На гурбет във Франция - част 2

Приключвам с малките разходки,защото нещата ще станат еднообразни. Иска ми се обаче да направя някои паралели с България от средновековието – около четиринадесети век. Територията ни тогава е около 150 000кв.км, а населението – около 2, 6млн. души. Франция е около четири пъти по- голяма, с население около 20 милиона. Т.е били сме доста по-рядко населени. В някаква степен това е естествено, България, до и по това време е била подложена не почти непрекъснати нашествия, от степни народи, от войни със съседите. Във Франция нещата са били доста по-спокойни. Това, а и последвалото турско робство обясняват защо има твърде малко запазени средновековни крепости и църкви.

Интересно е и друго, защо най - представителната църква на Търново, от времето на най-забележителния български владетел Иван- Асен II e по-скромна от показаното малко по - напред селска църква в Мулис. Да не правим сравнение с катедралата на някой скромен град.

Горе долу същото важи за крепостите у нас, те са много малки по площ и рядко включват жилищен квартал. Разбира се изключваме черноморските градове, Пловдив, Видин и Силистра, които са ни, общо взето, наследство от римляни и византиици. Изключваме и още пет – шест града – Плиска, Преслав, Търново, Червен, Ловеч. Останалите са по- скоро скромни,с ниски стени, строени с ломен камък. Същото нещо е и с резиденциите на местния владетел. Например „дворецът” на деспот Слав в Цепина. Скромна три етажна кула със застроена площ около 120 кв.м. Горката дъщеря на латинския император Анри, която идва тук за съпруга на деспота и умира само година след това… Ами след Константинопол трудно се свиква.

За мен тази липса на строежи се дължи на няколко причини. Първата – липса на средства. Икономиката на страната не е позволявала отделяне на големи инвестиции в строителството. Все воюваме и все разрушаваме. Калоян завладява много градове, но малко от тях стават български, просто защото е избивал населението и рушал всичко. А като нямаш население и приходите са малко. Само на плячка се живее скромно. Нямаме данни и за някаква що годе разумна данъчна политика. Опитът на Василии Българоубиец да въведе някаква такава предизвиква въстания..

И още нещо. Френският феодал получавал владението си по наследство от баща си и го предавал на сина си, и така векове. Много рядко кралят е мажел да се намеси в наследствеността, при измяна или липса на наследник. Това дава възможност на феодалите да мислят в перспектива. Някои строежи са започвани от дядото и завършвани от правнука. У нас е била друго, българският болярин е бил по-скоро царски служител, напълно зависим от него. И като днешните държавни чиновници мислел главно за джоба си ,с перспектива до края на мандата.

В тези условия е настъпило непрекъснато загубване на строителните традиции. В такива условия – не е изненадващо. Пари няма, сериозни къщи не се строят защото вероятно ще бъдат изгорени. Болярите не знаят до кога ще са там.

Интересно е,че по брой крепости на кв.км ние плътно се доближаваме до Франция. Голямото строителство на крепости започва около времето на Симеон. Тогава започват нашествията на конните народи. Тези крепости са малки, трябвало е да приютят населението на две, три села, заедно с добитъка и храните. В тези крепости по-правило няма масивни постройки. Гарнизон едва ли е имало. Хората са се отбранявали сами. Ефективността е била голяма. Конните народи не могат да превземат крепости, дори не особено добре укрепени. Към втория месец на нашествието те установяват,че в района няма храна и фуражи и почват да се скапват, физически и морално.

През това време централната власт се ориентира откъде идва нашествието, мобилизира сили от не нападнатите райони и в последвалото сражение свършвали бързо с нашествениците.

Изглежда такъв е бил случаят с Ивайло. Чакал, чакал царят и той като не дошъл се мобилизирал и му свършил работата. После, ами за какво му е такъв цар.

И още малко факти. За петстотинте години независимост между седми и петнадесети век България е управлявана от шест династии и петдесет и седем владетели, средно за по около 8 години всеки. Франция, от пети до деветнадесети век, почти три пъти по-дълго, е управлявана от пет династии и шестдесет и девет крале, всеки властвал по средно 20 години. Стабилността в държавата също има значение.

Та след това, не много свързано с темата отклонение се завръщам в Сен Жан д’Ияк. А там през август бях посетен от семейството на Адаша – Петко Живков. Бяха дошли на почивка и бяха наели едно бунгало в местен курорт. Бях им на гости. Кати беше приготвила чудесни стриди.

На обекта нещата вървяха добре и май е време да кажа нещо за град Бордо. В интерес на истината не си падах да ходя до там, предпочитах разходки из района. Имам непоносимост към големите градове. Е Бордо не е толкова голям, в самия град живеят около 250 000 души, но агломерацията му надхвърля един милион.

Името на града на гасконски, Бордею, идва от галското племе бутурги. Латинското име, споменато от Страбон, е Бурдигала. В римската епоха той,чак до пети век е център на провинция Аквитания. Типичен градски център, форум,стадион ,бани и тогава се изгражда и първото пристанище. Сгради от този период почти не са запазени.

После следват тъмните векове, градът е завладян от визиготи, франки,нормани. От началото на единадесети век градът става част от английските владения във Франция. Бордо е верен на английския крал, удържа няколко френски обсади и осигурява флот за войните с Франция.

Градът придобива голямо стратегическо значение за Англия и това води до бързото му развитие, строят се крепостни стени. Някои от портите на града са напълно запазени и се вписват в днешния облик на града. Разширява се пристанището. Бордо става сериозен доставчик на вино и жито за Англия. Търговията процъфтява, градът също. В последните години на английското владичество е открит и университета в Бордо.

След края на стогодишната война през 1453г., Шарл VII го прави кралски град. Въпреки или поради това, градът се вдига на въстание, една от причините е спирането на изгодната търговия с Англия и изобщо износа на вино. Малко по-късно Луи XI връща свободите на града и от там е гербът и дългият девиз на града.”Лилията сама управлява край луната,вълните,замъка и лъва”.

Бордо придобива значителна автономност има избиран кмет и градски съвет. Засягат го религиозните войни и дори на 3 октомври 1572г. в града се провежда „вартоломеева нощ” и са избити 3000 протестанти. Организацията е била на градската управа, която е опростена за това клане на специална служба.

Бордо дължи много на река Гарона, тук тя е с широчината на Дунав при Русе, но е много по-дълбока и достъпна за големи кораби. Атлантика е само на 80 км, по тихи и спокойни води. Пристанището добива голямо значение още през четиринадесети век, но се разширява и става още по-значимо през седемнадесети и осемнадесети век. То става най- важното пристанище на Франци, чрез него се извършва голямата част от външната търговия на страната. И още нещо – тогава Бордо става център на търговията с роби, което му носи огромни приходи. През 1700година в него живеят над 40 000 души, с което достига броя на жителите по време на римската империя.

Осемнадесети век е време на голямо и монументално строителство в града. Изгражда се комплексът на Кралския площад, днес Площадът на борсата. Строи се с камък, красиви обществени сгради – кметството операта, съдът, останали непроменени до днес.

Бордо участва във френската революция. Той става център на департамента Жиронда. Неговите представители – жирондистите, стават ядрото на по - консервативната част от революционерите. Това е естествено, те са представители на богатата час то третото съсловие. Не са били в лоши отношения и с другите две – благородници и свещеници. Повечето лидери са избити от якобинците, което никак не харесва на бордолезци. Вероятно за това това е първият град който подкрепя реставрацията на монархията с Людовик XVIII след падането на Наполеон. Впрочем по време на последния е построен първият каменен мост над Гарона. Малко по-късно през 1840г. робството е напълно отменено и търговията с роби секва. За сметка на това в градът пристига железницата.

През първата световна война, за кратко, в Бордо работи правителството евакуирано от застрашения Париж. Същото става и през втората световна война.

Днес Бордо си е проспериращ и сравнително удобен за живеене град. Удобен, удобен, ама строим къщи за хора които искат да избягат от него.

За първи път отиваме в Бордо на 21 юли. Неделя е, паркирането е безплатно и няма трафик. Първото на което попадаме е паметника на жирондистите, за които споменах по-горе. Прави впечатление мащабността му, както на паметника, така и на огромния площад пред него, стигащ чак до реката. Тук преди е имало средновековен замък, модернизиран през седемнадесети век и разрушен в началото на деветнадесети. Бордо е роялистки град и за това първоначално площадът е наречен Луи XVI. Даже е приготвена статуя на краля мъченик, но политическите промени отменят поставянето й. Чак в началото на двадесети век паметника е напълно завършен в сегашния си вид.

Огромния площад пред него почти непрекъснато се използва за различни неща, панаири, изложби на открито и т.н. В този ден там имаше цирк.

Разходихме се малко надолу по площада, оценявайки красивите сгради.

Тук често се събират и ретро автомобили, по това французите си падат.

После се появихме на площада на борсата, където отскоро има огромно езеро с дълбочина 4см. Толкова колкото да си намокриш петите, учудващо освежаващо е, променя и въздуха наоколо.

До сега не бях виждал такова чудо. Много зад мен на снимката има интересна статуя. Ето я по-долу. Това е част от временна изложба на млад склуптор.

Много ефектна, с много въздух в нея.

Разходката ни свършва в едно симпатично бистро на брега на реката.

Нямаше пепелници и любезната сервитьорка ни посъветва да тръскаме и хвърляме на земята. Беше чистичко, значи някой от време на време чистеше. Не карах аз, бирата беше хубава, удоволствието беше пълно. На снимката сме с Мишо, а Миро ни снима.

Посрещам гости

На 13 септември, петък в 16ч трябва да пристигнат в Бордо Тамарка и Иван. Ще пътуват с автобус, по две причини. Едната е цената, почти три пъти по-евтино. Другата, пътуването със самолет ще отнеме цели 16 часа, тъй като се лети първо до Париж и после до Бордо. Освен това Тамарка се притеснява как ще се оправи на летището в Париж.

Та те тръгват от София в 9ч. в сряда, към 13ч. са в Сърбия, правят непредвидени отклонения и пристигат при нас в петък към полунощ. Вълнуващо пътуване било. Рейсът е пълен до дупка, като само 7 души са българи, останалите – цигани. Имало и емоции. Тамарка се оплакала на шофьора, че се пуши в рейса, той взема мерки, но недоволни братя се опитват да направят изречение на малкия човек. Налага се Иван да се изправи, а той е почти два метра висок, брадясал и прилича на македонски четник. Проблемът с циганите отпада. Така или иначе 60 часа в рейс не са приятни. С рейса пътува и жената на Миро - Вики, тя няма пещерняшка закалка и се измъкна от рейса като мише от торба с трици. Беше много стресирана милата. Тамарка и Иван си изглеждат добре.

След като се наспиваме отиваме на разходка в Бордо. Започваме от крайбрежната улица. Днес в реката има голям круизен кораб.

После се разхождаме из града. Достигаме до катедралата Св. Андрей, тук служи архиепископът на Бордо. Катедралата е осветена през 1096г. от папа Урбан II, по време на обиколката му във Франция за организиране на първия кръстоносен поход. Реконструирана и разширявана до сегашния си вид чак до началото на четиринадесети век. Двете конични кули, правещи катедралата висока 81м. са завършени чак в началото на петнадесети век. На една от стените вътре има списък на архиепископите служили в катедралата, от 1309 до 1996 има 52 архиепископи. Среден срок на служба 29 години.

Тук, през 1137г е сватбата на Елеонора Аквитанска и ЛуиVII, а 1615 испанската инфанта Ана австрийска се жени за Луи XIII.

През 1305, архиепископът на Бордо,Бертран дьо Гот, става папа КлиментV и освен, че премества папството в Авиньон дава големи привилегии за бившия си диоцез.

Разходката беше хубава, но този път карах кола, така че, нямаше бира.

Продължаваме разходката из малките улички до катедралата, като си купуваме туй онуй за вечеря. Попадаме и на интересни нови архитектурни решения.

Интересно какво правят хората живеещи тук с паркирането. Уличките са тесни, еднопосочни, с колчета против паркиране по тротоарите. И коли почти няма. Странна работа.

Прибираме се в нашето градче. Още снощи сме организирали дневната за спалня на Иван.

За първи път от месеци има кой да ми сготви вечерята. Донесли са ми български цигари и истинска водка. Обличам си пижамата и се отдавам на кулинарно,алкохолно спокойствие.

За вечерята съм приготвил и специално вино. Пино гри от Елзас. Може да звучи просташки, но бордолезките вина са ми малко кисели. Пък и по принцип те са купажи, всяко шато си прави рецепта. Ама аз по- предпочитам Кот дьо Рон.

На другия ден тръгваме към океана. Малко преди Аркашон, спираме в едно градче, на брега на залива. Ще си купим хляб, защото се притесняваме, че е неделя, ще се върнем късно и надали магазините при нас ще работят. Оказва се, че на пазарчето продават и стриди. Вземаме си една дузина и като бонус получаваме една безплатно. Обяснявам на прадавача,че Иван никога не е ял такова нещо и го моля да му я приготви.

Любезният продавач, със специално ножче отваря мидата, стиска малко лимон в нея, добавя малко сол, с друго късо ножче отрязва мидата от черупката и я подава на Иван. Той трябва просто да я смукне.

На снимката се вижда момента в който той се приготвя да направи това. За съжаление, няма снимка на това как изглеждаше в следващия момент. Буквално щеше да върне поръчката, но се насили и я погълна. С огромно отвращение. Повече не щя да яде сурови стриди. А аз точно така ги обичам.

Продължаваме към Аркашон и дюната Пила.

На гасконски това означава могила. Тя минава за най-голямата в Европа. Дълга е над 3000м, широка около 800 и висока над 80м. годишна се посещава от над милион и половина туристи. До основата на дюната има път, а после, по стъпала се изкачваш до върха. Стъпалата на стълбата са кухи, пластмасови. Това се налага защото се редят направо върху пясъка, а дюната е „жива”, мести се и стълбата не прекъснато се поправя.

Макар,че е септември си е топличко и изкачването по стълбата си е направо досадно. Усилията обаче си заслужават.

Имаше много хора, но на огромната дюна просто не личаха. Покефихме се, поснимахме и си тръгнахме, по пътека, слизаща сравнително плавно надолу.

След тази хубава разходка сме огладнели и се настаняваме в едно симпатична ресторантче в основата на дюната. Ние с Иван започваме с рибена супа.

Мнооого вкусна. Тамарка – малкият човек, само опита супата и се отказа, тя по риба не си пада. За нея имаше огромна порция картофки с наденица.

Ние с Иван продължихме на рибка. Прясна и хрупкава. Ех, ако можех и една биричка да ударя. Ама нищо не е съвършено, както казваше лисицата.

Прибираме се в нашето градче и Тамарка се заема с вечерята.

Първо показвам на Иван как се отварят стриди.

През това време Тамарка подготвя другите части на вечерята и накрая се получава ето това.

В чинията има и скаридки и маслинки. Не ми остава нищо друго освен да започнем. Иван отказва да яде стриди и поради това не е увековечен.

На другия ден съм на работа, а Тамарка и Иван могат да се мотнат из градчето и да напазаруват.

Тамарка установява,че цените са горе долу като българските, но качеството е друго. Иван обаче е във възторг от изобилието и цените на разните кремчета и кисели млекца. Били два пъти по-евтини, поради което си идва с половин чанта от тях.

Сготвят ми вечеря, за виното и бирата аз съм се погрижил, те са взели кола и сокчета. Тамарка ми е приготвила и пилешка супа за закуска утре. Откога не съм закусвал домашно сготвена супичка.

На другия ден аз пак съм на работа, те имат същите задачи. Освен това почистват и подреждат къщата, май ходят и на басейн.

На 18 септември двамата отиват самостоятелно до Бордо. Възхитени са от транспорта до там. Рейсът е дошъл на минутата, билетите са били по две евра, а пътуването – много приятно. За съжаление денят е малко дъждовен.

Рейсът ги оставя на практика до паметника на жирондистите и те не пропускат да се помотаят около него. После се разхождат покрай реката и Тамарка се снима до големия пътнически кораб.

После още ведъж влизат в катедралата Сен Андре. Разхождат се малко покрай стените на старата крепост и пред футуристичната съдебна палата.

Връщат се пак с рейса и готвят вечеря. Отдавна не съм бил обгрижван така.

В петък, 20 септември тръгваме съм Каркасон. Предстоят ни около 350км или около четири часа път. На снимката, малко преди да тръгнем, отзад е къщичката в която живея. Това е лявата част от къщата близнак. Тръгваме в ранния следобед и пристигаме към 6 часа. Ангажирали сме си малък апартамент в подно жието на стария град.

Имаме си оборудвана дневна, с диван на който ще спи Иван.

Доста ни е широко.

От прозореца на спалнята се вижда крепостта.

Още е светло и решаваме да се разходим малко до града.

Една от портите му е съвсем близо до нас.

Преди това обаче е необходимо да кажа няколко думи за градът Каркасон, един от най- добре запазените средновековни градове в Европа.

Както повечето френски градове и този става град по време на римската империя. Важна точка по пътя Нарбон-Тулуза-Бордо. След римляните тук става център на визиготите. В продължение на почти сто години франките се опитват да го превземат. Това обаче правят маврите през 725г, като вземат половината от имуществото на жителите му. Необичайна за епохата цивилизованост са проявили завоевателите. Франките успяват да го превземат чак през 759г. Става стабилна част от франкската империя чак при Карл Велики.

В Каркасон има една напълно неоснователна легенда, датираща от 16 век, според която името на града датира от началото на 9 век, когато той би бил сарацински. Карл Велики бил го обсадил, но господарката на мястото, Дам Каркас, се съпротивила силно. Тъй като обсадените били на ръба на гладната смърт, Дам Каркас имала идеята да деморализира противниците си.Тя наредила последното прасенце да бъде угоено с последното жито и след това хвърлено през стените, което предполага, че градът все още има много храна. Тогава Карл Велики щял да вдигне обсадата. Тогава щели да му предложат мир. Така и станало. Въпреки,че това е легенда на един от входовете има статуя на Дам Каркас.

През дванадесети век катарството прониква в района и придобива много последователи. Те били защитавани от местния феодал, та дори убили папския легат изпратен да се бори с ереста. В резултат, през 1208г градът и района е обявен от папа Инакентий III за земя на еретици и стават един от обектите на кръстоносния поход срещу катарите.

Армията на кръстоносците обсажда Каркасон. Градските стени устояват на нападателя, но сушата и жаждата карат града да капитулира след две седмици, на 15 август 1209 г. След като градът капитулира граф Транкавел е хвърлен в тъмница, където бързо умира от дизентерия, неговите земи се предават на Симон IV дьо Монфор. Жителите трябва да напуснат града, като вземат само дрехите, които носят, градът става военна зона, но остава религиозен център благодарение на катедралата Сен Назер.

Прогонването на жителите на укрепения град е основен акт в историята на Каркасон, защото те се установяват на другия бряг на реката, където Луи IX създава „долния град” или „крепоста Сен Луи”. Постепенно последните просперират икономически и придобиват политическо влияние. Управлява се от шестима консули, които го управляват с помощта на нотабилите. През четиринадесети век Каркасон става най-големия производител на памучни тъкани във Франция. Неговата продукция се изнася чак доКонстантинопол и Александрия.

По време на стогодишната война градът е постоянно френски. Стратегическото му значение, за борбата срещу англичаните, а по-късно и срещу кралство Арагон крепостта е разширена и укрепена допълнително. Това което виждаме днес е градът от тази епоха.

По време на религиозните войни, крепостта остава католическа, а долният град подържа протестанството и така е чак до Нантския едикт за религиозна търпимост на Хенри IV.

След френската революция градът става център на департамента Од, но като цяло запада, производството на тъкани е унищожено от евтиния английски внос,земеделието и животновъдството също тръгват надолу.

В началото на деветнадесети век във Франция започват да оценяват историческото си минало и масова се пристъпва към реставриране на исторически паметници. С подкрепата на Проспер Мериме започва реконструирането на базиликата Сен Назер. Пристъпва се към национализиране на големи части от града и в продължение на половин век се възстановява градът в състоянието му от тринадесети – четиринадесети век.

Днес Каркасон си е типичен френски град. Населението му непрекъснато нараства – от 10 000, през 1790 до около 45 000 души, когато бяхме там.

Интересно, през 2000 година се появява първата джамия….

Та ние ще направим кратка привечерна разходка из града.

Минаваме по тесните улички и влизаме през най - близката порта.

Вътре градът си е жив, с обитаеми къщи, много магазини и ресторантчета.

На едно площадче се спираме до един от кладенците на града.

Ние всъщност имаме конкретна цел. Малкото площадче с вековния дъб. Там през 1982г, приятелите от Од ни дадоха малко коктейлче. Даже дадохме някакво интервю на местен вестник. Зер по това време пещерняци от източния блок и то в това кътче на Франция си бяха рядкост.

Градът уж е малък, но улиците са криволичещи и тесни, так че, след малко мотане излизаме на въпросното площадче. Площадчето си е същото, дъбът си е там, ресторантчето също.

Е, няма как да не изпием по една две бири.

Лека полека се свечерява и ние си тръгваме от симпатичното площадче. Завършваме нашата малка разходка.

Повече време ще отделим на Каркасон вдругиден. А сега се прибираме към хотела. Ще вечеряме там, взели сме си и хубаво вино.

А утре ще ходим към Монсегюр. Последната крепост на катарите. Тя се намеря на около 90км от тук, в ниската част на Пиренеите. Няма да бързаме, ще имаме цял ден, няма да е необходимо да ставаме рано. И понеже ще ходим там ще разкажа малко за богомилството и каjарите.Катар се превежда като чист. Катарите са били едни от най- достойните жители на своите общности. Известни са още като албигойци, от името на град Алби, който е бил техен център или бугри – от българи.

Богомилството възниква у нас при управлението на цар Петър (927-970) – около средата на Х век и продължава до ХV в. Не представлява кой знае каква новост. То доста прилича на павликянството и манихейството, ереси дошли у нас от Византи, от древността и от далечния изток. Печели по-голяма популярност от тях поради по-голяма простота и яснота.Не е за пренебрегване,че е проповядвано от българи на разбираем език.

То намира подкрепа сред социалните низини и низшето духовенство. За негов основател се счита поп Богомил. Някои извори, доста подозрителни, като писмата на патриарх Теофилакт до цар Петър, насочват произхода на учението към най-малкия Симеонов син – Боян. Вероятно Поп Богомил е доразвил учението в цялостна система, ползвайки книги на павликяните от Тракия.

Интересно защо се появява при царуването на Петър. Това е бил период в който две поколения не са виждали война, няма данни за мор и суша. Дали обаче, точно в условия на мир хората не са разбирали по-ясно своето нерадостно положение. Въпреки мира,стопанството остава стоково-натурално, затворено и ниско ефективно. Изглежда поради това, чак до Иван Асен втори в България не се секат монети. Златни пък изобщо няма. Доколкото е имало необходимост от пари са се използвали чуждестранни такива. Какво пък и фараоните не са секли монети.

Без ясна и що годе справедлива и всеобхватна данъчна система селяните са били безжалостно ограбвани. Царквата също не е била на ниво. Презвитер Козма, в беседата си против богомилите, отделя много място за наставления към свещениците, монасите и епископите. Дава многобройни примери и можем да заключим,че те са се били откъснали от паството си.

Ето как презвитер Козма описва богомилите: „кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят с глас, не любопитстват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни. Като виждат тяхното тъй голямо и тъй особено смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. Където пък видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят наредбите, предадени на светите Църкви, за което ще говоря по-нататък. Те се кланят четири пъти през деня и четири пъти през нощта, като се затварят в своите стаи, но като държат отворени всичките пет врати, при все че е заповядано да бъдат затворени.

Когато се молят казват: „Отче наш, който си на небето“.

Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите; мислят, че са омразни на Бога, които работят на царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар… ”

И тези обикновени хора дават отговори на сложни въпроси. Защо, например, има толкова неправда в света? Богомилите дават прост отговор. Този свят, та и човека са дело на Дявола.

По своята същност богомилството е дуалистично учение и обхваща богомилската космогония, христология, есхатология и етика – т.е. разказите за сътворението на света и човека, за идването на Исус Христос, за свършека на света и съдбата на човечеството.

Богомилите проповядват, че във вселената съществуват две начала – Добро и Зло, Господ и Сатана. Небесният свят и душата, на човека са творение на Бога, а материалният свят и човешкото тяло са творение на Сатаната. Така всички земни блага те обявяват за творение на злото, а представителите на земната власт – за слуги на Дявола.

Според богомилите раждането, разпятието и възкресението на Исус Христос са привидни и затова отричат култа към Богородица и Кръста. Исус губи двубоя с Дявола, но ще дойде Второто пришествие, когато Дяволът ще бъде окончателно победен.

Богомилите делят своите членове на три категории: съвършени, вярващи и слушатели. На пълна бедност и непрестанен пост се отдавали само дедците. Всички формират богомилски общини, като начело на всяка стои т.н. „дедец”. През ХІІ в. са познати две общини, наречени България и Драгувичия.

Първата обхваща Тракия и, изглежда, североизточна България, втората – Средецка област, западна България и части от днешна Северна Македония. Тези общини са по-скоро духовно, а не някакво административно обединение. Богомилите не са огласявали широко своите общности. Техните „дедци” рядко се познавали. Няма данни за конкретни конфликти между православната и богомилската църква на местно ниво.

Богомилите са проповядвали ценностите на ранното християнство, Любов, Милост, Братство, с кето не са влизали в противоречие с останалите християни. Проблемите им били с църквата, която те считали за ненужна. Всеки сам е можел да общува с бога навсякъде, обикновено под открито небе. Затова в България не са намерени сгради на богомилски църкви. Проблем са имали и с властта, не считали,че тя е от Бога и не се чувствали длъжни да й се подчиняват.

Обредите на богомилите включват молитвата „Отче наш”, изповядването помежду си, опрощаването на греховете и четенето на текстове от евангелието на Йоан. Богомилското учение създава и своя апокрифна литература: Катарският требник, Тайната книга („Йоановото евангелие”) „Ходене на Богородица по мъките”, „Детство Исусово” и др.

Чел съм някои от тях и не съм намерил нещо особено различно от традиционното християнство. Някак обаче са по-разбираеми и по-земни. Например начина по който Сатаната привлича божиите ангели към себе си. Ами предлагал им е намаляване на данъците които плащат на Бог.

В България богомилите са преследвани. Липсата на агресивност от тяхна страна, един от принципите им „Оцелявай на всяка цена”, както и православната докрина „не убивай” не са доволи до физическо насили, убийства и в никакъв случай изгаряне на клада. Те са били главно изгонвани. Прехвърлят се в Сърбия, откъдето също ги гонят. Намират убежище в Босна, където, при бан Кулин те стават държавна религия. Итам нямат забележителни църковни сгради. Запазени са някои техни молитвени места. От там ереста продължава към Италия и Франция.

Има един единствен случай на изгаряне на еретик. Това е Василий Врач. Той е бил дедец на Константинопол и високо уважаван от богомилската общност на Балканите. Василий е поканен от император Алекси Камнин да изложи учението си. Било му е предоставено отделно жилище в двореца. По време на престоя му там стават няколко чудеса. Разговорите с императора продължават повече от месец. Василий подробно излага учението, без да знае,че всички разговори се записват. По-късно, императорската дъщеря Ана ги описва подробно в книгата си „Алексиада”, благодарение на нея имаме най-подробното описание на богомилството.

След като излага учението си Василий и дванадесет негови последователи са осъдени на смърт. На хиподрума, пред над 80 000 души е запален огромен огън. На еретиците е било предложено или да целунат поставения кръст, или да бъдат хвърлени в огъня. Пръв бил Василий, според Ана той се държал неадекватно, започнал да подскача и да танцува. После палачите го хванали и хвърлили в пламъците. При което тялото му изчезнало и само бял облак пара се понесъл нагоре. Останалите богомили били пощадени и изпратени в тъмница. Това е единствения случай на изгорен богомил. Изглежда православната традиция да не се убива е била още силна.

За мен богомилството е противоречиво учение. От една страна то се връща към изворите на християнството, което е основата на нашата цивилизация и днес. От друга, пълният отказ от живот на земята, от създаване на дом, семейство от желанието за добър живот ми се виждат малко разрушителни.

Не напразно богомилството изчезва, вярно в рамките на четири века, но изчезва. Странното е, че на местата където е било силно се настанява протестанството, а на Балканите – исляма. И двете всъщност имат много общо с богомилството.

Катаризмът се появява в Лангедок през дванадесети век и там са създадени шест катарски епископства. Изправена пред богато и понякога корумпирано християнско духовенство и осъждайки тази ситуация, тази нова религия няма проблеми да се развие в по-бедната част на населението, след което достига и до най-високите слоеве на обществото.

Връзката с богомилството е очевидна. Освен това през 1160г. в района на катарите пристига богомилския дедец Никита, наричан тук папа Никита. Той мисионерства няколко години и председателства големия катарски събор в Сен Феликс дьо Караман през 1160г.

Неагресивността на катарството го правят приемливо дори за местната католическат църква. Феодолите също нямат причина да го преследват. Още повече,че за това настояват необичаните от тях римски папи. И още нещо, те, като потомствени владетели, гледат на катарите като на свои хора и не са склонни някой друг да се разпорежда с тях.

Още през 1119 г. папа Каликст II заклеймява катарите. За да им се противопостави той подкрепя Доминик Гусман, който създава ордена на доминиканците, неговите членове, живеещи скромно и праведно, повеждат борба срещу катарската ерес. Резултатите обаче са скромни. През 2008 папа Инокентий III праща при могъщия тулузки граф, подкрепящ катарите, своя легат Пиер аьо Кастелно. При преговорите легатът е убит. Това дава повод на папата да обяви кръстоносен поход срещу катарите.

Той кани краля на Франция, Филип август, да огави похода. Кралят обаче отказва. Той има спомен от неуспешния трети кръстоносен поход. Освен това през1199г. за кратко е отлъчен от църквата. Освен това води война с англичаните.

В тези условия, за да привлече френските барони от севера, папата обещава да им даде превзетите от тях катарски земи. Освен това ще им опрости всички грехове. Желаещите са много.

Десет хилядна армия се събира в Лион през 1209г. Походът е успешен, бързо е превзет Алби, един от центровете на ереста. Град Безие обаче оказва упорита съпротива. Когато го превземат, папският легат Арно Амори нарежда да се избият всички еретици. На въпроса как да отличат католиците, легатът отговаря:”Избиите всички, бог ще отдели своите”. Цялота население на града е изклано. Жертвите се оценяват на около 10 000 души.

Превзети са още няколко крепости. Поради средновековния обичай кампаниите да продължават 40 дни повечето кръстоносци се разпускат и походът за тази година е прекратен.

Войната продължава чак до 1229г с променлив успех. Катарските феодали се бият упорито, защото са застрашени от загуба на владенията си. В завладяните от кръстоносците земи избухват често въстания. Краят идва след като в похода се включват френските крале Луи VIII и синът му свети ЛуиIX. Мирът е сключен в градчето Мо. Тулузкия граф е публична бичуван, разкайва се и е принуден да приеме тежки условия. Заклева се във вярност на френския крал, отстъпва му част от териториите си и жени единствената си дъщеря и наследница за брата на френския крал.

В края на албигой ските войни, за борба с катарите е създадена инквизицията.

С това е слижен край на кръстоносния поход, но остават катарски центрове в подножието на Пиренеите. Почти последен е Монсегюр. Там където отиваме днес.

Пътят, както всички във Франция е много хубав. Минаваме през няколко малки градчета.

Някак изведнъж пред нас, след един завой, се появи крепостта Монсегюр – в дъното на снимката.

Пътят стига до подножието й, а от там започва едно стръмно, стръмно, стръмно изкачване.

Монсегюр в превод означава сигурна планина. Това е едно неголямо плато, почти напълно недостъпно.

Единият достъп е стръмна пътека, където е построена крепостта. Другият – буквално козя пътека, където също има укрепление – днес е разрушено.

Мястото е било свещенно още от древността. В края на единадесети век крепостта става център на катарите и после участва в албигойските войни

С много зор се изкачваме до горе. Там ни чака симпатичен и много компетентен екскурзовод, който подробно разказва за катарите и историята на крепостта. Когато си тръгвахме му благодарих специално, като му казах, че съм българин.

Той веднага се извини,че е пропуснал да каже откъде идва катаризмът. Интересуваше се дали има още богомили в България, беше разочарован, че нямя, даже няма следи във фолклора.

Крепостта е впечатляваща. Тук през лятото на 1243г. се съсредоточават последните катари. Общо около 500 души. Всред тях 15 рицари, около 60 войници те самите не са били катари. Всред обсадените в началото е имало само около 150 „еретици”. Другите са искали да бъдат с тях и да защитават крепостта.

Нападателите са били между шест и осем хиляди души. Огромно превъзходство, само не знам как са се изкачвали по този байр, при това с брони и оръжие. Обсадата трае девет месеца!

Не е ясно как в тази малка крепост са живяли петстотин души, въпреки че от дупките във вътрешната част на стените ставя ясно, че тя е била на поне два етажа.

Не е ясно откъде са се снабдявали с вода. Изглежда все пак е имало някакъв воден източник, изчезнал през годините. Вероятно е имало складирана и много храна. Малката площ извън стените, оставаща недостъпна за нападателите, е осигурявала някаква възможност за земеделие и скотовъдство.

Така или иначе издържат девет месеца. Тогава нападателите все пак успяват да превземат малкото укрепление на козята пътека. Защитниците разбират, че това е краят. Искат двуседмично примирие за да могат, тези които искат да бъдат убедени да се върнат към католицизма да го направят.

На всички които се отрекат от ереста е обещана свобода. През тези две седмици се случват две неща. Още сто човека стават катари. Освен това няколко души, с въжета, се спускат по скалите и успяват да отнесат нещо от крепостта. Какво е било то не е ясно. Говори се за тайнствени книги, следи от извънземни и дори за Светия Граал. Дори прочутите „учени” на Химлер тършуват тук по време на втората световна война.

И така, на 16 март 1224г., край пътеката слизаща от крепостта кръстоносците запалили огромна клада и, малко по нагоре,голям дървен кръст.

Вратата на крепостта се отворила и първо излезли тизи които били католици. Те тръгнали по пътеката надолу, целували кръста и продължавали към свободата си.

След тях пред вратата застанал съвършенният катар Бертран Марти. Било пролет, времето било хубаво, изгледът към долината и света бил прекрасен.

Излизайки от крепостта двестата катари виждали красотата пред себе си, коленичели пред Бертран, той нещо им казвал и полагал ръка върху главите им. После тези мъже и жени слизали по пътеката, подминавали кръста и сами скачали в кладата. Какво ли им е казал дедецът….

Това било краят на катарството или почти края. Вероятно остават още някои катари, които съвсем тайно изповядват учението си… и чакат протестанството и исляма.

През деветнадесети век, на мястото на кладата е изграден скромен паметник с надпис „На катарите, мъченици за чистата християнска любов.”

Напускаме крепостта и пътьом минаваме през селцето Монсегюр. През деветнадесети век тук живеят около 900 души, сега са останали само стотина. Живеят покрай туристите.

Вечерта се връщаме в нашия хотел в Каркасон. Естествено не мога да пропусна да поема една биричка на терасата. Цял ден съм пил само вода. Пък и разходката и карането си бяха уморителни. Ама май съм повече жаден отколкото уморен.

На следващия ден – 22 септември разглеждаме спокойно Каркасон. Първо отиваме до замъка на графа.

Той си е отделна крепост в крепостта има голям вътрешен двор и голямо жилище и обслужващи сгради.

Има си и рицари.

Даже и малък пораклис. Не мога да не направя сравнение с царския дворец на Царевец. Ами горе – долу е със същите размери. Впрочем това беше единственото място за което се плащаше вход. За до 30 и над 60 годишни цената е на половина, а иначе – 10 евра.

После се разхождаме из града. Впечатлен съм от къщите, те са си такива сигурно от петнадесети век.

Градът си е жив, с много магазинчета и бистра.

На няколко места има малки площадчета.

Не пропускаме да се насладим на кафе и сандвич. Времето е изключително приятно, ние за никъде не бързаме. Купувам си поредния рицар и се отправяме към базиликата Сен Назер. До седемнадесети век това е катедралата на града. По късно тази функция се поема от друга църква в Долния град.

Свети Назер е популярен във Франция светец, освен много църкви има и един град който носи неговото име. Той е римлянин, живял през първи век. Неговата майка е била една от ученичките на Св.Петър. Проповядвал е в северна Италия и в галските провинции. Обезглавен е бил в Милано.

През шести век се строи първата църква. През 1096г. папа Урбан II, докато обикаля да агитира за първия кръстоносния поход поставя основния камък на настоящата. Интересно,че за да усилят стените на крепостта, през 1209г. се налага да разрушат част от църквата за да използват каменния й материал. Това не помага и градът е превзет от папските войски.

Следва възстановяване и разширяване на катедралата и тя е в сегашния си вид от края на четиринадесети век.

Вътре църквата е не по-малко величествена.

Правим кратък престой във величествената хладина на храма и продължаваме към обиколка на пространството между вътрешната и външната стена на града.

Това,че градът и стените му са така добре запазени се дължи на факта,че от тридесетте години на деветнадесети век той става обект на френското историческо наследство.

Частично е възстановен и реставриран.

Споменах, че съм бил тук през далечната 1982г…леле колко отдавна. Имам снимка от тогава, когато с Алекси Жалов и Веселин Гяуров- Батето правихме същата разходка.

Необходимо е май да поясня, че колкото и невероятно да изглежда, лицето изцяло в бяло съм аз.

Е, както се вижда, крепостта си е същата, променил съм се само аз. Тогава си мислех, дали някога ще мога да доведа тук и Тамарка. Пък ето на, даже и Иван доведохме.

Правим последна снимка пред главната порта на вътрешната крепост и поемаме обратния път към нашето малко градче. Утре за съжаление е понеделник и трябва да ходя на работа.

Аз ще ходя на работа, а Тамарка и Иван ще отидат на плаж на нос Кап Фере. Качват си се на автобуса и за половин час са там. Времето е топло, водата също, виждат и какво значи голям отлив. Иван си намокря за пръв път краката в атлантическия океан.

Не пропуска и да надникне в един бункер от атлантическия вал на Хитлер.

А майката основно го контролира да не се удави, плаши го с прилива, плациква се малко и се наслаждава на гледката – в дъното на снимката е дюната Пила.

После, по живо, по здраво се прибират и успяват да ми направят вкусна вечеря.

Вечерите вкъщи бяха много приятно нещо. Тамарка и Иван ходеха на пазар. Както и у нас тук в супермаркетите имаше всичко. Разликата беше основно в рибата и морските дарове. Да не говорим, че много неща бяха по евтини и по-качествени. След пазара Тамарка се заемаше с готвенето и накрая се наслаждавахме заедно на творенията й.

Естествено аз се грижех за напитките.

През седмицата, обикновено преди пазара Тамарка и Иван се разхождаха из градчето и се забавляваха както могат.

Идва и съботата 29.09.2013, когато отново тръгваме на път. За съжаление се налага да отида до обекта.Правим това рано, свършвам бързо, разхождам семейството из нашите къщи, които и те намират за стил „концлагер”.

Тръгваме към Шамбор, до там ще пътуваме около пет часа – 459км. Избирам де не минем по магистралата, а по националния път. Разстоянието е с около 20км по – дълго, но спестяваме около 50 евра от пътни такси.

Замъкът Шамбор е построен в сърцето на най - големия затворен горски парк в Европа (с площ от приблизително 50 км2, заобиколен от стена с дължина 32 километра), той е най-големият замък в долината на Лоара. Шамбор е единственото кралско владение, останало непокътнато от създаването си.

Настоящият замък датира от шестнадесети век, от царуването на крал Франсоа I, който започва строителството му през 1519 г. Замъкът се намира в природния парк Солоне, на река Косон, при малкия приток на река Бьоврон, на около 6 километра от левия бряг на река Лоара. Не е известно точно кой е проектирал замъка Шамбор. Счита се,че над него е работил и Леонардо Да Винчи, който по това време живее в недалечния Амбоаз. Той прави само рисунки, идея за централната стълба на замъка и ровът с вода около него. Леонардо е считал,че този ров ще служи за отвеждане на отпадните води на замъка.

Въпреки,че това е определено ренесансов замък се вижда, че е мислено и за фортификацията му. Има мощни стени, четири кули и ров. Независимо от това кой е проектирал замъка, изграждането му е започнало на 6 септември 1519г. Работата е прекъсната от италианската война между 1521 и 1526 г., Строежът е възстановен през септември 1526 г., с наемането на 1800 работници. До смъртта на крал Франсоа I през 1547 г. работата по строежа е струвала 444 070 ливри, огромна сума, равняваща се на около тон и половина злато.

Замъкът е построен като ловна хижа за крал Франсоа І, но кралят е прекарал там общо едва седем седмици. Построен с цел краткосрочно пребиваване, той не е удобен за живеене в дългосрочен план. Отопляването на просторните стаи с големи прозорци и високи тавани е непрактично. Освен това, тъй като замъкът не е в близост до село или град, няма друг източник на храна, освен дивеч. Това означава, че всички храни трябва да бъдат донесени от групата ловуващи, наброяваща обикновено около 2000 души.

Повече от 80 години след смъртта на крал Франсоа I, замъкът е изоставен от френските крале. През 1639 г. крал Луи XIII го дава на брат си, Гастон Орлеански, който го спасява от разруха, извършвайки множество реставрационни дейности.

Крал Луи XIV заварва великолепно реставрирани и обзаведени кралски апартаменти. Добавя и стадо от 1200 коне, която му позволява да използва замъка като ловна хижа и място за забавление за няколко седмици всяка година. Въпреки това Луи XIV изоставя замъка през 1685 г.

От 1725 до 1733 г. в Шамбор живее Станислав Лешчински, отхвърленият крал на Полша и тъст на крал Луи XV. През 1745 г., като награда за храброст, кралят дава замъка на Морис дьо Сакс, маршал на Франция, който разполага там своя военен полк. След смъртта на Морис де Сакс през 1750 г. замъкът отново пустее в продължение на много години.

През 1821 г. имението Шамбор е предложено на племенника на Луи XVIII, младия Анри д’Артоа, херцог на Борд, но той поддръжката на замъка и земите си от разстояние.

През 1930г.замъкът е купен от последните му собственици за 11 милиона златни френски франка или около 3 тона злато… поскъпнал е значи, въпреки остаряването.

Ние пристигаме в Шамбор около 15ч. и естествено си правим снимка. Тоест, Иван ни прави такава. Това е южната фасада.

От тук няма вход. Отправяме се към северната страна. Има импозантен вход и френското знаме над него.

След това се влиза в големия двор на замъка. След влизане в замъка пред нас се появява знаменитата стълба, според някои, проектирана от Леонардо. По нея могат да се качват и слизат хора, едновременно и без да се срещат. В голямяа цилиндрична конструкция са развити две спираловидни стълбища, започвайки от двете противоположни страни на площадката.

Изкачваме се по нея и влизаме в залите на замъка. Те са огромни, с огромни камини, но повечето необзаведени.

Личи си,че замъкът не е бил системно използван. На снимаката Тамарка е пред една от малкото обзаведени спални.

Продължаваме към терасата над последния етаж. Многобройните комини, отдушници и кули придават на покрива приказен вид. Гледката от тук също си заслужава, паркът е огромен, а нататъка е долината на Лоара.

Спускаме се по знаменитата стълба и напускаме замъка. Навън е захладняло, но има още слънце. Хвърляме последни погледи към Шамбор.

Минаваме покрай една малка църква. Нищо особено, освен паметната плоча на входа. С нея жителите на Шамбор благодарят на господин, името му съм забравил, който успява да отмени екзекуцията на 50 заложници от градчето през1944г. Немците щели да ги разстрелят след акция на френски терористи /партизани/ , при която бил убит един немски офицер…

Минаваме и през мъничкото местно пазарче, хубави рицари няма, но все пак си купувам един пластмасов такъв, с острилка. Какво да се прави, сувенир все пак.

Тамарка и Иван обаче хапват сладолед и са много доволни.

Отправяме се към Блоа, където ще спим. Ангажирал съм малък хотел с ресторант наблизо.

Пристигаме около седем и се настаняваме. Стаите са изключително малки в стил „Ибис”, но си има всичко, удобен матрак, чисти чаршафи, мъничка баня и даже телевизор. За 60 евро на стая, толкова.

Отиваме да вечеряме в близкия ресторант. Той си е голям и има доста хора.Сядаме на маса и започваме да чакаме да ни обърнат внимание. В продължение на четвърт час никой не се интересува от нас. Това и у нас не го понасям. А тук след дългото чакане ни казват, че дори нямат достатъчно менюта, та щели да ни го разкажат. Ставаме и се връщаме в хотела. Отивам на рецепцията за да питам за някакъв друг ресторант. Човекът там е собственикът на хотела. Пита ме не ни ли е харесал местния ресторант. Отговарям, че не са пожелали да ни обслужат. Пита „И защо?”, отговарям „Може би защото съм грозен.”Човекът ме оглежда внимателно и казва „Не сте грозен, а и френски говорите добре”. После тръгва да им се обажда, защото в сайта на хотела си изрична е написал, че наблизо има ресторант. Казвам му да прави каквото иска, насочва ни към друг ресторант, и ние тръгваме на там.

За съжаление не е наблизо и ще ходим с кола, т.е. бира пак няма да има. На една от големите улици в Блоа съзираме отворен ресторант. Даже има маси отвън. Тръгваме да се настаняваме, предлагат ни вътре, ние казваме,че ще пушим. Канят ни в закътано мъничко дворче, с много зеленина.

Организират ни и маса, вместо покривка – цветна, едромащабна карта на замъците на Лоара. Иван е щастлив, предчувствайки хапването.

А аз решавам,че мога да изпия все пак една бира. Следва фойерверк от страхотни френски вкуснотиики. Тамарка яде телешки тартар, Иван печено пуешко с боб.

Двамата изглеждат много доволни.

Даже Иван ме попита как е „много вкусно” на френски и го каза на готвачите.

За мен имаше някаква патешка вкуснотия, със страхотна и много голяма гарнитура имаше даже и пастет.

В чудесно разположение на духа се връщаме в хотела. Собственикът е още на рецепцията, интересува се къде сме вечеряли, оценява избора ни. Говорил е със собственика на съседния ресторант и имаме покана за утре – ще ни направят 25% отстъпка. За съжаление утре сутрин си тръгваме. Следва употреба на малко алкохал и сън.

Тръгваме си след чудесна закуска в хотела.

Правим си снимки, аз с Иван на паркинга и Тамарка пред кичозната статуя пред хотела.

Без да бързаме тръгваме към замъка Шомон сюр Лоар.

Нищо не знаем за него, освен, че ни е на пътя към Бордо.

Сама след час сме там. В градчето попадаме на сбирка на притежатели на стари коли. За нас нищо ново, доскоро това беше автопарка в София. Е тук бяха фантастично поддържани.

Времето днес не е с нас, не е студено, но вали умерен дъждец. По широка алея се качваме до замъка.

Замъкът е като изваден от приказка на Шарл Перо. Направо очакваш отнякъде да се появи котаракът в чизми.

Шомон може да се преведе като топъл връх, заради огньовете на производителите на дървени въглища.

През 10-ти век Од I, граф на Блоа, наредил да бъде построена крепост, за да защити град Блоа срещу атаките на графовете на Анжу.

Неговата внучка, Дениз дьо Фужер, след като се омъжва за Сулпис I от Амбоаз през 1039 г., замъкът преминава в семейството на Амбоаз за пет века.

Луи XI през 1465 г. разрушава замъка за да накаже Пиер д’Амбоаз за бунт срещу кралската власт. Синът му Шарл I от Амбоаз го възстановява от 1469 до 1481 г

Входната врата, предшествана от двоен подвижен мост, е оградена от две големи, масивни кръгли кули, оборудвани с бойници и пътеки.

От 1498 до 1510 г. Шарл II дьо Шомон д’Амбоаз, продължава реконструкцията в стила на Луи XII, вече белязан от Ренесанса, като същевременно запазва същия общ вид.

На 31 март 1550 г. кралица Катрин де Медичи купува замъка от семейство Амбоаз за сумата от сто и двадесет хиляди ливри – около половин тон злато. Недолюбвана от мъжа си Хенри II,тя живее тук.

Възстановена е спалнята й, както и стаята на нейния астролог Руджиери.

През 1559 г., в турнир загива мъжът й Хенри II. До тогава неговата любовница Даян дьо Поатие, обитава разкошния Шонансо е изпратена в доста мрачния Шомон. Тя полага усилия за да го направи по-хубав.

С това приключва кралското присъстие в Шомон.След смъртта на Шарлот дьо Ла Марк, внучка на Даян (1594 г.), замъкът е наследен от нейния съпруг, Анри дьо Ла Тур д’Оверн, херцог на Буйон, който го продава на Жан Ларжантие. После го купува Сципион Сардини , който с това става и барон. Наследниците му владеят тук до 1674. От това време е Залата на съвета, показана на предната страница. От този период са и рицарските доспехи край които се снима Тамарка.

През 1740 г. замъкът става собственост на един от министрите на на Луи XV, Никола Бертен дьо Вогиен, който прави някои модификации, включително отварянето към Лоара, като събаря основната сграда, която затваря двора, в който гордо пуша.

През 1750 г. Шомон преминава към министъра на водата и горите, Жак - Донатиен Льо Рей, бъдещ интендант на Инвалидите. Той започва производство на керамични продукти там.

Бенджамин Франклин живее тук и дори изпраща кораб, натоварен с боеприпаси, предназначени за американските сепаратисти. След смъртта на Льо Рий, синът му дори се опитва да основе, без успех, колония и град на брега на Охайо, която е кръстена Шомон.

През 1810 г. тук идва мадам дьо Стал, забележителна френска писателка, философка и поетеса. Тя придава особен дух на замъка и го прави място на срещи на духовния елит.

Една от залите е подредена като за вечеря от този период.

В салона за пушене ме впечатлиха столовете за пушачи. За да ползваш пепелниците трябва да седнеш на стола наопаки.

Естествено в замъка си има и разкошен параклис.

Дълго време около замъка се произвежда керамика, но през 1829г. той става голяма ферма.

Последните реставрации започват през 1834 г., а през 1877г. се изграждат и впечатляващите конюшни на замъка.

Отправяме се към тях. Кулата вдясно е гълъбарник. Впрочем кулите гълъбарник са срещат често във Франция.

През средновековието, та чак до деветнадесети век гълъбите са кокошките на бедните. Те не само не изискват храна, но и дават ценен тор за земеделието.

Конюшните са всъщност голяма ферма, освен конюшни тук има свинарник, кокошарник, складове, пералня, жилищни помещения.

За щастие има и кафе. Кой знае защо в замъка нямаше. Та сядаме да си починем и изпушим по цигара.

Следва посещение на гробището за животни.

Използвано е от началото на деветнадесети век. Погребвани са главно кучета, но има и коне и даже слон, който е бил използван за земеделска работа във фермата. На плочата има дори снимка на слона.

Попадаме и на ималък параклис за опяването на животните, това май не е много християнско.

Разхождаме се из разкошния парк, в който през пролетта се провежда международен цветарски панаир.

После си тръгваме към Бордо. По пътя минаваме покрай интересна мелница и виждаме двойна дъга.

Прибираме се късно вечерта. След един ден Тамарка и Иван се връщат в България, пак с рейс, но с по-малко приключения по пътя.

На обекта нещата си вървят нормално. Проектните въпроси са решени, няма проблеми с надзора. Личната ми работа много намаля и се свежда главно до оформяне на документи, за заплати, за френските служби и т.н.

На 15 ноември ми идват на гости госпожата Валентина Миленкова, с нейната очарователна дъщеря Мария. С Валя сме един випуск на Висшия инженерно – строителен институт. После го прекръстиха на Висш институт по архитектура и строителство, щото да ги имало и архитектите. Накрая стана Университет по строителство, архитектура и геодезия. Едно от най-престижните висши училища във Франция се казва „Екол нормал сюпериор”- нормално висше училище. Така е от времето на френската революция. И никой не се е сетил да му смени името, въпреки,че не се разбира какво се учи тук – точни или хуманитарни науки. Впрочем, учат се и двете. Френска им работа.

Та с госпожа Миленкова сме съвипускници, а освен това сме работили заедно около десет години в „Заводски строежи” – Перник. Много хубава и много умна дама и като всяка дева, стриктна и подредена. Винаги беше елегантно облечена, дори когато работеше в доста мръсния арматурен цех. Тогава винаги беше с блестящи бели маратонки. Работата с нея е удоволствие, знаеш,че никога няма да замърля нещата. Е, известна е с благия си и сговорчив характер, ама тава даже не е кусур. Сама си отгледа и изучи децата и сега се чувства доста по свободна и откъм задължения, и откъм финанси.

Мимето пък го познавам от предучилищна възраст, когато дойде в работата на мама, водейки по-малкия си брат. Дядо ги инструктирал да слязат на ШЕСТАТА спирка на рейса, после да пресекат булеварда, и т.н. Момиченцето героично се беше справило, но не беше улучило етажа на сградата и малко безпомощно чакаше на третия етаж някой да я ориентира.

Тя беше гордостта на мама. Системно получаваше на контролни 6+ и майка й с гордост си ги окачаше до бюрото. Завърши английската гимназия в Перник, после УНСС и си беше „хванала хляба в ръцете”, беше станала сериозен счетоводител.

Другото дете Мартин, също е много умно, но избягваше да си дава зар. Почти завърши МЕИ, но се отдаде на компютри и музика. Не завърши, но започна работа в програмирането, май първо в АйБиЕм, в Чехия, после много успешно у нас, а сега се труди в САЩ, пак в компютърния бранш и пак се справя добре. Не е необходимо да си даваш излишно зор, за да си успешен.

Та двечките, най – после, се наканиха да дойдат. Късно, защото ноември в Бордо не е студен, но е дъждовен. Щеше уж да дойде и мъжът на Мимето – Митака, ама тогава работеше в полицията и нещо не му се отвори парашута.

Така или иначе на 15 ноември пристигат. За разлика от Тамарка и Иван, те не се притесняват от прехвърлянията по летищата, Мимето знае добре английски, пък и са добре с парите, та пристигат със самолет. Чакам ги на летището, което е съвсем близо до нашето градче.

За вечеря, пред тях им приготвям патешко магре. Ясно обявявам, че ще разчитам оттук нататък те да се занимават с готвенето.

Къщата пак се напълни, при това с дами. Гостите са уморени, а и утре няма да се излежаваме ще ходим до Аркашон и дюната Пила. По пътя спираме за малко до едно яхтено пристанище за да се види как е останало без вода вследствие на отлива.

После тръгваме да се качваме по дюната. Г-ж Миленкова чак и падна ченето от гледката от билото.

А Мимето присяда за да се порадва на чудесната гледката.

Времето е чудесно и, както се полага след разходка отиваме да хапнем.

Правим го в Аркашон, на крайбрежната улица. Мисля,че някой яде супа, но всички решихме да наблегнем на мидите.

После се разхождаме по брега, намираме и яхтата на Мартин, така пише на яхтата на снимката.

Прибираме се и нямам спомени за това къде и как вечеряхме.

На другия ден – неделя ще направим една голяма разходка по р. Дордона. Ще отидем първо до селцето Дом (Domme), което минава за едно от най-красивите във Франция – шесто място в класацията.

До там са около 200км, не е далеч, ама времето се скапва, ту вали, ту не. В селото се влиза както през средновековието, през вратата на крепостната стена.

Крепостта е строена през 1281г. от Филип Храбри. По онова време е имало два площада в града където се извършвала търговия. Тя е била толкова значима, че Дом получава привилегията да сече собствени монети. Тогава това е по-скоро градче, с население около 2000 души.

По-късно, по време на Стогодишната война, Дом става желано място от англичаните. Превземат го през 1347 г. На няколко пъти той последователно минава между двата враждуващи лагера до 1437 г., когато окончателно става френска територия.

Нови изпитания очакват това място по време на религиозните войни. Следва Жакерията в края на шестнадесети век и едва през седемнадесети век настъпва спокойствие. То обаче води и до намаляване значението на градчето и постепенното му западане. Нещо което всъщност го е запазило до днес във вида му от този век. Днес тук живеят около 900 души.

За моя изненада, след влизане в крепостта, пътни знаци ни насочват към паркинг. Да им се чудиш как са го наместили в тази теснотия. Слизаме от колата и почти веднага попадаме на площадка с прекрасен изглед към долината на Дордона.

Селцето е на нещо като плато и има чудесен изглед към долината на Дордона.

Продължаваме към църквата. Тя е строена през 1282г, но е разрушена през стогодишната война и в сегашния си вид е от 1622г. Което може да се види на надписа над Св.Богородица.

Селцето е като от приказките. Няма нови сгради, няма супермаркети, застинало е в седемнадесети век.

Има си кметство, библиотека и бакалии с изцяло местно приготвени неща.

Има си и винарска изба и дори работеща поща.

Търговскат а улица е пуста, извън сезона е пък е и неделя.

Има интересни къщи и даже хостел. Най-хубавото е,че в неделния ден има и работеща кръчма в която хапваме хубаво. Нямам спомен какво ядохме, но беше много вкусно. Бяхме сериозно изгладнели.

На паметника на загиналите във войните има над 100имена. Тези ат втората световна са разделени на:загинали в бой, депортирани и разстреляни.

Минаваме и до гробището. То е в крепостта и за разлика от повечето наши е отлично подължано.

Продължаваме към Кастелно. По пътя първо спираме да пием кафе в една бензиностанция. Дамите са в добро настроение.

След това се отбиваме в безкрайно живописното селце La Roque Gageac. То е на самия бряг ня Дордона. През Средновековието е имало до 1500 жители.

По онова време река Дордона осигурява прехраната на рибарите и шлеповете в пристанището. Недалеч е имението на семейство Тарде, приятели на Галилей. По време на Стогодишната война La Roque Gageac е център на епископите на Сарла. Тяхната резиденция, в края на селото, е запазена.

На 17 януари 1957 г. част от скалата се срутва върху част от селото, убивайки трима души, като разрушава шест къщи и една плевня.

Съвсем наблизо е и замъкът Кастелно. Изниква изведнъж пред очите ни. Той вероятно е построен в края на дванадесети век, името му значи „нов замък“ на окситански. Тогава е притежание на Бернар дьо Каснак, катарски барон и васал на граф на Тулуза. През 1214 г. Симон дьо Монфор, който води кръстоносния поход срещу катарите, превзема и разрушава крепостта.

Нов замък е построен в средата на 13 век под властта на Капетингите. След Парижкия договор през 1259 г. Кастелно признава сюзеренитета на херцога на Аквитания, Хенри III и става част от Англия. През 1368 г. Магне дьо Кастелно се жени за барон Номпар дьо Комон. След това Комон стават господари на Кастелно и Бербигиер.

С началото на Стогодишната война семейство Комон избира страната на англичаните. По време на тази дълга война замъкът сменя страните много пъти според съюзи и конкретни интереси. През март 1437 г., след шестнадесет години английска окупация, замъкът е превзет от войски, командвани от Жан дьо Карбониер. Замъкът пада обратно в английски ръце през март 1439 г. През 1442г. кралят на Франция, Шарл VII, нарежда обсадата на замъка. След три седмици обсадените предават крепостта срещу 400 златни крони. След конфликта семейство Комонт поема замъка и остава негов собственик до революцията.

През 16 век, по време на Религиозните войни, Жофроа дьо Виван, хугенотски капитан, защитава крепостта от името на Комон които са, последователи на протестантството. Жофроа, известен като „боеца“, удържа замъка по време на тези войни. После в крепостта има постоянен гарнизон чак до революцията. Продаден през 1789 г., след бягството на собствениците си, замъкът Кастелно служи като каменна кариера. Артилерийската кула и южната основна сграда губят върха си. След това растителността завладява паметника, който постепенно изпада в забрава.

През 1965 г. Филип Росийон, дипломат, дълго време работещ в институции на Франкофонията и кмет на Beynac-et-Cazenac, купува замъка, за да го реновира. През 1985 г. синът му Клебер Росийон поема управлението и отворя замъка за обществеността. След това той създава Музея на войната през Средновековието и се заема с реконструкцията на метателни машини в реален размер: требюше, бомбарда, мангонел, пиерие, брикол и куилард.

По тясна уличка тръгваме към крепостта и след малко сме на един от входовете.

Това е входът на долната крепостна стена. Оттам влизаме в двора между замъка и стената. Тук са разположени реплики на средновековни метателни машини, в реални размери.

Изненадващо замен беше,че тези машини могат да мятат на над 400м. Били са извън обсега на лъковете на противника.

Вътрешната крепост е впечатляваща, долу, вдясно е вратата през която влязохме. Гледката към долината е красива.

Влизаме в замъка и първо попадаме в кухнята. Над камината виси дивечът, който ще бъде готвен.

Има и шкафове в дебелите стени, които са служили като хладилник през лятото.

Замъкът си е средновековен, не като тези по Лоара. Стените са неизмазани и голи. Няма картини. Посудата е проста, както се вижда на масата приготвена за храна.

Продължаваме към музея на оръжията. Тук има огромна колекция от средновековно въоръжение от всякакъв вид.

Всички са оригинални, е вярно излъскани и малко реставрирани.

Голяма фантазия в средствата за убиване…

То и до днес май си е така. Това е едно от малкото места на което стените на залите са украсени.

Валя позира до рицар, а Мимето до конник с броня и на коня. А конят е чудесно препариран, имаш желание да го погалиш…

Има и многобройна сбирка на арбалети. Мощни, далекобойни, но бавни за зареждане. За съжаление не е предвидена възможност да се пробват.

Попадаме и на малко помещение. Добре осветено от прозорец без стъкло. Има и обяснителна табела.

Естествено сядаме за да се почувстваме като средновековни хора.

Вероятно на плочата се е слагала някаква дървена решетка с отвор. Иначе през зимата няма да е никак приятно да седнеш, като ти и духа отдолу.

Продължаваме към горните етажи, там е живял феодалът.

Голи стени и бедна мебилировка, вероятно за това не съм направил никакви снимки.

Продължаваме към горната платформа на кулата. На вратите по пътя има нещо като шпионка. Отваряш я за да видиш кой стои отвън.

От площадката отгоре има чудесна гледката към селцето.Да не ти се налага да я нападаш.

На връщане минаваме покрай кладенеца на крепостта. Той е дълбок повече от 40м и стига до нивото на река Гарона.

От едно магазинче си купувам поредния рицар, не е метален, но си е съвсем хубав, с черна мантия.

Без проблеми се прибираме и дамите правят вкусна вечеря.

В понеделник аз съм отново на работа, а дамите започват серия еднодневни посещения на Бордо.

Спирката на автобуса е съвсем близо до паметника на жирондистите. Правят хубави снимки. Естествено са впечатлени от паметника и фонтаните в основата му. Голямото пространство пред паметника, пред очите им, променя предназначението си. Първият ден е бит пазар, което винаги е интересно. След това става коледен пазар, с люлки и въртележки.

Няма данни дали са се возили…

На площада пред борсата плиткото езерце, чудесно място за разхлаждане през лятото, сега има доста тъжен вид. Явно не го пресушават през зимата, тук температурите рядко падат под нулата. Очевидно дамите се забавляват с разни вкуснотиики, дали са ми няколко такива снимки.

Това е една от хубавите сладкарници в града и това на което се наслаждават девойките.

На обед също си хапват разни вкуснотиики, като тази чиния със сирена.

И тази красива чиния с вкуснотия.

Разхождат се из улиците на града. На следващата снимка колоездачите са полицаи. Такива на колела и тротинетки са често виждани в градаа.

На един от площадите попадат на интересна склуптура – костенурка с малко костенурче.

После правят нещо което ние не можахме.

Изкачват се на кулата Пей Берланд. Това е камбанарията на катедралата Св.Андрей, за която вече разказвах. Кулата е строена между 1440 и 1450г и носи името на тогавашния епископ на Бордо. По време на революцията е била използвана за склад и за фабрика за оловни сачми.

На върха й има позлатена статуя на Богородица. Стигането да там става по 233 стъпала, тесни и неудобни.

За сметка на усилието може да се погледне на Бордо от високо, към катедралата Св.Андрей или към съдебната палата.

Както се полага на дами те не пропускат да направят обиколка и из магазините на Бордо. Те впрочем никак не отстъпват на Париж и по качество, и по цени.

Госпожата Миленкова си купува страхотни червени ботуши и чанта в същия цвят. Мимето, в магазина на снимката, си намира телеобектив. Според майка й това била странна покупка, защото ако с него искала да я снима щяла да хване само окото й.

Градът очевидно им харесва, защото всеки ден ходят до там. За съжаление не ми дадоха много свои снимки.

Иначе се грижеха за моите закуски и вечери. Още за закуската във вторник направиха страхотна пилешка супа. Тамарка прави също страхотни супи,но тази беше уникална. Оказа се че двечките, с цел да ме глезят, вместо пилешки бутчета от 3 евро, са взели такива от 8 евра. Било маркирано че са от свободно отглеждани пилета и вероятно наистина са били такива.

Вечерите им бяха също вкусни и направени с фантазия. Така и не отидохме на ресторант в градчето. Най-вече защото бяха относително далече, а аз не исках да вечерям без да пия.

Аз също се представих един два пъти, но върховното ми достижение, според мен, – стриди с лимонче май си го изядох сам.

Седмицата отмина бързо и в петък, по-скоро късния следобед тръгнахме към замъците на Лоара.

Избрах един хотел, който се намираше на голф игрище. Беше добре разположен всред замъците които щяхме да посетим и имаше голям паркинг.

Пристигнахме късно, но на рецепцията ни чакаха. Бяхме единствените нощуващи. Бизнесът тук беше голфът, хотелът беше нещо съпътстващо.

Рецепцията обаче беше очарователна, със запалена камина, където във връзка с идването ни добавиха още няколко цепеници.

Освен това ни предложиха вино с някакви подправки. Хубаво и пивко. Останахме до късно и се наложи да доразпалим камината.

Отправяме се към мястото където ще спим. То е в стара ферма и всъщност е преустроена плевня.

Има емпоре с кухня, с две легла в галерията и една мъничка спалня, баня и тоалетна.

Мимето дълго се чуди на кое легло в галерията да спи.

А госпожата Миленкова, леко се скапа пред телевизора и обмисляше дали да не заспи на канапето.

В спалнята ято калинки бяха решили да зимуват в един от ъглите на тавана.

На сутринта видяхме останалата част от хотелчето. Прекарахме две чудесни вечери там.

На 23 ноември – събота, към девет часа сме в Блоа. Паркираме на някакъв паркинг и поемаме към замъка пеша. Фасадата му е впечатляваща и никак не прилича на средновековен замък.

След кратка разходка сме пред портата на замъка, над която е красивата статуя на Луи XII – бащата на народа. Ще си спестя пак да разказвам историята на замъка. Това направих при първото си посещение тук през 2008г. Не виждам някакви промени.

Сами сме и екскурзоводът има пълната възможност да се занимава само с нас.

Поема ни от вътрешния двор. После влизаме в замъка по парадната вита стълба. Нещата са ми познати.

За дамите обаче си е интересно. После отиваме в тронната зала. Тук има промяна. Поставена е реплика на кралския стол и посетителите могат да сядат на него. Естествено се възползваме от възможността.

После правим малък тур из вътрешния двор. На снимката горе е най-новото крило на замъка, строена през 18 век. Посещаваме и кралският параклис.

Накрая поглеждаме от стената към града под нас и Лоара. Хладничко е и не се предполагат дълги разходки на открито.

Отправяме се към Шамбор. Подробно за историята на замъка вече писах по-горе.

Сега обаче сме гладни и ще трябва да хапнем на познатото ми малко пазарче пред замъка.

Гладни сме и започваме с лучена супа.

Не си спомням каква беше второто, но си го изядохме.

След това имаше и десерт. Не си спомням какво точно беше. Но беше вкусно. Вече нахранени и затоплени в ресторантчето се отправяме към замъка.

Естествено, правим си снимки пред впечатляващата южна фасада на сградата.

После влизаме през главния вход.

Не е сезона и почти няма хора.

Дворът е странно пуст, но все така величествен.

После се изкачваме по стълбището на Леонардо.

Правят ми забележителна снимка в залата на ловните трофеи.

В един от възстановените апартаменти виждаме и тази тоалетна чиния. Както във всички френски замъци и тук няма отделни помещения за баня и тоалетна.

Тези дейности се вършат в спалните, като тази на следващата снимка.

Има и красиви витражи.

После се качваме на покривната тераса.

Леко сме произмръзнали и си тръгваме към топлината на близкото кафе.

Вече стоплени поемаме към камината на голф хотела. Пийваме за здравето на Тамарка, която днес има рожден ден.

На другата сутрин сме пред замъка Амбоаз. На върха на стената е кацнал параклисът Сен Юбер, където е погребан Леонардо да Винчи. Хора няма, екскурзовод също, та аз поемам тази роля.

Този път в параклиса е празно иможем да се снимаме на плочата на Леонардо.

Леонардо е препогребан тук през 1875г. Преди това е бил положен в църквата на замъка. Тя обаче е била разрушена по време на революцията. За това има известни съмнения, дали тук са останките на художника.

Напоследък даже се говори за отваряне на гроба, за да се установи, по черепа, дали Мона Лиза е всъщност автопортрет.

Надявам се,че това няма да бъде разрешено от французите.

Легендите трябва да си останат такива.

Разхождаме се из парка на замъка.

Времето е малко хладно, но слънчево.

Минаваме и пред паметника на Леонардо.

После влизаме в жилищната част на замъка, останала след разрушенията по време и след революцията.

Първо отиваме на „балкона на стражата”, откъдето се вижда Лоара и един от крайбрежнит е квартали на града.

Странно е да живееш под страховита крепостна стена.

Разглеждаме интериора на замъка. За него съм писал по- напред и за това няма да се повтарям.

На съседната снимка сме пред една от многобройните камини. Тя е запалена, но въпреки това вътре си е хладно.

На снимката Валя и Мими са в оръдейната кула. Изкачването става по рампа. За да се изкачат на оръдейната площадка оръдията са били теглени от два коня.

Излизаме навън и се отправяме към Кло Люсе – замъка на Леонардо. Той е само на десет минути пеша.

Разходката из града си е приятна, въпреки, че е малко хладничко.

Кло Люсе се спаменява още в дванадесети век като имението Кло, после към него са били присъединени и земите на Люсе. Била изградена и малка крепост на пътя към близкия Амбоаз. През четиринадесети век имението и крепостта западат, но през 1471г. е купено от Етиен льо Лу, съветник на крал Луи XI и съдебен изпълнител на Амбоаз. Той придава сегашния вид на замък и вероятно и за това е купен от Шарл VIII, този който беше роден в Амбоаз и женен за Ана Бретанска. Става лятна кралска резиденция и остава такъв до 1516 г., когато Франсоа I го поставя на разположение на Леонардо да Винчи.

Тогава, на 64 години, Леонардо напуска Рим, носейки всичките си скицници и три известни картини: Мона Лиза, Богородица с младенеца и Свети Йоан Кръстител. Тези три картини сега се съхраняват в музея Лувър. Неговите ученици Франческо Мелци и Салай го придружават във Франция, както и слугата му Батиста де Виланис. Според Бенвенуто Челини кралят му е дал пенсия от 700 златни крони, която също му е платила за произведенията, които е завършил. Наречен е „Първият художник, инженер и архитект на краля“.

Тук Леонардо да Винчи работи по много проекти, някои странни: организира придворните тържества в Амбоаз, проектира плановете за идеалния град Роморантин и двойното спирално стълбище в Шамбор. Той планира да свърже долината на Лоара с Лион чрез система от канали.

На 10 октомври 1517 г. Леонардо да Винчи е посетен от кардинал Луи Арагонски. Неговият секретар Антонио де Беатис описва това в своя дневник: „Месер Леонардо да Винчи, над 70-годишен (тук бърка), най-добрият художник на нашето време, който показа три картини на наше светлост, едната на флорентинска дама, направена естествено, по молба на покойния Великолепен Юлиан II, друга на младия светец Йоан Кръстител и Богородица с младенеца, които са на коленете на Света Анна; и трите са с рядко съвършенство. Вярно е, че поради парализа на дясната ръка вече не може да се очаква шедьовър.

Запазен е кабинетът на Леонардо, с копия на „Мона Лиза” и „Св.Йоан”

На 19 юни 1518 г. Леонардо да Винчи организира парти в замъка, за да благодари на краля за неговите благодеяния. Той възприема някои от идеите, които е използвал за Празника на рая в Милано, 13 януари 1490 г. Една машина предизвиква движението на планетите и е издигнато платно, боядисано в синьо, изобразяващо небесния свод със слънцето, луната и дванадесетте знака на зодиака. Имало 400 двураменни свещника и така осветени, че сякаш нощта била прогонена.

Леонардо да Винчи умира в спалнята си на 2 май 1519 г., завещавайки своите ръкописи, скицници и скици на любимия си ученик Франческо Мелци. Измислената сцена, в която художникът умира в ръцете на Франсоа I, е била обект на множество картини, особено Смъртта на Леонардо да Винчи от Жан-Огюст-Доминик Енгр, която сега се съхранява в Пети пале в Париж

След смъртта на Леонардо там пребивава една от фаворитките на Франсоа I. После, Мишел дьо Гаст, капитан от гвардията на Анри III, който участва в убийството на кардинал дьо Гиз, става собственик на имението през 1583 г.

След това замъкът преминава в семейството на Амбоаз през 1632 г. По време на Френската революция замъкът се разминава на косъм от плячкосване благодарение на съпротивата на Анри-Мишел д’Амбоаз. Замъкът остава в семейството на Амбоаз до 1832 г. Замъкът е собственост на семейство Сен Брис от 1855 г. Юбер Сен Брис решава да го отвори за обществеността през 1954 г.

Днес замъкът е разположен в сърцето на парк от 7 хектара, пресичан от Amasse, малък приток на Лоара. Фасадата от розови тухли и бели камъни почти не е променяна от Ренесанса.

Има голяма изложба на макети на механизми, създадени по негови чертежи. Неща изпреварили времето си с векове. Червачни механизми, скоростна кутия и съвършен сачмен лагер. Човек изкушен от механиката може да си прекара часове.

Макет на лек въртящ се мост, осигуряващ преминаване на плавателни съдове. Същия мост, в действителни размери е направен и в градината.

Танкът на Леонардо.

Велосипеди.

Съвсем революционно парно оръдие.

По стените има табла с негови мисли.Някои от които винаги съм знаел,но не съм мислил,че са на Леонардо. Например „Нищо не може да се счита за наука ако не минава през математиката” и нещо,което не ми се свързва със строгия и безпристрастен човек „Само любовта може да победи омразата” и „Можеш да победиш сто човека, но това ще е по-малка победата от победата над себе си.”

В огромния парк има също негови неща, този път в естествени размери.

Водна помпа.

Танкът и водни колела.

Както и едно оръдие, със затвор, което ще се появи почти два века след смъртта му.

Добре,че имахме достатъчно време. За Кло Люсе трябва да се отделят поне пет часа.

Прибираме се в нашето градче и във вторник двете дами се връщат в България.

Много приятно ми беше това гостуване, надявам се и за Валя и Мимето да е било такова.

През декември нещата на обекта си се развиваха нормално. Всички или почти всички въпроси бяха решени, работеше се спокойно. Аз имах все по малко работа. Изпълняваха се довършителни работи. Съставът беше почти изцяло подменен.

Бяхме се разбрали с Жозе да се прибера за десетина дена по Коледа и Нова година. Така, че бях в нетърпеливо очакване.

Тогава, в разговор с Жозе разбрах, че документите, които ежемесечно подготвях за работниците не са стигнали до френските власти. Жозе дълго ми обяснява защо е станало така. За мен обаче беше ясно,че работим нелегално. Никак не бях очарован. Знам какво се случва в случай,че ни направят сериозна проверка. Обявих му,че ако не получа съответните документи от френска страна просто няма да се върна. Това много не го притесни, моите функции вече бяха минимални, а и заплатата, и другите разходи около мен си бяха големи.

И така на 21 декември отидох за последен път на работа. Него ден се монтира последната вътрешна стълба.

Улицата на комплекса изглеждаше така. Все още имаше много работа, но вече се планираше влизането на фирмата която щеше да изпълни уличните настилки и вертикалната планировка. Това вече не беше наше задължение.

На двадесет и втори декември, с рейс се отправих към България, Пристигнах късно на другия ден. Цял ден сън и Коледа у дома, беше си приятно, все пак седем месеца далеч от дома.

След празниците отидох в офиса в София. Жозе нищо не беше направил и бърза се разбрахме,че си прекратявам договора. Е не ми плати изцяло последната заплата, ама, нещо почти нормално.

Около месец по-късно, това от което се опасявам се случва. Правят проверка, откарват всички в полицията и им дават срок да напуснат Франция. Добре,че не съм там, защото за мен резултатът щеше да е по-лош.

Все пак много жалко,че стана така, сериозна работа, сериозни усилия не можаха да завършат както трябва.

Така или иначе, обектът е завършен и днес изглежда така. Снимката е от Гугъл ърт.