Това се случи през есента на 1998г. Тогава бях заместник директор на „Заводски строежи – Перник“ ООД и бяхме решили, заедно с фирмата „Техномаш прогрес“ да участваме в търг за газопровод в североизточна Турция. Изпълнителния директор на нашето предприятие не обичаше данданиите свързани с преговори и пътувания, не назнайваше езици и реши да изпрати мен. От „Техномашпрогрес“се яви самият управител Кирил Оков.
Наш водач и преводач ще бъде човек намерен от Оков, който е бивш служител от консулството ни в Истанбул. За съжаление съм забравил името му. Целия отчет за командировката ми, заедно със снимките очевидно е бил на дискета, която съм затрил или си стои някъде.
Тръгнахме от София сутринта и към 17ч. Бяхме в Истанбул. По пътя ми направи впечатление рязката разлика между нашата и тяхната магистрала. Изобщо бях с предразсъдъци за турците, въпреки,че имах отлични впечатления от турските работници по строежите.
Настаняваме се в приличен хотел в района Бешикташ. Бяхме на висок етаж и от прозореца ми севиждаше „Златния рог“ и църквата „Св.София“. Решавам да се разходя и стигам до входа на двореца „Долмабахче“. За съжаление вече беше затворен. Успях обаче да стигна до „Златния рог“.
Решихме да хапнем риба, извикахме си такси и го помолих да ни заведе до подходящ ресторант. Човекът ни заведе на Кум капъ – пясъчната порта. Квартал до морето, с улица изцяло с рибни ресторанти. Рибата си плуваше в аквариум, посочваш която искаш и ти я приготвят, докато си пиеш йени ръкъто с чудесна салата. Пихме и бяло вина и май платихме по 25 долара на човек. Какви времена бяха…
На другата сутрин излитаме за Ерзорум. След около два часа сме над летището на града. То е много голямо и освен гражданско е и военно. Изброих над тридесет бойни самолета.
Ерзурум - град в историческа Западна Армения, получил сегашното си име през XI век. През 1048-1049 г. древният арменски град Ардзн, разположен в съседство, е разрушен от селджуките и жителите му бягат в Карин, който оттогава става известен като Ардзн-Рум, което означава „Ардзн Ромеев“ (византийците наричат самите те са римляни, предимно гърци), (на гръцки „Арзен Ромеев“), и вече от това име Ерзурум се образува с течение на времето Карин е до 387г е бил арменски, после византийски. Император Теодосий II го укрепва около 421 г. и му дава името Теодосиополис. По време на управлението на император Юстиниан I (528 г.) Ерзурум е регионална столица на византийска Армения.
През 647 г. арабите, водени от Хабиб, превземат града, след което последният заселва в града 2000 араби, с които гърците и арменците многократно воюват…
През 1049 г. преобладаващо арменският град е превзет от турски войски, а населението е подложено на жестоко клане. Византийският хронист Йоан Скилица съобщава, че при превземането на Ерзурум от турците били изклани 140 000 души. По време на селджукския период по-голямата част от населението на града продължава да бъде арменци. За XII век Енциклопедията на исляма нарича Ерзурум голям арменски град.
През 1472 г. попада под персийска власт, а през 1522 г. турците отново го превземат. Под османско владичество Ерзурум се превръща в главната османска военна база срещу Иран и Грузия през 16-ти и 17-ти век. Съвременните тогава историци наричат града „Столицата на турска Армения“.
В резултат на победата на руснаците, под командването на Паскевич, над турците в Ерзурумското поле (през юли 1829 г.), пашалъкът на Ерзурум, заедно с главния си град за малко е владение на Русия, но според Одринския мир (септември 1829 г.) е върнат на султана. По време на тази кампания Ерзурум е посетен от Пушкин, който описва пътуването в своето Пътуване до Арзрум.
През руско-тусрката война 1877-1878г, градът отново е превзет от руснаците, но е върнат на Турция по силата на Берлинския договор.
В началото на 1800 г. във вилаета Ерзурум е имало 976 арменски села, в които са живели повече от 400 000 арменци. Въпреки това, поради поредица от погроми, организирани от ръководството на Османската империя през 1821-1822, 1829-1830, 1854-1855, 1877-1878, и особено след клането от 1895 г., броят на арменците намалява до 203 000 души, и повечето от арменските села напълно губят населението си и по-късно там са заселени мюсюлмани.
През 1915 г. цялото останало арменско население е разделено на 5 кервана и депортирано към Сирия и по пътя всички са избити.
През август 1915 г. в Ерзрум остават само 50 арменци, някои от които са оставени като квалифицирани занаятчии, за да обслужват нуждите на турската армия.
През 1916 г., по време на Първата световна война, от февруари 1916 г. до декември 1917 г. градът е под контрола на Русия.
През лятото на 1916 г. тук е създаден Комитетът на бежанците, който работи за оказване на помощ и връщане на избягалите от клането жители на Ерзрум по родните им места. В началото на 1918 г. ерзурумците сформират отряд за самоотбрана от 500 души. Създадени са също Военносъюзен комитет и Опълченски комитет. На 30 януари 1918 г. е провъзгласено възстановяването на арменската държавност със столица в град Ерзрум.
В началото на 1918 г. турските войски, възползвайки се от разпадането на Кавказкия фронт и нарушавайки руско-турското примирие от 5 декември 1917 г., окупират град Ерзурум и 2/3 от Западна и Източна Армения.
На 18 февруари 1918 г. 25 000-ната турска армия на Вахиб паша навлиза в Ерзурум, избивайки останалото арменско население в града.
През 1919-1920 г. Ерзурум става един от центровете на турското национално движение, в резултат на което се саздава съвременната турска държава. Тук е свикано първото турско Народно събрание. А аз си мислех,че отиваме в прочутия със своята неизвестност град Ерзорум.
За наш ужас, агентът от нашето консулство, който трябваше да ни бъде преводач, в последния момент се отказа от пътуването и се оказахме там само с моя, много скромен английски. Почти изпадах в ужас.
Ние искаме да участваме в търга за газопровода между Ерзорум и Ерзинджан, час от газопрозода от Таджикистан до Анкара, по-късно – проект Набуко.
Нашите домакини, от страна на инвеститора на проекта ни посрещнаха на летището и ни настаниха в приличен хотел, близо де центъра на града. Даже на пилоните пред него имаше знамена на държавите от които бяха приемали гости.
Очаквах студено посрещане, наскоро все пак беше „възродителния процес“. Нищо подобно, подчертано любезно отношение към „комшуто“. Осведомиха се за цветовете на нашето знаме и до вечерта и то се появи на пилоните пред хотела.
Правим малка разходка из града. Той, тогава имаше малко над 100 хиляди жители. Беше и на малко необичайна за мен височина – около 1800м. Като изключим центъра, останалото е доста бедно, очукано и мръсничко. Опитваме се да се ориентираме в цените – малко по евтино е от България. Навсякъде се интересуват какви сме по народности като разбират,че сме комшии, се държат много сърдечно.
Вечерта, в ресторанта на хотела се опитваме да си поръчаме риба, още ни държи от снощната вечеря в Истанбул. Пробваме на английски, френски, немски, руски…никой нищо не разбира. Ама намират решение, обаждат се на някой по телефона, човекът говори сносно английски и ни казва,че трябва да поръчаме „балък“. Научихме какво значи балък на турски, но риба нямаше. Доверихме се на вкуса на сервитьора и хапнахме чудесен овнешко телешки шиш с бутилка чудесно местно вино.
На другия ден имаме кратка среща с ръководителя на проекта. Оказва се,че се оправям някак на английски и даже стигаме до разговор за ДДС. После двама млади инженери ни товарят на една „Нива“ и тръгваме по трасето на газопровода.
Още от България бях скептичен за участието ни в този проект. Това беше трасе с дължина около 130км. Със средна надморска височина около 1800м. В район почти без инфраструктура. Имаше готов технически проект и напълно изяснена гоеология, която беше сравнително благоприятна. Предвиждаше се по трасето да се изградят две междинни бази, с бетонови центрове,ремонтни работилници, временно селище за работниците и т.н. Проблемът беше, че и до двете практически нямаше подходящи пътища и те трябваше да се изградят от изпълнителя, т.е. от нас. Пък ние нямахме опит в линейни обекти, при това на хиляда километра от България. Цялата ни налична механизация нямаше да задоволи и половината от нуждите… Беше си голям залък и не знам защо изобщо си мислехме да се захващаме с такова нещо.
Така или иначе бяхме дошли и трябваше да минем по трасето. Първото което ме изненада беше, че на височина 1800м си имаше огромни обработваеми площи, прочутите високи полета на на анадолското плато.
Нивата, очевидно произведена за износ на запад се държеше великолепно и минавахме по невероятно разбити пътища, почти извън цивилизацията.
Направи ми впечатление изключителната бедност на селата. На много места хората живееха в нещо като пещери издълбани в склоновете, напомняха нашите цигански махали, но само напомняха, личеше си,че живеят други хора. Веднъж, в една почти такова село преминахме покрай прилична едноетажна, добре поддържана сграда с турското знаме пред нея. Реших,че е кметството, оказа се училището… да му се ненадяваш. Малко по-късно пак преминахме пред училище от което децата си тръгваха. Всички бяха в спретнати униформи, момченцата със сиви панталони и сиви блейзъри. И това на фона на мизерните къщи. Поинтересувах се откъде тези хора имат пари за такива униформи. Отговорът беше, че в такива райони униформите се осигурявали от държавата. Турчинът, още от малък трябвало да знае,че е гражданин на тази държава и тя се грижи за неговото достойнство. Образованието било една от основните задачи на държавата. Ти да видиш. Давам си сметка,че за това тази страна дръпна толкова много през последния четвърт век. Някога турците идваха да се лекуват у нас, а сега сме петимни да отидем в тяхна болница.
Районът си беше живописен, изглеждаше сух, но преминахме няколо съвсем не малки реки.
Имаше и весела случка. Минаваме покрай военно поделение. Една рота си беше изнесла леглата от помещенията и ги оправяше на плаца. Позната картинка, явно не си ги бяха оправили вътре както трябва и сега се тренира навън. Симпатичният ми гид тръгна да ми обяснява ситуацията, започна пък аз я довърших. Изненада се,че и у нас имало такива работи. Кво да правиш, военните май навсякъде са еднакви.
Посетихме и двете малки градчета по трасето. Пак бедност и западналост, но със страшно любезни хора.
Впрочем доставката на тръбите беше започнала и бяха разставени на няколко места по трасето. Едно от тях на сравнително приличен чакълиран път. Оказа се,че това е част от прочутия път на коприната. След Тян - Шан за втори път се озовавах на него. За съжаление снимката е изчезнала някъде.
Надвечер стигаме до Ердзинджан, тогава със 120 000 жители..До десети век това си е било в Армения. В началота на деветнадесети век от 50те хиляди жители, 40 са били арменци. После….геноцида и сега там арменци няма. Интересно,че през Балканската война 12 души от този града се сражават в редовете на македонското опълчение. За това сигурно може да се напише отделна книга.
По чудесен път, късно вечерта се връщаме в Ерзорум. Нямам спомен къде сме вечеряли, но се сещам,че на другата сутрин бях събуден от високоговорителите на съседната джамия, които призоваваха вярващите към сутрешна молитва.
Самолетът за Истанбул е рано сутринта. Там, все пак, успяваме, поне отвън да видим „Света София“. С колата на появилия се пак наш агент се прибираме в София.
Както и очаквах с тази екскурзия приключи интересът ни към този проект. Но тези няколко дни в Турция ме накараха да преоценя отношението си към тази държава и турците и си обещах да се върна пак.