Очаровани от пътешествието в Ликия, още същата есен, пак с Премио Травел , се отправихме към Кападокия.
На 12 ноември 2019г. Надеждното такси на ОК Супертранс ни оставя на терминал 1 в 5.30ч. С това нашите проблеми свършват. Оттук разчитаме, и то с основание, на Премио Травел.
Познатият 90 минутен полет до Анталия, натоварване в хубави рейсове и настаняване в хотел Port River, намиращ се край градчето Манавгат, на тридесетина километра източно от Анталия.
Хотелът малко напомня нашите мастодонти по морето, но е една идея по уютен. Този път разкошната стая не е с изглед към морето, а към нива и близката река, която в този участък е плавателна и даже има закотвени туристически кораби, някои със средновековен макиаж.
Има време до вечеря и се разхождаме до плажа, въпреки,че е ноември, времето е топло и си има хора, за съжаление не сме си взели бански и се ограничаваме с бира и сокче на плажния бар.
После аз посещавам СПА центъра, по –скоро нищо особено. Предлагат и масаж, но нещо не се навивам.
На вечеря, познатото изобилие от ястия и хубави вина.
На сутринта имаме възможност да се запознаем с нашия гид Ахмед. Той се изселва от България, с родителите си, когато е бил в гимназия и българският му е много добър. Завършил е биология в Турция, но се е преквалифицирал на екскурзовод, поради липса на по-подходяща работа. Изключително, ама изключително добре подготвен по история и с искрящо чувство за хумор.
Запознанството ни започна зле, защото вместо в 8 тръгнахме в 8.30. С остър тон обясни,че няма да толерира закъснения и че като е казано в 8 рейсът ще тръгва в 8.05 независимо дали всички ще са в него. Забележката беше навременна и сериозна и не ни се налагаше да чакаме разни повлеканци.
А трябвяше да сме точни защото днес ни предстояха около 500км пътуване, през планини, при това със спирания за разглеждане забележителности по пътя.
Пътуването е приятно, седалките са удобни, на два часа спираме за пишкане и кафе. Местата са добре подбрани – има истинско еспресо.
Първото ни посещение е в гр. Кония. Милионен,чист и приветлив милионен град. Той съществува под името Икония още от древността, става столица на селджукския сйлтанат в периода единадесети, четиринадесети век, после е завладян от турците.
Кония е важен духовен център на суфизма. Течение в исляма напомнящо нашия исихазъм, учение, „чрез което човек може да научи как да пътува в Божественото, да пречисти вътрешната си същност от нечистотата и да я разкраси с различни похвални черти“. Това се постигало освен с аскетизам и с проповядване, с думи и дела на вярата.
Особено, дори световно известен, е живелият тук през тринадесети век Мевляна̀ Джалал ад-Дин Мухаммад Румѝ. Освен философ, мистик и учител той е и поет:
Не съм християнин, ни юдеин, нито индус, ни будист,
Не съм суфист. Не съм от никоя религия и култура
Нито от изтока, нито от запада,
Без място е мястото ми, безследна следата ми.
Заедно с Шамис от Тебриз основава ордена на дервишите. Танцът им символизирал непрекъснатия кръговрат в живото, непрекъснатото извисяване към Бог. Те двамата проповядвали учението си в медресето основано от бащата на Мевляна. Придобиват огромен авторитет и гробовете им са място за поклонение на мюсюлмани от цял свят.
Та имено пред комплекса му, включващ джамия – мавзолей,училище и жилищни помещения ни стоварва рейса. Времето е прекрасно, навалицата огромна.
Без да е особено величествен комплексът е впечатляващ. Във вътрешния му двор има интересна чешма, описвощо кръговрата на живота, съгласно суфизма. Водата изтича от най-горното басейнче, пълни различни басейнчета по пътя и пак се събира в едно, най-долу.
Преминаваме през музея, в който са изложени вещи и книги на мевляна. Виждаме и саркофага му.
Заслужава си да се види и усети.
После се отправяме на обяд в близък ресторант. Разкош, ама нямаше бира. По релегиозни причини не във всички ресторанти, и особено на обед не се сервира алкохол в града. Какво да правиш, в център на суфизма сме, а бирата не е средство за извисяване на душата….според някои.
Следващата спирка по пътя ни е Аксарай. Това е древен град и търговски център още от времето на древните гърци. После става важен пункт по римския път между Европа и Азия, след това и по пътя на коприната. По време на селджуките султан Калъч Арджалан II в края на дванадесети век строи тук дворец от бял мрамор и градът получава съвраменото си име. АК означава бал. Пак по това време султанатът започва да изгражда система от керван сараи, на разстояние 30 -40 км един от друг – на един ден път. Основното им предназначение – обслужване пътя на коприната и търговията между Европа и Азия
На двадесетина километра източно от града през 1299г е построен най-големия от тези кервансараи – Султанхан. Това е и най-голямата такава сграда в Турция. Отвън изглежда като крепост, с високи стени и кули. Имал е постоянен гарнизон, осигуряващ сигурността не само в кервансарая, но и в прилежащия му участък от пътя.
Крепостните стени затварят широк двор, с помещения опрени в стените, предназначени за почивка на хората, за складиране на стоките, за работилници.
В център на пространството е молитвена сграда, в която всички религии могат да извършват ритуалите си – от будинсти през джайнисти и мюсюлмани до християни. Забележителна средновековна толерантност.
Помещенията за спане са десет и до всяко от тях е складовото помещение. Има красив фриз,който вероятно е бил използван за полица. Вижда се входът към помещението за стоката. То няма вход от двора. За всичко е помислено. Крадци явно и тогава е имало.
В дъното на двора има огромна конюшна за над 200 животни. Напомня ми на готическа катедрала.
Почиваме си малко в симпатично кафе, с истинско еспресо и продължаваме към Учхисар. Тук ще прекараме два дни в хотел Kapadokya Lodge. Архитектът е търсил изразителна фасада изцяло за сметка на удобствата на туристите. Стаите са малки, с още по-малки прозорчета, естествено без тераси. На всичко отгоре, въпреки топлото време, няма изнесени ресторантски маси навън. Натъпкват ни в ресторанта натясно. Храната също е несравнима с тази позната ни в други хотели. За да пушим трябва да излизаме в кафенето отвън. Никак не ни хареса престоят в това чудо.
Та значи вече сме в Кападокия – в превод- земята на красивите коне. Историческа област населена оща от палеолита и преминала под управлението на всички държави в района:хети, персиици, македонци, гърци във всичките им царствени видове, римляни, византийци, араби, селджуци и османци. В резултат – забележителна смесица от култури, само дето християнската е май преобладаваща. Още през първи век тук се създават много християнски общини, които, вероятно поради отдалечеността си от Рим не са сериозно преследвани. Не напразно Св.Василии Велики е бил епископ на Кападокия. Твърди се че тук се създава „черновата“ на Символа на вярата.
И въпреки,че от седми век Капдокия е ислямско владение тук повечето хора остават християни и говорят гръцки и арменски. И така чак до 1923г., когато съгласно споразумението между гърция и турция всички гърци са преселени в Гърция. За щастие наследството им е добре запазено и изобщо не се мисли да се заличава.
На 14 ноември в пет часа сутринта се товарим на джипове. Ще гледаме изгрева от високо и ще се разходим из района. Качват ни на един байр и започваме да чакаме. Изгревът, както всички изгреви е красив, е не като в Камен бряг.
По интересно е след него – панорамата към характерната за Кападокия долина със странните хълмове от меките вулканични туфи.
Следва пиене на кафе на симпатично място.
Имаше даже тоалетна.
После посетихме два скални манастира. Ама не като нашите, в пещери. Издълбани са изцяло в скалите. Строени или по точно дълбани са в продължения на столетие, между втори и шести век.
Вътре има изсечени църкви, с колони и капители, някои даже със запазени стенописи.
При това манастирите бяха два, на само два километра разстояние един от друг. Според мен в манастирите са живяли поне по стотина души. Да не очакваш толкова монаси на сравнително малко място. Вторият е още по- интересен, правен е по-късно и си личи напредъка в строителните умения.
Разделяме се с шофьора с по чаша шампанско.
Следва посещение в близкото градче Учхисар. То е с население от 3500души, които се занимават основно с туризъм. Населено е още от хетската епоха, после го владеят гърци, римляни, византийци, селджуци и османци.
Жителите му са използвали меката скала за да си издълбават къщи в нея.Започвали с едно помещение, после две, три, връзка със съседите…Температурата вътре е постоянна –около 16-18 градуса. С годините някои къщи са се срутвали от ерозията, но след няколковековна употреба. И до днес някои такива жилща се обитават и даже има два екзотични, но съвсем прилични хотела разположени в тях.
В най- високата точка, надм.вис. 1300м. е разположена крепостта дала съвременното име на градчето ЮчХисар – летящата крепост, строено от византийците.
Не пропускаме да пием местен чай в едно живописно кафененце, радваме се на странни къщи. Тази например си е обитавана и до днес.
Много приятно прекарваме два часа в градчето и продължаваме към следващата ни цел – подземния град в Кардак.
Подземните градове са една от емблемите на Кападокия, има над сто. Започват като домове на отделни семейства, после домовете се свързват, после се слиза на долен етаж, настаняват се животни, правят се резервоари за вода и даже храмове. Най- големият подземен град има над 300км галерии и е разположен на осем етажа. Приютявал е около 30 000 жители.Доказана е съществуването им още от епохата на хетите- 1500 г.пр.Хр. Една от причините за съществуването им са честите войни и нападения в района, при които подземните градове са осигурявали максимална защита на жителите си. Някои от градовете са били свързани с тунели с дължина десетки километри.
Входовете и отделните части на града са се затваряли с тежки кръгли камъни с диаметър около 1.5м, които са се изтъркулвали по жлебове и са правели недостъпна вътрешността.
Лично за мен, най-интересно беше как се вентилират подземните пространства. Оказва се, че са разчитали на вентилация през самите тунели, които са с наклон. Освен това имало пробити множество вентилационни отвори, някои с диаметър само 10 см. Вероятно са почвали да ги пробиват от подземието, пък където излезат на повърхността. Щото в обратния ред, как ще улучат тунела.
Има си кухня и кладенец, дневни със спални ниши.
Връзките между отделните помещения и етажи са по доста тясни тунели, даже някои се отказаха да влизат.
А тук сам пред една от вратите и вентилационен отвор зад главата ми.
Изходът или входът са съвсем несъответстващи на подземното съоръжение. Следва вкусен обяд и посещение на Орта хисар – средната крепост. Е не можахме да се изкачим догоре, както се вижда бях с бастунче. Градчето е чисто и спретнато, като повечето в Турция.
Интересно е,че старата час, в която са живели гърци, отново е изкупувана от тях и има чудесно възстановени къщи.
Вижда се и нашият водач.
Даже ни пуснаха в една, разположена на тясна улица, как стигат с коли тия хора…
От уважение посетихме и местната джамия, нищо особено. За сметка на това пихме хубаво кафе и сокче пред едно трамвайче. Такова никога не се е движило в града, но сега придава много симпатичен вид на площадчето пред джамията.
Продължаваме с разходка из Кападакия. Спираме за малко в градчето Cavus Аvonus.
Тук е един от най-древните подземни градове и за това вече ерозията си е казала думата. За сметка на това посещаваме една типична къща от онова време – обитавана и до днес.
Интересни бяха и многобройните малки ниши в скалите, не е ясно как са правени, но са предназначени за гълъби. Целта е била използването на торта от тях.
Завършваме деня с поглед към „най-красивия залез в света“. Е красив беше, а имаше и кафене откъдето можехме да го наблюдаваме удобно. Бира обаче пак нямаше, какво да се прави….
После връщане пак в същия доста….тъпичък хотел. Добре,че храната не е лоша, а стаята я бяха изчистили.
Следващата сутрин започва с долината на любовта. Причината да се казва така са странните конусовидни туфи, на върха на които е останал някой камък от по-твърда скала. Комплексно представляват голям х.й навирен към небесата. Има и любимият на Тамарка сок от нар.
Правят ни снимка на сърцето на влюбените – леле повече от 30 години…
Продължаваме към Аванос. Градче с 15 хил.жители, на 18км от Невшехир. Още от хетите е прочуто с грънчарството си, което се практикува и до сега.
Както повечето градчета в Турция, то е чисто и спретнато. Правим малка разходка и купувам на Тамарка една малко златно пръстенче. Всъщност спираме в Аванос за да ядем прочутия му сладолед. Наистина малко страненен но много хубав. Сладкарницата – също хубава, с голяма тераса на брега на реката. И тук бира няма!
Продължаваме в долината Пашабаг със странни геоложки образувания. Движим се по третокласен път, който е в отлично състояние – по-добър от нашите магистрали.
Спираме почивка и пиш в крайпътно струпване на магазинчета и кафенета. Харесвам си местна шапка. Може да се носи и лете и зиме.
Продължаваме към Гьореме. Всъщност това е черешката на тортата за цялото ни пътуване в Кападокия. Това е национален парк, част от който преминахме. Почти в центъра му е градчето Гьореме, а само на два километра огромен комплекс от пещерни жилища, манастири и църкви.
Изграждането и заселването на комплекса започва през втори век, по време на гоненията срещу християните. Тук те намират спокойствие и се превръщат в религиозен център функциониращ чак до седемнадесети век. Твърди се,че в скалите има 365 църкви, по една за всеки ден от годината. Църквите са многократно разширявани, чрез вкопаване в скалите в продължение на векове. Тези които могат да се посетят са във вида от десети – тринадесети век. На много места стенописите са запазени, строго канонични,без ренесансови наченки.
Тук сме с нашия гид пред входа на една от многобройните църкви.
Освен църкви има два манастира, както и многобройни жилища, повечето подземно свързани едно с друго. В някои от църквите има отделни помещения за крипти, където още стоят кастите на монасите.
Комплексът наистина е огромен, на поне седем нива, така че разглеждането си е сериозно физическо натоварване, особено за мен, както се вижда съм с бастун,заради болки в коленете.
Напускаме многоетажния комплекс и се отправяме към църквата Токали. В превод – църквата на токата. Така и не можах да разбера на кого е посветена църквата.
Тя, според мен е най- забележителната църква в района. Внимавайте да не я пропуснете,, тя е малко по надолу от комплекса, вдясно на пътя.
Строена е през девети век, има няколко помещения, едно от които – много голямо. На два етажа е. Фреските са от второто десетилетие на десети век и са невероятно запазени., вероятно поради липсата на директна слънчева светлина. Не знам защо няма и опушване от свещи, дори Ахмед не можа да ми отговори…може би е било забранено паленето на такива.
Излизаме толкова впечатлени, че Тамарка ми прави снимка на входа. Вътре не разрешаваха.
Товарим се на рейса, отиваме на вечеря и след това ни водят на танц на дервишите.
Хем е шоу, хем не съвсем. Танцьорите са истински дервиши, а те са интересна секта.
Дервишът е член на суфистка религиозен орден. Той води аскетичен и изключително беден начин на живот.
Дар на персийски означава „врата“. Дарвиш буквално значи „който ходи от врата на врата“. Дервишите просели, за да получат унижение на този свят и за да се отрекат от материалното, като се сближат с духовното. На дервишите е забранено да просят за себе си, а изпросеното даряват на други бедняци.
Като последователи на суфизма, дервишите се славят със своята мъдрост, медицина, поезия, просветление и остроумие. Например Настрадин Ходжа се е превърнал в легенда не само сред мюсюлманите.
Често дервишите били недолюбвани от официалната власт. Това донякъде напомня за нашите богомили, водачите им също живеели бедно и проповядвали праведен живот. За разлика от тях дервишите не създават движение, а си остават просто орден,който изиграва съществена роля за помохамеданчването на Балканите. Повечето богомилски общини масово приемат исляма.Не е много патриотично, но изглежда масовото помохамеданчване в Родопити не е било толкова насила. Преследвани от държавата и църквата, богомилите са виждали в исляма нещо доста по-близко до техните разбирания. И като се появи един умен дервиш… Не случайно в Родопите фамилията Дервишев е често срещана.
Дервишите съществуват и в момента, счита се,че могат да правят чудеса, да общуват с животни, да лекуват. Известният Нурбеков също се оказва дервиш. Напоследък се появяват твърдения, че движението на дервишите не е просто ислямско, а с древен произход, още от времето на фараоните… Е някои хора още твърдят,че земята е плоска.
Танцът е един от основните ритуали на дервишите. Той символизира,чрез въртенето си безкрайния кръговрат на живота и се опитва да свърже дервиша с Всевишня. Когато танцуват, през тях минава силата на Бога. По време на танца дланта на дясната им ръка е вдигната нагоре и приема Силата от Небесата. Силата минава през тялото и през насочената надолу длан на лявата ръка, покрай сърцето, влиза в Земята. Дервишите нито задържат, нито насочват Силата. Те я приемат от Бога и я предават на хората. Дервишът знае, че е инструмент в ръцете на Бога. Той не задава въпроси и не насочва Силата, само я „ретранслира“.
Та ние сме на точно такъв танц. Залата е в полумрак, до един момент снимането е забранено. Танцът се ръководи от нещо като главен дервиш. Наистина е завладяващ, не като във вариете. И обстановката и дервишите са други.
Танцът трае около час, в няколко етапа, но времето минава напълно неусетно. Наистина е впечатляващо.
Следва чаша уиски с лед и цигара на миниатюрното прозорче на смотания хотел и сладък сън.
Следващият ден е най- малко натоварен в програмата. Връщаме се в хотела от който тръгнахме в Манавгат. По пътя спираме в един кервансарай, доста по- малък от този в Султан тепе. Все пак си е интересен, освен това е превърнат в пазар и си е съвсем жив.
Пътуването е спокойно, спираме тук там за кафе и обяд.
Пристигаме в хотела в ранния следобед.Почиваме си малко и излизаме на разходка до морето и близката река. Вечерята е особено приятна, защото е на откритата тераса, приятно, широко и може да се пуши.
После, душ, уиски с лед и цигарка на балкона. Утре ще тръгваме чак в девет часа, така,че можем да си отспим.
На другия ден сме в Анталия.Пак ни убиват четири часа в познатите ни молове за злато и кожи. Кофти е,че не можеш да се откажеш. Този път, ние са Тамарка, няма да ходим в аквариума, така че ни остава време за спокойна разходка в града.
Този път можем да минем зад арката на Адриан и до се озовем в стария град, с архитектура като нашата „възрожденска“, а ниче известна като нео османска.
Всичко е чисто, магазините и кафенетата многобройни, времето не ни притиска.
Следвайки улицата от портата на Адриан излизаме на крайбрежието. Анталия е на плато на около 40м над морето.
Бавничко се връщаме към главната търговска улица, за пореден път установяваме колко чист и добре организиран е градът. Посещаваме магазина от който бяхме купили пръстен на Тамарка. Този път и купуваме малък медальон и сядаме да обядваме в малък ресторант.
Уличката е живописна, времето не е много за обяд и навсякъде ни канят. Напосоки избираме едно, не много добър избор защото се оказа,че тоалетната му е на втория етаж на съседна сграда, а ние все пак пихме бира, най - после…
Е вярно, беше в големи порцеланови чаши, но иначе хубава и студена.
Храната също не беше никак лоша, но сметката ми се стори малко по-голяма, ама приемлива. Така е, не всеки път късметът ни сработва еднакво добре.
Следва още малко разходка до сборния пункт, където рейсът ни взема за да ни върне в хотела. Много приятна вечеря, душ, джин с тоник и спане.
На следващата сутрин тръгваме към Алания. Градът е на 120км южно от Анталия.Има удобно пристанище и още от древността е бил център на пиратството, естествено римляните не ги търпят и строят крепост. Наричат го високият град, следва…кой ли не – хуни, авари, е разбира се и византийци. Още в началото на дванадесети век е завладян от селджуците, които го кръщават на техния султан, името се запазва и при османците. За кратко – от 1918 до 1923г. е италианска колония, след което става част от турската република. Следва изселването на християнското население….
Днес това е триста хиляден съвременен и чист град.
Ние отиваме до средновековната крепост, разположена на неголям полуостров, издигащ се на около сто метра над морското равнище. Твърди се,че първите укрепления там са били на римляните и тя е служела за база на Марк Антоний била идвала и Клеопатра.
Полуострова се е наричал хидра, защото напомня на митичното животно. Според легендата тук тя била убита от Белерофонт.
Предната снимка е направена от най- високата точка на крепостта, с поглед към града. А тук е погледът към морето.
А ние сме на панорамната площадка, бойната платформа на цитаделата.
Оттук се идвършвали екзекуциите. Осъдените трабвало да скочат сами в морето. След засилване имало случаи в които осъденият все пак успявал да не се удари в отвесната скала, но за повечето ударът във водата бил фатален.
Разходката е приятна, повечето стени са запазени, в добро състояние са и кулите.
За съжаление нямаме време за разходка с някое от „пиратските“ корабчета за разходка.
Става време за обяд и ще направим това в планината Тавър, където, на брега на една река има чудесен, голям ресторант.
Направени са бентове, които създават няколко езера, в които на салове са разположени масите под сянката на красиви шатри.
Следва посещение в пещера! Нищо особено, нещо като Съева дупка. На повечето хора обаче им е интересно….
Все пак направих снимка на Тамарка за да се види колко е хубава( тя, не пещерата.
Е имаше и нещо забележително, показаната малка животинка, каквато до сега не бях виждал. Дължина петнадесетина сантиметра и поради оцветяването си не е постоянно живееща в пещера.Така и не разбрах какво е името й.
С това пътуването в Кападокия приключи, на другия ден със самолет се прибрахме. Горещо препоръчвам на всички.