По река Лоара и в Бретан.

През пролетта на 2008г. приключих работата си в „Уйнслоу”.Там бях директор строителство и за около четири години в Банско се построиха седем хотела, със забележителна печалба от 500 евро на кв.м застроена площ.. След тях фирмата започваше нов амбициозен проект – жилищен комплекс с над 200 апартамента в кв. „Манастирски ливади”. За мен това беше авантюра, защото не виждах начин как ще се изгради канализация за този комплекс. Собствениците на фирмата решиха все пак да се почне и аз си тръгнах. Не исках да свързвам името си с такава катастрофа. Оказах се прав – почти напълно изградените жилища се рушат и няма никакви изгледи – в близките десетина години въпросът с канализацията да се реши.

Та се оказах с достатъчно свободно време и решихме да се отзовем на поканата на Адаша (Петко Живков) да го посетим във Франция. Щяхме да посетим няколко замъка по Лоара и да се разходим из Бретан.

Андрей Влаев ни организира хотела в Париж и на 9.05 малко преди обяд кацаме на Шарл де Гол. В София е кучи студ, а тук е направо горещо. Без проблем достигаме хотел „Iliade”. На 100м е от спирка на метрото в Монмартр. Сградата е строена в началото на миналия век,но е многократно ремонтирана и съвсем прилична. Стаята ни е много малка, банята също, но всъщност напълно достатъчно. Най-хубавото е,че има малък вътрешен двор с масички, където можеш да си закусваш и да пушиш. Впрочем закуските са изобилни, има и хубаво кафе на автомат.

Незабавно тръгваме към Монмартър, ще си направим обиколка на Париж. Тук сме били преди 20 години и ни е интересно да видим промените. Хотелът е в долната част на квартала и за това ни се налага изкачване по стръмна улица. От умората усещаме,че сме и гладни и, достигайки Сакре Кьор се спираме за по сандвич с бира.

Първоначално на хълма Монмартър, в римско време е имало храм на Марс и от там Монмарс (връх на Марс), през 250г на този хълм е обезглавен един от най-почитаните светци във Франция – Сен Дьони, заедно с двама негови ученици. Оттам Монмартр (връх на мъчениците). Забележителната базилика (не катедрала) Сакре кьор (Свято сърце Исусово) е започната след френско – пруската война от 1870, която Франция губи катастрофално. Нацията имала нужда от нещо което да повдигне националния дух. Нещото се строи до 1923г., и увенчава най-високата част на хълма и става един от символите на Париж.

Вече сме били тук и без да се бавим се спускаме по стълбището за да слезем до долната част на Монмартр, откъдето през прочутия площад Пигал се отправяме към център на града.

Днес е петък, часът е пет, т.е пиков час, а по улиците няма много коли – да се чуди човек. Вече започва да захладнява, което прави разходката приятна, само допреди два часа беше около 30 градуса. Бързо стигаме площад Конкорд Е, точно на кръговото около обелиска има малко повече коли, но всички се движат и няма задръствания.

Решаваме вместо по Шанзелизе ще се разходим в градините на Тюйлери. Незнайно защо, след двадесет години, в него няма огромните шарани. Дали и тук не са се появили цигани?

Правим малка обиколка из градината при което се снимам отново, след почти 40 г., пред статуята на Цезар.

За сметка на изчезналите риби в езерото, през изминалите 20 години са се появили огромно количество афроамериканци, които плашат малкия човек защото настойчиво искат да му продават разни неща…

Е не можем да не минем и през Нотр Дам. Замотаваме си малко из острова „Сите”, на който тя се намира. Спомняме си за прадното посещение.

Вече се мръква и се прибираме, с метрото, към хотела. Е тук разликата отпреди 20 години е очевидна. Повече от половината хора са афроамериканци. Някои от които, дори за мен, са леко плашещи. А едно време, ехее културна обстановка, даже имаше вагони за пушачи.

Точно до хотела ни има малко корейско ресторантче, по скоро това е магазин за храна за вкъщи, но има и четири масички. Възползваме се от възможността до си избираме яденца от витрината. Вземахме си малки порциики, но за сметка на това много. Имаше и френска бира, която изцяло изпихме (не се бяха подготвили хората). Пробвахме и корейска, ама тя за нищо не ставаше. Добре че си носихме твърд алкохол от София та достигнахме необходимия градус в стаята на хотела. После малко телевизия и сладък сън.

На другия ден , 10май – събота ще се разхождаме из града. Пак минаваме през Момартър, защото това е най- прекия път. В уличката под него от един сувенирен магазин си купувам фигурка на рицар – скромно 15 евра. Отде да знам,че с това съм поставил началото на колекцията си от такива фигури. Малко по- надолу по уличката има магазин от типа „Тати” (евтина верига във Франция). Тамарка си купува адски необходимите й къси гащи (щото не сме взели такива) и май някаква фанелка.

В едно кафе на Монтмартр се срещаме със стария приятел Жан-Клод. Пием по биричка и продължаваме към на „Ла Дефанс”, нов супермодерен квартал на града, който преди двадесет години се строеше. Най впечатляващо за мен беше излизането, с асансьор, на централния „площад” на комплекса. Изведнъж изникваш от под земята и се оказваш в центъра на огромно пешеходно пространство, заобиколено от супер модерни сгради. Този булевард е продължение на Шанз елизе и от тук се вижда триумфалната арка.

Зад гърба ни е Арк де ла Дефанс. Огромна 35 етажна офис сграда и тя в оста на далечната триумфална арка.

Не съм много впечатлен, не си падам по американска гигантомания. Хубаво е, но не е Париж.

Помотаваме се из многобройните лъскави магазини. И тук има разлика от преди 20 години. Вече не сме пълни прошляци с по 50 долара в джоба. Май нищо не си купихме, но ядохме нещо. Кафе пихме навън, защото вътре не се пушеше.

Спускаме се пак в метрото и отиваме на Трокадеро. Преди двадесет години бях посетил Музеят на човека. Не бях очарован, но тогава видях,че в същата сграда се намира Музеят на флота. Та сме се запътила натам.

На входа си водят статистика и ме питат от кой департамент сме. Отговарям от България и служителят отбелязва, да имате акцент, ама мислех,че сте от юга. Комплиментче.

Музеят е великолепен с много макети на исторически и не толкова исторически кораби и подводници. Даже има макет на това как е натоварен на кораб обелискът на площад Конкорд. Корабът е бил изваден на суша, после разрязан, за да може да се вкара обелиска. Заслужава си да се види.

Излизаме на Трокадеро, радваме се за малко на Аифеловата кула, и пак, решаваме да не я посетим, защото оттук виждаме опашката.

За сметка на това ще се качим на покрива на Триумфалната арка. Стигаме пеша, наслаждавайки се на красивите сгради.

Арката е с височина 50м и е строена от 1806 до 1830г. В осовата е и паметника на незнайния войн.

Качваме се по 282 стъпала. Добре,че някъде около двестното има голяма зала която е малък музей на арката. Там впрочем има снимки на всички триумфални арки по света. Не са много – само 12.

Най-после сме на площадката на върха.

Отново ни прави впечатление малкото движение по площад Етоал/ Шарл де Гол. Наслаждаваме се и на гледката, и на хубавото време, хвърляме последен поглед към Шанз елизе и се изтъркалваме по стъпалата надолу.

Прибираме се в хотела, за да установим,че няма ток. За щастие на съседната улица има, има и малко ресторантче в което отбелязваме годишнина от сватбата. Хапнахме здраво – огромна салата с много шунка и сирена, пържени картофки и бира, разбира се. После токът в хотела се появи и нормално се изкъпахме и си легнахме..

На следващия ден 11 май, неделя, към 10ч. Адашът идва да ни вземе. Днес ще пътуваме към Нант, като ще минем по замъците на Лоара.

Първата ни спирка е замъкът в Блоа.

Паркираме на брега на Лоара и първо виждаме катедралата Сен Никала. Тя е строена през периода дванадесети – четиринадесети век. По същество си е била провинциална църква. Царската църква „Св.Четиридесет мъченици” на Иван-Асен втори в сравнение с нея изглежда като малък параклис. Не сме имали нито строителни традиции, нито достатъчно пари.

Първото укрепление на мястото на днешния дворец датира още от единадесе ти век. По това време името на граф Тибо е основното , което се свързва с властта в района на Тибау.

Тогава графът превръща Блоа в най-важния град в региона, като изгражда и укрепление, за да го защити. Около първият дворец е имало независимо ограждение. Интересно е ,че един от графовете на Блоа – Луи I е свързан с България – загива в битката при Адрианопол през 1205г.

Блоа е свързан и с Жана д’ Арк. През 1429 тук тя освещава знамето си и е благословена за похода си към Орлеан. Тук е роден и Луй ХII(1498-1515). По-късно на мястото на старата крепост той и и съпругата му Ана Бретанска (1491-1514) започват изграждането на огромен и пищен ренесансов дворец. Неговата статуя на кон е над входа на замъка.

Синът му Франсоа I продължава изграждането и мебелирането на замъка и създава тук френската национална библиотека. Странно е,че синът му – Хенри II, при тържественото си влизане в Блоа е придружен от голи девойки яхнали бикове – реминисценция за древногръцкия мит за Европа и Зевс. Това предизвиква възмущение и се счита,че затова той загива на турнир. Интересно,че смъртта му е предсказана, доста точно, от Нострадамус.

Замъкът става център на ренесансовата култура, тук твори Ронсар, тук през 1556г. е и първото класическо театрално представление на антична трагедия във Франция.

Тук е роден и живее наследника на Хенри – Франсоа II, той умира твърде млад и е по-известен със съпругата си Мария Стюарт, която е отгледана в замъка. Шарл IХ (онзи с вартоломеевата нощ от 1572г) също е живял тук, брат му ХенриII свиква тук генералните щати – нещо като парламент, за последен път преди френската революция. По късно замъкът е подарен на брата на Луи ХIII, а Луи ХIV го изоставя напълно. Следват години на разграбване и разруха ,чак до 1830г., когато е обявен за национален паметник.

Движейки се по една тясна уличка се разминаваме с атракционна каруца и влизаме в замъка. Просторен двор,от три страни затворен със сгради, от четвъртата страна има църква и отваряне към река Лоара.

Вътре дворецът е още по-интересен. Залите са възстановени във вида им от средните векове. Особено впечатляваща е тронната зала, В нея, както споменах са свикани последните генерални щати преди революцията.

Кралският стол не е оригинален и туристите могат да сядат на него. Залата има много интересна дървена покривна конструкция показана на много хубав макет.

Излизаме от замъка по впечатляващата вита стълба и излизаме на площада пред него. Огладнели сме и сядаме да хапнем.

С това посещението ни в Блоа приключва и се отправяме към Амбоаз. Градчето е на по-малко от 40 километра и след по-малко от час сме там.

Градчето е с население около 15 000 души и се издържа основно от големия брой туристи, които идват тук през всички сезони.

Амбоаз, като селище съществува още от гало-римската епоха. През 853г. градчето е ограбено и разрушено от викингите. Градът бързо се възстановява и през десети век става един от най- сигурните градове във Франция.

Замъкът става притежание на крал Шарл VII през 1434г. след като го конфискува от тогавашния му собственик, заради опит за преврат. Значи той става кралска резиденция преди Блоа. Резиденция е на Луи ХI, тук е роден и синът му Шарл VIII, който прави замъка в днешния му вид. Е не съвсем, защото по време и след революцията има системно разрушаване заради хубавите каменни блокове. Цяло крило на замъка днес го няма.

Шарл VIII не минава за силен френски крал, но той се жени за Ана – херцогиня на Бретан, с което присъединява, дотогава независимото херцогство към Франция. Брачният им договор е около 200 страници, в които се описват редица подробности, вкл. какво ще стане ако кралят умре преди жена си и не остави наследник. Това впрочем се случва и Ана се жени за чичото на Шарл, който трябва да го наследи. Заради което първо се развежда. Както се вижда договорът е подробен и е в сила и до днес.

Когато през 60те години започва строеж на магистрали и те са платени в Бретан има бунтове, тъй кото в договора е записано,че бретанските закони ще продължат да важат на нейна територия. А при Ана там не се е плащало за преминаване по пътища. Евентуалното нарушаване на договора подклажда бретонския национализъм (който си е силен и без друго) и се поставя въпроса за прекратяване на договора, т.е. за излизане на Бретан от Франция. Бретонците са нещо ката обединен шоп, македонец и перничанин и с тях е по-добре да не спориш. Та дори генерал Де Гол кляка и до момента автомагистралите в Бретан са безплатни. Какво нещо са договорите.

Шарл и Ан се обичали много и за да отиде по бързо при нея, една вечер, Шарл, за по-бързо минава по по-по пряк път.Той е за слугите и вратите са нисички. Шарл, тичайки си блъска главата в една греда и след три дена умира.

След Хенри III – края на шестнадесети век, замъкът престава да бъда кралска резиденция и се превръща във военен гарнизон с затвор за високопоставени лица.

Постепенно замъкът запада, използван е за строителен материал, за щастие през деветнадесети век държавата поема собствеността му и полага сериозни грижи за запазването и за възстановяването му.

Снимката показва как изглежда замъка откъм Лоара. Входът е от задната страна в основата на могъща кула.

С Адаша сме на входа на замъка. Изкачваме се по стръмна рампа и излизаме на площадката на крепостта.

Вляво се вижда кралския дворец, парапетът до него е остатък от разрушените сгради на замъка. Отдясно е параклисът Св Юбер, той е покровител на лова, а в него е гробът на Леонардо да Винчи. Строен е в края на петнадесети век и първоначално е бил предназначен за гробница на Ан Бретанска.

Параклисът е малко филигранно каменно бижу. Добре е да кажем защо гробът на Леонардо е тук.

В края на живота си той влиза в конфликт с папата, а и е недолюбван в Италия, за това приема предложението на Франсоа първи да се премести във Франция през 1516г, Тук той живее в малкия замък Кло Люсе, който е на километър от замъка Амбоаз. Не знам защо него ден не отидохме до там, та можах да го видя чак пет години по- късно..

Леонардо носи със себе си картините Мона Лиза и Св.Йоан и ги завещава на краля,съответно на Франция.

Той прекарва тук последните години от живота си и често се среща с краля. Леонардо има и своите схващания за градоустройство.Той смята,че градът трябва да е на река и да има канали за основните улици. По този начин щяло да се осигури оттичането на отпадните води и да се реши въпроса с хигиената на града. Тук той предлага на Франсоа изграждането на нов замък – бъдещият Шамбор и прави първите му скици със знаменитата стълба.

Преминаваме през параклиса и се отправяме към замъка. По пътя се спираме на крепостната стена, която някога е била надградена с триетажно крило, впоследствие разрушено за материал. Изгледът е чудесен.

Следваме нашата мила екскурзоводка, която, за да включи публиката от време навреме задава въпроси свързани с историята. Когато никой не може да отговори го правя аз. При поредния ми отговор тя отбелязва „Ето един човек, който добре знае историята на своята родина. Отговарям кратко,че Франция не е моята родина. Девойката замълчава, но когато си тръгваме, вече насаме ме пита откъде съм. Обяснявам,че едва ли ще знае за държавата от която съм. „Вероятно не знам,но ще я запомня за цял живот” казва тя. Наистина не знаеше.

Та влизаме в замъка, изцяло от камък и без никакви мазилки, просто не са нужни камъкът е обработен до съвършенство.

От едната страна замъкът е във вътрешния двор,а от другата е кацнал на крепостната стена с прекрасен изглед към Лоара. В замъка на много места има емблемата на обединените Франция и Бретан, чрез брака на Ана и Шарл. Френските лилии са заедно с бретанските хермелини.

И вътре дворецът е в готически стил.

Добре е възстановена мебелировката в някои стои. Интересно,че е възстановена мебелировка от петнадесети век – спалнята на краля, както и в помещенията в които е живял в плен през деветнадесети век алжирския национален герой Абд Ел Кадер.

После излизаме в разкошната градина и се снимаме пред паметника на Леонардо.

После слизаме в градчето. Купуваме си три малки порцеланови мишлета, хапваме и пием бира.

След около 15 километра на юг, притока на Лоара, р.Шер се намира един изключително красив и интересен замък- Шонансо.

Замъкът започва като укрепена мелница, строена през тринадесети век. Тя и до сега съществува – на снимката – дясната част.

Концепцията на този оригинален замък е на една дама Катерин Брисоне, важна персона в двора на Шарл осми. Тя строи замъка в периода около 1513г., после тай е подарен на Диан дьо Поатие от любовника и крал Хенри втори. После е разширен от Мария Медичи, която изгражда галерията над реката. След това е обитаван от „бялата кралица” Луиз дьо Лорен – съпруга на убити Хенри трети. Бяла е, защото след смъртта на съпруга си през 1589г до края на живота си носи само бели рокли – тогавашния траурен цвят. Тя е на снимката.

Както се вижда историята му е свързана все с дами, затова е известен като дамския замък.

През 1733 г. го купува богатият финансист Клод Дюпен. Както и по-рано се е случвало, той го поверява на грижите на жена си – интелигентната и културна Луиз Дюпен. Замъкът отново заблестява и градините му кипят от живот. В него се организират някои от прочутите салони на Просвещението. Тук гостуват Монтескьо, Волтер, Бюфон, Кондияк и дори радикалният Жан-Жак Русо. За пребиваването си в Шенонсо той пише в своите Изповеди: ”Прекарахме много приятно в това чудно място. Трапезата беше превъзходна. Надебелях като калугер.” Русо става частен учител на сина на мадам Дюпен и именно това го вдъхновява да напише по-късно прочутата си книга за отглеждането на децата „Емил или За възпитанието“. Тъй като е обичана от селяните в околността, Луиз Дюпен успява да съхрани красивия си дом по време на революцията от типичните за други части на страната разрушения.. Замъкът е изключително добре възстановен и поддържан. Може да се види спалнята на Мария Медичи, спалнята на петте кралици, вляво и стаята на Франсоа Първи, отдолу.,

Както и стаите на много други. Изобилие от картини на известни художници – Рембранд например. Изобилие от цветя. И още нещо – малко гадничко – без бани и тоалетни.

Излизаме от замъка за да се разходим всред разкошните градини. Наслаждаваме се на невероятната гледка на замъка и реката.

После заминаваме за дома на адаша в Колпо.

Там ни очаква съпругата му Кати с чудесна вечеря. Уморени сме и си лягаме бързо.

На сутринта (12.05) можем да видим на светло къщата на Адаша. Тя е типично, ама типично бретонска. Имал е някакви идеи за кули, но неговата бретонка не позволила. Единственото нещо, с което се отличава от другите е мазето. Тук не правят такива, защото дворовете са големи, а и няма сурови зими.

На първия етаж има голяма дневна, кухня и спалня, на вторият – две големи спални, естествено има килер и бани и тоалетни на всеки етаж. Има и почти два декара двор – идеално поддържана ливада.Днес се отправяме към Мон Сен Мишел. Това е скалист приливен остров. Това означава, че при прилив става остров, а при отлив – полуостров. Приливите и отливите тук са едни от най- големите в света. Океанът се отдръпва на километри и се връща със скорост около 30 км/ч. това го прави идеална крепост, защото при обсада нападателите щом достигнат крепостта трябва да започват да се връщат. Поради приливите не може да се откъсне островът от доставка на храни.

Абатството на острова е посветено на Архангел Михаил и е разположено на около 1 км от брега, близо до устието на р. Куено. Всяка година Мон Сен Мишел се посещава от над 3 000 000 души. Статуята на Архангел Михаил, поставена на върха на църквата, се извисява на 170 метра над водата. Населението на острова е около 60 души.

През 6 и 7 век Мон Сен Мишел се използва като крепост на римско-британската култура и власт, до превземането му от франките. Според легендата Архангел Михаил се е явил на Св. Обер, епископ на Авранш през 708 г. и му е дал наставление да построи църква на скалистия остров. Обер пренебрегва наставлението докато архангелът продупчва черепа му с пръст. През 709 г. започва да се строи и селото около абатството. Интересно,че в абатството се пази черепа с дупката от архангела.

През 933 г. островът е завладян от херцог Гийом I Нормандски. Тук може би трябва да отбележим,че негов наследник, Гийом втори, херцог на Нормандия, става крал на Англия, като Уйлям Завоенателя през 1066г. Като част от Нормандия, Мон Сен Мишел става английска територия. В резултат на това манастирът получава земи и имоти и в Англия.

През 1204г., по времето на Филип Август абатството отново става френско и са изградени съществуващите сега укрепления. Май отново ще се отклоня за да обясня как се строи на такъв връх, как се качват материалите дотам. Ами просто, те са си на място. Строи се с наличната скала, като се подравнява най- горната част.Транспорт към пристанището е имало, това е една стръмна рампа (на съседната снимка), по която, с въжета товарите се изтегляли нагоре.

Механизмът за изтегляне е огромно „хамстерско колело”, което се върти от четирима души и теглещото въже се навива на барабана на оста.

През 1254 тук, на поклоническо пътуване идва крал Свети Луй, след това се завършват укрепленията на острова. От 134г на острова се настанява кралски гарнизон, до тогава монасите сами,чрез наемници, организират отбраната на острова.

По време на Стогодишната война англичаните неколкократно се опитват да го превземат, но не успяват една от обсадите трае 30 години.. След Френската революция абатството е затворено и превърнато в затвор, първоначално за духовници, които се противопоставят на новия режим. След като влиятелни фигури, включително Виктор Юго, започват кампания за възстановяване на статута на Мон Сен Мишел, през 1863 г. занданът е затворен и през 1874 г. островът е обявен за исторически паметник. Мон Сен Мишел и неговият залив са обявени от ЮНЕСКО за част от Световното културно наследство.

В градът живеят петдесетина души, но работещите тук са в пъти повече. Тук, по тесните улички, кипи живот още от добре защитената градска порта.

Къщите са от петнадесети, шестнадесети век и са идеално поддържани. Има десетки ресторантчета, хотел и много магазинчета. От едно от тях си купувам вторият рицар за колекцията ми.

На това малко място има даже действащо гробище.

Разхождаме се из селцето, минаваме по крепостните стени, които са отлично запазени. Постепенно се изкачваме към върха, където е разположено абатството. То си има отделна укрепителна система, всъщност, най-старата.

В абатството има красив вътрешен двор.

Напускаме Сен Мишел по дигата която го свързва със сушата. Тази дига обаче е нарушила естествената циркулация на водата в залива и води до заблатяване. За разлика от България (плажът на с. Черноморец) французите вземат мерки. Те са изключително скъпи. Дигата е разрушена и достъпът вече става по естакада. Освен това на река Кусно, коато се влива в залива на Сен Мишел е изграден специален язовир, който пропуска вода в двете посоки (нагоре – при прилив). С това се регулират теченията в залива. Какво нещо са тези французи.

Ние се отправяме към Сен Мало, град известен ми от филма „Тигърът на седемте морета” и капитан Сюркюф. Пътят до там е около 50 км, така че след час сме там.

Сен Мало съществува още в доримската епоха, после става малък римски град, а през шести век на съседния остров Алет се появява монахът Мало, който се счита за основател на съвременния град. Много бързо той става център на пиратството в Ла Манша. Достигането до пристанището е по тесен фарватер, минаващ покрай острови, на които се изграждат артилерийски бастиони, осигуряващи безопасността на града. След откриване на Америка градът придобива още по- голямо значение. Оттук тръгват френските експедиции за овладяване на Канада. Градът става и център на търговията с роби, което му носи още богатства. Днес градът е център на туризма.През втората световна война е почти разрушен, но е възстановен в почти оригиналния му вид от седемнадесети, осемнадесети век.

Стария град, и до днес, е заобиколен с крепостна стена.

Днес тук живеят около 40 000 души. Освен с туризъм и рибарство в града има и корабостроителница.

Паркираме някъде пред стената и влизаме през една от портите. Над дясната врата е гербът на Бретан с хермелините. Улиците не са широки, но позволяват автомобилно движение, задръстено като в центъра на София.

Бързо намираме площадче на което има това което ни трябва – бира. Кефиме се и продължаваме разходката из града. На пътя ни, почти веднага се появява катедралата на града. Тя е на малко площадче и не може да се оцени големината й. Строена е през единадесети – тринадесети век. Пак сме с подтиснато самочувствие. Сравнението с нашите от това време е….

Като по чудо запазен от бомбардировките е замъкът на града, строен през четиринадесети век и довършен по време на херцогиня Ана. Тогава, след сватбата на Ана с френския крал Сен Мало става част от Франция. Днес в сградата е кметството.

После се разхождаме по крепостната стена. Има чудесни гледки. Правят впечатление големите незастроени площи под стената, превърнати в прекрасни паркчета. Да им се чудиш на акъла на французите, такива спретнати кооперации на първа линия е можело да има.

На следващата снимка с Адаша сме на една от артилерийските позиции на стената. Блестящо организирана. При откат оръдието отива назад и в краен случай се опира на ниската стена зад нас. Там, нашироко се зарежда и после разчета го избутва, по леко наклонената площадка до позицията за стрелба.

На стената има и паметник на един от най - забележителните граждани на Сен Мало – Робер Сюркуф, останал в историята като „Тигърът на седемте морета”. Той е френски морски капитан и корсар от времето на Наполеон. Пленява 43 английски кораба и се проявява с човечността си, не избива пленници.

Освен това е безумно смел и нетърпящ простотии. Описан е случай в който дванадесет пруски войници пиели в кръчма в която същото правел Сюркуф. Войниците започнали да закачат и да се подиграват на немощен човечец, дошъл по същия повод. Възмутен от поведението им Сюркуф ги предизвиква всички на дуел. Убива единадесет, а дванадесетия оставя жив за да разкаже, че на безпомощни хора не трябва да се подиграваш.

За разлика от повечето си колеги той завършва спокойно живота си в Сен Мало, като уважаван граждани и един от първите кавалери на ордена на Почетния легион.

Слизаме от стените и се отправяме към колата ни. Минава по интересни улички.

До Колпо има 150 км и сме там точно за вечеря. Кати се е приготвила великолепно с разни вкуснотии. Обръщаме внимание на пастиса, на виното и на бирата. Тук май е място да кажа,че Кати полагаше всички грижи да се чувстваме по най-добрия начин. Освен,че ни готвеше, хладилникът беше постоянно зареден с всякакви местни специалитети. Адашът каза,че това му е обикновеното състояние. Може и да е вярно защото, за да не се отваря сам поради тежестта на вратата Адашът е монтирал интелигентен притягащ райбер. Моето полунощно ставане до тоалетна се превърна и в кулинарно-алкохолно приключение.

На другия ден – 13 май – вторник ще се разхождаме из района на залива Мордиан. Заливът е много голям -12 км дължина и около 15 широчина. В залива има множество острови. Входът на залива е тесен проток с широчина по-малка от километър. Т.е добре защитен залив, за щастие или съжаление той е много плитък и е неподходящ за големи кораби.

В дъното на залива е град Ван. Той съществува още преди римската епоха, като средище на галското племе венети. Интересно, има славянско племе със същото име. Цезар го завладява и при Римската империя се е наричал Дариоритум, Бретонски заселници (от днешна Великобритания), както и мавритански войници се заселват по това време, за да защитават региона от саксонски пирати. Също така между 3-ти и 5-ти век градът е укрепен и християнизиран. По-късно се възприема името Венетум, от името на венетите и после става Ван..

Завладян през 578 г. от Waroch, градът става столица на кралство Broërec, преди да бъде присъединен към Бретан през 851 г. През 753 г. кралят на франките Пипин Къси побеждава бретонците и превзема Ван. Частично разрушен по време на викингските нашествия през 10 век, градът е преживял много обсади до края на войната за британското наследство, след което окончателно става част от херцогство Бретан и по-късно от Франция. На знамето на града е любимият на бретонците хермелин.

За щастие градът не е бил бомбардиран и има отлично запазени сгради на по петстотин години.

Интересно, че името на Ван, на бретонски език е Дзуинет. Впрочем на бретонски език са повечето надписи по пътищата. Бретонският национализъм е една от екзотиките на Бретан и от време на време се появявят призиви за отделяне от Франция. Бретонският език се изучава в училище, твърди се,че все повече хора го изучават и знаят, но има доста съмнения за това.

Съвременния град е с население около 50 000 души. Според мен – идеалния размер за град. Старата част на града, както в повечето френски градове е зад крепостната стена. При нас не е така. Крепости до всяко село, но градове с крепостна стена едва ли е имало и десетина. Запазени пък – хич, не са виновни само турците, масово,вкл. на държавно ниво, използвали сме ги за строителен материал.

Пускаме се по тесните и живописни улички за да достигнем малко площадче с интересна много стара сграда напомняща наклонена кула.

Бързо излизаме пред катедралата Св. Петър, която е строена през дванадесети век, а рекоструирана в готически стил – през петнадесети.

Естествено спираме на по бира, разхождаме се още малко из града и се отправя ме към менхирите в Карнак

Менхирите по принцип представляват продълговати камъни, забити самостоятелно в земната повърхност или образуващи дълги алеи, които се предполага, че са свързани с култа към мъртвите. Височината на камъните варира от 1 до над 20 метра, а най- големият менхир се намира именно в Карнак. Той се състои от общо 2813 камъка, подредени в цели 13 реда. Според някои информации праисторическите каменни блокове тук са над 3000.

Менхирите се появяват в епохата на неолита в Европа, около 4000 г. пр. н.е. Предполага се, че повечето мехири тук датират от около 3300 г.пр.н.е., но със сигурност някой са на повече от 6 хилядолетия.

Най-вероятно култовият комплекс Менхир в Карнак представлява нещо като некропол. Тук хора са полагали камъни в чест на своите предци.Доста често менхирите са с формата на триъгълник, които в античната митология символизират космическата хармония. В културата на келтите триъгълници представляват символ на трите фази на развитие на всички хора, и трите материи в природата – земя, растения и животни.

За съжаление днес е почивен ден и не можем да влезем в самото поле. От оградата обаче се вижда мащабноста на „съоръжението”. Всъщност тук се вижда само част от иначе 150 километровата колона от менхири. Според една легенда това са вкаменени от друидите римски войници. Странно нещо са тези мегалити, има ги навсякъде, не е ясно, нито защо, нито как са направени.

Продължаваме към Киберон. Днес това е полуостров, но до единадесети век е било остров. През този век в резултат на ветровете и морските течения се образува тесен провлак с широчина около 200м, който свързва острова с полуострова. Днес там минава шосе и ж.п. линия свързваща едноименното градче с континента.

Полуостровът е много ветровит, за което свидетелстват дърветата,развиващи короните си по посока на вятъра. Снимката е правена при безветрие.

Град Киберон има около пет хиляди жители които се занимават основно с риболов и туризъм – има чудесни плажове. Тук се произвеждат и известните „ниниш”, бонбони от карамел и шоколад.

Разхождаме се по плажа. Тук ежегодно се прави състезание за изработване на пясъчни склуптури. Печелившото произведение се запазва до следващата година. Може да видите последният победител.

Тамарка и Адашът си вземат по един голям сладолед, после сядаме да изпием по кафе и биричка в едно бистро на плажа.

Връщаме се в Колпо за да се насладим отново на чудесната вечеря на Кати.

На 14 май – сряда, тръгваме към Нант, на бретонски Ноанед е с почти шестстотин хиляди души. Той съществува от около 500 г. пр.Хр. През гало-римската епоха е център на племето намнети, оттам античното му име намнет, станало по-късно Нант. Градът дължи своето развитие на местоположението си на брега на Лоара. След като е бил важен пристанищен обект, става седалище на епископия през 5-ти век, след това главен град на франкско графство, опорна точка на Франкското кралство срещу напора на бретонците. През 851г той все пак е завладян от бретонците и оттогава нататък историята на града е до голяма степен свързана с тази на Бретан, на която той става херцогска столица през 15-ти век. Тогава се завършва замъка на херцозите на Бретан. И на неговия герб има традиционния за района хермелин.

Градът обаче губи политическото си превъзходство в Бретан в полза на Рен след интегрирането на херцогството в Кралство Франция през 16 век. Следващите три века са белязани от значението му в международната търговия - между другото, в търговията с роби, която достига своя връх през 18 век, като пристанището на Нант е първото френско пристанище за роби.

По време на Революцията (1789-1799) той е един от центровете на роялистите. Вандейския бунт е потушен и тук се изявява прочутия прокурор Фукие Тенвил който,с гилотината окървавява централния площад на Нант. След този труден период градът не преживява връщане към предишния просперитет; но през 19-ти и в началото на 20-ти век индустриалното му развитие става забележително. От 1962 г. е университетски град. Представен е като „най- приятният град в Европа“ от списание Time през 2004 г. и „най-добрият град във Франция за работа“.

С Тамарка сме тук за втори път, но не пропускаме пак да се разходим из замъка на бретанските херцози. Той си е напълно запазен, пълен с вода е и ровът около него. Впрочем той кипи от живот има риби, патици и даже костенурки.

Пред входа на замъка има скромна статуя на Ана Бретанска. Тя е родена в Нант на 25 януари 1477 г. и е единственото оцеляло дете на херцога на Бретан Франсоа II . Поради това през 1486 г. Франсоа II признава дъщеря си за наследница на бретанската херцогска корона.

Първата стъпка на новата бретанска херцогиня е да си намери съпруг, който да е способен да осигури независимостта на Бретан. Като най-подходящ е определен Максимилиан I Австрийски, тогава император на Свещенната римска империя. Бракът е сключен задочно в Рен на 19 декември 1490 г., след което Анна е обявена и за кралица на римляните.

През пролетта на 1491 г. французите постигат нови успехи в Бретан и Шарл VIII обсажда Рен. Максимилиан I Австрийски не успява да изпрати помощ за съпругата си и французите успяват да превземат Рен. Натискът на французите дава резултат – Анна се съгласява да разтрогне брака си с Максимилиан I Австрийски и да се омъжи за френския крал.

Съгласно сключения предбрачен договор между Шарл VIII и Анна, властта над Бретан ще остане в ръцете на този от съпрузите, който преживее другия. Освен това в случай че Шарл VIII умре преди съпругата си, без да остави мъжки потомци, Анна трябва да се омъжи за неговия наследник на престола. По този начин Бретан е трябвало трайно да се присъединен към кралския домен на Франция.

Бременна през повечето време на съвместния си живот с Шарл, Анна живее предимно в кралските замъци в Амбоаз, Лоше и Плеси, както и на юг в Лион, Гренобъл и Мулен.

На 7 април 1498 г. Шарл VIII умира неочаквано в замъка в Амбоаз, след като удря силно главата си при преминаване през прекалено ниска врата. Съгласно Салическия закон наследник на френския престол след смъртта на Шарл VIII се оказва орлеанският херцог Луи, потомък на Шарл V. Луи става крал на Франция под името Луи XII и като такъв, съгласно брачния договор на Анна, той трябва да се ожени за вдовицата на предшественика си. Луи XII обаче вече е женен за сестрата на Шарл VIII Жана Френска, с която първо трябва да се разведе, а за това е нужна папска санкция..

Междувременно, съгласно предбрачния си договор, Анна отново поема управлението на Бретан в свои ръце и като негов суверен с акт от 9 април възстановява Канцеларията на Бретан, начело на която поставя верния Филип дьо Монтобан, назначава принца на Оранж за генерал-лейтенант на Бретан, свиква Щатите на Бретан и заповядва да бъдат отсечени монети с нейния образ. Освен това Анна започва обиколка из Бретан, възползвайки се от възможността да посети много места, които никога не е виждала като дете. Анна дори влиза триумфално в няколко града, където васалите ѝ я посрещат тържествено.

Луи XII обаче успява да спази срока, поставен от Анна. Папското разрешение за развода му пристига навреме и на 8 януари 1499 г. Анна се омъжва за новия крал на Франция. На сватбата Анна се появява облечена в бяло, което по това време в Европа е още необичайно, но именно след нейния пример белите сватбени одежди на булката се налагат като сватбен обичай сред френската аристокрация, а скоро след това и в цяла Европа. Новият съпруг на Анна признава суверенните ѝ права в Бретан, позволява ѝ да носи наследствената си титла и се съгласява ордонансите му, отнасящи се за Бретан, да бъдат издавани от нейно име.

36-годишната Анна умира от нефрит на 9 януари 1514 г. в замъка в Блоа и е погребана в базиликата Сен Дени. Според последното ѝ желание сърцето ѝ е поставено в златен реликварий и на 19 март 1514 г. е погребано в гробницата на родителите ѝ в Нант.

От брака си с Шарл VIII тя има множество спонтанни аборти и шест деца, всички от които умират в ранна детска възраст:

Анна и Луи XII имат две дъщери и още няколко деца, починали като малки: Клод Френска която се жени за графа на Ангулем, който и заради това става крал на Франция – Франсоа първи. Другата дъщеря Рене Френска се жени за Ерколе II д’Есте херцог на Ферара, Модена и Реджо.

В Бретан Ан е много обичана, заради доброто управление,а вероятно и за това,че е последна владетелка на независим Бретан и е успяла да запази правата на неговото население.

След замъка отиваме до катедралата на Нат. Тя е строена и разширявана почти четири века – от 1434. За съжаление е горяла няколко пъти, за последно я запали някакъв ислямски фундаменталист.

Тук с Тамарка сме за втори път и не пропускаме да изпием пак побира, вбистрото вкоетоправихме товапрез 1988г.

Минаваме покрай префектурата, разхождаме се покрай Лоара. Тук май трябва да отбележа,че реката е плавателна и на нея се намират част от многобройните корабостроителници. Корабостроенето в последните години започна да се възражда, покрай круизните кораби, а нантските корабостроителници са най- големите във Франция. Строежът на голям кораб отнема години и изисква повече от хиляда работници.

След дългата разходка се прибираме в Колпо.

Тази вечер сме канени на гости у Ноян. Приятел на Адаша, с който миналата година бяха в България.

Сега той ще ни угощава със специално подготвен, лично от него дюнер.

Ястието е наистина забележително, месото е гарнирано със свежа салата и специално приготвена леща.

Има и други гости, тук виждам Реми – съседът на Адаша, за първи път на снимка се появява и Кати, която тази вечер няма кулинарни задължения към нас.

Хапването започва с аперитив навън. При французите това означава силно разреден пастис, или някаква сладка гадост, например мартини, също разредено с нещо и много лед.

Когато захладнява се прехвърляме вътре и се съсредоточаваме върху основното ядене. Всичко е много вкусно и се полива обилно с много хубаво френско вино. Върви приятна приказка. Накрая Ноян даже ни попява.

Порядъчно наядени и още по порядъчно почерпени се прибираме у Адаша.

На следващия ден – 15 май-четвъртък ще се правим на моряци. Адашът ни е уредил разходка с лодка из залива на Морбиан, с възможност за риболов. Кати ни приготвя огромна плетена чанта със сандвичи и вкуснотии. Отделно вземаме и две бутилки вино. С нас ще е Ноиан.

Тръгваме от едно от яхтените пристанища около Ван. Лодката с която ще пътуваме е навътре в заливчето и до нея достигаме с гребна лодка. След като се настаняваме в нея, пали се мотора и тръгваме. Движим се бавничко, наслаждавайки се на малките островчета покрай които минавахме. В един момент излезнахме на ширакото и хвърлихме въдиците.

Адашът хвърля за едра риба, това дето се вижда му е стръвта. Ноиан хвърля на парагон,но се затруднява с размотаването.

Вече се доближаваме до входа на залива, но времето окончателно се скапва. Вятърът се усилва, излиза и вълна, нашият капитан решава да се връщаме.

Аз си сядам на бака, а Тамарка се скрива в кабинката. По пътя обратно пак минаваме покрай многото острови. Те не са много големи, но е изненадващо, че не са застроени, а повечето на всичко отгоре са частни. Оказва се,че строителството върху тях е забранено. Собствениците могат да ходят там само за плаж и барбекю. Като собственика на този хубав остров например, е може също свободно да си паркира яхтата.

Разминаваме се с малки корабчета. Заливът си е оживен, въпреки лошото време.

Риболовът ни, продължил по време на пътуването завършва без никакъв резултат, а се надявах на някаква голяма риба.

Малко преди да се приберем минаваме покрай огромния катамаран „Оранж”, който беше спечелил последната трансатлантическа регата.

На брега хапваме и пийваме – за да не сме капо. Прибираме се рано и се наслаждаваме на ленив следобед и чудесна вечеря.

Сутринта на 16 май – петък тръгваме на гости на приятеля Пиер. Сещате ли се, онзи учител от експедицията в България през 1986 , с който пак се срещнахме на Новата 2008г – при Жаки. На снимката вляво той е сниман през 1986г. и е младежът с очилата.

За първи път с нас е Кати и адашът ще има щастливата възможност да употребява алкохол.

Тръгваме на юг и първата ни спирка е язовирната стена на р.Вилен. Тя е интересна с това,че пропуска вода в двете посоки – при прилив водата се качва в язовира. Стената действа и като шлюз, многобройните яхти и лодките могат да отиват и да се връщат в океана. Интересна беше гледката в канала осигуряващ прехода на риба – огромен поток от риба, качваща се към язовира. Имаше огромни змиорки с дължина над метър.

Продължаваме към Геранд, (на бретонски Гуенран)

Присъствието на човек на територията на Guérande е засвидетелствано от средния неолит и все още има много останки, като менхири и долмени. По времето на Карл велики градът е във франкската империя. Девети век е белязан от норманските нашествия. След случайни набези 853 г. викингите се заселват за постоянно в региона на Геранд. От 907 до 937 г. се формира краткотрайна нормандска държава, след което те са изгонени и влиза в състава на Херцогство Бретан.

През 1158 г. английският крал Хенри II Плантагенет става херцог на Бретан и съответно владетел на Геранд след като се оженва за Елеонора Аквитанска. Така или иначе херцогството остава независимо чак до сватбата на Ан Бретанска с Шарл Осми. Това е период на разцвет на Геранд, дължащ се на търговията със сол от околните засолени блата и занаятчийски изделия. Въз основа на данъчни списъци на херцогството показва, че през 1265 - 1267 г. приходите от сол на Геранд са били по- високи от тези на домейна на Нант в съотношение 3 към 1.

Постепенно съседният Кроасик измества Геранд от пазара на сол и през осемнадесети век градчето леко запада. Днес Градът е с население около 15 000 души от които основно заети са в услугите , транспорта и строителството. Все още се произвежда и сол,продължава да е селско- стопанки център.

Както много градчета в Бретан и той е запазил средновековн ите си стени в който,съвсем жив, е старият град.

Разхождаме се из тесните улички и бързо стигаме до катедралата Сен Обен, строена през дванадесети и тринадесети век. Естествено пием бира на площада и после полека се връщаме към колата като преминаваме през тихите улички на града.

Напазарувам е хубави тениски със символа на Бретан. Минаваме пред малък магазин с дървени котета. Отправяме се към океанариума в Кроасик.

Той е сравнително нов и е нещо каквото до сега не сме виждали. Има големи басейни с най-различни риби, дори акули.

Стените на басейните са стъклени и може да се наблюдава и от там. Има и стъклен тунел от който могат да се виждат обитателите.

Осветлението е приглушено, озвучаването също, с подводни шумове. Без да усетим минават два часа.

Тамарка се кефеше на една морска звезда.

След около десет години посетихме подобно неща в Анталия. Е по-голямо беше, но не толкова интересно, пък и с по- малко животни.

Продължаваме към Бац сюр мер, където живее Пиер.

По пътя минаваме покрай неизвестния ни курорт Порнишет. Ами чистичко, ако не беше толкова бетонно и нагъчкано щеше да е и хубавичко.

Пристигаме при Пиер, той също живее в къща, малко по-голяма от тази на Адаша, но без голямата му ливада

Хубавата Вивиан се е подготвила, особено с ордьоврите, които са с океанска насоченост – скариди и два вида морски охлюви.

Употребяват се с бяло вино, пастис, перно или рикард.

За съжаление няма ракия, въпреки,че този артикул съществува и във Франция под поетичното име „вода на живота”.

Аперитива го почваме навън, после се преместваме вътре. Имаме много неща да си спомним от времето в което сме били заедно и още повече да разкажем за изминалите години.

После се прехвърляме вътре, за да оценим делата на Вивиан, а това са миди Сен Жак (емблемата на Шел) по бретонски. Много вкусно!

Добре похапнали и пийнали, но с тъжната мисъл, че кой знае кога и изобщо дали ще се срещнем си тръгваме.

На другия ден – 16 май –събота си вземаме довиждане с Кати и тръгваме към Париж, където, за една вечер, ще гостуваме на Бъки.

По пътя ще минем през Шартр. Той е бил столица на галското племе корнути и според Цезар там ежегодно се събирали всички друиди от Галия и даже Уелс. След това става значителен римски град, водоснабдяван от два водопровода. След оттеглянето на римляните градът запада, още повече, че районът става обект на чести викингски набези. Администрацията се осъществява основно от църквата и нейните епископи.

През 911 г. я обсажда викингският вожд, станал по-късно франкски благородник, Роло. Отбраната се води от епископа на града, който издига на стената робата на Св.Богородица, съхранявана в местната катедрала. Обсадата е неуспешна и славата на реликвата се разнася, не само във Франция. Градът става център на поклонически пътувания, което носи икономически изгоди за града. Тук, през 1594г. е коронясан Хенри IV, „Добрият крал”. Той е един от малкото френски крале, които не са коронясвани в Реймс и не са се клели над българско евангелие. Пътуваме нормално и сравнително лесно намираме място в една уличка до реката да паркираме.

По тесни малки улички на стария град се отправяме към катедралата Нотр Дам дьо Шартр.

Счита се, че тя е сред най-добрите примери на готическа архитектура в цяла Франция. Катедралата е осветена на 24 октомври 1260 г. в присъствието на крал Свети Луи IX.

Двете ѝ кули – едната, 105-метрова обикновена пирамида, датираща от 1140-те г., а другата 115-метрова островърха кула от 16 век, построена над по-стара кула и пример за стила Пламтяща готика.

Изграждането на първата катедрала, датира около 350 г. През 753 г. тази катедрала е опожарена от вестготите на Хунал при разграбването на града. Построена е втора църква, която е унищожена през 858 г.от викингски пирати. На 5 август 962 г. и тази трета катедрала е унищожена по време на войната между норманкия херцог Ришар I и Тибо I дьо Блоа.

Според легендата, от 876 г. насам там се пази плащаница, за която се твърди, че е принадлежала на Дева Мария, . Реликвата била подарена на катедралата от Шарл II Плешивия и се твърди, че тъканта произхожда от Сирия и датира от 1 век.

Когато първата катедрала (чийто строеж започва през 1145 г. като разширение на по-стара църква) изгаря, се предполага, че реликвата е изгубена в пожара. Но три дни по-късно пред очите на мнозина свидетели от развалините се появили свещеници, намерили убежище от пожара в подземието, които носели непокътнатата реликва. Това „чудо на оцеляването“ се приема като знак от самата Богородица и се признава официално от папски легат и кардинал от Рим, който по същото време бил на посещение. Драматичнот о спасение на реликвата от своя страна засилва подкрепата за проекта и привлича дарения от цяла Европа, като така става възможно увеличаването на размера и великолепието на новата катедрала.

Катедралата е най-важната сграда в средновековния Шартър. Тя е център на икономическа дейност, най-известната забележителност и място за почти всяка обществена дейност. Катедралата понякога служи и като пазар: на различните портали на базиликата се продават различни продукти: текстил, гориво, месо и зеленчуци. Понякога духовниците се опитват да попречат на пазара да влезе в катедралата: например, на продавачите на вино е забранено да продават вино в криптата, но им е позволено да търгуват в нефа на катедралата, като така избягват плащането на данъци отвън. Работници от различни професии, като дърводелци и зидари, се събират при катедралата в търсене на работа.

Интериорът напълно съответства на пламтящата готика отвън. Витражите са невероятни. Многобройни склуптури и мозайки , дърворезби и метални пластики създават усещане за спокойствие и великолепие.

В отдалечен ъгъл на катедралата е изложена реплика на прочутата дреха на Богородица.

В средата на катедралата има огромна мозайка, представляваща лабиринт, по който поклонниците трябва да минат за да достигнат центъра и пристъпят към олтара. Истинските поклонници трябва да направят това на колене.

Катедралата е повредена по време на Френската революция, когато тълпа започва да унищожава скулптури при северната порта. Анти- религиозната разпаленост е потушена от гражданите на Шартър. Революционният комитет решава да унищожи катедралата с експлозиви и иска от местния магистър масон (архитект) да го организира. Той спасява сградата, като посочва, че огромното количество отломки така би задръстило улиците, че биха били необходими години, за да ги освободят.

Почти същото се случва през август 1944г., когато американците решават да разрушат катедралата защот считат, че в нея са заели позиции немците. За щастие полковник Грифин не вярва в това и с още двама войници отиват на място и съобщават където трябва. Катедралата е спасена, но достойният войник загива в бой същия ден. Награден е с най- високата степен на ордена на почетния легион, посмъртно…

Когато излизаме пред катедралата се оказва,че тя е в поредния ремонт на фасадата. За щастие е отворена и имаме възможност да я разгледаме отвътре. Наистина е впечатляваща.

Освен това има конфирмация, първо причастие, на деца. Това е едно от най-значимите събития за католическите семейства, тъй като в него детето получава Светата Евхаристия, която е известна като кръвта и тялото на Христос. Най-удобната възраст за първо причастие на детето трябва да е между седем и дванадесет години. Преди това трябва да има и часове по катехизис и те да са една година. Предпочитан месец за тайнството е май. В деня на първото причастие , в началото на обреда, всяко от децата трябва да има бяла свещ, която се запалва от олтара на църквата. Децата са облечени изцяло в бяло, рокля за момичетата и роба за момчетата. След завършване на годината на подготовка, няколко дни преди церемонията, децата трябва да изповядат греховете си пред свещеника. Самата церемония е впечатляваща, участва хор и усещането в храма е наистина божествено. Не знам защо този ритал го няма в православната църква.

Така,че имаме възможност да разгледаме църквата в тържествена обстановка и под звуците на хора.

Правим малка обиколка на площада, има великолепна градина с изглед към града. Естествено се спираме в симпатично бистро, непосредствено срещу църквата. Това май беше последното биропиене, на историческо място през това пътуване.

Полека тръгваме към колата, минавайки пак през уличките на стария град.

След час сме при Бъки (Бисер Георгиев) в Париж. Той все още работи „на въже”, но вече в много специална и добре платено област – атомните централи.

Бъки живее в тристаен апартамент в блок тип „китайска стена” в едно от предградията на Париж. Време за разходки няма, направо пристъпваме към вечерята. Пак много спомени и смях.

На другия ден Адашът ни изпраща до летището. Нормален полет до София. Още едно хубаво пътуване остава в историята.