeлeни oт мaймyнитe и cмятaни зa xopa, зaщoтo ycпявaт дa нaпycнaт Aфpиĸa и дa ce paзпpocтpaнят в пo-гoлямaтa чacт oт Aзия, Kитaй и Индoнeзия. Cъщecтвyвaт и дoĸaзaтeлcтвa, чe имeннo Ноmо еrесtuѕ e изoбpeтил oгъня, нayчил ce e дa пpигoтвя xpaнa нa oгън и e cъздaл пo-cлoжни инcтpyмeнти oт cвoитe пpeдшecтвeници. Останки от такъв човек са открити и в пещерата Козарника, възрастта им се определя на около 1.4 милиона години.

Смята се, че първите популации на Homo sapiens са се появили пак в Африка преди около 300 000 години, счита се,че по това време на земята са живеели още поне 9 вида хора, които, незнайно как изчезват. И тaĸa, пpeди oĸoлo 40 000 гoдини Xoмo caпиeнc ce oĸaзвa cъвceм caм, пpeвpъщaйĸи ce в eдинcтвeния пpeдcтaвитeл нa няĸoгaшнoтo paзнooбpaзнo ceмeйcтвo двyĸpaĸи пpимaти.

Това е времето на палеолита, приключващ около 9 000 години пр.Хр. Следва мезолита до около 6000г. пр.Хр. Характеризира се с привършване на ледниковия период и климат, подобен на сегашния, благоприятен за животински и растителни видове. Появява се членоразделната реч, общите норми на поведение, усъвършенстват се уменията и се натрупват нови знания за заобикалящата среда. От този период са намерени много скални рисунки в пещери. Появяват се първите признаци на обезлесяване с цел земеделие.

И идва неолита, от 5000г.пр.Хр. до около 3 500г. пр.Хр. Новокаменната епоха се свързва с отглеждането на културни растения и използването на питомни животни, наречени неолитна революция. От 10 000 до 8000 г. пр.н.е. те са ограничени до прости земеделски култури (диви и питомни) и до отглеждането на кози и овце, но към 7000 г. пр.н.е. включват и домашни животни (крави, прасета), постоянни и наколни селища и грънчарство. Развитието на тези умения отново не е еднородно и се различава в различните региони.

Горе долу по това време се появява първата цивилизация на Земята – шумерите в Средния Изток между 4000 и 3000 г. пр.н.е. Други цивилизации се развиват малко по-късно в Египет, в басейна на река Инд и в Китай.

Е сега, къде да наместим Гьобекли тепе, строен някъде 9 000г. пр.Хр., цели пет хиляди години преди най- ренните цивилизации. В период в който хората, според досегашната история, току що, са започнали да се занимават със земеделие и скотовъдство и малко по малко са сигурни в прехраната си. Живеят на малки групи, занаятите са примитивни. Какви масивни строежи, какви пет лева. Нещо официалната история не се връзва с фактите към които отиваме.

Ще пътуваме около 130км, като минаваме покрай Шанлъурфа, тепето е на 15км от града. Рейсът ни оставя на паркинга на голям посетителски център. От там,с малки автабусчета се возим около километър, почти до самите разкопки. Те са защитени с елегантна метална конструкция, на която е опъната шатра.

Стига се по удобна дървена пътека, която заобикаля разкопките, като излизането от обекта е по друга пътека, така че няма „засичане на потоците“, добре е измислено.

Появяваме се над разкопките и хлъцваме.

Общо девет такива кръгли конструкции са под купола на шатрата. Колоните са с височина 4-5м, а най-тежката е с тегло 20т. Подовете на помещенията са идеално гладки – това си е основната скала, как се прави това с каменни инструменти? И без нивелир… И това е правено от хора, нормално живеещи уж на малки групи…

Приличат ми на огромна кръгла шатра, разположението на Тетата и Гетата на колоните ме карат да мисля, че отгоре е имало дървен покрив, ама нямало останки от греди… „Къщите са строени в различни периоди в продължение на повече от почти хиляда години, като след известен период на ползване са били старателно заривани….защо ли?

Усещането е невероятно…възхищение и много, много въпроси.

На много от колоните има релефни изображения. Това определено изисква и майсторство и традиции. Животните са само хищници с ясно подчертани мъжки полови органи.

Че е било и култов комплекс е ясно, дали не е било място за обмяна на гени между отделните групи с цел подобряване на поколението….

Гьобекли тепе не само предхожда грънчарството, металургията и изобретяването на писмеността и колелото, но и т.нар. Неолитна революция, която бележи възникването на земеделието и животновъдството – около 9000 г. пр.н.е.

Изграждането му предполага социална организация, която дотогава не е позната при човешките култури от палеолита, докерамичен неолит A или докерамичен неолит B. Проучванията свидетелстват, че за преместване на тежките стели от местните кариери на 100 – 500 m до мястото, на което е осъществен градежът са били необходими поне 500 души. Някои от стелите тежат 10 – 20 тона, като в кариерата все още има стела с тегло 50 тона.

Около началото на VIII хил. пр.н.е. Гьобекли тепе губи значимостта си. Възникването на земеделието и животновъдството променя начина на живот в района, а „зоологическата градина на Каменната ера“ очевидно загубва значение. Комплексът обаче не е просто изоставен и забравен, за да бъде постепенно унищожен от природните стихии. Вместо това всяка кръгла структура е преднамерено засипана с 300 до 500 m3 отломки – главно малки варовикови фрагменти, части от каменни съдове и инструменти. В запълването са идентифицирани много животински и човешки кости. Защо структурите са били засипани не е известно, но това ги консервира за бъдещите поколения.

Гьобекли тепе се разглежда като един от най-значимите археологически обекти в света, тъй като откритието му промени разбирането за решаващ етап от развитието на човешкото общество. Според проф. Йън Ходър от Университета в Станфорд : „Гьобекли тепе променя всичко“. Ако наистина обектът е бил изграден от ловци събирачи, както някои изследователи смятат, то това би означавало, че способността да се издигат монументални мегалитни комплекси е била в рамките на капацитета на тези човешки общества, то това отхвърля предишните предположения за социалната еволюция на човека.

Не ми се тръгва, мисля си за много неща: какви са били тези хора, къде са живели, имали ли ли са държавност,дали не са били кроманьонци (това пък как ми дойде на ум).

Все пак трябва да си тръгваме. Пътеката минава покрай едно многовековно дърво откъдето са започнали разкопките. От десетки поколения то се е считало за свещенно и помагащо на жените да зачеват. Ежегодно окло него са правени тържества. Всъщност гьобек означава корем на бременна жена. Първите разкопки са тук, през 60те години, защото има гробове от византийската епоха. Сериозните разкопки започват през 1995г., продължават и до днес. Счита се,че е разкрит само 5% от комплекса. Умишлено не се бърза, чака се развитие на новите технологии в археологията. Мъдро решение. От 2018г. обектът е в списъка на Юнеско за световно историческо наследство.

Ще завърша с една фигурка намерена в разкопките. Странна е, някои считат,че е извънземен. Е това не би ми дошло наум.

А, щях дя зябравя, намерени са доказателства,че строителите са произвеждали бира. Сериозно, Нааджи ни го каза.

Последен поглед към Гьобекли тепе и се връщаме при рейса до посетителския център. Там за наше щастие правят и чудесно кафе и използваме малкото ни дадени минути отдих за да го изпием с по цигара.

Интересно, но на въпроса дали ни е харесало тепето, повечето хора замълчаха, а доста други отговориха „Какво толкова – камънаци.“

Тръгваме към град Харан, който е на около 50км, пак преминаваме транзит през Шанлъурфа, след малко повече от час сме там.

По пътя, Нааджи, ни разказва за историята на района. Споменава нещо, което не съм знаел. Първите пари били дело не на финикииците, а на лидийците. Този народ обитавал териториите в западната част на Мала Азия, където се намирали важни търговски кръстопътища. Били добри металурзи, занаятчии и търговци. В началото били част от хетската империя, после от осми до шести век пр. Хр. били независимо царство с владетел прочутият с богатствата си Крез. По това време те официално започват да секат монети.

Те решили да решили да опростят съществуващата дотогава практика да се плаща с късове метал, което било трудно, защото всеки път металите трябвало да се мерят и според тежестта им се определяло за каква стока могат да бъдат разменени.

Лидийските администратори решили въпроса, като пуснали само строго претеглени и с еднаква форма късове метал, на които, за да се гарантира теглото, се поставял държавния печат. Металът бил електрон - срещана дори в природата сплав от сребро и злато. Формата не била кръгла, апо-скоро приличала на големи бобени зърна. Ти да видиш….научих още нещо фундаментално.

Пътуваме на юг, към границата със Сирия. Петнадесетина километра преди да я достигнем поемаме на изток и след минути сме в Харан. Днес той е незначително градче с носеление около 8 000 души. Не така е било през вековете. е споменат още в Библията и е на около 5000 години. Векове наред той е бил важен асирийски град, известен с храма на Син, бога на Луната. Факт е, че точно тук две години от живота си е прекарал и Авраам. В Харан е завършил земните си дни неговият баща Тара, 

Разположението му на важен търговски път между Анатолия и месопотамия, това,че е станал и важен религиозен център го правят апетитна цеел за всички съществували империи в района. Първо Асирия и Вавилон, след завладяването на града от Александър Македонски градът се елинизира ичак до първи век пр.Хр е част отимперията на селевкидите. После става час от римската империя, като важен граничен град.

В района, през 53г.пр.Хр се провежда прочутата битка между римляни и парти(персици), това е най-страшното военно поражение в римската история, и даже водещият армията Марк Лициний Крас е убит.

Рим си връща града 162-166 г. сл. Хр. и получава статут на колония при император Септимий Север през 195 г. Източници от римско време описват Харан като укрепен военен град. През 217 г. император Каракала идва в града, за да посети храма на Син, и е убит от преторианския префект, докато посещава това светилище.

За разлика от останалите градове в района Харан остава център на езичеството чак до четвърти век. Даже последният езически римски император, Юлиан Отстъпникът (ок. 361–363), отиво в Харан през 363 г., за да се консултира с оракулите на Храма на Луната относно предстоящата си кампания срещу Перси]. Жреците казали, че военната кампания срещу Персия е опасна за императора, но Юлиан не ги послушал и отишъл на война, където по време на битката бил убит при много странни обстоятелства. Харан е единственият град в Римската империя, който обявява общоградски траур след смъртта на Юлиан.

Устойчивостта на езичеството в Харан в християнската Римска империя се обяснява само с факта, че езичниците там редовно са плащали подкупи на държавните служители и църковните лидери в региона.[16] През 590 г. император Мавриций (582-602) нарежда изясняване на случая. По време на разследването се оказва, че управителят Акиндин тайно подкрепя езичниците и самият той е таен езичник, поради което първо е арестуван, а след това съден и екзекутиран. По това време християни и езичници в Харан живеят в различни квартали на града.

В тези условия градът лесно приема исляма Университетът в Харан преживява своя златен век през 8 век, особено при абасидския халиф Харун ал-Рашид (управлявал 786–809 г.). Много изтъкнати учени от онова време са получили образование в университета по предмети като математика, философия, медицина и астрология. Университетът също е важно място за превод на документи от сирийски и гръцки на арабски, благодарение на което те са запазени на възраждането.

Харан процъфтява като център на науката и образованието. Освен това ар-Рашид осигурява на Харан ново водоснабдяване, като построява канал от река Белих. В един момент религиозната и философска доктрина на “неоплатонизма” е представена на харанските интелектуалци и от там тръгва по света.

През 12 век Харан понякога попада под влиянието на Графство Едеса(Шанлъурфа), краткотрайна държава на кръстоносците. Няма доказателства, че кръстоносците някога са завладявали Харан, но замъкът Харан съдържа останките от християнски параклис с характерна кръстоносна архитектура, което вероятно показва мирно присъствие на кръстоносци. Разрастването на Едеса под християнско управление допринася за упадъка на Харан. Нивото на подпочвените води в Едеса е по-високо, отколкото в Харан, и тъй като в Едеса се строят все повече и повече кладенци, тези в Харан постепенно пресъхват. През 12 век Харан все още е известен с древния си произход; една вече изгубена работа на Хамад ал-Харани гласи, че Харан е първият град, основан след потопа.

От 1160 до 1170, градът е завладян от монголите, после става част от няколко арабски султаната. Постепенно градът запада, естествен резултат от изместването на търговските пътища към Шанлъурфа (Едеса) и постоянното сменяне на владетели.

По време на Османската империя, която завладява региона в началото на 16 век, Харан е бил столица на нахия (местна административна единица, състояща се от група села). Разрушеният университет в Харан е възстановен при османския султан Селим I (управлявал 1512–1520), въпреки че значението му отново намалява след неговото управление . Османците продължават да използват крепостта и също така построяват нова, по-малка джамия в южната част на града, но Харан постепенно се разпада по време на османското владичество и в крайна сметка е напълно изоставен като постоянно селище.

Sic transit gloria mundi! Така отминава световната слава. Един забележителен град, търговски, политически и културен център се е превърнал в неугледно село. Ама все пак се е запазил.

Пътуваме покрай крепостната стена, с дължина над 4 км е. Частично е реставриран и дава представа за мощната укрепителна система на града. Минаваме и покрай цитаделата на средновековната крепост. За съжаление бързаме и не можем да й отделим време.

След малко спираме пред „затворен жилищен комплекс“. Състои се от кръгли къщи с конусообразен покрив. Изградени са от печени на слънце тухли, тук изпичането е лесно. Строителството на комплекса е започнало в началото на миналия век от семейство сирииски емигранти. Те ги строят по традиционна за района технология. Семейството се е разраствало, комплексът също. И до днес е собственост на същото семейство, което го е превърнало в туристическа атракция.

Макар,че изглеждат отделни, къщичките са свързани една друга с къс проход, така че можеш да обиколиш всички къщи без да излизаш. Конусовидния покрив завършва с отвор, през който,много ефективно се извършва проветряването.

В къщите има всичко необходимо за живот.

Даже бебешка люлка.

Вътре е и малък музей на бита от тази епоха, всъщност тази епоха е над 1000 години. Излизаме от комплекса и виждаме кулата останала от знаменития ислямски университет. Била е с 15м. по- висока, служила е за минаре и за наблюдение на звездното небе. В момента турците го възстановяват. Мъдро – като се каже,че тук е била втората по големина библиотека след александрийската, туристическия поток ще е гарантиран.

Вече минава един часа, горещо е и влизаме в предвидливо направената шатра, пазар. Бира няма, пием водичка.

А някои се възползват от услугите на симпатичните камили.

Пак сме в закъснение, качваме се на рейса и тръгваме към Шанлъурфа.

Скоро сме в града. Озверели сме от глад, пък ни дават и един час за обяд. С Ванката и Розита сядаме в едно ресторантче. Бира естествено няма, поръчваме си айрян и ни носят нещо неочаквано – айрян с каймак, в ледена метална купичка. Страхотия.

Носят ни познатите салати и разядки. Поръчваме си „джигер“. Телешки черен дроб на шиш. Между парченцата дроб има „сланинка“ от телето. Вероятно е киснато в нещо и подправено с какво ли не. Невероятна вкуснотия,цена 15 евро за двама.

Бодри и наядени се качваме на рйса и се отправяме към центъра на града.

И така ние сме в Шанлиурфа. Днес населението му надхвърля 600 000 души. Тук живеят кюрди, арби, арменци и турци.

Градът съществува още през 17 век пр.Хр.На арамейски ( езикът на Христос, който все още се говори тук) градът се нарича Ургой. Антиох IV Епифан я нарича Антиохия Калирга, Селевк I Никатор - Едеса, най-вероятно в чест на едноименния град в Гърция. ( през средновековието този град е бил български и се наричал Воден). През Средновековието франките го наричат ​​Едеса, а сирийските автори го наричат ​​Урхой/Орхой. Тогава градът стана Урфа. На кюрдски градът се казва (Riha). През 1983 г. префиксът Шанли- ( славен) е добавен към имената на града и областта Урфа в чест на заслугите на града във войната срещу френските окупатори.

Основаването на Едеса обикновено се свързва с 303 г. пр.н.е. Градът има правоъгълен план на застрояване с четириъгълни стени и порти, ориентирани по основните пътища.

След разпадането на държавата на Селевкидите около Едеса възниква независимото арамейско царство Осроен. Това царство, след кръщението на цар Абгар V от апостол Тадей, става първата християнска държава, около 50та година от н.е.. Царят дори си кореспондира с Исус Христос. Според Библията Абагар помолил Исус за изцеление. Исус избърса лицето си с кърпа и образът му остана върху нея. Апостол Тадей предал плащането на царя и след като докоснал този образ, той оздравял. В знак на благодарност Абгар приема християнството. Така се появява първата християнска икона.

През епохата на римляните, първоначално градът е независим. След поражението на Крас влиза в състава на Персия. Почти век по-късно, Рим си връща града и това е епоха на разцвет. Едеса има право да сече монети, собствено висше общество, градът бил център на търговията с луксозни стоки, донесени с кервани. Така от древни времена между Едеса и Индия съществуват търговски отношения.

По време на късната античност Едеса е важен религиозен и научен център на сирийско-римския Изток, През 6 век градът става център на борбата между източните римляни и персите. През 543 или 544 г. грандиозното укрепление на Едеса пада в ръцете на персийския шахиншах по-голямата част от града е разрушена. Това е и краят на древната му история.

През 1052 г. Едеса отново е отстъпена на Византия. През 11 век има голям приток на арменски имигранти в региона, особено в градовете. В Урфа те изместват сирийците като водещи граждани и най-богатите земевладелци. Империята удържа набезите на Селджук, но през 1097 г. извиква на помощ кръстоносците от Първия кръстоносен поход, които година по-късно напълно завладяват властта, превръщайки града в столица на графство Едеса. Но през 1144 г. градът отново е превзет от селджуките , разграбен и напълно разрушен през 1147 г. Повечето от жителите на Едеса, начело с архиепископа, са избити. Поражението на кръстоносците става причина за организирането на втория кръстоносен поход.

През 1637 г. Едеса е завладяна от Османската империя и преименувана на Урфа. По това време градът е бил търговски център за памук, кожи и бижута.

През 1895 г., започват гонения срещу арменците. По време на Първата световна война Урфа е място на арменския и асирийския геноцид, започващ през 1915 г. По време на арменския геноцид от 35 хиляди арменски жители на града 30 хиляди стават жертви на геноцид. Окупацията на Урфа от британските войски през март 1919 г. донася кратък отдих на града. Започва възстановяването на Урфа. После французите влизат в града. Те пък са прогонени от освободителните турски войски.

Започваме обиколката с поглед върху крепостните стени. Те са датират от от епохата на Абасидите през 812 г.  Единственият основен ремонт по тях е извършен през ранния османски период, през 1660–61 г.,

И след историята да отидем при легендите. Счита се,че тук е роден пророк

Авраам, известен в Корана като Ибрахим. Това станало по време на цар Нимрод. Онзи жесток владетел богохулник, който се опитал да построи вавилонската кула. Както и при Христос, предупредили го, че ще се роди човек, който ще стане по-могъщ от него. За това Нимрод избил всички момченца на възраст до две години…. Много познато… То всяка следваща религия използва широко елементи от предходните.

Като пораснал, Авраам станал още по омразен на Нимрод, защото проповядвал единен бог и не уважавал боговете на царя. За това бил хвърлен от крепостните стени в огромна клада. Бог го спасил, като превърнал огъня във вода, а горящите цепеници в шарани. Има и второ свещено езеро. Където царят хвърлил по същия начин дъщеря си, влюбена в Авраам. Има и друга библейска история, според която, в знак на вярност към Бога, трябвало да принесе в жертва сина си. В последния момент Бог заменил момчето с овен и от кръвта на животното бликнали изворите захранващи басейна.

Ние отиваме точно в парка свързан с тези събития, на точно този басейн

Водата в басейн струи от фонтани и е течаща и изключително чиста. Рибите които плуват, обаче май не са шарани. Хорото могат да ги хранят с храна продавана по една лира от множество търговци.

В езерото гордо се отразява джамията Халил – ур -Рахман, построена още през 1211 година, Минарето й изобщо не е типично за района, напомня по скоро камбанария на католическа катедрала.

От другата му страна са разположени медресе и стопански сгради. Имало е даже помещения за настаняване на поклонниците.

Отправяме се към пещерата на Авраам. Тя е в подножието на крепостта и за да се достигне до нея се преминава през разкошен джамииски комплекс, строен в началото на осемнадесети век.

Империята не се е скъпила и демонстрира мощ и разкош. А днес Турция се проявява , отново, като сериозна държава, и поддържа всичко това в идеално състояние.

Достигаме и мястото където е пещерата. Пред входа е изграден нещо като параклис. Интересно е,че има два коридора водещи до пещерата – един мъжки и един женски.

Тук съм пред двата входа на пещерата. Сещам се за пещерата в която е бил роден Христос. Как се повтарят историите. Това дали е само заради липса на достатъчно фантазия. Замислям се,че все още не съм ходил нито във Витлеем, нито на Божи гроб. Всъщност „Хаджи Петко“, не звучи много по добре от обръщението „Бай Петко“, с което съм си свикнал.

Събувам си обувките и влизам. Навеждам се за да мина през ниска портичка, вероятно е такава за да те накара да се поклониш и ахвам.

Пещерата е много ефектно осветена, водата която почти изцяло я е заляла е с изомрудено син цвят и допринася още за магията. Все пак не виждам познатата ми от Коледа умалено копие на участващите в събититето. Бързо се сещам, че това ще е абсурдно, исляма забранява изобразяването на хора и животни. Все пак не ми става ясно къде в това езеро се е родил Аврааа. Все едно.

Промъквам се през малкото ходниче и отново съм в широкия свят.

Програмата ни е приключила и бавничко тръгваме към рейса. По пътя за хотела минаваме покрай типичните за района жилища изкопани в скалата. При първото ми идване в Турция, в района на Ерзорум, цели село живееха в такива.

Хотелът ни се казва Guven, след снощния разкош ни изглежда мизерен. Всъщност си е нормален градски хотел. Стаята е голяма,вярно, с четири легла, но си има всичко. Чисто е, хладилникът работи има и прозорец на който да изпушим по цигара. С телевизора – познатата история.

Излизаме да се мотнем малко. Не намираме подходящо място за вечеря, пък и не сме гладни – късно обядвахме. Прибираме се пими по чаша (аз голяма), замезваме с бисквитки и лягаме. Утре пак закуската е в 6.30ч.

###17.10.2024 – Шанлъурфа – Мадрин – Мидят

Закуската, както обикновено е богата, кафето обаче е нес, а няма и къде да го изпушим. В 7.30 тръгваме за Мадрин – 180 км. Градът днес е с население от около 130 000 души. Намира се на сравнително голяма надморска височина – 1083м.

За разлика от досега посетените градове Мардин практически няма древна история. През римския период е известен като Марида (Мерида) и се превежда от неоарамейски като „крепост“. Тази дума е заемка от кюрдската дума “mard” (“човек”), също като арамейската дума “marde” (“храбър, “смел”). Етимологично е свързано с кюрдските племена Мард, които са живели в Ахеменидската империя.

Крепостта и оснавните постройки в града са завършени към  505 година от Византийския император Анастасий 1 , който го обявява за столица на провинция Месопотамия и го кръщва на себе си АНАСТАСИОПОЛИС.

Градът остава в границите на източната римска империя до 640 г. завладян е от различни арабски династии, после влиза в границите на монолската империя, на селджуците и от началота на шестнадесети век Мардин се управлява от управител, назначен директно от османския султан. По османските данъчни регистри от 1517г в града има 2026 къщи, от които арменски 1273. Следват кюрдските и сирииски домове

През този период градът запазва значително асирийско и арменско население и се превръща в център на епископските катедри на арменската апостолическа, арменската католическа църква, църквата на Изтока, сирийската католическа църква, както и крепост на Сирийската православна църква, чийто патриаршески See е със седалище в близкия Шафранов манастир от 1034 до 1924 г Венециански търговец, който посетил града през 1507 г., пише, че в града все още има повече християни арменци и евреи, отколкото мюсюлмани.

Градът преживява сравнително спокоен период под османско владичество, без значителни конфликти или затруднения. Европейските пътешественици, посетили града в края на 18-ти и началото на 19-ти век, дават силно променливи оценки за населението, но като цяло показват, че мюсюлманите (или „турците“) са най-голямата група, със значителни арменски и асирийски общности и други малцинства, докато арабските и кюрдският са преобладаващите езици.

През 1891 г. населението на Мардин е посочено като 24 410 души, от които:

Турци и други мюсюлмани (черкези, араби и др.) - 10 000 (41%), арменци - 7 810 (32%), кюрди - 4000 (16,3%), Сирийци - 1700 (7%), асирийци - 900 (3,7%). В началото на двадесети век започват гоненията срещуарменците и асирииците и така днес населението на града е предимно кюрдско със значителни общности от араби и отчасти асирийци.

Посещението ни в града започва с медресето Касъмие. Медресето се намира югозападно от центъра на стария Мардин. Надморската височина на Касъмие е около 975 метра.

Медресето е основано от султан Ал-Захир Мажд ал-Дин ‘Иса ибн, владетел на тогава полунезависим анадолски бейлик. Той обаче е убит в битка през 1407 г., преди сградата да бъде напълно построена. Строителството е възобновено след падането на града в ръцете на туркмените Аккоюнлу. Kasım( Касъм), син на Akkoyunlu султан Mu’izz-al-Din, се смята за завършване на медресе през 1445 г.

През 1924 г. всички медресета в Турция са затворени в рамките на обща атака срещу религиозния живот и опит отгоре надолу за секуларизиране на обществото.

Ние спираме на паркинга малко над медресето. Събираме се на сянка пред него. Сградата си е внушителна, строена за векове…. У нас май няма подобни сгради от този период….пък сме били под османска власт….

Основната сграда е правоъгълна.

Входът през орнаментиран портал е от юг.

В двора има басейн.

Източникът на вода е фуния в стената, която представлява раждане. Водата от басейна се оттича през тесен процеп, който представлява смъртта и sırat (в ислямското вярване тесен мост към ада, който води към рая).

Изворът е разположен в ниша в стената. До него, в дясно, има червено петно. Свързано е с това,че тук е бил убит строителят на джамията. Убил го е брат му за да се качи на трона. Сестрата на убития изтрила окървавената му дреха на стената и пожелала никога повече брат да не убива брата, докато тази вода тече. Легенда разбира се. Ние все пак се измиваме с вода направо от извора.

Класните стаи обграждат басейна. Вратите на класните стаи са направени умишлено ниско, за да се гарантира, че учениците ще се поклонят благоговейно пред своите учители, когато влязат.

Вътре са показани учебни пособия, които показват разностранността на обучението през онази епоха..

Компас, квадрант, китайска джонка, карта на звездното небе…. Не са зубрили само Коран.

Има изложени и макети на интересни машини, умалени разбира се. Впечатление ми направи водната помпа.

В отделно помещение е ковчега на Касъм. Както повечето свети хора не е заровен в земята.

Напускаме медресето, дават ни двадесет минути почивка. Тамарка отива да обикаля сергиите, аз пия най- хубавото и странно, най- евтино турско кафе, с малка бутилка вода, под едно евро.

Събираме се при рейсовете. От тук ни взематпак микробусчета за да ни качат до стария град. Мъдро решение, разстоянието е повече от 2 км, а денивелацията над 200м.

В стария град къщите са каменни, някои от които на над 400 години. Градът напомня малко на Търново, домовете са по силния наклон на хълма.

Уличките са тесни, стиловете различни. Някои имат елементи на готика, други на ренесанса.

Градът все още не се е отуристилчил, но вече има хора които предлагат красиви коне за разходка.

Придвижването е почти приятно. Още повече, че близко разположените сгради ги засенчват.

Слизаме до централния площад, вижда се крепостта на града, увенчаваща хълма.

Дават ни час за разходка и обяд. С Тамарка се разхождаме по главната улица.

Хапваме хубав дюнер, по 4 евро парчето. За щастие намираме и любимия на Тамарка сок от нар.

Неочаквано, пак на главната попадаме на сграда с тази табела.

Сградата отвън не прилича на църква, на входа обаче продават свещи.

След дълго ровене в интернет установих,че това е сирийска католическа църква. Ти да видиш. Църквата е отлично поддържана. Вероятно има и енориаши. Няма вход и работно време. Олтарът, както в католическите църкви е отворен, има и пейки за сядане.

Вътре е красиво, спокойно и определено имаш усещане,че си на свято място.

Изглежда тук е гробът на въпросния Св.Хермиз. За съжаление надписи, освен на турски, няма. Освен това не е тук и Нааджи,в почивка сме.

Почивката свършва и се събираме на сборния пункт. Там има стоянка на такси. Групата ще трябва да стигне до рейса като върви около килимитър и половина по улиците. Коляното ме боли и предлагам на Нааджи да ни натвари на такси и ни свали където трябва. Той свършва работата блестящо. Не просто обяснява на таксиджията къде да ни остави, а се обажда и на шофьора ни да ни поеме. Удоволствието струва 5 евро.

Наричали Мадрин турският Йерусалим. Заради многото християнски църкви в него. Има няколко дестващи сирийски църкви, арменска, католически и най- интересен е манастирът Дейруз-Зафаран или манастирът на Св. Анания е на 5 километра югоизточно от града. Сирийският православен шафранов манастир е основан през 493 г. сл. н. е. и е един от най-старите манастири в света и най-големият в Южна Турция, заедно с манастира Мор Габриел. От 1160 г. до 1932 г. е седалище на сирийския православен патриарх, докато патриаршията не се премества в сирийската столица Дамаск. Твърди се, че мястото на самия манастир е било използвано като храм от поклонници на слънцето още преди 2000 г. пр.н.е. за съжаление нищо от това не беше включено в програмата.

Към три часа тръгваме към Мидят. Той е само на 70км и след час сме там. Градът е община и област на провинция Мардин, а населението му е 120 069 .

Днес градът е населен от кюрди , араби и асирийци., естествено и турци.Старият квартал Естел е с около 80 до 85% кюрдско население.

Първоначално е бил сирийски християнски град, съставен предимно от сирийски православни, католици и протестанти. Говоримият език на Мидиат доскоро беше модерен арамейски (Сурайт) и градът през цялата история е бил смятан за столица на региона Тур Абдин, сърцето на сирийското християнство.

В края на деветнадесети век християните са притеснявани и гонени и постепенно се изнасят.

Градът за първи път се споменава в Асирийските таблички от 9 век пр. н. е. като Матиат. Интересно е,че съществува подземен град, чието изгрождане е започнало малко преди Ррождесво Христово и е бил използван чак до деветнадесети век. Бил е обитаван от над 60 000 души! Още не е отворен за посещения.

Днес Мидят си е модерен град, но май е позапазил очарованието си от миналия век, особено в ценралната част.

Изненадващо, но обектите заради които сме тук били получили световна известност в накакъв турски сириал, който малцина от нас не бяха гледали.

Двата конака, обект на сериалите се намират в квартала на сирианите. Сирииски християни, които живеят тук от римско време.

Старият град на Мидят си е много живописен, амфитеатрален, с красиви стари каменни къщи. Има отлично запазени арменски църкви покрай едната можахме да минем.

Запътваме се кам въпросните конаци. Доколкото разбрахме са строени в края на деветнадесети и началото на двадесети век. Били са частни домове на богати граждани.

Улиците на Мидят ми се струват малко по-широки и някак по-симпатични. Вероятно защото това е първият град в който, през стотина метра, има магазин за алкохол.

Конаците са на голям площад.

Преди да влезем минаваме през един магазин за филигранни изделия, някои наистина чудесни. Ама не просто са скъпи, а няма къде да им намерим място. Всичко е направено отнешка с диаметър под половин мм…

Влизаме в конаците. Красиви и изпипани сгради, всички архитектурни детайли са изцяло от камъка от който са изградени сградите.

Помислено е и за посетителите, има удобни столове и маси. Може би е имало и кафе, но май вече е късно. Гледката към града е много приятна.

Хвърляме последен поглед към конаците и започваме да се прибираме.

На въпроса на Нааджи: „Хареса ли ви“, за разлика от Гьобекли тепе, почти всички казаха да.

Докато чакаме да се събере групата влизам в един винен магазин, предлагат ми дегустация. Избирам си вино, без да знам сасво е. Оказва се,че е производство на собственика и е относително евтино -12 евра.

Програмата е приключила, но в хотела намало ресторант, нямало и наблизо и ще трябва да хапнем някъде в града. С Тамарка избираме най-близкото, масичките са на улицата и можем да пушим. Поръчваме си пак джигер. Пак е великолеепен, само дето айряна е от кофичка, без каймак… Ама сме гладни и след вечеря – много доволни. Позната цена 15евра за двамата.

Товариме се на рейса и стигаме хотел „Auitu“. Стаята е хубава, е без балкон, но с хубави прозорци. Вземаме душ и заспиваме.

18.10.2024 – Мидят-манаст.Мор Габриел- планината Немрут - Адъяман

Сутринта закуската е пак в 6.30 – на последния етаж на хотела. Има даже тераса, така,че кафето става по поносимо.

Хотелът е голям има даже басейн, но явно не е сезон и само ние сме в него. Архитектурата е малко еклектично. Полукръгла кула, съчетана с паралелепипед, на който има фигура позната ни от Вавилон.

Днес ще пътуваме до Адъяман, с отбивки до Манастира Мор Габриел и планината Немрут, едно на друго – около 450км.

Първо тръгваме за манастира. За да можем да си изпълним програмата Нааджи е уредил да ни отворят манастира по-рано. Чудесна идея, едно заради графика и второ – няма други хора.

Преди да разкажа за манастира ще си позволя да кажа няколко думи (то няма да са само няколко) за сирийската православна църква. Тя е монофизитска. Това означава,че за разлика от Православната и Католическа счита,че Христос има само една природа – божествена. Докато ние считаме,че той е и Бог и Човек. Опитвал съм се да навляза в темата, винаги неуспешно, изглежда ми липсва предварителна подготовка или…вяра.

Тази разлика е толкова жизнено важна, че Вселенският събор, свикан през 451 г. в Халкидон от византийския император, решава: Христос е както напълно човек, така и напълно Бог. Монофизитите са осъдени и обявени за еретици. Но ако тази декларация задоволява Византия и Запада, тя предизвика голяма опозиция в периферията на империята.

В Сирия опозицията срещу Халкидонския събор е водена от патриарх Север от Антиохия (512-518) и епископ Филоксен от Мабуг. През 6 век императрица Теодора подкрепя сирийците. Тя назначи двама сирийски епископи, включително Яков Барадей, който заема катедрата на Едеса( Шанлъурфа) от 542 до 578 г. Той пътува през Мала Азия и Сирия, ръкополагайки свещеници, дякони, епископи и по този начин съставлявайки паралелна йерархия, която дава началото на Сирийската православна църква. или якобитската църква. Тъй като градовете са верни на официалната теология на Византийската империя, Сирийската православна църква се развива в провинцията на вътрешна Сирия и намира убежище в манастирите.

По време на разцвета си през 12 век границите на патриаршията на Сирийската църква достигат Централна Азия и обхващат 20 митрополии и повече от 100 епархии. От 1293 г. всеки патриарх на Сирийската православна църква се нарича Игнатий, в чест на Свети Игнатий Антиохийски, като наследник на неговата катедра.

През 1393-1404 г. църквата е подложена на жестоко преследване от страна на Тамерлан, поради което броят на сирийските християни рязко намалява, така че през 16 век патриаршията включва само 20 епархии.

По време на реформите на Танзимата (1839–78) на сирийската православна църква е даден независим статут през 1873 г., с което са отделени от арменци и гърци. Само ще отбележа,че за нас това се случва три години по-рано.

В края на деветнадесети и началото на двадесети век е геноцида срещу сириици и арменци, хиляди са избитиь хиляди се преселват, но църквата в Турция остава.

През 1924 г. патриаршията на Църквата е прехвърлена от Мадрин в Хомс, след като Кемал Ататюрк изгонва сирийския православен патриарх. През 1959 г. седалището на Сирийската православна църква е преместено в Дамаск в Сирия. В средата на 70-те години приблизителната оценка на сирийските православни, живеещи в Сирия, е 82 000 души. Броят на сирийските православни последователи в епархиите на диаспората в Европа е около 20 000 в Турция – около 6000. Не можах да намеря данни за епархията на Индия.

Върховният глава на Сирийската православна църква е наречен патриарх на Антиохия, ( това е днешният град Антакия) във връзка с титулярната му претенция към една от петте патриаршии на Пентархията на византийското християнство. Смятан за „баща на бащите“, той е генерален администратор на Светия Синод и ръководи духовните, административни и финансови въпроси на църквата. Той управлява външните отношения с други църкви и подписва споразумения, споразумения, договори, пасторски енциклики (були), пасторски писма, свързани с делата на църквата.

Толкова за сирийската православна църква.

В 8.15 сме пред внушителните порти на манастирската ограда. Тази каменна ограда, висока около 4м огражда градина с площ около 180 декара.

На този вход е отбелязано:

Това е най- старият манастир на срийската църква и вторият по възраст все още действащ манастир в света. е основан през 397 г. от аскета Mor Shmu’el (Самуел) и неговия ученик Mor Shem’un (Симон). Според традицията Симон сънувал сън, в който ангел му заповядал да построи молитвен дом на място, маркирано с три големи каменни блока. Когато Симон се събудил, той заведел своя учител до мястото и намери камъка, който ангелът беше поставил. На това място е построен манастирът Мор Габриел.

Минаваме през вратата и по широка, сенчеста и безкрайно добре почистена алея се отправяме към сградата на манастира. Да продължим с историята му.

Значението на манастира нараства и до 6 век там има над 1000 местни и коптски монаси. Манастирът става толкова известен, че получава дарения от римски императори, като Аркадий, Хонорий, Теодосий II и Анастасий.[ Между 615 и 1049 г. епископското седалище е базирано тук, а от 1049 г. до 1915 г. манастирът има своя собствена епархия.

През 7 век манастирът става известен като Манастирът на Свети Гавраил, който е известен със своя аскетичен живот. През четиринадесети век четиристотин и четиридесет монаси са били убити от нахлуващите монголи. По време на геноцида в Сейфо монасите са избити от кюрдите и манастирът е окупиран в продължение на четири години, докато не бъде върнат на църквата през 1919 г.

Сега манастирът е важен център за сирийско-православните християни в Турция с около петнадесет монахини и двама монаси, и десетина семинаристи, заемащи отделни крила. В своята история манастирът е дал много високопоставени духовници и учени, сред които четирима патриарси, един мафриан и 84 епископи.

Манастирът е работеща общност, разположена сред овощни градини и обработваемата земя. Основната цел на манастира е да поддържа живо сирийското православно християнство в родината му, като осигурява обучение и ръкополагане на местни монаси. Понякога е осигурявала физическа защита на християнското население.

Манастирът е доста компактна съвкупност от сгради строени в период от почти 16 века. През всичките тези векове за строителство е използван един и същ розов варови, което дава допълнителна завършеност на комплекса.

През масивна врата влизаме в самия манастир.

Първото което виждаме е голям, чист двор, но без никаква зеленина.

Първо влизаме в Голямата църква. Строена е по времето навизантискя император Анастасий I. Стените на църквата са били изцяло в мозайки, със значителна позлата. Това е довело до разграбването им по време на монголското нашествие.

Запазен е само един фрагмент от тях, даващ представа за великолепието им.

Тук е вградено сандъче с мощите на Светите Четиридесет мъченици от Севастия - днес град Сивас в Турция). Те са особено скъпи на женените мъжете в клуба и редовно отбелязваме празника им.

Тамарка внимателно слуша екскурзовода.

Следва преминаваме по тесен коридор и влизаме в това което се нарича куполът на Теодора.

Това е прочутата Теодора, съпруга на великия Юстиниян I (500 – 548г). Тя започва живота си като проститутка на хиподрума и го завършва като светица с празник на 14 ноември.

Вероятно е била повлияна ото огромната Св.София, каято е строял мъжът й, та е решила и тя да направи нещо. Пък има данни,че е била монофизитка.

Под отвора в купола има камък, датиран от 777година, върху който е бил месен хлябът за монасите. В същата зала има и макет на манастира изработен от клечки кибрит. За съжаление доста зле осветен.

Иначе кухнята на манастира е малка, сводеста галерия в съседство. Отправяме се, пак по коридор към църквата Дева Мария, строена през пети век – пак по времето на Теодора. Иконостас няма, олтарът е отделен само с красива завеса с Христос.

Отново, по коридор слизаме ведно от най-светите места на манастира – криптата. В нея са погребани двамата основатели на манастира, епископи, игумени, монаси, прозвуча невероятно, но тук имало над 10 000 починали.

Мястото не е зловещо, защото погребаните са зазидани в дъговидни ниши и останките не се виждат. Телата са в седнало положение. Двамата основатели са заровени в пода…за да се покаже колко са далеч от първия смъртен грях – гордостта.

На снимката се вижда гробът на основателя на манастира. Над пода стърчи само един камък.

После излизаме на голямата манастирска тераса от която можем да погледнем целия манастир. Не е като нашите манастири с вътрешен двор, малко презастроен ми се струва.

Иначе си има крило за монасите, до което естествено не сме допуснати.

Припомням си, че тук има и монаси и монахини, нещо непознато в нашите манастири.

Правя си сметка,че поддържането на такива сгради е била и днес е много скъпо. Оказва се,че последен голям ремонт е правен през 1997г, естествено за сметка на турската държава. Обектът не е още туристически разработен, но според мен си има огромен потенциал. В интернет намерих снимка от ремонтно- реставрационните работи.

Изходът от манастира е от друго място, което извежда към много важна част от комплекса.

Интериорът на помещенията напълно съответства на величието на комплекса.

След уважително посещение се отдаваме на цигара на удобните и многобройни пейки. Нямаме време да се размотаваме предстоят ни още 420км.

След около 60км пресичаме река Тигър и спираме в малко градче на брега. Турците, за разлика от нас при демокрацията, строят язовири. С това осигуряват водата за пиене,напояване и, колкото може за ВЕЦ.

Та и на Тигър са направили, при това не един, а май пет язовира. При направата на този пак една село е попаднало под вода. Било е скоро и този път държавата е изградила ново село с кокетни къщи с голям двор…така е, хубаво е да си има държава, а не територия..

На следващата снимка Тамарка е на площад край реката. Като чета май името е Хасанкьоиф….

Край брега е изграден туристически комплекс. Има си и пристанище и корабчета, но разходка не се предвижда. Все пак ни дават половин час, да погледнем реката и изпием по кафе. Бира както вече казах няма.

На отсрещния бряг, с голямото увеличение на фотоапарата можах да снимам типичните за района пещерни жилища (гробници).

Продължаваме към планината Немрут до там са 260 км.Минаваме покрай градовете Батман и Диарбекир, за съжаление без отклонение в тях. Естествено правим почивка по пътя.

На път сме за гробницата на цар Антиох I, цар на държавицата Комагена която съществува първоначално като част от хетската и персийската империя. После е завладяна от македонците и става част от империята на селевкидите, а от средата на втори век пр.Хр., за почти двеста години остава самостоятелна. Изглежда е една от арменските държави, с не особено силно развита икономика, учудващо е как са построили такова съоръжение.

Антиох I е най-важният цар на  царство Комагена. Той управлява от 69 пр.н.е. до ок. 36 пр.н.е. и съчетава кръвта и културата на арменската династия Оронтиди и македонските династии на селевкидите (в Месопотамия), Птолемеите(в Египет) и персите.

Към 15ч. рейсовете ни оставят на една бензиностанция и, оттам, пак с три рейсчета ще ни качат до изходния пункт за Немрут. Пътуваме около половин час и спираме за малко в посетителския център – за тоалетна. Наколна сграда която се клати осезаемо от свирепия вятър. Скоростта му е със сигурност над 80км.ч. Температурата – не повече от 5 градуса.

След още около 2 км стигаме до изходния пункт. Пред нас е могилата под която е гробницата на цар Антиох. Височината е 2134м. На следващата снимка, долу,вдясно се виждат рейсчетата на изходния пункт, както и пътеката тръгваща отдясно и завръщаща се отляво, по която се обикаля тробницата.

Ясно се очертава могилата над гробницата на царя. Въпреки вековете, тя си стои по-бяла. Натрупана е от дребни камъни (размер на яйце) и вероятно за това все още нито е ограбена, нито е проучена. Почнеш ли да копаеш в насипа, той непрекъснато ще се свлича над тебе. А че гробница има е установено с георадар.

Конусът е с внушителни размери –височина 49м и площ около 20 000 кв.м. Грубо това са 300 000 куб.м. Очевидно не са махнали всичко и гробницата и статуите са останали в основната скала. И все пако стават поне 180 000 кубика, първо за разбиване, после за насипване. Като изхождам от нормите на лагерниците в „Слънчев бряг“ – 3 кубика на ден, само за изчукване. Това прави невъобразимите 60 000 човико дни. Ако са работили 150 човека, това са 400 дни – два сезона. И още толкова за засипване. Би трябвало да са го свършили за4-5 години. Не ми се мисли за това къде са живели, как се е докарвала храна и вода и т.н. Но са го направили и Антиох I е останал завинаги в историята.

Той си поставя за цел да обедини източната и елинската религии и да създаде общ пантеон на персийските и елински богове. Сред боговете от новия пантеон е включен и той, божественият владетел на Комагена.

Ето някаква възстановка на гробницата и могилата над нея.

Изглежда най-напред е построено или по-скоро изсечено помещението за саркофага. След това, още две подобни помещение, с цел да се измамят грабителите на гробници. Подготвени са специални тунели които свързват помещенията с повърхността. Това не е много сигурно, защото до сега не са открити, нито от иманярите, нито от археолозите. Така или иначе, до погребалната камера няма да стигнем. Отправяме се към източната площадка, ще се върнем през западната и, оттам ще можем да се „насладим на изключителният, невиждан залез“.

Вятърът се усилва и студът става жесток. Уж сме се облекли, но определено не сме очаквали такова време. Тамарка е със съвсем тънък панталон.

В началото пътеката е даже приятна, въпреки страхотния вятър. После става доста по-стръмна.

До източната площадка разстоянието е около 600м, денивелацията – около 120. Уж нищо работа, ама и колената и кръста не ме слушат. Налага се Ванката да ми помага. Останахме последни, зад нас е Нааджи.

В горния си край пътеката е поотнесена от снеговете и пороите и на места ми се полага да се промъквам на четири крака. Стръмно бе!

И накрая сме на източната площадка. Вече е привечер и моите снимки нещо не ме въодушевяват, за това си позволявам да сложа снимка от нета.

Тук са огромните статуи, отляво надясно, на Аполон, богинята на съдбата Тихе, Зев и между него и Херкулус е статуята на самия Антиох. Необичайно е,че боговете са седнали, предполага се,че това място е трябвало да стане дом на боговете. Статуите са били с височина девет метра, но времето и земетресенията са откъснали главите им и сега те са търкалят пред статуите.

Както се вижда на картинката по-горе срещу тях изглежда е имало храм, от който почти нищо не е останало.

В интернет намерих възстановка на това как са изглеждали фигурите преди да се разрушат

Изкачването е било уморително, но в крайна сметка, за разлика от други, доста по – млади от групата не се отказахме. Тамарка си е направо свежарка. Добре,че в един момент Криси я хвана за якето, иначе си я беше отвял вятъра.

Мястото е мистично и величествено, студът и силният вятър не ни давват възможност да се застояваме. Пък нали ще гледаме и залеза, а той е от другата страна на могилата. Минаваме покрай това, което би трябвало да бъде северната площадка. Почти нищо не е останало – все пак повече от 2000 години на този вятър.

Пътеката от източната площадка надолу е в много по-добро състояние. По дълга е, но наклонът е по-малък и придвижването е по- леко. Ако ми се наложи пак да идвам тук, ще използвам този път за да стигна до източната площадка.

Спускаме се към западната площадка. Още отвисоко се вижда,че тя е доста по-зле запазена от източната. Статуите са на същите богове, но са почти разрушени.

Кой знае защо главите им са в по-добро състояние от тези на източната. Има много добре запазени релефи, изобразяващи Антиох като Бог.

На снимката Тамарка е почти щастлива, вятърът малко е намалял, а и рейсчетат вече са близо.

На долната съм се опитал да снимам главата на Антиох. Изглежда е бил хубав мъж.

В този момент се обръщаме към залеза. За хора гледали такова явление от планини по-високи от 2000 м не е нищо особено. За другите – сигурно е.

Макар и накрая, две думи за името на планината. Немрут е библейски цар, който започнал да строи Вавилонската кула. Според исляма той е царят, който се опитал да хвърли Авраам в огнено море, което станало шарановото езеро на Шанлъурфа Историята с името е много интересна, но май ще прекаля с описанията.

Минаваме пак през посетителския център и успявам да си купя умалено копие на главата на Антиох. Изненадващо, но е от местния камък и струваше май само 6 евра.

После,вече по мрак, рейсчетата ни свалят надолу. По пътя спираме за да погледнем мост, строен за посещението на Септимий Север (трети век).

През деня мостът изглежда така.

Вероятно е трябвало да го погледнем на идване, но или сме се забавили,или денят е намалял и Нааджи правилно е решил,че Немрут е много по-важен.

Нашият рейс ни чака в град Кант. След около час сме в Адъмаян. Настаняваме се пак в хотлел Рамада.

Той е много различен от съименника му в Адана. По – нов е, стаите са супер, даже на телевизора има английски, френски и руски програми.

Излизаме да вечеряме, ама сме уморени и намръзнали, та за това когато попадаме на малка дюнерджийница си вземаме по един, заедно със салатка. После се сгряваме с уйски в стаята ни. Спим чудесно.

19 - 21.10.2024 – Адъяман – Орта хисар – Кайсери – Истанбул – София.

Закуската пак е в 6.30 , както навсякъде разнообразна и изобилна. Пред рестаранта, на партера има тераса, на която с кеф си изпушваме кафето.

Напускаме хотела и се отправяме към Ортахисар в Кападокия. Ще трябва да пропътувямe около 460км. При това без посещение на някой интересен обкт по пътя. Не е много приятно, но не е и чак неприятно.

Просто пътуваме и зяпаме. Съвсем скоро минаваме покрай лагер за пострадали от земетресението. Струва ми се,че е полупразен.

Минаваме пред хубави, чисти и подредени градове – уж в Диарбекир…каква грешна представа за района имаме.

Строи се много, в Турция има сериозен прираст на населението и строителството е на трето място по обем на продажби, след леката промишленост и машиностроенето….. при нас тези отрасли са доста назад.

Строи се с различна архитектура и технологии, очевидно съобразени с нуждите и възможностите на хората.

Минаваме покрай интересни джамии, някои нови, други от12 век, много напомнящи арменски църкви…. дали не са били такива…

Пресичаме планински райони Почти не виждаме хубави гори. Нааджи, с разказите си не ни оставя да скучаем.

Обядвахме в приличен крайпътен ресторант, където можеш да видиш готовото ядене преди да си го вземеш. Аз се ориентирам към чорба – навсякъде в Турция я прявят добре. Тамарка реши да си вземе едно „пиде“, тънка питка, оформено като лодка, запълнено с парченца месо, домати и подправки. Като видя какво голямо нещо трябва да изяде, направо се уплаши. Помогнах й. Една порция е напълно достатъчна за двама.

Всред многото градове през който минаваме, почти в края на днешното пътуване е Кайсери. Както от цезар е станало кайзер, така и цезарея става Кайсери. Но това за което се спирам на него е,че той е дал името на кайзер пастърмата. Това бил специалитетът му, за съжаление не можем да го опитаме.

Към четири след обед дългото, но не неприятно пътуване завършва пред Minia Cave хотел. От улицата изглежда малка едноетажна сграда, а всъщност са две (или три) сгради развиващи се надолу по склона.

Рецепцията и лобито са на нивото на улицата, а стаите са по етажите надолу. На най-долния са изкопани направо в скалата,по стените си личи как е копано с кирката. Криси беше в такава стая и не беше много очарована…Етажите са свързани с тесни стълби и с асансьори с по една, до две спирки.

Има многобройни тераси

и закътани места, с масички и столчета, на които мажеш да пушиш и пиеш кафето

и да пиинеш нещо по концентрирано.

Вечер си става направо романтично.

Май това е един от най интересните хотели в които съм бил. А не е да не сме обикаляли: Сахара, Кавказ, Средна Азия, старата Европа….

Стаята ни пък е огромна, една от стените е без мазилка, директно камък. Обзаведена в стил началота на миналия век. Таванът е с дърворезба, има интересно сгъваемо писалище. Телевизорът е умело прикрит зад стъклото на шкафа, разбираш,че е там когато виждаш дистанционните отпред. Всичко е направено с много вкус… и много пари. Банята е огромна, с джакузи.

Излизаме да се разходим из Ортахисар. Тук вече сме били преди пет години и градчето е описано в записките ми от Кападокия. Винаги е вълнуващо да се върнеш на място на което си бил…почти винаги…

Движим се безцелно по улиците и зяпаме.

За тази вечер „Онекс тур“ предлага танц на дервиши, за утре – разходка из Кападокия. Били сме тук за цели три дни, ходили сме навсякъде, даже на тур с джипове. Та сме решили да не се включваме. От предния път ни е останало усещането,че не ни стигна времето за манастирите на Гьорме. Докато се разхождаме попадаме на туристическа агенция. Питам дали могат да ни организират екскурзия за три часа до там. Казват „да“ и обявяват цена – 35 евра, Разбираме се утре в 10ч да ни вземат от хотела.

Вечерята е от седем. За разлика от познатите ни вечери – вземаш си каквото искаш, тук ни сервират чудесна салата, още по-хубава чорба и, за съжаление, не добре сготвена скумрия, средно между печена и варена. Най-странен беше десертът –елементарно и недобре приготвено малеби. Не,че сме останали гладни, но всепак… Иначе идеята да се премахне унищожителното похабяване на храна, при Ол инклузив, винаги ме е привличало. Ама в такъв случай трябва да се потрудиш повечко в готвенето. Цените на бирата са 15 евра за 0.33л, бетилка вино – 40 евра. Пропускаме.

Следва традиционната употреба на алкохол на терасата и се отдаваме на сън.

На другата сутрин спим почти до девет. След закуска чакаме да дойдат да ни вземат. Ядец – никой не идва. Добре,че не поискаха аванс. Все едно ще се поразходим из града.

На централния площад днес има нещо като битак. За съжаление нищо не успя да привлече вниманието ми.

Минаваме по пазара, купуваме разни дреболии и подаръчета. Отиваме към крепостта, предния път не можах да се кача, пак бях с бастун. Пак не стана, още като тръгнахме нагоре ми стана ясно,че коленете и кръста няма да могат.

Задоволяваме се с турското кафе, което предлага кафенето, намиращо се при началото на стълбите. От там има хубава гледка към долината.

После минаваме пак през градчето. Минаваме покрай нещо което се нарича „Коктейл бар“. С плаха надежда влизаме. Оказва се,че има бира! Носят ни две изпотени бутилки по половин литър и две халби със скреж, явно държани във фризер. Виждате две щастливи лица.

Удоволствието е голямо. Страхотна турска бира „Ефес“, при това на прилична цена – 5евра бутилката. Изкушаваме се да повторим, но ми идва нещо друго на ум.

Видели сме магазин за алкохол с хубаво вино. Минаваме оттам и си купуваме хубава бутилка вино – малко скъпичка – 20 евра. Току до хотела има супермаркет, купуваме си финни мезета и се ориентираме да изпием виното на някоя тераса. Още повече,че в стаята има чудесни чаши за вино.

И пак две щастливи физиономии

После се пъхам в джакузито и си допивам чашата там.

Следва сън, любимо мое занимание за следобед, което цяла седмица пропускам.

Следва вечерята, която пак е скромна, салата, чорба, сровнително добре опечено пилешко и за десерт – ябълка!

Следва последната ни обща снимка с Розита, Криси и Иван.

На другия дЕн ставаме в пет. За съжаление се е наложила промяна в програмата. Трябваше да летим, следобед от Невшехир за София, не знам защо, на вместо това ще летим от Кайслери до Истамбул и оттам за София. Не е много приятно, ама пред провал на екскурзията го намирам за съвсем приемливо.

Летището в Кайслери, за разлика от това в Невшехир си е голямо. За щастие има чудесна тераса за пушачи. Полетът до Истамбул е кратък, кацаме на летище Sabiha Gokcen, там пак има хубава тераса за пушачи, има и кафе – по седем евра.

Пристигаме в София в ранния следобед.

И накрая. Програмата беше натоварена но не прекалено, казвам го като човек на почти 70, с проблеми в колената и кръста. Минахме около 2000 км с рейс и дневно от пет до девет хиляди крачки пеш. Вярно,че ставахме сутрин в шест, но вечер можехме да си лягаме в девет. Цялото мароприятие ни излезе за двамата 1500 евра към „Онекс тур“ и още около 500 евра, за обяди,вечери, дребни подаръци, кафета и т.н. В турция почти навсякъде може да се плаща с карта, но ние си носехме 6000 лири (300лв), които използвахме напълно.

БЕШЕ ИНТЕРЕСНО И ПРИЯТНО.СПЕЦИАЛНИ БЛАГОДАРНОСТИ НА НАШИЯ ЕКСКУРЗОВОД, БЕЗ КОГОТО НЕЩАТА НЯМАШЕ ДА СА СЪЩИТЕ.

Ноември 2024

Петко Съйнов Георгиев