В Париж

В края на септември 2014г., госпожа Миленкова, Мимето и съпругът й Митака ми предлагат да им стана екскурзовод в Париж. Не се налага да ме кандардисват дълго. Това ще е май седмото ми ходене в града, но за първи път щях да остана там за повече от четири дни.

И така, на 5 октомври, неделя, рано сутринта се озоваваме на летище Шарл де Гол. След още тридесет минути сме в северната част на Монмартър, където се намира хотелът ни, резервиран чрез Букинг. Казва се „Нов хотел” и е бил такъв по-миналия век.Това е повече от скромно място за пребиваване. Стаите са много малки, но чисти и с малка баня. Даже има асансьор. Има настанени доста араби. Цените обаче са определено ниски –май 60 евро на стая.

Пробваме и да закусваме тук, не е скъпо, но мястото за това е в мазето, няма къде да изпушиш една цигара. Кафето е повече от отвратително. Така че решаваме да закусваме в някое кафене, пушиш си спокойно и кафето е супер.

Настаняваме се бързо и тръгваме към Лувър. Днес входът е безплатен и имаме намерение да се възползваме.

Вече сме огладнели и спираме да изядем по един парижки сандвич в едно кафененце

Придвижваме се бързо и стигаме Лувъра, опашката обаче е огромна.

Все пак се нареждаме на тази най- голяма опашка, която съм виждал в живота си. Много бъзо става ясно,че това е безмислено, чакането ще продължи часове и за музея ще остане съвсем малко време. Правим си снимка пред пирамидата. Последния път когато бях в Лувъра през 1988г. тя беше в строеж.

Продължаваме към Сена, тя е на няколко минути. Вижда се,че госпожа Миленкова е доволна от гледката.

Напоследък се е появила мода влюбени двойки да заключват катинари на парапетите на мостовете. Мимето и Митака не пропускат да направят това. Впрочем тази мода е станала опасна, парапетите се претоварват и могат да паднат, съответно някой да замине към реката отвисоко. Та се налага общината да ги маха. Оказва се изгодно, катинарите тежат много и са от качествен метал.

Продължаваме разходката покрай Сена. Минаваме по Понт Ньоф, новиат мост, който е строен по времето на Хенри IV- 1578г и днес е най- старият мост в Париж.

По него стигаме до острова Сите. Това е древният римски град Лютеция, столица на галското племе паризи, покорени от Цезар през 52г.пр.Хр. Името на галското племе означава работещи хора, занаятчии. Градът става Париж по времето на император Юлиан Апостат, през четвърти век.

Римското владичество завършва през 508 г., когато Хлодвиг (Кловис) I прави от града столица на франкската династия Меровинги. Той е владетелят който прави християнството официална религия на Франция. На 28 март 845 г. Париж е опустошен от викингско нападение, вероятно под водачеството на Рагнар Лодброк, който прибира огромен откуп, за да си тръгне.

През 987 г. Хуго Капет – граф на Париж, е избран за крал на Франция след смъртта на последния Каролинг. През XII и XIII век по времето на царуването на Филип II Август (1180 – 1223), градът се разраства на десния бряг. Главните пътни артерии са павирани, построен е първият Лувър като крепостно укрепление, , а катедралата Парижката Света богородица (Нотър Дам) е проектирана и започната през 1163 г. Няколко училища на левия бряг са слети в едно – Сорбоната. През Средните векове Париж просперира като търговски и интелектуален център.

Около 1328 г. населението на Париж е с около 200 000 жители, което го прави най-големият град в Европа. Но през 1348 г., Черната смърт покосява населението убивайки около 40 000 души до 1466 г. по време на 100-годишната война (1337 – 1453) на няколко пъти градът преминава в английски ръце. От това време е гербът на Париж, девизът е „Плува но не потъва”.

Следват религиозните войни, започнали с вартоломеевата нощ на 25 август1572г., когато са убити над 3000 протестанти.

На снимката е кулата сен Жак, от която е било обявено началото на Вартоломеевата нощ.

Хенри (Анри)IV- Добрият крал, с нантския едикт за веротърпимост успокоява положението и превръща Париж в своя основна резиденция. Предприема значителни строежи, разширява на Лувъра, строи моста Пон Ньоф, на който има негова статуя. Въпреки, че е много популярен срещу него има 23 опита за убийство, накрая, през 1610 г. е убит от католик.

През 1643 г., на престола идва Луи XIV. През 1648 г. цялото кралско семейство е принудено да избяга поради въстания, но се завръща триумфално през 1653 г. Въпреки това „Кралят-слънце“, при царуването си от 1643 до 1715 г., премества кралската резиденция от Париж в близкия Версай, защото ненавижда Париж. Това е период на разцвет за Франция и градът значително увеличава населението си.

По време на Луи XV Париж става културната и интелектуална столица на Западния свят. Това е времето на Просвещението, времето на салоните, които са горещо подкрепяни от любовницата на краля Мадам дьо Помпадур. При царуването на Луи XVI Париж става престижен град, като се утвърждава като център на изкуствата и науката. В същото време финансите на държавата са в окаяно състояние, данъците се увеличават, настъпва глад, недоволство и започват бунтове.

На 5 май 1789 г. Луи XVI свиква генералните щати, в които се гласува по съсловия (а по това време Франция е разделена на съсловия – духовенство, аристокрация и обикновените граждани, в множеството си селяни). Третото съсловие разполага с един глас, докато тези от първото и второто с по два. Това състояние на нещата предизвиква недоволство. На тази дата депутатите от третото съсловие (съсловието на народа) се заклеват да не се разпускат, докато не бъде приета нова конституция. Така се стига до създаването на Учредителното събрание. Тези събития слагат началото на революционни действия. На 14 юли 1789 г. тълпа парижани щурмува Бастилията. В крепостта няма нито един затворник, гарнизона не оказва съпротива, но коменданта е обезглавен и главата му, със слама в устата е разнасяна из града. На 15 юли е избран първият кмет на града. На 26 август 1789 г. е приета Декларация за правата на човека и гражданина, на чиято основа е съвременната Всеобща декларация за правата на човека.

Наполеон Бонапарт , през 1804 г. се самопровъзгласява за император и установява диктаторски режим, като се опитва да превърне Париж в новия Рим. Наполеон води редица победоносни войни, разширя Франция и я превръщат в най-голямата държава на континента. Съперничество с Англия и няколко поражения – в Русия, Лайпциг и Ватерло, водят до неговото заточаване и края на империята. От 1840 г. тленните му останки се намират в Дома на инвалидите.

Монархията е реставрирана, но единственото, което Луи XVIII ( 1815 – 1824) и Шарл X (1824 – 1830) успяват да направят, е да предизвикат нова революция и утвърждават мнението за Бурбоните, че „забравят всичко старо и не научават нищо ново“. Шарл X абдикира, а през 1831 г. Следващият крал – Шарл Х абдикира след въстание през 1848 г. и е установена Втората република. Следват нови бунтове и недоволства. В края на 1848 г. се провеждат избори. Победителят в изборите е племенникът на Наполеон, Луи-Наполеон Бонапарт, получавайки 75% от гласовете. Но той не се задоволява с поста президент и подобно на чичо си, на 2 декември 1851 г. извършва преврат, самопровъзгласява се за император като Наполеон III и се установява в двореца Тюйлери.

По време на неговото управление Париж приема съвременния си вид. През 1853 г. Наполеон III назначава Жорж-Йожен Осман , известен като Барон Осман, за префект на града със задачата да го модернизира. Баронът извършва това с драстични мерки, като събаря една голяма част от Париж и построява големи, широки булеварди. Счита се,че освен за удобство на гражданите те са направени за да може войската безпрепятствено да се движи в града и потушава бунтове. По това време Булонският и Венсенският лес се превръщат в огромни градски паркове.

През 1870 г. по време на Френско-пруската война, която завършва с обсадата на Париж, Наполеон III абдикира, което води до провъзгласяването на Третата република. Пруската армия навлиза в града и много от известните му постройки се превръщат във военни бази и складове, включително Лувъра.

Условията на мирния договор се разглеждат от много парижани като предателство и на 18 март 1871 г. избухва въстание, което започва от Монмартър. На 26 март същата година е обявена Парижката комуна (La Commune de Paris, мини социалистическа република), която просъществува от 18 март до 28 май 1871 г. (72 дни) под девиза „Свобода, равенство, братство“. Дейците на Парижката комуна унищожават статуята на Наполеон и установяват първата в света форма на диктатура на пролетариата. Разгромът на комуната става с цената на много кръвопролития и 30 000 убити. Смятам да спра с историята до тук, защото останалото е добре позната съвременност.

Ние се отправяме към Нотр Дам. Тя е строена в годините в които се е възстановила втората българска държава. Седалище е на архиепископа на Париж и тук е бил коронясан Наполеон. По време на революцията много от статуите на светци са обезглавени, а църквата, с указ е превърната в храм на Разума. Следва разруха, чак до романа на Юго „Парижката Света Богородица”. Интересът към катедралата се възражда и следват мащабни реставрационни работи.

Вече е късен следобед и оставяме влизането за друг ден.

Връщаме се покрай Сакре Кьор и спираме на площадчето на художниците на Монмартър. Тук както винаги си има много хора. Сядаме да изпием по вино.

По мръкнало стигаме до нашия хотел или по-точно до малкото пазарче току под хотела. Пазаруваме разни вкуснотии. Влизаме в едно невзрачно магазинче да си купим вино. Митака, като професионалист, установява,че тук можем да си купим и други,забранени, неща. Може би за това попадаме на страхотно вино. Особено едната бутилка – Кот дьо Рон от 2006 беше уникална, а платихме за нея само 7 евра.

Вечеряме в хотела и бързо заспиваме.

На другата сутрин, след закуска в мизерното мазе на хотела, тръгваме към Лувъра. Стигаме до там, този път с метро. Тук сме на изхода от него – ъгъла на бул. Риволи.

Г-жа Миленкова не пропуска да се позакача с пирамидата.

Лувъра е резиденция на френските крале от единадесети век до1618г., когато ЛуиXIV се мести във Версай. През годините е търпял много промени, като в сегашния си вид е от седемнадесети век. От 1793г. е национален музей, като ремонтите и усъвършенствуванията продължават.

Влизаме през пирамидата, която при последното ми идване тук се строеше. При влизането си купуваме карта Пари пас. С нея се влиза в почти всички музеи и ние, с нея, спестихме по около 25 евра на човек. В пространството под пирамидата, точно по оста й, има обърната по-малка пирамида, пак от стъкло.Интересно е.

Естествено няма да описвам Лувъра, но все пак ще се спра на някои неща. Първото е Победата на Самотраки. Това ми е първият спомен от музея – още от 1964г. Историята на нейното откриване започва през 1863, когато френският вицеконсул в Пловдив Шарл Шампоазо заминава на археологическа експедиция на о. Самотраки. Първо той открива торса на Победата, който е реконструиран на място. След това се появява и лявото крило и така събраната фигура отплава с кораб към Париж. Преди да загуби ръцете си, Нике вероятно е свирила хвалебствен химн на тръба, както е показано на открити монети. Вероятно е правена в трети век пр.Хр.

Не мога да не отбележа и най-голямата реконструкция след 1988г. – покриването със стъклена конструкция на вътрешния двор на крилото Ришельо.

Впечатляващо е и като архитектура, и като конструктивно решение.

Този ден разглеждаме крилото до Сена. Експонатите са интересни и безкрайно много – от древен Египет, до Мона Лиза. Мен обаче винаги ме е вълнувал „Йоан Кръстител” на Леонардо.

Той няма нищо общо със строгият и аскетичен пророк от Евангелията. Млад, дори женствено красив. Май иска да ни каже нещо… Но какво. Погледът му е пронизващ..благосклонен…може би нежен. И тази ръка, сочеща нагоре. Дори като го гледам на снимка леко настръхвам. А пред оригинала, където се чувства и духа на Леонардо. Какво ли е искал да ни каже той. И защо я носи винаги с него, заедно с „Мона Лиза”.

Разбира се, нали съм с Дама, не пропускаме да се снимаме до Венера Милоска.

И още един артефакт.

Етруски саркофаг от трети век пр.Хр. За първи път го видях в книгата „Чудната история на изкуството” на незабравимия Драган Тенев. Още тогава, на снимка ми направи впечатление мистичността, любовта, уважението, доверието… и всичко това на един саркофаг.

Прекарваме в Лувър около пет часа и излизаме, поради умора и най-вече, поради пресищане. Отправяме се към Домът на инвалидите. И правим кратка разходка из Париж.

През 1670 г. не съществува нито една институция, която да подслони воините-инвалиди, останали без средства, и били се за Франция. Тогава Луи XIV прави жест към войниците, които са му служили в неговите походи, и решава да построи „един кралски дом, достатъчно голям, за да приеме и подслони всички сакати и остарели офицери и войници и да им осигури един фонд за тяхното съществуване“. На 24 февруари 1670 г. Кралят Слънце издава заповед за започване на строежа.

Това е един от първите (ако не първият) инвалидни домове в Европа. Днес комплексът също приема инвалиди, а освен това в него е музеят на армията (за съжаление беше в ремонт), както и офиса на военния управител на Париж.

През 1676 г. военният министър дьо Лувроа поверява на 30-годишния архитект Жул Мансар (този с мансардата) построяването на църква, в която днес е саркофага на Наполеон.

Той умира в изгнание през 1821 г. на остров „Света Елена”. Разрешение останките му да бъдат върнати във Франция се получава едва през 1840 г.

Тялото му е посрещнато изключително тържествено и положено във временна гробница. Луи Висконти проектира неговия изящен монумент и така в Дома на инвалидите се появява гробницата на Наполеон.

Саркофагът на Наполеон е под централния купол на църквата, в една от страничните ниши е този на първата му жена Жозефин Боарне.

От едно от многото магазинче за сувенири си купуваме магнитчета, а Мимето и Митко ми подаряват един наполеонов пехотинец.

С това програмата ни за деня завършва и се прибираме пак с метро. Тук отново установявам колко се е променил Париж, в сравнение с осемдесетте години. И навън и тук е пълно с негри и араби. А как беше тогава… поменатите индивиди бяха по-скоро екзотика, а в някои вагони на метрото дори се пушеше. Някои даже казват,че париж става все по-малко френски град. Ами не е вярно, въпреки всичко.

На другия ден – 7 октомври ставаме сравнително рано. Правя снимка от прозореца на хотела към близкото кръстовище и тръгваме към замъка Сен Венсан.

Замъкът е на около 10км. от Лувъра. Днес това си почти в чертите на Париж. Т.е. съвсем близо до околовръстното на града, което е неговата административна граница. До там се стига с метро.

В средновековието обече си е било на два часа път отвъд градските стени и е било извътградска, в началото – ловна резиденция на кралете.

Пристигаме рано, още не допускат туристи и това ни дава възмоност да закусим в едно от бистрата пред замъка. После влизаме с нашите карти „Пари пас”, през кулата охраняваща северната порта.

Обширен ров, който някога се е пълнел с вода от Сена и крепостна стена ограждат площ от около шейсет декара.

В защитеното място е цитаделата с кула с височина 52 метра, най-високата в Европа.

Има административни, граждански, военни сгради и параклис. През средновековието тук са можели да живеят повече от няколко хиляди души. Вътрешната крепост (донжона) е предназначена да подслони краля на Франция в случай на опасност. Широки ровове, врата и два подвижни моста осигуряват защитата му. Най-ниското ниво служи като резерв от вода и храна. Първият и вторият етаж са кралските апартаменти. Другите три горни нива са за слугите и военните. Отпадните води се отвеждат през канализационна система в отчет на крепостта от 1365г. се споменава и „баня“, нещо рядко във френските замъци.

Започва да се използва за кралска ваканционна резиденция, през 1180г, при управлението на Филип Огюст Свети Луи (1214-1270), който често отсяда там, е представен от историята като раздаващ правосъдие, седнал под дъб. Шарл V роден в крепостта през 1338 г., я превръща в своя резиденция, седалище на своето правителство и на висшата администрация.

Това е периода на сто годишната война, която се води основно в северна Франция, включително и в района на Париж. Това налага дострояване и разширяване на донжона, до страховития му вид. Това е завършено към 1360г. През 1369 г. на терасите са монтирани бойни машини. Първата църква Сен Шапел е завършена през 1380 г.

Шарл V e кралят който оформя донжона в сегашния му вид. В апартамента му днес предлагат таблет, който насочваш в рзлични посоки и можеш да видиш обзавеждането му от онова време.

През 1386 г. гарнизонът на замъка, под заповедта на капитан, се състои, колкото и да ме изненадва, от двадесет мъже с оръжие: шест рицари и четиринадесет оръженосци, към които трябва да се добавят страж и двама пазачи в крепостта, както и гвардейците от трите врати на заграждението. Три години по-късно има артилерийски гвардеец, артилерист и двама „топчии ковачи”.

Впрочем думата капитан идва от латинското caput – глава. Донжонът и затворът пък се е управлявал от лейтенант – в превод наместник.

В настоящия си вид църквата Сен Шапел е завършена през 1552 г. През февруари 1574 г., след размирици в Париж, дворът намира убежище тук. Шарл IX, тежко болен, умира на 30 май в апартаментите на крепостта.

След убийството на Анри IV неговият син, младият Луи XIII, се премества във Венсен в бившия павилион на Луи XI и прекарва част от младостта си там.

Замъкът е окончателно изоставен като кралска резиденция, когато Луи XIV се премества във Версай около 1670 г.

Крепостта е била превърната в държавен затвор за високопоставени затворници от 17-ти век. Капацитетът му не позволява да побере повече от четиринадесет лишени от свобода. Всред затворените там е и Никола Фуке, за който се подозира, че после става Желязната маска”. Там после са и Волтер, и Мирабо. Специално е запазена килията на маркиз дьо Сад затворен в донжона от септември 1778 г. до февруари 1784 г.

На 28 февруари 1791 г. парижани, които не искат нова Бастилия, се опитват да щурмуват крепостта, за да я разрушат. Но пристигането на войските на Лафайет, идващи да подкрепят парижката национална гвардия им попречва.

През 1804 г. херцогът на Енгиен, харизматичен водач на роялистите има неблагоразумието да пребивава само на десети километра от френската граница. Френски отряд го арестува, осъден е на измислен, нощен процес и е разстрелян в рова на замъка. Това води до политическа изолация на Франция. Наполеон,който се прави,че не знае, се кара на външния си министър Талейран като му казва „Това беше престъпление”, на което Талейран отговаря „не сир, това беше нещо по-лошо, това беше грешка”. Херцогът е погребан в разкошна гробница в църквата на замъка.

На 15 октомври 1917 г. Мата Хари е застреляна за шпионаж пак в рова на Венсен, обичайното място за военни екзекуции.

Днес в замъка са разположени някои отдели на военното министерство.

Разхождаме се малко из парка и се отправяме към Ла Дефанс. Извеждам отбора с асансьора, направо от метрото в центъра на огромната пешеходна зона.

Впечатляващо е но мен не ме кефи много. Правим малка разходка и снимки.

Хапваме в един от многобройните молове и се запътваме към Лувъра.

Спокойно можем да разгледаме изложеното в крилото Ришельо вавилонско изкуство, колекцията от статуи, многобройни картини и даже макети на бойни кораби. Доста уморени се прибираме и бързо заспиваме.

Днес – 8 октомври ще сме във Версай. Ще прекараме там целият ден. През 1988г. бяхме само за 4 часа и определено не ни стигна. Дворецът се намира на около 20км. от Лувъра, през средновековието са си били 4 часа път. Стигаме до там първо с метро, а после с крайградската железница. Отнема ни около час, с чакането. И ето ни на главния вход на двореца.

Е и аз съм там, между две дами.

Най-ранното споменаване на името Версай е в документ от 1038 г., в който се споменава село на име Версай. През 1575 г. феодалното владение на Версай е купено от Албер де Гонди, който по-късно кани Луи XIII няколко пъти на лов. Кралят остава очарован от мястото, тогава покрито с красиви гори, и нарежда изграждането на ловна хижа през 1624 г.

Луи XIV поръчва на архитекта Луи льо Во да предприеме разширение на съществуващата хижа. Градините са поверени на опитния ландшафтен архитект Андре льо Нотър.

Вътрешната декорация е поверена на известния художник Шарл Льобрюн, чийто екип от десетки скулптори и художници изпипва всеки детайл - стенописи, орнаменти, включително формите на мебелите. Между 1670 и 1689 г. над 10 млн. Ливри ( над 3 тона злато) са инвестирани в разкошната сграда. През май 1685 г. на строежа са работили 36 000 души. Тогава Луи ХІV с право е считан за хегемон в Европа. Окончателно решен да превърне Версайския дворец в де факто нова столица на Франция, той нарежда строителството да продължи с бързи темпове.

Така започва втората строителна кампания (1678 - 1715). На 6 май 1682 г. Луи ХІV официално премества двора и правителството във Версай.

Така е изглеждал дворецът когато става център на Франция.

Луи ХІV умира през 1715 г., наследен от своя правнук Луи ХV. Новият крал е петгодишно момче, затова от името му управлява регентът Филип ІІ Орлеански. В този период управлението временно е пренесено в Париж, но когато Луи ХV става пълнолетен, а регентът умира, дворът се връща във Версай. Много години по-късно е предприета нова промяна, когато талантливият архитект Анж-Жак Габриел построява Кралската опера (1770). Там е отпразнувана сватбата на дофина (бъдещият Луи XVI) с Мария Антоанета.

Кралят подарява на красивата си съпруга Малкия Трианон, където тя добавя театър. Впоследствие кралицата превръща част от парка в нещо като селце с къщи в характерен френски стил, където се забавлява да поддържа градинка и да живее като обикновена жена.

Бурните събития от лятото на 1789 г., които поставят началото на Френската революция, засягат живота във Версай от самото начало. Тук започват работа Генералните щати (през май) и от всички страни на Франция прииждат делегати. Същинското начало на революцията – 14 юли, остава сякаш встрани от безгрижния живот, но на 5 октомври това рязко се променя. Тълпа жени от ниските класи, подбудена от революционерите, изминава пеша разстоянието от Париж до двореца, нахлува в него и опитват да убият кралицата. Те отвеждат Луи ХVІ в Тюйлери, за да го поставят под надзора на народа. Версайският дворец е запечатан.

След като Наполеон Бонапарт взема властта и Версай отново става правителствена резиденция. Като император той дори обмисля варианта да измести там двора си, но се отказва поради очевидните паралели с миналото. Той поправя само Трианон, който използва за почивка и го мебелира във вида, който може да се види днес.

След Реставрацията си (1815) Бурбоните опитват да върнат предишния блясък на двореца, за да живеят в него. Нито Луи XVIII, нито Шарл X обаче реализират намеренията си и остават да управляват от Париж. По времето на Луи-Филип Орлеански отново се налага становището, че Версай трябва да бъде музей, посветен на най-славните моменти в историята на Франция. Подготовката трае четири години и през 1837 г. музеят е открит. Във връзка с това е създадена известната днес Галерия на битките (Galerie des Batailles), която съдържа голям брой картини за победите на френската армия и бюстове на военачалници.

Един от тях е свързан с България, адмирал Жан дьо Виен, загинал в битка с турците при Никопол през 1396г. защо ли един адмирал е бил там? Сигурно се е включил доброволно в предпоследния кръстоносен поход. Той е бил под командването на императора на Свещенната римска империя и крал на Унгария и Бохемия. Командвал е авангарда на французите. Загива на 55г. След разгрома походът завършва неуспешно. Както се случва и с последния кръстоносен поход на Владислав Варненчик.

След революцията от 1848 г. Версай се използва ту като музей, ту като място за тържествени събития, а често и двете едновременно. В кралската опера Наполеон III посреща кралица Виктория през 1855 г. След злощастната за Франция война от 1870 - 1871 г. пак в двореца Бисмарк обявява създаването на Германската империя - това става в огледалнат зала. На 28 юни 1919 г. отново в Огледалната зала Германия се принуждава да подпише Версайския договор, този път тежък за нея.

Вземаме си гид за ухо и следваме маршрута, който той ни предлага. Разбира се посещаваме спалните на краля и кралицата. Те не са спели заедно, между апартаментите им обаче има таен коридор, по който, само кралят, е можел да посещава съпругата си. Разкошът е зашеметяващ.

Естествено минаваме и през прочутата зала на огледалата.

Впечатляваща е и с размери, и с разкош. И днес се използва при официални поводи или при частни празненства на хора които могат да си позволят наем от половин милион на ден.

Ние продължаваме из апартаменти и кабинети. Донякъде различни, но всички разкошни.

Мимето и Митко са се отделили от нас. Девойката превежда от електронния водач и се движат по бавно.

Вече обаче минава обяд, изгладнели сме и трябва да хапнем. Във Версай няма нито ресторанти, нито бистра. Има обаче нещо като бюфет, в който продават кафе и готови сандвичи. Той има и две огромни зали, където туристите могат да похапнат. Имаше хора, които си носеха не просто сандвичи, а кутии с обяд. И това не правеше впечатление на никого.

Сетих се,че това е може би по традиция. Всеки поданик на кралството, ако е бил чист и сравнително добре облечен е имал, напълно свободен, ежедневен достъп до двореца, естествено в определени часове. Но е можел, например, да присъства на закуската на краля и да види спалнята му.

Нахранени и ободрени от кафето тръгваме из градините.

И тук правим голяма грешка. Имам намерение не просто да ги разходя, а да отидем до селцето на Мария Антоанета. По спомените ми от 1988 не беше далеч. Ама тогава съм бил 25 години по-млад. Оказва се на три километра. Пред двореца дават по наем малки електрически колички, не струват скъпо, но има опашка. Воден от спомените си решавам да ходим пеша. Голяяяяма грешка.

Иначе паркът е много красив. С много езера и фонтани.

Първо минаваме през малкия Трианон, кралят го подарява на красивата си съпруга.

Мария Антоанета не е искала да живее в публичността на двореца и е търсила спокойствие тук. След Версай, интериорът ни се струва по-скоро скромен.

Впоследствие кралицата превръща част от парка в нещо като селце с къщи в характерен френски стил, където се забавлява да поддържа градинка и да живее като обикновена жена. Това впрочем не е вярно, защото обикновените жени в кралството живеят на ръба на мизерията.

Иначе селцето си е живописно. И реката, и езерото на направени по нейна поръчка. Това на снимката е „фермата” и малката обсерватория. В сравнение с 1988г. е в доста по-лошо състояние. Напоследък гледах по телевизията филм за ремонта, който са й направили през 2018г. Жалко, май няма да я видя в реставрирания й вид.

Освен десет къщи има даже и малка воденица.

До тук беше добре. Г-жа Миленкова храбро се движеше, въпреки артритните й болежки. Ама като тръгнахме да се връщаме стана мъчително. Добре,че някъде по средата на пътя ни взе някакъв транспорт. Вече по тъмно се връщаме в Париж. Минаваме през нашето пазарче за вино и вкуснотиики. Митака освен това има още ракия, хапваме набързо и заспиваме.

На следващия ден ще се разхождаме из града. Мимето и Митака решават да правят това сами. Подозирам, за да не се влачат с нас –ние и двамата с госпожа Миленкова имаме проблеми с краката, особено тя.

С метрото стигаме до Триумфалната арка. Построена е в чест на всички воювали и загинали за Франция във войните на Първата френска република и Наполеоновите войни (1789 – 1815). Имената на всички френски победи и генерали са изписани върху вътрешните и външни стени на арката, а под свода ѝ лежи гробът на незнайния воин от Първата световна война. Строежът ѝ започва по времето на Наполеон Бонапарт – 1806 г., и завършва през 1836 г.

Забелязвам нещо ново – четири метални плоча на земята, под свода с тях се отдава почит на загиналите в Корея, Индокитай и Алжир. На четвъртата е текстът на апела към френския народ, произнесен от генерал Де Гол, по ББС Лондон на18.06.1940г. в който обявява,че Франция ще продължи да се бори

Сядаме на една пейка да позяпаме и към нас се приближава прилично изглеждащо младо момиче, което се опитва да ни приложи „румънския номер”. Навежда се и току пред нас „намира” доста масивен пръстен. Предлага ни да ни го продаде само за 20 евра. Аз се правя на разсеян, а госпожа Миленкова по изискано ироничен начин й отказва.

Следва качване на арката.

След двеста тридесет и двете стъпала на камбанарията в Бордо, Валя е решителна и тръгваме. Пък тук и стъпалата са по малко и са малко по- широки. На площадката все пак не е много свежа, но после с удоволствие показва къде се намира.

На подпокривната площадка има нещо като музей, в който са показани, май всички триумфални арки в света – от епохата на древния Рим до днес.

Горе е много ветровито, но гледката към целия Париж си е все така очарователна. Не се задържаме много, слизаме и бавничко тръгваме по Шанз Елизе. Не бързаме за никъде и спираме за кафенце в ресторанта на хотел Джордж пети.

После сме пак по Шанз Елизе.

Минаваме и покрай Елисейския дворец.

А после правим снимка пред магазин на Шанел.

Полека се отправяме към Консиержери.

Това е кралски дворец още от времето на Хуго Капет. Преди да замине за кръстоносен поход, през 1191г, Филип II делегира законните си правомощия на съд, наречен парламент, и го настанява в сградата.

След като премества кралските архиви там, той назначава пазач (кансиерж), който да наблюдава администрацията на двореца. Филип II изгражда фасадата на кулата от страната на Сена и голямата зала.

Голямата зала с двата си разположени един до друг кораба е била използвана за кралски церемонии и съдебни заседания.залата е разрушена от пожар в началото на седемнадесети век.

Единствените оцелели части от голямата зала са стаята за бойци и стаята за охрана отдолу, където са ме снимали и мен, на фона на интересна стълба.

При Карл V (1364-1380) ролята на сградата се променя отново и на пазача на стария дворец са дадени по-големи правомощия. Затворническите килии постепенно се добавят към долните части на сградата. Затворниците му са смесица от обикновени престъпници и политически затворници. Както и в други затвори от онова време, отношението към затворниците зависи от тяхното богатство, статус и връзка.

Богатите или влиятелни затворници обикновено имали собствени килии с легло, бюро и материали за четене и писане. По-малко заможните затворници можели да си позволят да плащат за просто обзаведени килии, наречени пистолети( като на снимката), които били оборудвани с грубо легло и може би маса. Най-бедните биха били затворени в тъмни, влажни, заразени с паразити клетки, наречени oubliettes(от глагола забравям) и наистина са били забравяне там.

На 10 август 1792 г., разгневени граждани поемат управлението на Консиержери. По време на септемврийските кланета са убити повече от 1300 затворници за четири дни, включително свещеници и други, заподозрени в принадлежност към висшата класа или враждебни към революцията. Защо ми звучи познато…

През периода 1793-1794 г., в разгара на терора, в затвора са настанени около шестстотин затворници. Повечето прекарат само няколко дни преди процеса и присъдата им или най-много няколко седмици. Политическите и криминалните затворници са били смесени.

На 1 август 1793г. бившата кралица Мария-Антоанета, наричана вече вдовицата Капет е преместена от Тампл в Консиержери. На 14 октомври е изправена пред Революционния трибунал по обвинения в държавна измяна, организиране на отвратителни оргии във Версай, отклоняване на средства от държавната хазна. Тя има по-малко от ден, за да подготви своята защита. Поведението на Мария- Антоанета по време на процеса е съвсем достойно.

С блестящите си отговори в своя защита тя впечатлява присъстващите в залата, които очаквали да видят една празноглава жена.Тъй като изходът на процеса срещу бившата кралица на Франция е предварително решен в Комитета за обществено спасение, никой не е изненадан, че в ранната сутрин на 16 октомври 1793 г. тя е призната за виновна и е осъдена на смърт чрез гилотиниране. Днес нейната килия е възстановена има восъчна фигура на кралицата и на денонощната стража.

През пролетта на 1794 г. съдът започва да съди умерени революционни лидери, включително Дантон и Камий Демулен. През май те съдят и осъждат мадам Елизабет, сестрата на Луи XVI, „за принадлежност към семейството на тиранина“. На 10 юни 1794 г. правната процедура е променена, за да позволи по - бързи процеси; вече не са необходими свидетели и определението за заподозрян беше разширено. В края на юни средно трийсет и осем души на ден са били съдени, осъдени и изпратени на гилотината. В разгара на Царството на терора четирима от петима затворници са осъдени на смърт.

В края на юли 1794 г. по-умерените революционери, страхувайки се за собствената си безопасност, застават срещу Робеспиер и другите радикални лидери. На 27 юли мнозинството от Конвента гласува за арестуването на Робеспиер. Последният се опитва да се самоубие, но само се наранява и е отведен в Консиержери, където му е дадена бившата килия на Мария-Антоанета. На 28 юли той е осъден на смърт от Трибунала и гилотиниран на Площада на революцията, днес площад Конкорд.

През август ръководителят на съда Фукие-Тенвил е арестуван и съден. Той твърди, че „изпълнението на законите, справедливостта и човечността винаги са били моите единствени правила на поведение“. Той е затворен за девет месеца в Консиержери и е гилотиниран едва на 7 май 1795 г. Революционния трибунял е отменен на 31 май 1795 г. За седемстотин и осемдесет дни съдът е осъдил и екзекутирал 2780 затворници. Зловещо познато звучи. И защо не са си сменили националния празник. 14 юли е началото на тази касапница…Французи….

От 1812 г. дворецът и части от са реставрирани и преустроени. През 1862 г. той получава статут на исторически паметник, въпреки че продължава да се използва като затвор. Между 1847 и 1871 г. тук се настаняват и отдели на полицията, както наказателния и касационния съд.

Някои секции на Консиержери са отворени за туристически посещения през 1914 г. Затворът продължава да функционира до 1934 г., когато е затворен завинаги. Днес е съдебна палата и музей.

Ами сграда със страшничка история, пък колко е красива отвън, на брега на Сена.

След толкова ужаси, преди да продължим не мога да не изпия една биричка.

После отиваме в Сен Шапел. Построена е по заповед на Луи IX само за 2 години и е осветен през 1248 г. Църквата е замислена като хранилище на реликви – венеца на Исус и част на кръста, на който е разпнат. Тези реликви са били купени от Балдуин Втори за 135 хил. ливри, а за самото построяване на капелата са били изразходвани едва 40 хил. ливри построяване на капелата са били изразходвани едва 40 хил. ливри. Пренесени са от Константинопол през 1239 г

Капелата е прекрасна илюстрация на архитектура в готически стил – огромни 15-метрови витражи (повечето от които са запазени от 13 век), тънки каменни стени, усилени с метални скоби и богато украсени скулптури, керамични и живописни декори. Това е любимата ми готическа сграда във Франция.

Сградата се намира в комплекса на министерството на правосъдието и заради това има строга проверка. Налага се дори г-жа Миленкова да се лиши от ножичката си за нокти – Солинген. Беше доста тъпо.

Към нас вече са се присъединили Мимето и Митко и заедно отиваме в Нотр Дам.

Почиваме си на пейките и се наслаждаваме на витражите.

За първи път съм бил тук през 1963г, преди повече от половин век. Беше Коледа и ясно си спомням разкошните дрехи на свещениците.

При всяко идване установяма, за щастие, че няма промени, и всеки път откривам нещо ново. Този път това е необичайната декорация на олтара.

Не сме много уморени и отиваме да вечеряме в едно ресторантче близо до хотела.

Митко си хапва охлюви, под неодобрителния поглед на Мимето. Тя не яде такива неща по морални съображения.

С това програмата за деня завършва. Лягаме си пак рано. Утре е последният ни пълноценен ден в Париж и ще се опитаме да го използваме пълноценно.

Ставаме рано и пеша се отправяме към църквата Сакре Кьор на Монмартър. Стигаме бързо, там, както винаги има навалица. Не се бавим много.

Слизаме бавно от Монмартър и се отправяме към прочутият площад Пигал. Той носи името на френски склуптор от 19в.

Той си е център на порно индустрията. Помня как през 1988г. заведох Тамарка на порно кино. Беше тъпо, ама такива неща у нас тогава нямаше. Днес нямаше и труженички по улиците. Може би заради ранния час.

В едно бистро на площада и докато ни взема поръчката любезна сервитьорка ви прави снимка.

Естествено отиваме и до прочутото кабаре „Мулен руж”. Отвън никак не личи че има зала с 800 места.

Освежени продължаваме към Сорбоната, тя пък носи името на Робер дьо Сорбон – френски теолог, личен свещеник и изповедник на Луи IX – той създава колежа през 1253г. най стар е във Франция, но е почти двеста години по-млад от университета в Болоня.

За съжаление не можем да влезем вътре и да видим дали са написани легендарните стихове на Ботев „настане вечер, месец изгрее…”. Просто не допускат турист, а и такъв надпис няма.

Сградата на снимката е била параклисът на университета. След закона за отделяне на църквата от държавата от 1909г. тя стява място за изложби и представяния.

Впрочем, през 1894г. тук е основан международния олимпийски комитет.

Напускаме латинския квартал и отиваме към Люксембургския дворец и неговата градина. Времето се е чудесно , а пък и не съм ходил там.

Той е построен през 1631 г. по поръчка на кралица Мария Медичи. Тя се нанася в двореца през 1625 г., още докато текат довършителните работи по неговия интериор. На разположението на кралица е едното крило, другото е за ползване от сина ѝ - Луи XIII.

Люксембургският дворец за кратко е използван като затвор, а по-късно е седалище на Директорията и на първия консул на Републиката - Наполеон Бонапарт. През Втората световна война Люксембургският дворец е използван от Херман Гьоринг като щаб квартира на Луфтвафе в Париж, а самият Гьоринг използва най-разкошната част на двореца за себе си и своите гости.

През 1946 г. в Люксембургския дворец се провеждат и заседанията на Парижката мирна конференция. Към момента в него се провеждат заседанията на френския Сенат.

Вземаме си по сандвич и хапваме в градината.

Минаваме и покрай кулата в Монпарнас, 60 етажна сграда, висока около 250м. Завършена е през 1973г. и от тогава стърчи като … забит в небесата. За да видиш върха й от улицата пред нея, почти трябва да си строшиш врата от извиване.

Бавно тръгваме към моста Александър III - император на Русия. Завършен е през 1900г. има отвор 107м. и минава за най- екстравагантния и декориран мост в града. Тук е едно от местата от които може да се вземе корабче за разходка по Сена.

Пред колоната в началото на моста е спряла лимузина – имаше циганска сватба, возеха младоженците. На следващата, г-жа Миленкова е вече на кея

После се качваме на едно корабче и се разхождаме за половин час по Сена. Не е неприятно, виждат се красиви сгради и интересни шлепове по реката. С интерес установявам колко много рибари има по кейовете. Да се не надяваш, ама явно в реката има риба. Връщаме се пак на кея от който сме тръгнали като минаваме пак под моста Александър III.

Продължаваме, по типични парижки улици към Айфеловата кула. Попадаме и на една сграда с „вертикално” озеленяване.

Озеленяването на покривите в Париж вече си е голям бизнес. Вероятно такъв ще стане и вертикалното озеленяване.

Разходката става уморителна, но няма начин, трябва да направим ритуално посещение на Айфеловата кула

Опашката естествено е огромна и за пореден път решавам,че няма да се качвам. Валя решава същото.

Качваме се до двореца Шайо и там правим последна снимка за това пътуване.

С метрото се прибираме до хотела.

Стягаме си багажа, после хапваме и традиционно изпиваме две бутилки вино.

На другия ден, без много да бързаме се отправяме към летище Де Гол. След приятен полет се прибираме в София.

Хубава разходка. Вероятно за последен път идвам в Париж. Не,че не ми харесва, ама има още много хубави места за посещаване, и във Франция и в света.

Дано и моите спътници са останали доволни.