В Истанбул

Е, това се случи след седем години – през ноември 2004година. Нашата приятелка Мариана Ненова – Нана, ни покани да й правим компания в една уйкенд екскурзия до там. Организацията беше на една малка туристическа фирма на нейна приятелка.

В четвъртък вечерта се натоварихме на едно микробусче и се отправихме към Истанбул. Правя си сметка, че това беше първото ни пътуване с туристическа агенция. Оказва се не лошо единственият ти проблем да бъде да не закъснееш за рейса/самолета. Е има си и неудобство – в случая, нощния преход. Ама няма какво да се оплакваме, то си беше по програма, което не го правеше по-малко неприятно.

Все едно, към девет часа, в петък, пристигнахме пред хотела ни,казва се „Алдин“, в квартал Лалели. Стаите ни щяха да бъдат готови чак към два след обед, та си оставихме багажа и тръгнахме на разходка из града. И понеже някои от съвсем не многобройните ми читатели ми правят забележка,че прекалявам с историческата фактология ще гледам да се огранича в тази област.

Все пак, не мога да не отбележа, че това е античен гръцки град, основан от гръцки колонисти от Мегара през 667 пр.н.е. и наречен на техния цар Византас и от там - Византион.

На 11 май 330г. градът е осветен за нова столица на Източната Римска империя, като границите му са очертани от самия Константин Велики и приема името Константинопол.

До тогава емблемата на града е бил полумесецът – знакът на богинята Хеката, считана за покровителка на града. Константин добавя към него звездата на дева Мария и какво става – полумесец със звезда. Какви шеги си прави историята.

За кратко, от 1204 до 1261г. 0той е столица на Латинската империя, след това е пак столица на все по западащата Източна Римска империя, наречена доста по-късно – Византия. Това прави Йеронимус Бош през ХVI век със тридесет и четири томния си труд „История на Византия“.

Константинопол пада под властта на Османската империя на 24 май 1453г. Точно според предсказанието, според което щял да съществува повече от хиляда години и ще бъде превзет при император носещ името на основателя на града. Впрочем последният император Константин XI e син на дъщерята на Кюстендилския деспот със същото име и по тази линия е правнук на Иван Асен II. Не може да не отбележа,че той загива, с меч в ръка в последния ден на империята си.

Официално името на града е променено още веднъж, през 1930 г., когато правителството на младата турска република иска от международната общност да признае смяната на имената на градовете Константинопол и Ангора, които стават съответно Истанбул и Анкара.

Смята се, че Истанбул (İstanbul) е от гръцки произход – от фразата εις την Πόλη (ис тин поли) или στην Πόλη, (стин поли), означаваща „в града“ или „към града“. Незнаещите гръцки език турци сливат предлога, определителния член и съществителното в едно цяло, което е възприемано като собствено име.

Та след като се натоварихме на автобуса, първата ни спирка беше на площад „Султан Ахмед“. Той е на мястото на древния хиподрум на Константинопол – най големия за времето си в света. Побирал е 100 000 зрители. Днес от него са останали една колона и два обелиска. Най-старият е от времето на Константин Велики и е изграден от коменни блокове, вероятно са го смятали за временен, докато докарат истински. Впоследствие обаче решават да го оставят, като го облицоват с позлатени бронзови плочи, които са отграднати от кръстоносците. После еничарите се изкачвали по него, за да покажат храбростта си. Та за това е доста повреден от стъпките им. Вторият си е оригинален египетски от времето на фараона Тутмос III (1479–1425 пр. н. е.) в Карнак. Император Константин Велики заповядва да бъде взет и поставен в Александрия, по случай 20-годишнината от възкачването му на трона. През 390 година император Теодосий I премества обелиска в Константинопол и го поставя в центъра на хиподрума. При пренасянето му, долната час от обелиска се счупва и той губи почти 10м от оригиналната си височина.

Змийската колона пък е оцелялата част от жертвен триножник, излят от оръжията на персите, загинали в битката при Платея (479 г. пр.н.е.) по време на гръко-персийските войни. Първоначално се е намирал в Делфи, но по-късно е транспортиран от император Константин до новата столица на Римската империя . Първоначално 8-метровата колона, образувана от сплетените змийски тела, е била увенчана с трите им глави, поддържащи златен триножник за жертвоприношения. През 1700 г. колоната е частично разрушена. Част от една от змийските глави днес се намира в Истанбулския археологически музей.

И трите колони са били разположени в остта на хиподрума.

Навалицата на площада е симпатично и много многоезична. Нашият екскурзовод ни обяснява набързо кое що и се отправяме към джамията „Султан Ахмед“, по известна като „Ситята джамия“.

Тя е строена в началото на седемнадесети век, в труден за Османската империя период. Търпят се сериозни поражения, губят се територии, корупцията цъфти. В тези условия Султан Ахмед I, решава да построи голяма джамия, за да измоли милостта на Аллаха. Впрочем четиридесет години турските султани не са строили такива сгради. Архитектът е един от учениците на гениалния Мимар Синан. Личи си,че е повлияна от архитектурата на Св.София. Няма и да се опитвам да опиша красотата и великолепието й. Ще отбележа само,че тя е с шест минарета, с едно повече от свещената джамия в Мека. Шестото минаре се обяснява с игра на думи на султана, неправилно възприети от архитекта. Все едно, много бързо направили още две минарета в Мека.

За дамите с къси гащи и без забрадки са осигурени такива,ние сме в съответствие с правилата и само се налага да си събуем обувките.

Интересно е да се отбележи, че султан Ахмед I прекратява традицията да убива всичките си братя при възкачване на престола. За сметка на това ги затваря в „кафез“, разкошни апартаменти в харема на двореца. По този начин ги отделя от обществения живот, за да не са му конкуренция. Тази практика ги обрича на некомпетентност и когато стават султани (често се случва да наследят брат си) са безполезни, лесно манипулируеми владетели. Счита се,че упадъка на империята започва точно при султан Ахмед. До какво може да доведе човечността и хуманизма….

Следва фото пауза пред неголямата, но изключително изящна джамия Ортакьой. Тя е строена късно, през 1856г, от арменски майстори. Куполът й е тухлен, което не е било особено удачно, появяват се пукнатини и се налага усилване с бетон. Днес е в чудесно състояние и е един от бисерите на Босфора, намира се на самия му бряг.

Правя снимка на дамите на фона на моста „Мехмед II Фатих“

Дивим се на гледката край Босфора, вечната мечта на българските владетели, пушим по цигара и се качваме на рейса за да преминем в Азия и да се порадваме на Истанбул оттам. Спираме пред едно кафе, току до палатите(оградени с висока ограда) на турския милиардер Коч. Предлагат гадничко турско кафе, но гледката го компенсира.

Като гледам все още съм си не побелял.

В кафето Нана си поръчва кока – кола, главно заради вървящия с нея лед, който схрусква с удоволствие. Качваме се на рейса и пътьом минаваме покрай входа на бароковия дворец Долма бахче. Не ни е в програмата и само снимам дамите пред кулата на южния вход.

Продължаваме към нашата църква „Св.Стефан“. Докато се возим в рейса ми прави впечатление, че Истанбул си е съвсем модерен и съвременен град, нямащ нищо общо с ройона на Ерзорум. Личи си добра архитектура и качествено строителство, особено в азиатската му част.

Е, не е така в европейската му част, особено в частта западно от Златния рог, там сградите са доста по-стари, много дори от осемнадесети век. Ама какво да се прави, не може да се руши нещо, което създава неповторимата атмосфера на града.

Така или иначе стигаме до храмът „Св.Стефан“, той е на самия бряг на Златния рог, впрочем доста неподходящ,заради влагата, терен.

През 1849 година влиятелният османски държавник, българинът княз Стефан Богориди подарява за български черковни нужди голям двор с три постройки – една дървена и две каменни, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом. Долният етаж на подарената от Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис, по-късно параклисът прераства в самостоятелен храм, известен като Дървената църква, и посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

На 25 октомври 1859 г. княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“. Поставянето на основния камък е напълно символичен акт от страна на Богориди, тъй като истинското строителство на днешната църква започва 33 години по-късно, когато екзарх Йосиф I Български също полага основния камък на 27 април 1892 г.

Автор на проекта е живелият в Османската империя архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Тъй като теренът е нестабилен архитектът предлага конструкцията на църквата да бъде от предварително изготвени сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1895 и са откарани по железницата до Триест, а оттам с параходи до Цариград. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, всички елементи са захванати за основите с болтове, гайки и нитове – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година – Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само напрестолният камък от олтара, като паметник, който да напомня за историческата ѝ роля в продължение на половин век.

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки и Паисий Пловдивски.

Посреща ни симпатичен български клисар, говорещ малко архаичен език. Очевидно е от поколението българи обитавали векове Цариград. Сещам се,че нашият приятел Петър Берон обосноваваше претенциите ни към Истанбул с факта,че през деветнадесети век в него живеят над осемдесет хиляди българи, т.е. това е бил най - големият български град.

Купуваме си свещи, не като нашите, големи, дебели от бял восък и пристъпваме в храма. Той е великолепен и добре поддържан.

Гледеме и мълчим, ей така, всеки със себе си, сигурно мислим за различни неща, със сигурност не за света навън.

Току срещу църквата е българския метох, строен в средата на деветнадесети век. Бил е многофункционална сграда. Тук е било и първото българско училище в Истанбул, и семинария, и редакция, и печатница, и място за раздумка със сънародници. Тогава беше много запуснато, напоследък са го възстановили и май щяло да става музей.

Увековечихме Тамарка пред него и се качихме на рейса с който правехме обиколката, за да ни върне в хотела.

На снимката, двете дами са с оргaнизоторката на нашата екскурзия.

После се настаняваме по стаите. Две думи за турските три звездни хотели. Два пъти съм бил в такива в Истанбул. Най-важните неща са налице. Чисти стаи и топла вода. Всичко останало е гола вада. Много от стаите са с изглед към миниатюрен вътрешен двор – 4х4м или буквално към отдушник. Закуската е скромно, но все пак не като в български тризвезден хотел – парче масло, мънички сирени и конфитюр. Спокойно можеше да си хапнеш, така че да издържиш до вечеря.

А днес, в програмата ни беше включено посещение в заведението „Ориент хаус“, с включена вечеря, безалкохолно и малка бутилка вино. Теоретично можеше да си поръчаш още – по масите имаше менюта, но сервитьори така и не се появиха. Имаше приятна програма с добър водещ, който проговори и на български. Естествено имаше турски фолклор, кючекини, но и съвременна балканска музика. Като цяло си беше много приятно.

Поуморени, но пълни с впечатления се прибрахме в хотела и поканихме Нана в нашата стая на чаша вино. Тя, обче беше доста скапана и отказа.

На другата сутрин закусихме обилно и се впуснахме – на свободно програма из града.

Нана ни изненада с това,че беше по пантофки и с вълнени чорапки. Така де, трябва да ни е удобно, кво ми пука,че ме заглеждат в краката. Горката, след вчерашното ходене имаше проблеми, а не знаеше какво сме и приготвили днеска.

А бях приготвил огромна обиколка. Бях добре подготвен след изчитане на великолепната книга „Истанбул – имперския град“ и след справка с картата бях начертал маршрут от има няма 12 км пеша и две качвания на трамвай.

Започваме с трамвай, който ни докарва близо до прочутия Капалъ чершъ. Той минава за един от най-големите покрити пазари в света. Площ около 31 декара, 65 улици, около 4000 магазина и 21 врати. Строителството му започва в последните години на византийската империя, Мехмед Втори – Завоевателя го разширява и после почти всеки султан с нещо го обновява и разширява. Посещава се средно от 300 000 души на ден.

Е днес и ние сме час от тях.Избирам един невзрачен подход. Вратата е между два стари къщи и дори на мен ми се налага леко да се наведа за да не си ударя главата. И после – шаш.

Тук се продава буквално всичко и се говори на всякакви езици. През пресечка има малки кафенета в които можеш да отдъхнеш, на малки площадчета има чешми. Цените, без да са високи не са в никакъв случай ниски и няма нищо общо с представата ни за мърляв, евтин пазар.

Нана е решила да си купи някакво бижу и обикаляме десетките магазинчета. Най-накрая се спира на пръстен в едно такова. Избира дълго, но това никак не притеснява продавача. Напротив, след покупката ни почерпиха с чай и изпушихме по цигара.

Продължаваме разходката из пазара,Тамарка,разбира се, се заглежда в грънците, ама май не си купи.

Излизаме от пазара, пак през невзрачна врата и попадаме на пазара под Капълъ чаршъ. Е той вече има изпаднал вид.

Отправяме се към една сравнително малка джамия, на Мехмед Кюпрюлю паша. Според Книгата ми, тя незаслужено е оставена в страни от туристическия поток. Тук се намирали най съвършените вътрешни облицовки в Истанбул. Естествено тя е дело на великия Мимяр Синан (впрочем той е правил и джамиите в София и Шумен) А пък – инвеститорът, пашата е от Босна, еничар,велик везир е на трима султани и успява да издейства създаването Печката сръбска патриаршия.

Както всяка голяма джамия и тя има красив двор, заобиколен от едноетажни сгради, в които е имало училище и приют. Джамията, както си му е редът има само едно минаре. С две и повече са само султанските. Всичко е изпипано и, някак с човешки размери, не като джамията на султан Ахмед. Почиваме си малко в двора, времето е хладно и не стоим дълго. Влизаме вътре и буквално ахваме.Не изглеждаща внушително от вън, вътре обемът е огромен и някак съвършен. Керамиката завършва усещането за обем и даже простор.

Велик строител е бил този анадолски грък Мимар Синан. Велика е била и империята, която чрез еничарския корпус е отбирала елита на поробените народи и му е давала възможност да стигне до най-високите държавни постове.

Омаяни стоим десетина минути, няма как следваме точна програма, по малки стръмни улички излизаме пред Синята джамия и оттам към „Св.София“.

Първоначално построена през 360 г., църквата е разрушавана на два пъти при обществени безредици. Съвременната сграда е построена през 532 – 537 г. при император Юстиниан I по проект на Исидор от Милет и Антимий от Трал.

Императорът си поставя много амбициозна задача – да се създаде най - големия и велик храм в историята. За целта не са пестени никакви средства и църквата е завършена в изключително кратък период от 5 г. под зоркия контрол на самия Юстиниан. На строежа работят над 10 хиляди души. Цялата вътрешност на църквата е облицована със златни мозайки и скъпи видове мрамор. Строежът ѝ изпразва имперската хазна.

Земетресения през август 553 година и декември 557 година предизвикват напукване на главния купол и източния полукупол, а главният купол е напълно разрушен от земетресение на 7 май 558 година, като при падането си унищожава авмона, олтара и купола при олтара. Падането се дължи главно на голямото тегло на купола и огромните напречни сили, заради твърде плоската му форма, които предизвикват деформации на поддържащите купола колони. Възстановяването на църквата започва веднага след земетресението и е ръководено от Исидор Млади, племенник на Исидор Милетски, който използва по-леки материали и увеличава височината на купола, с което сградата получа съвременната си вътрешна височина от 55,6 метра (на „Св. Александър Невски“ -51м). Освен това Исидор Млади променя конструкцията на купола, добавяйки му ребра. Към 560 година по заповед на Юстиниан осем коринтски колони са пренесени от Баалбек, в Ливан, за реконструкцията на „Света София“, която завършва през 562 година.

Влизаме в храма през вратата на императорите и попадаме в огромното му пространство.За мен чувството е особено, мисля си за гениалността на тези които са построили това….чудо преди почти 1500 години. Без бетон, без арматура,без механизация, без земна механика и съпромат….Изключително чувство за конструкция и много, много дързост и смилост…Великолепието е неописуемо…и не се наемам да го описвам, просто трябва да се види.

Завъртаме палец върху една колона, за да ни се сбъдне желание. Мястото е вече вдлъбнато, а околното пространство е защитено с медна плоча.

После се качваме на втория етаж. Не по стълби, а по полегата рампа, носена от наклонена сводова конструкция – изключително инженерно решение.

Оттук усещането за обем е ново и не по - малко впечатляващо. Подпираме се на мраморния парапет и поглеждаме надолу.

След малко заставаме на императорската ложа. Е, не можеш да не се изживееш поне малко за император, с бляскава свита отзад, високо над множеството долу което вероятно те аплодира…

Е, бързо се осъзнаваш, няма го олтарът, а големите пана с текстове от корана ти напомнят, че тук, след императорите са стояли османските султани… В тяхната роля нещо не ми се влиза.

По това време „Св.София“ беше музей, днес за съжаление е действаща джамия…

Дивиме се на тази разкошотия около час и тръгваме към следващата точка от програмата- Цистерната. Бяха ми казали,че обезателно трябва да я видим. Бях малко скептичен, какво толкова има да се гледа пък на една цистерна. Входът е незначителна сградичка, по скоро барака. Плащаме вход и по стълба се спускаме надолу и и изведнъж попадаме в ново великолепие на строителния гений.

Тази цистерна с размер на катедрала е подземна зала с размери приблизително 138 метра на 65 метра)храмът „Св.Александър Невски“ е с размери 73 на 52м.) – около 9800 квадратни метра на площ – способна да побере 80 000 кубични метра вода- това осигурява вода на 10 000 души за 80 дни. Таванът се поддържа от „гора“ от 336 мраморни колони, всяка с височина 8 метра. Те са подредени в 12 реда по 28 колони, на разстояние 5 метра една от друга. Капителите на колоните са предимно в йонийски и коринтски стил, с изключение на няколко в дорийски стил, най-общо без гравюри.

Една от колоните е гравирана с релефни изображения на кокоше око, наклонени клони и сълзи. Тази колона наподобява колоните на Триумфалната арка на Теодосий I от IV век (379 – 395 г. сл. Хр.), издигната на площад „Форум Таври“. Според исторически текстове сълзите върху колоната отдават почит на стотиците роби, загинали по време на строежа на цистерната. По-голямата част от колоните в цистерната изглежда са били пренесени от руините на по-стари сгради и вероятно са донесени в Константинопол от различни части на империята, заедно с тези, използвани при изграждането на Света София. Те са изработени и гравирани от различни видове мрамор и гранит.

Към входа водят надолу петдесет и две каменни стъпала. Цистерната е изградена със стена от огнеупорни тухли с дебелина 4 метра и покрита с хидроизолационен разтвор. Водата на цистерната Базилика идва от водоразпределителния център, който се намира на 19 километра северно от града. Той преминава през 971-метровия акведукт Валенс и 115-метровия акведукт Mаалова, който е построен от император Юстиниан.

Цистерната е отворена за посетители в сегашното си състояние на 9 септември 1987 г. През май 1994 г. цистерната е извършено допълнително почистване.

Две от колоните се отличават от останалите. Разположени в северозападния ъгъл на цистерната, техните основи представляват блокове, издълбани с лика на Медуза. Произходът на двете глави е неизвестен, въпреки че се смята, че главите са били донесени в цистерната, след като са били извадени от сграда от късния римски период. Няма писмени доказателства, които да предполагат, че преди това са били използвани като постаменти на колони. Традицията гласи, че блоковете са ориентирани настрани и обърнати, за да неутрализират силата на погледа на Горгоните; обаче, широко се смята, че един е бил поставен настрани само за да има правилния размер, за да поддържа колоната. Това обаче не би обяснило поставянето на обърнатата с главата надолу Медуза, тъй като тя щеше да бъде на същата височина с дясната страна нагоре.

Цистерната е осигурявала система за филтриране на вода за Големия императорски дворец и други сгради на Първия хълм. След османското завладяване през 1453 г. продължавала още известно време да осигурява вода за двореца Топкапъ, но тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от резервоари, те изградили собствена водоснабдителна система.

Цистерните потънали в забрава, докато през 1544 – 1550 в града не дошъл френският пътешественик П. Гилиус (Petrus Gyllius). По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус обиколил с лодка залата, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин цистерните стават известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и цистерните.

Във водата на цистерната, открай време, е имало риба и можеш да се нагледаш на огромни шарани които си плуват спокойно.

Поради населението от над 500 000 души в града имало още над сто цистерни, е не с такива размери.

Цялата разходка е по пътеки над водата и звуче прекрасна класическа музика! Излизаме от това подземно великолепие и се отправяме към последната точка от днешната културна програма – дворецът Топ капъ. Там Нана бързо намира някаква екскурзоводка, от българските изселници, която по-скоро ни придружаваше из двореца.Аз май бах по-запазнат с материала от нея.

Дворецът „Топкапъ“ е построен по заповед на султан Мехмед II Фатих върху развалините на една Римска постройка 1475 – 1478 г. Първоначално се нарича Нов сарай на принца , но поради големите топове около портата получава от народа името Топкапъ сарай. Площта, на която е разположен, е 700 000 m² – 2 пъти по-голяма от тази на Ватикана. Дължината на обграждащите го крепостни стени е 5 км. През византийския период са издигнати стените откъм морето, а през османския – сухопътните, чиято дължина е 1400 м. Крепостните стени включват 28 кули. Крайморските крепостни стени имат 3, а сухопътните 4 врати.

След построяването на двореца Долмабахче сарай през 1856 г., в „Топкапъ“ продължават да живеят само жените на починалите или свалени от престола султани. След провъзгласяването на републиката дворецът Топкапъ по нареждане на Ататюрк е превърнат в музей.

Първият двор (или Алай Мейдани) е обграден от високи стени. Този двор също така е известен и като Дворът на еничарите или Парадния двор. В него са стар султански монетен двор, църквата-джамия Ейрен(Св.Ирина), Археологическия музей (построен през 19 век) и разнообразни фонтани, павилиони.

От втория двор, в който на кон можел да влиза само султанът и майка му, се управлявала империята в периода на нейното величие. Няма пищни сгради, някак се усеща,че това е стегната военна империя. Като в парк са разположени сервизните помещения, казармите, административните сгради. Най-забележителна от тях – Диванът, където заседавали везирите, а султанът, ако поискал, можел да надзърта през високо зарешетено прозорче. Така де, май Ленин беше казал,че проверката е висша форма на доверие. Запазен е и дръвникът на който са режели главите на важните особи, даже има разлята червена боя по него…

Третата порта на Топ капъ, след нея са покоите на султана, пред тази порта той е бил коронясван.

Топкапъ е сред най-големите музеи в света и предлага богати колекции. Тук е изложена най-добрата колекция от китайски порцелан в света. Може да разгледате образци на печат, подвързии на книги, бижута и изработка на кутии. В бившата султанска кухня са изложени и някои от кафтаните на владетелите. Изобщо можете да прекарате и два дни, ако можете да ги отделите. Не се наемам да влизам в подробности,има ги в интернет, а най-добре да се видят на място, ей го дей Истанбул.

Все пак не мога да не кажа две думи за харем, в свободен превод това означава „свещенно място“. Отвън, както повечето сгради в двореца и той не е много впечатляващ, а иначе той си е най-съкровеното и тайно място в целия дворец. Тук живее семейството на владетеля – неговата майка, която носи титлата валиде султан, жените и наложниците на султана. Харемът е забранено място за мъже, освен ако не са евнуси. Тук се е решавала съдбата на империята, а султанките са се надпреварвали в създаването на интриги, за да може техния шахзаде (принц) да застане начело на огромната империя.

Според структурата си харемът бил разделен на четири секции: първата - за стотици евнуси, живеещи в харема, те били отговорни за безопасността. Втората част на харема бил за наложниците. Третата принадлежала на майката на султана (Валиде), били разположени между апартаментите на султана и частта на наложниците. Тя била най- могъщата жена в харема. Четвъртата част на харема се състои от помещенията на султана и хамама.

Коридорите са сравнително тесни, дори тези по „Златния път“ – откъдето минавала поредната наложница за да отиде при султана.

За сметка на това изчакването пред вратата на султана е ставало в разкошна малка зала

Всяка наложница си мечтаела да достигне до тази зала и то не само за един път.

Повечето от стаите и залите са изключително пищно украсени

Давам си сметка колко скъпо е струвало това на султана и се сещам за изказването в този смисъл на посланика на падишаха в двора на Людовик XV. „Вие французите сте практични хора, ние даваме огромни суми за поддържане на хареми, а вие, французите сте задомили жените си по приятели“. Има и още една разлика с французите – докато във Версай няма нито една баня тук те са в изобилие и то с много разкош. Както казваше един друг забележителен мислител „Турците въведоха банята в Европа за да ги наричаме сага мръсни турци“, какво да се прави, това е животът.

Не може да не се отбележи,че тук се е намирал и „Кафезът“ – апартаментите в които са били затваряни братята на султана, за да не му се пречкат, от времето на султан Ахмед (оня със Синята джамия). По хуманна практика от масовото им избиване, но довела до практическо обезглавяване на страната. Особено съчетано с реда на наследяване, който вече допускал братята за наследници. Та хора стояли в „Кафеза“ заставали начело на огромната империя и резултатът не закъснял…

E, редно е да покажем и една от спалните на султана – тази на Мурад III, по скоро скромна, да не кажа спартански обзаведена – спалня на войн. Накрая се разделяме с нашата екскурзоводка и за ужас на Нана (която е капнала от ходене) се отправяме към Египетския пазар.

Строителството на пазара започва след големия пожар в Истанбул през 1660 г. Той продължава два дни и унищожава няколко квартала на града. След пожара продължава строителството на Новата джамия, а до нея е построен и пазара, като част от комплекса на джамията. Строителството на пазара е поръчано от майката на султан Мехмед IV – Турхан Хатиче. Приходите, получени от наетите магазини в сградата на базара, са използвани за поддържането на джамията, училището към нея и благотворителната й дейност.

След като си бил в Капълъ черши, посещението на този пазар си е загуба на време – само 86 сергии, главно с подправки. То и за това името е такова, подправките и от Азия, и от Африка все са идвали през Египет.

Споменавам го главно заради следната случка, показваща още веднъж доброто отношение на турците към нас. Значи, докато дамите зяпат подправки и май си купуват, аз влизам в един магазин за сувенири. Виждам османски войник с големината на войниците от моята колекция. Питам на английски за цената, отговорът – 10 долара( докато се правя че мисля, щото цената ми се вижда приемлива, по толкова вървят подобни във Франция , ама мисля все пак да се пазаря, Човекът ме пита за националност. Отговарям че съм българин и той веднага казва „А, файф(пет) долар комшу, онли файф фор ю“ Плащам, стискаме си ръцете и се разделяме почти като приятели.

Ние всъщност минахме през пазара защото се бяхме запътили да вечеряме в един от ресторантите под пътното платно на моста над „Златния рог“. Настаняваме се удобно и се наслаждаваме на гледката. Отвреме навреме покрай нас се издига някаква риба. От парапета на шосето над нас хората си хвърлят въдици и си ловят риба. Да му се не надяваш…

Любезният келнер се старае да се чувстваме добре, за съжаление не кълве на френски, английски и немски. Руски обаче разбираше. Аз си поръчах йени ракъ (анасонова гроздова)която си бях харесал от предното ми ходене в Турция. Дамите пиха бяло вино, май ядохме калкан. Много приятно беше.

Върнахме се пеша към 22 ч. Минавайки покрай един магазин виждаме надпис „Ищем девушки на работу“. Дамите са силно заинтересовани, но аз им обръщам внимание, че търсят девушки, а не бабушки. Май ми се поразсърдиха. Прибираме се в хотела, Нана беше минала ръба на силите си и пак ни откза чаша вино в нашата стая. Душ и безметежен сън.

На следващата сутрин решаваме да посетим джамията Сюлеймание. Според Книгата (Истанбул – имперският град) тя е едно от първите творения на архитекта Синан. Построена е само за седем години – 1550 -1557г. Малко съм разочарован, почти пълно копие на „Св.София“, с размери на нашият „Св.Александър Невски“. Е, както повечето джамии има голям двор с огромна чешма(за измиване преди молитва) и редица помещения околовръст. За училище и приют. Строена е по заповед на Сюлейман Великолепни.

Джамията е красива,с прекрасни детайли и облицовки. Свещниците са от щраусови яйца, цари простор и спокойствие.

Посещаваме гробницата на самия султан, където той си е в покрит с плат ковчег. Редом с него са братята му, които той е избил при възкачването си на трона. Какво ли има в ковчезите след почти пет стотин години…

Съвсем наблизо и гробницата на жена му Хюрем султан. Иначе украинката Роксалана, която била толкова влиятелна,че успяла да го убеди да убие кадърния си първороден син Мустафа, за да бъде наследен от нейния син Селим II, останал известен като Пияницата. Успява да убие и един от най- успешните велики везири и негов зет Ибрахим паша. Какво нещо се жените…

Бързаме да се прибирим в хотела, защото в 13ч. Тръгваме към Одрин и България.

Към 14ч.сме в Одрин пред Селим джамия , построена в периода 1568 – 1574 от османския архитект Синан в чест на султан Селим II. Счита се за най-високото архитектурно постижение на Синан. Селим джамия, както и Сюлейман джамия в Истанбул спадат към така наречените „султански джамии“. И двата храма са построени във византийския стил на Света София, но все пак е малко по-малка. Въпреки това Селим джамия се отличава доста от основния план на Света София, основните колони не са четири, а осем, което дава възможност за избягване на тежките носещи стени и осигуряване на повече светлина вътре и ефирност на конструкцията отвън. Четирите й минарета минават за най- високи в империята и вероятно в арабския свят. Около обширния двор до сградата има мюсюлманско училище, хоспис, столови,голяма библиотека.

Според една българска легенда е строена от майстор Манол, който за да не строи повече такива неща е бил затворен завинаги в нея. Той обаче си изработил крила и литнал от едно от минаретата…Красива легенда, но само толкова.

Според друга,след като посочили мястото на което трябва да се строи, на практика мочурище, Синана изизскал отводняването му и докарване на терена на всичкия строителен материал. След това отлагал строежа 10 години, за да се слегне почвата. Конструкцията и до днес не е мръднала, въпрещи,че при обсадата на Одрин наш снаряд попада в купола, но успява само да направи отвор в него.

Пак оставам безмълвен пред майсторството на колегата, но нямаме много време и се отправяме към Родината. По пътя спираме на малък пазар със страхотни сладкиши. Зареждаме си торбите и без проблеми се прибираме в София. Чудесно малко пътешествие.

На следващата година, с колеги от Перник направихме същото пътешествие. Отказахме се от джамията Сюлеймание и Египетския пазар та успяхме да претичаме из двореца Долма бахче, седалище на султаните от деветнадесети век. Нищо особено, след като си видял Версай и Ермитажа може спокойно да се пропусне. Е, за разлика от Версай тук има много и то разкошни бани, ама само за едните бани …не си струва. За сметка на това се разходихме с корабче по Босфора. Стигнахме до Румели хисар, страхотна турска крепост строена през четиринадесети век за контрол над протока. Е тази разходка не бива да се пропусне.

И още една случка. С г-жа Миленкова решихме да вечеряме в Кум капъ, малък квартал, на брега,с много рибни ресторанти. Имах хубав спомен от първото ми посещение в Истанбул. Реших да минем по пряк път. Беше много интересно, сгради от седемнадесети и осемнадесети век, повечето запуснати, подозрителни типове по сокаците. Чу се и руска реч. Фантазия. Само дето дамата ужасно се притесни и на връщане си минахме по два пъти по-дълъг път, все по големи улици. Пък вече се беше и стъмнило. Иначе си хапнахме хубаво.

Все пак най- хубавата риба ядохме след разходката с корабчето. На кея имаше една лодка със скара, на която печаха тощущо уловена скумрия. Според мен я овкусяваха с нещо много специално. Според г-жа Миленкова – с морска вода.

Толкоз за Истанбул, за сега…