След цели четиринадесет години отново с Тамарка се озовахме в Турция. Вече бяхме си харесали пътуването с туристическа агенция. Времето на раниците, безкрайното и неясно сменяне на превозни средства, проблемите с място за спане и т.н не бяха вече за нашата възраст. Доверихме се на „Премио травел“ и не сбъркахме. Единствения проблем е да дойдеш навреме до летището.
И така на 25 март 2019г., сутринта се явихме на терминал 1 и след около 2 часа бяхме на летището в Анталия. Оттам на рейса се запознахме с очарователната девойка Ширин (Весела), българска изселничка, напуснала страната ни в детска възраст. За това и българския й беше малко…да де…ама компенсираше с услужливост и с усмивка.
Та натоварихме се на рейса и се отправихме към курорта Tekirova. На картата местата на които преспивахме са отбелязани с Н.
Хотелът, Armas Labada, беше хубав, на брега на морето, с басейн и голям парк.
Беше ранен следобед и се поразходихме до морето и из парка. За съжаление наблизо нямаше никакви магазинчета ей така за зей пазар и за кафе не в стандартните условия на хотела.
Веднага ни направи впечатление,че повечето хотели са ниски, няма я бетоновата ужасия по нашето Черноморие. Времето беше чудесно, настъпваща пролет, леко хладно, но с много слънце.
Разходката ни продължи повече от час по крайбрежната алея и в разкошния парк.
Бая се изкушавах да се топна, поне до колене, ама пълната липса на съмишленици ме отказа.
После, малко уморени и от разходката, и от пътуването се прибрахме в хотелската стая, която, за разкош беше с изглед към морето.
Стандартен душ във великолепната баня и лека дрямка.
После вечеря. Рогът на изобилието, май наистина само от пили мляко нямаше, а и в това не съм съвсем сигурен. За десертите да не говорим. Не бяхме на ол инклузив, но йени ракъ и хубави турски вина имаше на много приемливи цени.
Естествено се настанихме на терасата и почти час оценявахме храната и алкохола.
Тук Тамарка се наслаждава на един от многото десерти, но май прекали с тях защото после я боля коремчето и имала проблеми със заспиването. Такива при мен изобщо нямаше. Заспах като заклан и се събудих от алармата на телефона. Сутрин се ставаше около седем. Което не ми беше много приятно, ама „няма нищо съвършено на този свят“ както казваше една известна героиня от една от любимите ми книги.
На другия ден, 26 март, тръгваме по програмата, а тя е свързана с обиколка на Ликия. Това е историческа област обхващаща крайбрежната средиземноморска ивица с дълбочина около 200км – от Бодрум (древния Халикарнас) – на запад, до почти запазила древното си име Анталия. Още в началото на бронзовата ера там възникват цветущи градове, които обаче никога не се обединяват в държава, образуват само някакъв рехав между градски търговски съюз. Първо са завладени от персите, после от Александър и наследниците му, след тях – от римляните.
Нашата програма включва и обекти намиращи се и малко на север от областта Ликия, но за това – по-нататък.
Минаваме през няколко града в които веднага прави впечатление чистотата, архитектурата и наличието на държава.
Най - напред ще посетим древната Мира, днешният Демре. Мира е най-известна със Св.Николай, който през 4 век е епископ на града. През целия си живот Никола помага на страдащите, защитава невинните и укрепва слабите със словото на истината и вярата. След смъртта си е почитан като светец и покровител на бедните, децата, моряците, рибарите, пътешествениците, търговците, банкерите и затворниците. Свети Никола е единственият светец, комуто се приписва, че притежава силата да възкресява, посредством молитвата си. Държал е хората да не разбират,че точно той им помага. За това, обикновено, е ходел нощем и оставял помощите си без да бъде забелязан. От там идва Дядо Коледа.
Та първо спираме в древната Мира, цветущ морски град, с население, според стадиона му, от 20 000 души.
Току зад стадиона има комплекс от гробници. В скалите са изсечени фасади на сгради, а навътре, от една до три помещения и това е правено далеч преди прочутите такива в Петра. Ставало е през шести век пр.Хр., когато градовете са били самостоятелни. Интересна е все пак общността на погребалните практики с култура възникнала няколко века по-късно и на хиляда километра на юг.
Има и малък пазар за сувенири, купувам си един войник и поради липса на дребни ми връщат една антична монета на Константин, сечена в Никея. Състоянието й е много добро и допускам,че е реплика.
Продължаваме към църквата на Св.Никола. Тя е почти в центъра на гр.Дерме – древната Мира. Построена е върху основите на древен храм на богинята Артемида. По-късно на мястото е вдигната християнска църква, където Свети Никола служи като епископ и по-късно е погребан. През 1099г. Мощите му са откраднати от италиански търговци и са отнесени в Бари, където са и до днес. Църквата е многократно разрушавана и това което се вижда сега е възстановено по поръчка на руския император Николай първи. Е интересна сграда,но едва ли щеше да бъде включена в програмата ако тук не беше служил светецът. Все пак определено заслужава да се види.
На площада пред църквата, чист като всички такива в Турция има сергии със сувенири. Огромно разнообразие от икони на светеца, повечето произведени в Китай. Една руска кака се опитва да ми продаде такава, като ръчна изработка. Все пак си купувам една мъничка – за спомен от мястото.
Товарим се пак на рейса и се отправяме към пристанището където, с корабче ще направим кратка разходка по море.
Събрани сме два рейса и работата се поема от екскурзовода на другата група. Отличен български, много знания и много чувство за хумор. Даже беше оранизирал българска музикална програма за почти три часовата разходка.
Пътувахме за островчето Кекова. По пътя се наслаждавахме на ликииското крайбрежие, приличащо доста на това на Камен бряг стръмни скали с пещери. Тук някъде пирати пленили младият Цезар. Поискали откуп, който той оценил като много нисък. Освен това им обещал,че ще се върне и ще ги унищожи всички. Е, Цезар е държал на думата си. Минаваме покрай една пещера, пиратска база, в нея се събирали до девет кораба.
Времето беше приятно, на кораба имаше кафе и бира, видяхме и делфини, каква му трябва на стар човек и на малко е доволен (може и ученическа).
След около час пътуване покрай множество островчета, с приятна музика и компания достигаме и до Кекова. Островът е напълно безводен, но поради средиземноморския климат и дъждовете е много зелен.
Местните фермери пускали животните си тук и им доставяли само вода. Като им дотрябвали не правели една доставка и на следващата всички животни били на мястото на водопоя.
В древността обаче, там имало цветущ град разрушен от земетресение, даже частично се е свлякъл във водата и руйните му, както и десетки амфори могат да се видят през стъкленото дъно на корабчето.
Позавъртяхме се по брега и продължихме към селцето Areplai. Там също е имало древет град, разрушен и потопен вероятно от същото земетресение.
Изглежда за това турците са построили мощна крепост на височината току до него. Селцето е често, веят се турски знамена.
Не мога да не отбележа,че на всички спирки, през цялото ни пътуване имаше блестящи от чистота, безплатни тоалетни. Да му се не надяваш, даже в повечето имаше и душове.
Не мога да не приложа поне една снимка на тези богоугодни съоръжения, точно от това миниатюрно селце.
Товарим се пак на рейса и продължаваме, движейки се между морето и планината Тавър, с най-висок връх Кизил кая –над 3400м. По върховете още има много сняг, все пак е още март.
Екскурзоводът ни засипва с история, поднесена с много хумор.
Наближаваме град Fethie. От височината над него се вижда остров Родос.
Интересно е, че почти всички егейски острови, някои от които, на по – малко от 10км. от турския бряг са гръцки. Това се дължи на Северския договор между Антантата и Турция, след първата световна война. Тогава на Гърция е дадени град Смирна (Измир) с областта около него. В интерес на истината населението на тази територия е било предимно гръцко. Гърци са били и основната част от жителите на егейското крайбрежие. Турция е разбита и разоръжена, а Гърция е победител във войната и решава да „освободи“ цялото егейско крайбрежие. Така на 15 май 1919 година гръцките войски, 20 хиляди гърци и 2500 арменски доброволци, извършват десант в района на Измир, под надзора на съюзниковия флот, и са посрещнати с голям ентусиазъм от християнското населени. Вдъхновител на спонтанната съпротива е бил Мустафа Кемал (Ататюрк), чиито действия се осъждат от правителството в Истанбул.
През април 1920 година Мустафа Кемал създава временно правителство в Анкара, враждебно на истанбулското правителство. Войските на Кемал скоро нанасят съществени поражения на френската армия на Южния фронт в Киликия и Франция е принудена да подпише договор,с който се отказва от правото на окупационна зона.
Обезпокоени от укрепването на Мустафа Кемал, съюзниците дават разрешение на гърците за навлизане в Анадола. В хода на три атаки през лятото (юни – септември) са завладени ред градове на брега на Мраморно море (сред които и Бурса), с активната подкрепа както на британски войски, така и на сили на османското правителство срещу националистите.
В началото на 1921 година Гърция предприема серия маломащабни операции, които обаче срещат силната съпротива на турските националисти, които се окопават и биват снабдявани от СССР с въоръжение и екипировка. Гърците са спрени в началото на януари 1921 г., а претърпяват и първото си поражение в края на март 1921 г. Войната продължава през 1921г., като вече е ясно,че Ататюрк в Анкара е по-силен от правителството в Истанбул..
Решителният момент през 1921г. е щурмът на град Хаймана, разположен едва на няколко десетки километра южно от Анкара, който турците в крайна сметка успяват да удържат. Това е крайната и най-източна точка, която гръцката кампания в Мала Азия успява да достигне..Гърците започват отстъпление.
В началото на 1922г. гърците вече са успели да заемат обширен плацдарм в Мала Азия. Двеста хиляди добре въоръжени гръцки войници създават силни укрепления край Афионкарахисар, за които западните военни експерти казват, че са непревземаеми, и се готвят за нов щурм на Анкара.
На 26 август 1922 година турците започват генерално настъпление точно там, където гръцките войски са най-добре укрепени. За броени часове стратегическите места са превзети, отчаяната съпротива на гръцката армия всъщност е сломена. На 30 август 1922 година в местността до едноименния град Думлупънар става последният решителен бой между двете армии, който завършва с пълния триумф на турската армия, начело с Мустафа Кемал, и впоследствие с пленяването на целия Генерален щаб на гръцката армия. За една седмица е унищожена 200-хилядната гръцка войска в Анадола, а успелите да се спасят гръцки войници се опитват да осигурят евакуация на Измир. На 9 септември 1922 година Измир е превзет от турците. С това войната завършва, печално за гърците, но те все пак запазват егейските острови.
След Лозанския мирен договор между Турция и Гърция е договорена размяна на населението. Засегнати са близо два милиона преселници – 1,3 милиона малоазийски гърци и 500 хил. турци от Беломорието.
Май се получи дълго, ама си мисля,че трябваше да отбележа тези факти, защото те са в основата на съвременната турска държава и на безразделната власт на Ататюрк. Все пак той оглавява и печели народна война с която връща поизгубеното национално самочувствие на турците. Османската империя я няма, да живее република Турция.
Продължаваме пътя си през красиви градове и чудесна природа. Пътуването е приятно и защото на всеки два часа се прави почивка, за пиш,хапване или кафе.
По пътя се запознаваме с две семейства, едното малко по възрастно от нас, жената беше Катя, а другото един лекар който пътуваше с жена си и сина им. Запознахме се и с един младеж, който кръстихме Житния бегач, беше изключително бърз и разглеждаше подробно абсолютно всичко.
В късния следобед достигнахме до поредното място за спане – хотел Castel resort&spa, край гр.Даламан.
Хотелът е пет звезди и има разкошен парк, жалко,че няма време да се насладим на екстрите му.
Това е изгледът от спалнята ни.
Е, вечерта не пропуснахме да се поглезим в ресторанта. Рогът на кулинарното изобилие отново се беше изсипал. Вината също бяха добри. Този път не прекалихме с количествата.
След вечеря се разходихме малко из парка. После баня и здрав сън.
На другия ден, след мнооого добра закуска се отправяме на север. Вече напускаме Ликия.
След традиционната обилна закуска се товарим на рейса и след минути сме на един кай на река Далян.Тя е пълноводна със зеленикава вода.Първоначално е широка колкото Искър, но по дълбока, после влиза в система от езера и блата и на места е по-широка от Дунав. Возим се на корабче.На снимката са Катя и милата ни екскурзоводка Шириин..
Минаваме покрай комплекс от гробници, като тези в Мира и непрекъснато се оглеждаме за поява на костенурките Карета Карета. Тук било главното им обиталище. Те били големи, с дължина до метър и често можели да бъдат видени в реката. Ние имаме късмет – двойка от тези достолепни животни се любеше на повърхността и можахме да се приближим до тях. Е, снимката не стана, но гледката беше интересна.
След около час достигаме крайната точка на разходката ни – пясъчната коса на реката. Устие няма, реката се е разляла на фронт от над километър и водата преминава през пясъка на плажа. Тук всъщност гнездят костенурките. Мерките за опазването им са сериозни, като се почне с ограничаване периода на посещение и си стигне до денонощно жива охрана.
Има барче, шезлонги, баня, даже с топла вода. Времето е чудесно, но морето си е още студено и се задоволяваме с намокряне на крака.
Следва връщане на рейса и пътуване на север, през живописните планини Тавор ибрега на морето.
В ранния следобед достигаме до хотел Тusan, край град Селчук. Пак петзвезден, с шест вписващи се в района тела на два, три и четири етажа. Никаква грандомания и мутробарок.
Вечерята е както обикновенно великолепна, йени ракъто и виното – също. После сладък сън в чудесна стая.
На следващия ден 28 март тръгваме към Ефес, на картата по-горе градът се намира точно под буквата Н указваща мястото на хотела ни. Пристигаме почти при отварянето на паметника.
Градът е бил един от най - важните и древни гръцки градове в Мала Азия.В античността е бил на самия бряг при устието на река Кючук Мендерес, която с времето запълва устието и градът вече не е на крайбрежието. Това е изиграло значителна роля за упадъка на града.
Славата на Ефес се дължи в голяма степен на местния култ към източната богиня на плодородието, с времето отъждествена с гръцката богиня Артемида. Поклонението на богинята се извършва от незапомнени времена, но през първата половина на VI век пр.н.е. започва строителство на храм на Артемида, превърнал се в едно от седемте чудеса на античния свят
Околностите на града били населени още през неолита, намерени са и селища от ранната бронзова епоха, намерено е и гробище от микенския период (1500 – 1400 г. пр.н.е.). Според хетски източници градът се наричал Апаса (Апаша), откъдето произлиза по-късното Ефес, и за кратко е столица на конфедерация или царство Арцава, враждебно на хетите и съюзник на ахейците.
След превземането на града от царя на Лидия Крез през 560 г. пр.н.е. Ефес става голям пристанищен град, заемащ 350 хектара и от 189 пр.н.е. до 133 пр.н.е. влиза в състава на Пергамското царство, а след 133 г. пр.н.е. в Римската империя, като един от най-важните градове и седалище на проконсула на провинция Азия. През късната античност запазва значението си като място на поклонение и седалище на епископа на Азиатския (държавно- административен) диоцез.
През 431 г. император Теодосий II свиква там Третия вселенски събор. До днес са запазени 85 м от сградата и кръщелния купол на църквата „Св. Богородица“, в която са се състояли съборите. Ефес губи значението си през византийско време, преди всичко заради отдръпването на морето от пристанището. През 1090 г., малко преди Първия кръстоносен поход, Ефес е превзет от селджуците. Поради запълването на залива по време на османците на хълма в близост е основано селището Аясолук (Ayasoluk), преименувано по-късно на Селджук (Selçuk), съществуващо и днес.
Градът е огромен, ако се съди по амфитеатъра му в него са живели над 80 000души. Разкопана и частично реставрирана е само 15% от него. Не се наемам да го описвам,защото той си е обект на цяла книга. Смесица от култури, строителни традиции, градоустройство. Безспорно най- забележителната сграда е библиотеката на Целз – от римския период. Каква ли им е била културата, та гражданинът Целз е решил, със собствени средства да построи такова нещо. Впрочем за Рим библиотеката е била една от най важните сгради в града.
Амфитеатърът е огромен и сравнително добре запазен. Преди време се провел даже концерт на май АСДС, по време на който някои от конструкциите мръднали и от тогава не рискуват с такива мероприятия. Чудя се как шумът се е отразил на публиката в случая, и на такива концерти изобщо.
Естествено има голяма обществена тоалетна.
Пътят към публичния дом също е отбелязан по подходящ начин на улицата.
А някога този квартал и улиците му са водели към пристанището.
За разглеждане на Ефес е хубаво да имате поне пет часа. Иначе ще си строшите краката от бързане и почти нищо няма да видите…
Отиваме и до храма на Артемида в Ефес – някога едно от седемте чудеса на света. Артемида в Ефес е доста по-различна от класическата гръцка богиня на лова. Тук тя е с очевидно по-стари корени и е богиня на плодородието и земята, за това има доста необичаен вид –с множество гърди.
Първият храм на богинята Артемида вероятно е бил построен около 800 пр .н.е. В този най-ранен храм е имало свещен камък, вероятно метеорит, който според религиозни предания „паднал от Юпитер“. През 600 пр.н.е. град Ефес става главно търговско пристанище и е построен голям нов храм с основа от 111,7 m на 57,3 m, като покривът от кедрово дърво се крепи върху 106 мраморни колони с височина 19 m. През 550 пр.н.е. лидийският цар Крез покорява Ефес и другите гръцки градове в Мала Азия. По време на военните действия храмът бил разрушен.
Новият храм бил 300 стъпки на дължина и 150 стъпки на ширина и площ още около 4 пъти повече от размера на храм, намираща се пред него. Повече от 100 колони поддържали масивния покрив.
Новият храм бил гордостта на Ефес до 356 г. пр.н.е., когато бил подпален от Херострат на 21 юли 356 пр.н.е.. Оттам идва и изразът Херостратова слава, означаващ придобиване на слава на всяка цена. Гражданите на Ефес били толкова ужасени от този вандалски акт, че издали декрет, съгласно който, всеки говорил с него, го чака смърт. Тъй като на същия ден е роден Александър Велики, Плутарх отбелязва, че Артемида е била прекалено заета с раждането на Александър Велики, за да спаси своя горящ храм. Днес от цялото великолепие е останала една колона…. така отминава световната слава.
Определено съм разочарован. Все пак едно от седемте чудеса на света…То не,че освен от пирамидите и един камък не е останал, ама все пак. Очаквах поне очертанията на храма да видя, а то едно блато с щъркелово гнездо на колоната.
Разглеждаме жалките останки под сянката на огромно дърво, което се оказа черен пипер, да му се ненадяваш на размерите – за толкова дребни плодчета.
После се товарим но рейса и отиваме да обядваме. Май не съм споменавал,че в пакета ни имаше и обяд.
Следва сравнително приличен обяд, сравнително, защото не се предлагаше бира. После се отправяме към едно от петте места, от които се предполага, че Дева Мария се е отправила към Сина си. На мястото са ставали много чудеса, последното – преди няколко години, когато пожар обхваща масива в който се намира къщичката. Въпреки,че е почти в центъра на гората и тя изгаря изцяло, огънят не засяга сградата и близкото пространство.
Мястото не е с нищо забележително, каменна скромна сграда, с чешма с лековита вода пред нея. Да се чудиш откъде идва в тази суша. Нищо специално освен някакво специално усещане за спокойствие… На една стена са закачени хиляди листчета с желания написани от поклонниците. Интересно място, заслужава си да се види.
Прави впечатление,че е сериозно охранявано. Още на входа има сграда пред която стоят полицай и тежко въоръжен жандармерист. Да е ясно,че простотии няма да се толерират.
Спираме за малко в гр.Селджук. Името му идва от името на създателя на селджукската държава, която прераства в империя, обхващаща Месопотамия, Сирия, Палестина и голяма част от Иран. Селджуките влизат в Мала Азия през девети век и са смесица от тюркски народи, империя стават в края на единадесети век, като сериозна притесняват Византия. Тогава те приемат исляма и в голяма степен се иранизират приемайки фарси за официален език.
Селджуците са смятани за преки предци на днешните обитатели на Турция, Азербайджан и Туркменистан. Изпълняват важна роля в средновековната история, създавайки бариера между Европа и монголските орди на изток. Имат съществен принос в защитата на мюсюлманския свят от Кръстоносните походи на християните. Отслабените селджукски държави са завладени от османските турци през ХV век.
Самият град си съществува от древността, тук, в базиликата „Св.Йоан“ се счита,че е гробът на апостола. Според традицията гробът на св. Йоан е под църквата. Първоначално е построен мавзолей с куполен покрив върху четири колони, но императорът Юстиниан заменя този прост паметник с тристепенна базилика 130 метра дълга и 40 метра широка. След като Селджуките завладели Ефес през 1130 г., църквата била превърната в джамия и по-късно служила като базар, докато не е окончателно разрушена от земетресение. Макар и само частично възстановени, руините на базиликата, които остават, дават добра представа за страхотния размер на оригиналната сграда.
Ще завършим дневната програма в селцето Шириндже (в свободен превод - Веселие). Обявено е за архитектурен резерват и доста прилича на нашите Мелник и Трявна, с къщи в нео османски стил. До 1923г. селото е изцяло гръцко, след което всички гърци са изселени и на тяхно място идват турци, които практически не строят нови сгради.
Тук посещаваме местна винарна, където опитваме най-различни вина – всичките хубави.
Правим малка разходка и много ме е яд,че не купихме на Тамарка един сребърен медальон с ефеската Артемида. Не щя. После пихме кафе на една уличка в арабски стил.
Прибираме се уморени и след обилна вечеря следва здрав сън. На сутринта тръгваме към Памуккале. Ще пътуваме над 250км.по път, който не е магистрала, но нашите магистрали са с много по-ниско качество. Ще направим голям завой на юг за да достигнем град Тавас, където ще ни водят във фабрика за килими. Според мен, това си беше голям шоу рум, с атракционна програма и огромни изложбени площи.
Най-напред ни показват нещо наистина интересно, как от копринената буба тръгва коприненото влакно. Потапяне във вода,малка метличка, влакното, по скоро влакната излизат и почват да се намотават. Мнооого образователно. Няма високи технологии – метличка и чакрък.
После ни въвеждат в зала в която няколко момичета тъкат килими, в кв см имало от60 до 128 възела…изработката на средно голям килим отнема месеци, работата била основно надомна. Машини в тази фирма не използвали.
Канят ни в голяма, настлана с килими зала, поднасят чай и ни разказват за това колко екологично, само с естествени материали и оцветители правят килимите си. Някои от тях променят цвета си в зависимост от ъгъла под който ги погледнеш.
После почва съществената част, влизат двадесетина момчета и момичета и се опитват да разберат какво ви харесва. Ако не смятате да купувате не проявявайте интерес.Аз имах неблагоразумието да си харесам един килим за май 14 000 евра. Веднага бях предаден на старши специалист, отведен в отделна стая и почнахме пазарлъка. Всичко това под ужасения поглед на Тамарка. Аха аха да бяхме се спазарили на 8 000, когато малкия Човеек ми попита „Ти изобщо имаш ли представа от цена на килими?“. Това рязко ме върна на земята и макар трудно успях да се откача.
На снимката май е въпросният килим, ама на живо изглеждаше доста по- хубав…. и си сменяше цвета, и беше от коприна…май още съжалявам….
Поразходихме се из изложбените площи, утрепахме три часа, вместо да ги използваме за разходка на Памуккале, ама…нищо не е съвършено, нали си знаете…
След обяда стигаме до градчето Памуккале.То е малък, но известен турски курортен град, а също и уникален природен феномен.
Водни струи, идващи от древния град Хиераполис, богати на минерални соли, падат от голяма височина и създават причудливи, вкаменени, ослепително бели каскади, които се дължат на калциевия карбонат. Когато водата достигне до повърхността, от нея се освобождава въглероден диоксид, а останалият калциев карбонат се отлага, като образува варовикови отлагания върху скалистите тераси.
Горещите извори Памуккале извират от недрата на планината Кал Даъ. Водата с температура 37 °C достига повърхността и продължава пътя си надолу по поредица от около сто тераси. Водните струи са издълбали терасите и във вдлъбнатините са образували топли водни басейни. Повечето имат ослепително бял цвят, но някои са жълтеникави или кафяви.
Замърсяването на околната среда се отразява върху свежестта на цветовете, а използването на водата за хотели и земеделие е осушила значителна част от образуванията. До десетина години най-вероятно тук ще е скучени прашен варовиков масив…Ако турците не вземат мерки…
Имаме около час да се разходим в основата на „калето“ и се отправяме към хотела ни.
Доста по-непретенциозен от досегашните, едва едва се докосва до четирите звезди на входа. Все пак е рано и се възползваме от басейна с минерална вода. После вечеря и сън.
На другия ден, рано сутринта отиваме в Хиераполис, древен град, точно над Памуккале. От него извира минералната вода сътворила феномена. Името му означава, „Свещен град. Той е прочут още през древността със светилището на Аполон с оракул и с топлите извори. За жителите на Хиераполис най-важните богове за града били Аполон, покровителят на града, и Плутон – владетелят на подземното царство и повелител на земетресенията. Ето защо една от най-забележителните находки в античния град е храмът на Аполон.
Водата пък служила за багрене на вълна, а текстилната индустрия води до богатството на града.
Градът е новооснован през 261 – 253 пр.н.е. от Антиох II. През 190 пр.н.е. пергамският цар Евмен II построил града отново, след като градът е разрушен от земетресение. През 17 г. градът пак е разрушен от земетресение, след това е възобновен и разширен. През 1. и 2. век се създават термални бани, фонтани, театри и храмове, но през 1334 г. отново е напълно разрушен, пак от земетресение.
Определят ни два часа за разглеждане на града и цамбуркане в минералните води. Ние стояхме три часа и пак ни беше крайно, ама крайно недостатъчно.
Още след портата се попада на главната улица – от римско време.
От храмът на Аполон са останали само основите и една арка и няколко статуи. Най-интересният елемент обаче е т.нар. Плутониум. Според античния географ Страбон, всяко живо същество, влязло в Плутониума, умирало на място. Невредими можели да влизат единствено евнусите от храма на Кибела. Днес знаем, че това се дължи на отровните газове, изпълващи пещерата, но древните смятали, че Плутониумът е един от входовете за Подземния свят. Днес входът е зазидан за да се осигури безопастност на посетителите.
Бързо тръгваме към намиращия се на високо античен театър. С нас е само „житният бегач“, останалите явна са отказани от сериозното изкачване. Ходенето си заслужаваше. Театърът е почти напълно запазен. От първоначалните 40 реда, побиращи 15 000 души( което значи,че градът е имал над 60 000житили) са запазени 30. Акустиката му е великолепна, показва ни я гидът на една руска група, който изръкопляска и звукът, като че ли усилвайки се стегна до най горните редове. Строен е около сто години, но си е струвало.
През 352 г. амфитеатърът е преустроен с възможност за водни представления
Продължаваме още нагоре, защото там е гробът на апастал Филип, открит е през 2011г., това става след почти 30 години работа на терен, в близост до катедрелната църква на града. Той е бил екзекутиран тук през 87г по времето на император Домициан. Разпънат е бил на кръст, надолу с главата, заедно с него, на същото наказани са осъдени апостол Варнава и сестра му Мариамна. След разпъването им станало страшно земетресение. Уплашените хора се втурнали да освободят разпънатите, но за Св.Филип било вече късно. Така той умира на 87г. Откритата гробница все още не е допроучена и не са извадени мощите на апостола. Оттам се открива чудесна гледка към града.
Вижда се храмът на Аполон и басейнът на Клеопатра, основния източник на вода за Памуккале.
Качваме се още малко нагоре, до осмоъгълните останки от църквата Св.Филип и тръгваме надолу като се спираме до античния басейн, Той е пълен с топли минерални води, а по дъното на басейна са разпръснати хилядолетни колони. Всеки посетител, срещу 5 евра, може да плува в басейна и съвсем буквално да се потопи в древната атмосфера на Хиераполис и Памуккале.
Разбира се, това далеч не е всичко интересно в Хиераполис. Но за толкова ни стигна времето – нормално трябват минимум пет часа, за до можеш не само до препускаш. Това май беше една от малкото, но груба грешка, на Премио травъл. Все пак,накрая поседнахме на една пейка и се порадвахме на Памуккале – отгоре.
Следва рейса и пътуване на юг – към Анталия и по - точно към хотела, в който бяхме първата вечер.
Правим малка разходка и отиваме на вечеря, която прокарваме с йени ракъ и бутилка пино гри.
После в банята, малко уиски на балкона и сладък сън.
31 март 2019г. Последна част от пътуването ни е град Анталия. Основан прпрез 159 г. пр. Хр. от Атал II Филаделф, царят на Пергамон. През 133 г. пр. Хр. Атал II кръщава града на себе си, Аталея , после е завладян от римляните и става зимна резиденция на император Адриан. Днес е с население над два милиона жители, чист и красив. На един от площадите му има паметник на основателя му.
Първо отиваме в чудесен парк в който река (колкото Искър) се хвърля в морето. Гледката е впечатляваща, а времето великолепно.
После отиваме в аквариума, огромна сграда, но след аквариума във Франция не ни впечатли много. Ако не сте виждали такова нещо другаде си заслужава двата часа. На излизане се добихме с препарирана риба тофу. Вероятно и тя не е от Япония, а от Китай,но си е истинска препарирана риба.
Затриха ни четири часа за да посетим голям бижутериен и още по-голям кожарски магазин. И двата страхотно скъпи. Вярно с хубави неща. Пазарлъкът е възможен, дори задължителен. Обявяваш цена наполовина от обявената и я държиш до край. В повечето случаи дори се успява, но пак е много скъпо. В града същите стоки са с цена на половина.
После имаме два часа за да погледнем града. На паркинга, където ни оставят има очарователно котешко общежитие. Даже името на всеки обитател е написано на къщичката му.
Успяваме да се разходим до арката на Траян. За съжаление не можахме да влезем в стария град зад него. На връщане към рейса минаваме по една от търговските улици и да купим на Тамарка пръстенче. Беше много доволна, особено защото й купихме любимия й сок от нар.
Вечерта се връщаме в хотела, приятно хапване, сън и много рано сутринта отпътувахме към България.
Чудесна екскурзия.