На гурбет във Франция - част 1

Малко след като се завърнах от Франция напуснах „Уинслоу”. Там работих повече от три години и направихме седем хотела в Банско, с огромна печалба. Нещата изглеждаха добре, но фирмата реши да строи огромен комплекс в кв.”Манастирски ливади”-запад. Всичко хубаво, хубав проект, много хубав макет, рекламата върви, покупките също. Да ама, след сериозно проучване, установих,че няма къде да отидат отпадните води от комплекса. Поне в близките десет години. Няма да се впускам защо и как, новече10 години почти напълно изградените сгради стърчат в полето, сиреч бил съм прав. Тогава играех директор строителство във фирмата и не исках по никакъв начин да се забърквам в тази история. Чест прави на „Уинстлоу”, че постепенно върна парите на многото хора, които бяха вложили пари там.

Та напуснах и бах решил да се отдам на строителството на къщата в Камен бряг. Имах вече разрешение за строеж и си бях спестил доста пари. Тогава ме потърси Тони Тончев – собственик на стротилно дружество „Торин”, който ни беше построил сградата на мястото на дядовата ни къща.

Предложението беше добро – заплата 5 000лв, джип и т.н. казах му,че искам да си строя къща. Той обеща да ми осигурява време и така започнах работа. В края на октомври ме извика и ми каза „Вземаш 20 дена огпуск и заминаваш на къщата”. Ако не беше той, кой знае кога щях да започна строителството.

Тони беше истински строител,въпреки,че не беше инженер. Беше разбрал, обаче, че му трябва инженер с много опит и се беше спрял на мен. Това е човекът с който съм работил най-добре. Имахме общи възгледи за строителството, за качеството, за отношението към работниците. Никога не ми се е месил в техническата част на работата. Тони беше много интелигентен, четеше непрекъснато и много. Беше и почитател на френската култура, учеше и френски.

Тогава успешно се строяха жилища в два комплекса – „Сите Жарден” около Симеоновско шосе и още един в кв.”Гоце Делчев”. Тони имаше нестандартно мислене, например когато в края на 2008г кризата ни удари, той вдигна значително заплатите!

За съжаление през 2009г се разболя на 14 юли след мъчително боледуване почина във Франция. Добре смазаната машина на фирмата продължи да работи със същата ефективност. Само дето с моя благ и сговорчив характер не можах за се сработя с бащата и чичото му, които поеха фирмата.

И така през 2010 имах възможността да продължа здраво работата на морето. За съжаление парите почнаха да свършват и се наложи да започна работа. Този път като гл. Инженер в „АМС”ООД, собственици бяха две български момчета и един Французин – Жозе Луис Родригез, който прекарваше времето си основно в Китай и Европа. „АМС” му беше нещо като странична дейност.

Занимавахме се със строителство на дървени къщи – във Франция и България. Резултатите не бяха особено добри. Дължеше са на много неща, но основно на лош мениджмънт. Започна забавяне и частично изплащане на заплати, което считам за неприемливо и си дигнах чукалата.

Много бързо си намерих работа в „Старбат” – фирма собственост на французина Патрик Фавр. Той, тогава беше и председател на френско- българската търговска и индустриална камара. Той беше в България повече от десет години но, както всеки истински французин, не знаеше никакъв друг език и се нуждаеше от инженер-франкофон.

Тогава фирмата играеше главен изпълнител на стоежа на голяма маслобойна на „Марица олио” в с. Ясен край Плевен. Нещо което аз направих сам за втория етап на строителството – рафинерията на завода.

Нещата вървяха сравнително добре, но обстановката във фирмата не ме кефеха особено. Сигурно ще прекаля, ама отношението към работещите беше малко като към крепостни селяни. Например сключваше се договор с изпитателен срок от шест месеца и като изтечеше срока го прекратяваха, без никакви обяснения, което си е по закон. Същият ден ми връчваха нов договор с нов изпитателен срок.

При ме обаче вомерът не мина. Подписах заповедта за прекратяване на договора, но отказах да подпиша новия договор. Господин Фавър беше много неприятно изненадан, той май не знаеше за тази практика. Така или иначе си събрах багажа и напуснах.

Не ми беше много трудно, защото Жозе Родригез тъкмо ми беше предложил да отида, с друга негова фирма, да строя жилищен комплекс от 38 дървени къщички в района на гр. Бордо. За да приема беше важно, че щяхме да работим с неговия баджанак Мирослав, с който бяхме работили в „АМС”. Той не беше инженер, но беше интелигентен мъж, с достатъчно технически познания и със сръчности на майстор седми разряд. Той щеше да избере работниците с които щяхме да работим.

И така, след кратък престой в Камен бряг, в началото на юни 2014г. с Жозе отлитаме до Париж и после с кола до Бордо за да видим обекта и се срещнем с инвеститора. Офисът ме в едно то предградията на Бордо – Merignac (Mериняк). Сградата се намира в красив парк и е в китайски стил.

Всъщност аз осъщестивих първата връзка с г-н Daniel Lews (Даниел Лейс) още когато работех за АМС. После го пое Жозе и договорът стана реалност.

Лейс е типичен французин, висок, атлетичен, с леко бурбонски нос. Много интелигентен, не парадиращ с богатството си. Има си Астин Мартин, но рядко го кара, предпочита пежто, иначе щяло да е проява на парвенющина. Отвътре офисът съответства на характера му, елегантен и пестелив. Приема ни в кабинета си, обсъждаме много детайли.

После с Жозе отиваме до обекта. Той е в град Le Haillan, предградие на Бордо.

В последните десетилетия много французи изоставят големите градове и се преселват в къщи с дворчета в малките предградия. Освен това напоследък е станало много модерно да се живее в дървена къща. Та ние ще строим малък жилищен комплекс от 38 жилища с красивото име Магнолия.

Всъщност ще продължим строеж. Турска фирма завършва бетоновите работи – фундаментна плоча на микро пилоти, две калканни бетонови стени и плоча над първия етаж. Ние ще трябва да ги завършим,до ключ, електрическата и водопроводната част ще изпълнява френска фирма.

Архитектурата е скромна и наподобява немски концлагер. Къщичките са на два етажа, дневна с кухненски бокс и гараж на първия и три миниатюрни спални на втория. Няма балкон, но пред дневната има градинка около 5 на 6м.

Обектът изглежда добре, има ограда, водопровод, фургони за работниците, техн.ръководство, бани и тоалетни. Ние обаче ще спим другаде – в едно малко вилно селище на около 20 км.

Прибираме се в София. По време на тази командировка освен,че се наложи да карам почти 1500 км хубаво пежо, се запознах и с хотелите „Ибис”. Бетонови кубчета с изключително мали стаи, в които е и душ кабината. Ама чистичко, удобно легло и хубава закуска. Най-важното – евтини. Жозе, като абонат на веригата плащаше по 40 евра на стая.

След седмица тръгваме. В началото само седем човека. Ще пътуваме с БМВ и един седем местен джип Форд, който Жозе наскоро е купил. Още след границата със Сърбия Фордът започва да пуши. Уж нещо го оправят, но в Италия, на магистрала напълно ни изоставя. С аварийна кола го закарваме до близката Верона. Повредата е голяма, ще отнеме време и ще струва скъпо. Разбираме се с Жозе че ще оставим колата на паркинг, а той ще прати друга, с която да го изтегли за ремонт в България. Аз, Миро и още трима души ще продължим към Франция, а Албена, нашата кранистка и синът й ще останат на хотел във Верона, ще изчакат колата от България и ще се върнат с нея. Ще дойдат при нас с втората група.

Пет човека, дори в БМВ не пътуват комфортно. Така или иначе, с непрекъсната смяна на шофьорите, на следващия ден сме в Аквитания, чиято столица е Бордо.

Аквитания е историческа област във Франция. Наречена е така от римляните, заради изобилието от вода. Под тяхното управление провинцията процъфтява.

След разпадането на римската империя се разпада на множество владения. Включена е във Франкската империя през 507г.,по-късно стана независимо херцогств – на много неподходящо място, по пътя на арабското нашествие към западна Европа. Херцогството било завладяно, но малко по-късно, след битката при Поатие 732г. в която Карл Мартел разбил арабите, отново било присъединено към франкската държава. А Карл Велики създава кралство Аквитания и го дава на сина си. За столица тогава е обявена Тулуза. През 877г. кралството се разпада на две херцогства – Гаскон и Аквитания,станало по късно Гийен. През 1058г. двете херцогства се обединяват под името Гийен. През 1148г. Елеонора Аквитанска наследява херцогството и се жени за френския крал Луи седми. След това обаче се развежда и се жени за бъдещият английски крал Хенри II и така Аквитания става владение на английската корона. Това продължава чак до края на сто годишната война – 1453г., когато французите печелят съкрушителна победа над английската армия в битката при Кастйон. Една от причините за победата е широко и умело използване на артилерия.

От тогава областта е неразделна част от Франция, разделяна в годините на различни феодални владения и административни единици. След революцията през 1789г. Аквитания е център на жирондистите – десните революционери, които се противопоставят срещу необуздания терор на монтанярите. Много от жирондистите се разделят с главите си.

Интересно,че тук се говори аквитански. Интересен диалект на френския. При това наистина се говори. Жан-Луи, приятелят ня Жаки, например, на една конференция по физика, в знак на протест срещу налагания английски език беше представил доклада си на аквитански.

Ние навлизаме в Акнитания и през Бордо се отправяме към градчето в което ще живеем. St Jean d’Illас, Сент Жан д’Иак. То се намира на около 15км западно от Бордо и на около 30 км. от океана.

Селцето се появява в документи през 1218г. и си живее тихо и спокойно занимавайки се със земеделие, скотовъдство и дърводобив и дървообработване. През осемнадесети век брои около 500 жители, следващия век – 700 , до средата на двадесети век – около 1000. Следва бързо нарастване и за петдесетина години населените се увеличава седем пъти. Причината, близост до летището, близост до морето, близост до Бордо и бягството на хората от града.

Ние ще живеем в малко туристическо селище в края на селцето. Аз лично, в малка двуетажна къщичка, близнак. На партера – дневна с кухненски бокс, на втория етаж – спалня и баня с тоалетна. Имаше всичко необходимо, от печката, до интернет. Само дето тоалетната беше на втория етаж…

Обектът

Щяхме да работим по изграждането на 38 жилища разпределени в 11 къщи, близнаци, тризнаци и четиризнаци. Намира се на ул. La morandiere , в град Le Haillan (Айан).Комплексът се казва Магнолиите. Градчено Айан е пак предградие на Бордо, съвсем близо до него – на около5 км от околовръстното на големия град. Също като Сен Жак и това е било село, но много по-свързано с града като непосредствен доставчик на храни. До началото на миналия век е имало около 1000 жители, през 2013 вече тук живеят 17 000. Причината – става предпочитано място за живеене на хората работещи в Бордо и района и имащи, що годе, средни доходи. Блокове няма, къщичките са основно на два етажа с малки но подредени и красиви дворове. Напоследък става още по привлекателен защото се изгражда трамвай, с който през 7 минути ще има връзка с центъра на града.

Ние ще работим тук за около девет месеца. Обектът е на около 15км от мястото където ще живеем. Това са около 20 мин. път, защото все пас се пътува извън града и няма трафик. Пътуваме с коли и два микробуса.

Така ще изглежда комплекса след завършването му.

А така изглеждаше, когато ние се появихме там. Цялата подземна комуникация беше изградена, фундаментните плочи на северните къщи , калканните им стени и плочата над първия етаж също бяха изпълнени. Имаше четири къщи с изградени калканни стени на втория етаж. По тях можехме да започнем работа. Трябва да отбележа отличното качество на работа на турците. Нямаше практически никакви грешки в размерите, което си беше от съществено значение, тъй като стените идваха готови.

От България се доставяше почти всичко. Първо почнаха да пристигат стенните панели – дървена рамка, с обшивка от ОСБ (шпертплат) от външната страна и топлоизолация от 10 см минерална вата, от вътрешната. Те се произвеждаха в завод, който Жозе беше организирал около Нови хан. За разлика от турците в завода не бяха толкова прецизни. Често размерите не бяха точни, някои панели не бяха правоъгълни, а някои дори посукани. Проблем беше и маркировката им, която понякога не съответстваше на размерите им. Често в тира имаше панели, които за момента не ни бяха необходими, все проблеми свързани с допълнителна работа на обекта. И до сега не мога да преценя дали нямаше да бъде по- добре да си ги произвеждаме на място.

Веднъж пристигали панелите се монтират по местата си. Теглото на най - тежкият панел не надхвърляше 200кг. И сравнително лесно се монтираше от четирима души. За щастие Жозе беше купил чудесен малък кран – само за 12000 евра. Той се събираше в едно стандартно туристическо ремарке. Кулата му се издигаше до 12м, а максималния обхват, с тегло 300кг – 9м. Идеално нещо за нас. Интересно е, че в комплекта има комплект от две пластмасови кофражни форми, в които да си отлееш противотежестите.

Идеална за нас машинка,лесно я местехме и заставаше на невероятно тесни места.

Двамата с Миро бързо си разпределихме задачите. Той непосредствено ръководеше работниците, даже в някои моменти се включваше сам в работите. Изготвяше заявките за материали, които после аз обработвах. Моята особа се занимаваше с документацията. От превеждането на проектите на разбираем за работниците език, до изготвяне на документите за плащания и тези необходими за френските власи. Мислех,че се сработихме добре. Имаше един момент, май през септември, когато на Миро се наложи да се прибере уж за седмица до България. Седмицата стана месец, защото се оказа,че има и някакъв здравословен проблем. Кофти беше, ама както казах на Жозе „Старите магарета са за това”, той каза „Е нека поне да са старите коне”. Чудесни спомени имам от работата с Миро.

Монтажът на стените вървеше бързо и още през юли започнахме монтажа на покривите. Те бяха от ефирни дървени фермички (дъски 4х12см) с нови за мен свързващ и планки. Със зъби, който под натиск на преса се вабиваха в дървото и създаваха високока чествена връзка. Естествено имаше и пространствено укрепване с бичмета 10/10см.

Отвътре, след монтажа на цялата дървения покривът изглеждаше така. Без прекъсване се започваше обшивката с ОСБ и хидроизолацията. Все пак идваше дъждовния сезон.

Висящите найлони са в резултат на вятъра, който често разкъсваше нашите опити да затворим прозорците против дъжда.

Веднага следваше поставяне на керемидите. Междувремено се работи по топлоизолацията по тавана над първия етаж и обшиване топлоизолациите по стени и тавани с пароизолация. Започват работа и инсталаторите.

Ние с Миро си имахме офис, фургон точно на входа на обекта. Тук се вършеше административната дейност и се провеждаха срещите с външни хора.

Основен посетител беше господин Лагард.Той беше инженер на проекта и представител на застрахователя – бюро „Веритас”. Във Франция, за да започнеш строителство трябва да застраховаш обекта си. След което неин представител следи за коректността на изпълнението. Той редовно посещава обекта като след всяко посещение представя доклад за напредъка на работите. Той изисква сертификати за материали, одобрява промени в проекта. Такива както е известно се налагат на всеки проект. След първата такава промяна попитах Лагард дали трябва да го съгласуваме с проектанта. Той доста се изненада, защото беше описал предлаганата промяна в доклада си и я беше одобрил. Такива работи – за цялото време там така и не видях някой проектант.

Господин Лагард обаче имаше някакви лични проблеми с нашия съсед от север и това почна да ни създава проблеми. Овладях нещата, като веднъж въпросния съсед дойде да поиска кирка и лопата. Попитах го за какво му са и му ги дадох заедно с един работник. Жестът беше оценен и една бутилка френско вино се появи в офиса ни. Аз отговорих с българска такава. На другия ден съседът дойде специално да изкаже възхищението от произведението ни. Не знаел,че в България правим вино. Обясних му,че правим това от преди троянската война. Остана много изненадан.

В средата на август, в повече от половината сгради бяха завършени покривите, бяха изпълнени и изолоацийте. Работеше по алуминиевите конструкции на които трябваше да се монтира гипсокартона на външните и вътрешните преградни стени.

Постепенно започна подмяна на състава. Започнахме с двадесетина души, основно дърводелци и монтажници . Първоначално, в топлото време, работниците обядваха на първия етаж на една от сградите. После се появи фургон столова, с мивка и микровълнова печка. За отбелязване е,че нямахме нито един проблем с алкохола. Май имаше един случай, когато някой беше препил, но сутринта чинно си остана вкъщи.

Хората си пийваха вечер и сутрин в 7.15 тръгвахме към обекта, по пътя спирахме в едно магазинче, повечето само за кафе, някои си купуваха закуска и цигари. Собственика ни стана приятел и веднъж ни подари брой на сп. „Екип” изцяло посветен на злощастния мач на французите през 1993г, когато ги бихме насред Париж.

В началото на месец септември пристигна първата пратка на дограмата. Познатите Кьомерлинг, но съчетани с ролетни щори. Началото беше кофти. След като беше паркирал и откачил стабилизиращите колани шофьорът реши да премести малко камиона. При което дограмата се люшка назад и около една четвърт се поврежда необратимо. За щастие има застраховка, ама пак проблеми за мен, разправия със застраховател, оформяне на сто документа. И втората доставка е без късмет – катастрофира на околовръстното в София.

Като цяло на обекта се работеше спокойно, напредъкът на работите беше общо взето по график. Седмично редовно се плащаха по 1500 евра, които бяха напълно достатъчни за приличен живот, цените на храната са като и по-ниски от тези в България, е цигарите са два пъти по-скъпи, ама „няма съвършени неща”, както казва Лисицата от любимата ми книга.

Както вече споменах, през септември започна подмяна хората, монтажните работи по къщите приключваха и започваха довършителните. А те си бяха големи по обем, а и беше се отворил голям фронт за работа. Така,че въпреки,, че доста хора си отидох, дойдоха много повече – гипскартонаджии, плочкаджии, мазилкаджии, бояджии. Подборът го правеха в София и беше, общо взето неочаквано добър. В един момент стигаме до 40 работници.

Две думи и за контактите с полицията. По-точно с жандармерията. Във Франция полицията отговаря за общини с население над 20 000 души, което са си градове. За останалата територия отговаря жандармерията. Тя е групирана в бригади от по средно30 човека. Те си живеят в отделни комплекси в някое от населеното място. Живеят в къщи, напълно обзаведени и с големина според нуждите на семействата им. Всичко в градчето за тях е безплатно – с изключение на храната и дрехите. Идват да им сменят даже изгорелите крушки. Имат и редица други бонуси. Когато се пенсионират получават май 20 заплати накуп и безлихвен кредит за покупка на жилище. По този начин те стават една стабилна общност от другари, които трудно се корумпират. При най-малкото съмнение изгърмяваш от жилището си, например.

Та първият ми контакт с местната жандармерия беше още през месец юли, когато една изискана дама, в блестяща от чистота униформа ни направи проверка. Беше очарована,че говоря френски, разговорихме се за много неща, от това как вървят работите на обекта, до това какво е положението в България. Акуратно провери договорът ни, документите за работа на работниците. Последно направи, като посочи трима души от списък, провери тяените документи и лично се запозна с тях. Остана доволна, оформи протокол за извършената проверка. Остави ми картичката си, като каза при нужда да я търся. За щастие не се наложи.

Тук се сещам за още един въпрос – охраната на обекта. Опитахме се да оставяме един човек да спи на обекта, естествено срещу допълнително заплащане. Това не проработи, нямаше желаещи, а и се оказа, че за почти същите пари можем да наемем фирма. Това и направихме. Хората дойдоха, наслагаха допълнително осветление, наслагаха и камери и проблема ни беше решен. Нямахме нито една кражба. Е, два три пъти ме вдигаха по нощите защото имало сигнал за навлизане, та ходих с тях да проверявам. Не беше приятно, ама и проблем не беше.

Друга среща. Обикновено паркирахме бусовете и колите на територията на обекта. Понякога се налагаше да ги оставяме навън, защото идваше тир от България и трябваше да му осигурим място вътре. Като правило шофьорите преспиваха на обект – имаше, както споменах, и баня и тоалетна. Та веднъж, при такъв случай, си бяхме паркирали колите на тротоара, тук той си е със стабилна асфалтова настилка. По едно време ме викат – била дошла полиция. Патрулът ми обясни,че не трябва да паркираме на тротоара, защото той се използва от велосипедисти, които, за да минат трябвало да слязат на платното, а това било опасно. Обясних им какъв е случая, а и камиона се виждаше. Попитах, къде ще ни препоръчат да паркираме. За моя изненада ми казаха „на платното, като естествено паркирате на известно разстояние един от друг, за да не задръствате движението”. Очаквах все пак да ни глобят, а те просто ми пожелаха приятен ден и все ми казаха,че ще минат да проверят дали сме освободили тротоара.

Следващ случай. Вече бяхме станали много и пътувахме с два буса и три коли. Едната вечер единият бус нещо се повреди. Казах на пътуващите в него, да изчакат другия бус да закара хората и да се върне да ги вземе. Не проконтролирах нещата и си тръгнах. Тъкмо се прибирам и ми звънят. Спряла ги жандармерията и трябвало да ида. Оказва се,че пичовете се натоварили по петима в колите и останалите трима се натъпкали в буса. Жандармерията правила масова проверка, спряла ги и установила нарушението. Отивам аз и започваме разговора. Във Франция, а вероятно във всички страни отношението към чужденец който говори твоя език, а не омразния английски, е съвсем друго. Обясняват ми какво е нарушението, че това е опасно за хората, и в случай на произшествие застрахователят няма да плати. После се интересуват къде работим. Аз съм пушка, договори и документи нося винаги с мен. Уточняваме къде е България и какъв език се говори там. През цялото време единственото от което се притеснявам е,че в мене имам само около 500 евра, дали ще ми стигнат за глобата.

Накрая жандармериста ми обяснява, че трябва да глобят шофьора 200 евра, камък ми пада от сърцето. Обаче човекът продължава, виждал ,че нарушителят е работник (той си беше с работни дрехи) сигурно е уморен и сигурно тази сума е голяма за него. Та за това няма да го наказва, но ми препоръчва да няма повече такива случаи. Да се шашнеш!

И още един случай. Пристига камион от България, ама май беше в неделя. Тогава не може да се влиза в градчето с тежки машини. Ние пък сме на 300м от входа на града. Опитвам се да уредя въпроса. Хората са непреклонни, но ми препоръчват място, съвсем наблизо, където камионът може спокойно да паркира, а шофьорът ако иска да спи на обекта. Мястото било добре осветено, наблизо имало денонощно кафе, а било и на маршрута им за обхождане. Щели да предупредят колегите си да хвърлят по една око. Това е положението. А иначе Франция си е полицейска държава, при нужда полицията се появява на момента. В Бордо пък, като си завъртиш главата, почти сигурно ще видиш полицай, пеша, на колело, на тротинетка.

През началото на октомври завършихме първата баня.

Монтирана беше и първата стълба, леко завита и от дърво. Произведени бяха в България от една малка мебелна фабрика в Костинброд.

Времето оставаше сравнително добро. Доставките идваха редовно.

С г-н Лагард работехме много добре. Бързо се одобряваха предлаганите материали за довършителни работи. Заплащането, с едно изключение, ставаше навреме.

Освен с всичко останало се грижех и за здравословните проблеми на отбора. Сещам се за един работник, който трябваше да ходи на хемодиализа. В началото го откарвах аз, в късния следобед, а го прибираха колегите му, малко след работа. Изненадан бях от това,че въпреки заболяването си, той беше напълно пълноценен работник. Изненадваща беше и съществуващата международна организация на тази дейност. Французите го включиха веднага на график и това не му струваше нищо. И още една случка с него. Трябваше да си купува лекарства. Във Франция лекарствата се плащат на аптеката и след представяне на фактурата, в рамките на 20 дни ни се възстановяват по сметка. Отиваме в аптеката и се оказва,че струват май 400 евра. Човекът се притесни,щеше и сълзичка май да пусне. Успокоих го, че имам достатъчно пари, а той ми казва „Не бе шефе, имам пари, в България това струва 600 евра.” Какво да правиш живеем в демократична държава с навикнал на робство народ.

Тук искаха да им въведат винетки за второкласните пътища и се стигна почти до гражданска война. Организирани групи от по триста- четиристотин души блокираха пътя пред арката с контролните камери. Пред арката – полиция. Гражданите напредват. Първата редица е обърната с гръб към полицаите – кофти е да млатиш човек в гръб. Полицията ползва водни оръдия – първите редици отиват отзод, където има микробуси с калорифери (беше станало хладничко). Накрая тълпата, като мравки, залива арката и след минути от нея не остава нищо. Е отмениха закона. А у нас не е ли платен, какъв митинг е това…

Медицинската ни застраховка се оказа сериозна. Водих хора на зъболекар, очен лекар и общо взето бяхме доволни. Веднъж един от работниците вдигна кръвно,имаше болки в сърцето, не беше обаче за линейка. Обадих се на застрахователя, насочиха ме към една, оказа се много голяма, болница, даже докато бяхме там кацна хеликоптер. Там чакахме ШЕСТ часа за да ни приеме лекар. Нищо не направиха, на човека му мина докато чакахме. Та това за прехвалената френска здравна система.

Иначе, както вече отбелязах лекарствата във Франция, като цяло са по - евтини от България. Получавахме много поръчки за медикаменти…жалка история.

Има и друго. Като цяло строителните материали тук са по-скъпи от България. Веднъж доставката на вата закъсня и реших да купя от тук, ватата се произвеждаше в нашия район. Оказа се с около 30% по-скъпа… В тези условия се чудя как цената на една къщичка от тия които строяхме – около 100 кв.м струваше 220 000 евра, не много повече от същото нещо в затворен комплекс в България.

Настъпи месец ноември. В района на Бордо той е хладен и дъждовен.Въпреки, че е доста по-насевер от София (около 300 км), средните температури през януари са около седем градуса, температурите рядко падат под нула, а снегът е рядко изключение – един, макс. два пъти годишно – по един два см. Та промяната на времето не ни засегна особено.

Осем от единадесетте къщи бяха с дограма, стените бяха с външна хидроизолация, изпълняваха се външните мазилки. Броя на работниците достигна 40 души. Основната маса от тях работеха вътре в сградите – гипсокартон, шпакловки, плочки, боядисване.

Повечето видове работи бяха добре отработени, проблемите станаха по-малко. Лично моята работа значително намаля.

Комплексът все повече започва да прилича не немски концентрационен лагер. Какво да се прави – френска архитектура от двадесет и първи век.

По това време стана и май единствения неприятен инцидент. Една от монтажните бригади на покривите, нещо се обиди или си беше намерила друга работа (при нас техните задачи свършваха) и, след като си взеха месечната заплата, напуснаха. Няма лошо. Ама оставиха апартаментите си в безобразно състояние. Ама безобразно, все едно бяха живели цигани. Имаше и вкиснати яденета и със седмици немита посуда. Три дена чистихме и после Жозе плати още 500 евра, за да се преведат апартаментите в приличен вид.

През ноември направихме и пробен тест за това дали къщите отговарят на изискванията за клас А. Това общо взето означава, че къщата е почти херметична. Приема се,че изолацията е осигурена от материалите.

Самото изследване е доста любопитно. Първо накичиха фасадата и интериора с някакви датчици. Монтираха входна врата, с регулируеми размери и с чохъл на който монтираха голям вентилатор. Около тридесет минути калибрираха системата, после пуснаха вентилатора, който започна да изсмуква въздух от къщата. Следи се някаква промяна в налягането. Освен това изпитателят ходи с един спрей и на избрани от него места, около прозорците, по контактите и др. От спрея излиза много фин прах, който, ако има течение ясно го показва. Оказа се,че къщата почти издържа изпитанието. Почти, защото от контактите (вкопани в стените) се появи фино течение. Тези контакти бяха по външни стени, които още не бяха измазани. Направиха се някои препоръки и май нямахме повече проблеми.

Когато не бяхме на работа.

Вече отбелязах, че темпът на работа тук беше сравнително спокоен. Сутрин започвахме в осем и завършвахме в шест без петнадесет. В събота се работеше до два. Преди работния ден пиехме кафе, а на връщане минавахме през някой от супермаркетите за да напазаруваме за вечеря. Обикновено това ставаше в един от двата големи магазина, които се намираха на около 500м. от нашето курортно селище. Единият беше стандартен „Лидъл”, а другият „Казино”. Вторият беше по- голям, имаше щанд за готвена храна, както и цял сектор за прясна океанска риба и морски дарове. Продаваха се още дрехи и бяла техника. Щандовете с вина бяха доста по-богати.

Често бях заедно с работниците и им оказвах преводачески услуги. В „Лидъл” определено започнаха да ни познават. Веднъж девойката на касата ме попита какви сме по народност. Отговорих „българи”. Девойката поклати глава и каза „А, не, аз познавам българите, те са по-тъмни, вдигат шум и създават проблеми.” Обясних й,че това са български цигани и след замисляне каза „Всичко си дойде на мястото.”После се поинтересува откъде знам толкова добре френски – отговорих,че съм го учил в училище. „Хубава образователна система имате господине, аз пет години съм учила английски и не мога да вържа едно изречение”. Обясних и,че не сме велик народ като французите и ни се налага да знаем повечко езици. Симпатична девойка беше.

Хората бяха настанени в отлични условия, в едно или двустайни апартаменти, с напълна оборудвана кухня. Бяха по трима или пет души в апартамент. По един човек спеше в хола. Имаше обща пералня със сушилня за която май се плащаше по две евра. За добро или зло нямаше пивница в района на селището, но хората си се зареждаха с каквото трябва и не харчеха излишно пари.

Комплексът имаше и басейн, което създаваше добри условия за почивка. За щастие не създадохме проблеми там,или почти не създадохме.

В събота след обед обикновено беше ден за хигиена, сменяха се чаршафи, перяха се дрехи.

В неделя, кой на където иска. Хората се групираха по коли и бусове и ходеха нанякъде. Веднъж дори в Испания.

Първата ми разходка, с Миро и Мишо беше на 14 юли – националния празник на Франция, разходихме се до Аркашон.

Това е малко градче на брега на океана, на около 30 км от нас. Въпреки удобния залив, няма удобно пристанище. Причината – дюните, които непрекъснато засипват морето и го правят плитко. Едва през деветнадесети век, с изключително интелигентно решение, подпират и засаждат дюните. Освен с туризма Аркашон е известен в цяла Франция с най-хубавите стриди. Има завод за хартия, отглеждат се и миди. Днес градът е курортен център, с красива крайбрежна улица, огромни плажове и огромно яхтено пристанище.

Ние отиваме не носа Кап Фере, настаняваме се в хубав ресторант и се отдаваме на пищен обад с морски вкуснотии.

Тук Миро и Мишо започват хапването с забележителна рибена супа. Редно е да кажа две думи за Мишо, той е приятел на Миро, много здраво момче, с лидерски качества. Успяваше да помага ефикасно при възникване на проблеми от всякакъв род, каквито са неизбежни при струпване на четиридесетина здрави мъже. От него научих прякора с който ме наричаха работниците „Дон Пеци”. Е бих предпочел „Бай Петко”, ама човек не си измисля прякорите.

А тук аз току що съм обезкостил рибата, подправил съм я с подходящия сос и пристъпвам към работа.

Едно от хубавите неща в този гурбет беше храната. Французите имат много сериозно отношение към въпроса. В много ресторанти на обед се създава опашка. Хората хапват вкусно и бързичко и така има място за следващите.

Всяка вечер си организирах някаква вкуснотия, задължително с бутилка вино. Обикновено това беше някакво ястие от витрината за това на „Казино” или някаква полуготова манджичка от някой от щандовете. Поне два пъти седмично посещавах една месарничка. В нея освен месо се продаваха подготвени на място колбаси и почти готови храни. Най- често си купувах патешка магре. Това е пържола от гърди на специална порода патици. Овкусени и готови за тиган.

Ставаха фантастични, с някакво розе.

Обикновено след вечеря гледах телевизия, допивах виното с някакво сирене. Стараех се всяка вечер да е различно. Изборът на сирена беше огромен. На вина – също. Познати ми бутилки, които у нас се продаваха за по 15 лв. тук струваха 4 евра. Добрите си почваха от десет.

Вина имаше в изобилие и на достъпни цени. Не така стоеше въпросът с концентрирания алкохол. Руската водка беше по 25 евра, гадна полска – 15, прочутата пастис, някъде по средата. Ракия, местна, сливова, половин литър – 20 евра.

Имаше огромен избор на риба, средно 12 евра килограма. Скаридите бяха винаги пресни, големи и на цена около 8 евра. Купувах си рядко от рибния щанд, защото ме мързеше да готвя. Имаше винаги и стриди, но за тях по-късно.

Като правило вечерях сам, така си почивах от данданията през деня. Рядко посещавах някои от работниците, не че се големеех, просто появата ми беше повод за пиене, което беше свързано със злоупотреба с алкохол. Още повече,че там винаги имаше ракия, доставяна от шофьорите на тирове. Добре,че бяха те, та се снабдявахме с български цигари.

През юли в събота и неделя се разхождах из нашето градче.

Освен супермаркетите то си имаше всичко. Църквата например е сравнително нова, строена е през средата на деветнадесети век. За разлика от повечето наши църкви обаче тя е жива. Всяка неделя тук се стичат повече от стотина човека. Предимно млади хора. Кюрето не просто води служба, а прави представление, в което участват енориашите. Четат подходящите за проповедта пасажи от библията. Малки деца отговарят на въпроси, много хора пеят в хора, има клавесин. Приятно беше да се слуша. Май на третото посещение кюрето ме забеляза. Запознахме се, остана очарован от френския ми, поговорихме си за православието. За моя изненада познанията му бяха скромни. На следващата неделя обаче, съобщи за присъствието ми на енориашите и ме поздрави от тяхно име. Такива работи.

Точно срещу църквата имаше едно богоугодно заведение в което обичах да ходя да пия бира, на сенчестата му страна, която е на снимката. Почти веднага се запознах с няколко, малко по-възрастни от мен господа, които в неделния преди обед правеха същото. Бях им интересен, защото не бяха виждали жив човек от бившия соц.лагер. Имаше един върл комунист, който много съжаляваше за разпада на тази система. Плашела капиталистите и като така защитавала интересите на френските работници.

Сграда на кметството, строена по време на втората империя е малко странна. После,ще се окаже, че този неокласически стил е характерен за района по това време.

В градчето високи сгради няма. Центърът е приятен, с много малки магазинчета, поща, две банки, спортна зала, фонтан. Тихо и удобно за живеене място.

В началото на август на гости ми идват Жаки и Жан-Луи, споменавал съм по-напред за тях. Събота беше, следобеда Жан- Луи отиде за нещо в Бордо, а ние с Жаки отидохме на басейна. Въпреки,че Жаки вече беше прехвърлила шейсете имаше перфектно тяло, а от разстояние възрастта й не личеше. Работниците се изредиха да зяпат по прозорците. Не знам защо май никой не слезе. На другия ден имаше някакви приказки, на които отговорих,че трябва да се знаят езици.

В неделните дни често се разхождах, с кола, из района. Веднъж попаднах на градче, точно като в „Клошмерл”.

Както обикновено в неделния ден нямаше никой по улиците. Леспар през миналия век е имал около 5000 жители, сега са малко повече, но градчето си има катедрала, а на площада – място за оркестъра.

От другата страна на площада е паметника на загиналите за родината. Строен е след първата световна война, когато загиват 36 мъже, голям брой за селище с население тогава около 3500 жители. Имената на всички са изписани на монумента. След това се добавят още осем имена на загинали през втората световна, на шестима партизани и на още седем, загинали в Индокитай и Алжир.

Спокойно градче,без високи сгради. Май най- високата, след катедралата е кулата на средновековния замък. През града са минали гали,римляни, франки, араби, нормани, та е имало нужда от укрепление и ако се съди по запазената кула то е било сериозна.

Интересна е и сградата на съда, от времето на втората империя, жив класицизъм.

Няма жив човек, нямаше къде едно кафе да изпия.

Разходих се и до селцето Вердон сюр Мер. То е на южния бряг на естуара на Гарона – там където тя се влива в океана. Има около хиляда жители, които се занимават с туризъм и риболов, има и голямо яхтено пристанище.

Интересен е фарът от деветнадесети век. Снимката е при отлив, при прилив водата се вдига с четири метра.

Разходих се по безкрайния плаж, беше отлив и имаше хора, които събираха стриди. Попаднах и на част от атлантическия вал на Хитлер. Бункер, а над него позиция за пехотно отделение. Изгледът е страхотен. Да ти е кеф да те застрелят тук.

Всъщност тия дни пътувам из областта Медок, един от най- прочутите винопроизводителни райони във Франция. На връщане от Вердон сюр Мер нарочно карам по третокласни пътища и попадам в селцето Мулис ен Медок. Впечатлен съм от църквата – окзва се от дванадесети век.

Срещу нея – паметника на загиналите през войните. Този път с петел на монумента.

Май тогава имах интересна случка. Виждам отклонение от пътя към замъка Ла Мол. Брех, викам си, това да не е на онзи Ла Мол, дето се любеше с кралица Марго и слагаше рога на добрия крал Хенри IV. Замъкът е скромен, по-скоро голяма къща, спирам около входа. Появява се един симпатичен господин, който ме пита с какво може да ми помогне. Изказвам му предположенията си, той се усмихва и казва, че не е този, Ла Мол, тук това било доста разпространено име. После продължава да се усмихва и ми казва,че въпреки добрия ми френски усеща акцента. Обяснявам му,че съм българин, за моя изненада той знае къде е България. Учудва се обаче на познанията ми по френска история. Пускам му плочата за малките народи, които трябва да знаят повечко езици и историите на великите народи. Той продължава да се усмихва и ми казва, че замъкът не е исторически, но произвежда вино. Води ме до избата, купувам си три бутилки само за двадесет евро. Оказаха се страхотни. Разделяме се с френското” Au plesir”, което в свободен превод значи „До следващата приятна среща”. Ясно е,че такава няма да има, но и двамата се усмихваме.

Пак разхождайки се из Медок виждам кафява табела, исторически обект, „Абатство Сен Пиер ан Вертой”. Попадам на интересен манастир. Строен е през единадесети век, а има списък на абатите, започващ с първия – през 1106г., абат след абат до последния действащ от 2009г. Попадам и на местен фестивал и пазар на цветя.

В двора на манастира са опънати шатри с много сергии на които се продават огромен брой цветя. За съжаление не ми трябват и със съжаление си тръгвам.

Разхождах се и по атлантическия бряг на Медок. Симпатичното малко градче Каркан, с около 2000 жители е разположено между Атлантика и голямо сладководно езеро Хуртен. Разположено е всред гори от пинии, които стигат до плажовете. Интересно,че от тези дървета, по начин по който се добива каучук, се получава смола, която се използва в химическата, фармацевтич ната и козметичната индустрия.

Първата църква е осветена през 1069г, основно е ремонтирана и реконструирана през 60те години на деветнадесети век. Няма традиционния паметник на загиналите във войните, но имената са им изписани на мраморни плочи в църквата – 34 човека, пак много за градче с население под 1000 души.

Градчето, още от средновековието е спирка по пътя Камино. Има много симпатично кметство, запазило фасадата на старата сграда.

Един от кварталите е на самото море и е изцяло свързан с туризма.

Вече сме извън сезона, но на плажа малка библиотека очаква своите читатели.

Връщам се през градчето Сент Елен. Същата Света Елена, която почитаме и ние и която не е толкова популярна във Франция. Селището съществува поне от 1700 година, а от 1770 там се провежда голям местен панаир. Продължавал три дни и се правел на Кръстовден. Едно защото Св.Елена намерила кръста господен и второ защото тогава това било края на селскостопанския сезон (27септември сега). Пазарът бил огромен, животни, зърнени храни, занаятчийски произведения. Сега той е по-скоро забавен панаир.

Първата църква е строена по римско време. Доизграждана и възстановявана през вековете добива сегашния си вид в началото на двадесети век.

Срещу нея, както се полага е кметството с паметника на загиналите, пак около 40 души, при тогавашно население около 1000. Страшно много.

Не мога да не покажа и тази кукленска къща. През 1930г. местният месар си купил терен за да си строи дом. Парцелът бил малък и му били обещали да му продадат и съседния. После работата се разсъхнала, но човекът все пак си построил къщичката. И до днес е обитавана и добре поддържана.

Веднъж минах през едно селце с около 200 жители – Льо Тампл. В превод – храмът. Църквата пак беше от единадесети век, запазена в оригиналния си вид. С паметник на загиналите до нея. Цветята бяха свежи. В района се намира Шато Тампл, където се произвежда едно от най- качествените вина във Франция.