С Теди и Уйлма (Стефан и Весето Шанови) получихме покана от Жаки (Jackie Meallares) да я посетим за Коледа и Нова година. Теди се заема с организацията на пътуването. Ще летим от София до Лион с прехвърляне в Милано.
Тръгваме рано сутринта на 24 декември. Стигаме само до летището – има гъста мъгла и полетът, както много останали е отменен. Тук трябва да отбележи почти професионалната работа на Теди, който някак успя да се пребори на опашката и да ни преорганизира пътуването. Полетът на Ал Италия и още някой е поет от Луфтханза и в ранния следобед сме на летището на Франкфурт на Майн. Там повисяваме около два часа и ни качват на рейсче за да достигнем до самолета за Париж. Пътуваме около 15 минути летището е огромно. Товарим се на неугледен двумоторен витлов самолет. Следва мъчително излитане и още по- мъчително прибиране на колесника. Затвори го от третия път, с трясък, както се затваря врата на москвич. Полетът е кратък и скоро сме в Париж на летище „Шарл де Гол”.
Тук за да достигнем вратата за полета ни за първи път се возим на влакче без машинист. Оказва се,че самолетът ни е чак в 22ч, т.е ще чакаме пет часа. За щастие може да излезем навън, Уйлма за да подиша парижки въздух, а аз и Тамарка – да пушим.
Смешна случка на предполетната проверка. Теди си сваля колана и гащите му падат. Опитва се да си ги дигне, но служителят(негър) държи ръцете му да са нагоре и в тази ситуация той му вдига гащите и го проверява – с една ръка. Тамарка пък я събуха по розови, хавлиени чорапки с котета ,защото в алпииските й обувки има метални пластини. Същото, по същата причина се случва с мен, но моите чорапи изобщо не са толкова забележителни.
Пътуваме пак, с малък самолет, но доста по-вдъхващ доверие. Пилотът, за да ни изкефи, прави малък кръг над града за да може да се насладим на нощния Париж.
Към 23ч.сме на летище „Екзюпери” до Лион, което обслужва и Гренобъл.. Тук трябва да ни посрещне Жан Луи. Това е старо гадже на Жаки, с което вече живеят заедно. Налага се малко да го изчакаме, но вече нещата са под пълен контрол.
Жаки е напуснала къщата в Крол, било много шумно, та са се преместили в селцето Les fontains, което е в планината на около 30 км североизточно от Гренобъл.
Къщата е голяма, строена през шестнадесети век. На чугунената плоча на камината е отбелязано „Наг-Бертран, кюре 1568”. Къщата е свирепо преустроена в интериора. Където е бил обора е оформена страхотна дневна с височина през двата етажа. На наклон е и партера е полувкопан. Уличката задънва в нея и е широка само 3 м. Къщата си има и градинка където може да излизаме да пушим.
Тя е дошла тук със своя питон. Той е кротък и симпатичен, даже Тамарка се престрашава да го държи и да го погали.
Вече е полунощ, но Жаки ни чака със сложена маса. Чака ни и печено от диво прасе, сготвено с много, много подправки. Разбира се вино, бира и пастис. Разполагаме се, хапваме пийваме и го удряме на приказки. Пак много смях.
Все пак сме уморени и към два часа си лягаме.Ние си имаме отделна стая, спим чудесно.
На сутринта има малка сбирка на семейството и раздаване на коледни подаръци на децата.
После отиваме на разходка.Първо отиваме в градчето Allevard. Красиво градче с хубава църква.
Градчето беше богато украсено, но необичайно пусто. После се отправяме към един близък курорт на около 2000м височина.
Това е Le collet d’Álevard.Има великолепна гледка към долината на Изер.
На снимката облаците са я обхванали плътно и изглежда като езеро. Гледаме и прекрасен залез. Прибираме се и след кратка вечеря си лягаме. Утре ще ходим на море.
На 26 декември тръгваме, през Гренобъл към Кан. Малък проблем по пътя, на Жаки й се разваля колата, за щастие бързо намираме сервиз и докато си пием кафето я оправят. Продължаваме по националния път 75. Не е магистрала, но е в отлично състояние. Следобед пристигаме в района на Касис, недалеч от Кан.
До средата на деветнадесети век това е било малко рибарско селце. Тогава английски и руски благородници започват да си изграждат резиденции, повличат крак и така Кан става лъскавия курорт който е днес.
Продължаваме към къмпинга в който ще спим. Той е един от малкото които работят по това време. Настаняват не в показания фургон.
В не много голяма квадратура са разположени три малки спални, дневна с напълно оборудвана кухня, баня с тоалетна и отделна тоалетна. Предават ни фургона идеално изчистен и ще очакват да го върнем в същото състояние. Дават ни и спално бельо за еднократна употреба. Завивки ние си носим. Малко спартанско, но напълно достатъчно. Още повече,че струва само 60 евра на вечер – за 6 човека – направо без пари.
Бързо си вкарваме багажа и пристъпваме към подготовка на вечерята, пак сме много гладни. Дори аз се включвам. А иначе Жаки се е постарала да има много и различни вкуснотии.
Настаняваме се удобно в дневната и започва една сладка приказка за славното минало. Много много смях.
На 27 декември тръгваме към „Les calanques”, в превод, заливчетата. Това е резерват на брега на морето източно от Марсилия. Ще минем по туристическа пътека, започваща от морското ниво и достигоща до височина 400м. На места имало почти алпийски пасажи.
Спираме на паркинг и започваме да се спускаме към морето.
Минаваме през малко и живописно рибарско селище.
Изглежда безразборно застроено и безкрайно нагъчкано, но пък е много чистичко. След около 10 минути ходене попадаме на пристанището.
Многобройни малки яхти плуват в измрудено чистата вода на малък фиорд. Оттук нататъка тръгваме по пътеката.
Първоначално тръгва стръмно нагоре и бързо набира височина. Достигаме до билото, разделящо двата съседни фиорда. Има великолепна гледка към морето. Времето е великолепно, съвсем леко хладничко, чудесно за разходка по наклони. Следва стръмно спускане към морето и достигане на малък плаж където правим малка почивка. Тамарка я използва за да си натопи краката и да събере малко мидички.
Започва ново изкачване, което ще продължи няколко часа. С набирането н височина става още по-красиво.
На места става все по-стръмно, но ние храбро се справяме.
Постепенно наклонът намалява и стигаме до нещо като път. Казват ни,че това е било най- трудният участък.
Намираме подходящо място за почивка.
Всички са в добро настроение.
Продължаваме нагоре и излизаме на поредното било. Изпълнили сме половината от кръга по който трябва да се движим. Оттук нататък ще слизаме и то по сравнително хубава пътека. Жаки и Жан-луи имат някякви проблеми с фотографската си техника, ама бързо се оправят.
Следва още една почивка за хапване и слизане към заливчето от което сме тръгнали. Там има чудесна малка кръчмичка където завършваме разходката си – с пиене на бира естествено. Теди черпи за именния си ден. . Чудесен ден, който мина само с едно произшествие – един от отбора така стъпи в лайно, че чак си оцапа якето.
После се прибираме в къмпинга, където, този път ние се заемаме да направим вечерята – огромен омлет с пуешко
На 28 декември ден тръгваме да се прибираме към къщата на Жаки. По пътя се отбиваме до Авиньон. Разположен е на левия бряг на река Рона. Населението на града е около 100 000. Името на града се появява за пръв път ок. 6 век пр.н.е. като има няколко версии за значението му – „град на силния вятър“, „господар на реката“ или блато (от галското mignon). Авиньон достига най-голям разцвет между 1309 и 1377, когато е седалище на католическите папи.
Авиньонско папство или Авиньонско пленничество на папите е периодът от 1309 до 1377 г., през който католическата църква е с център Авиньон във Франция. Формалният повод е спор между френския крал Филип IV Хубави и папа Бонифаций VIII. Филип наложил извънредни данъци над намиращите се в неговите територии свещеници, без, както била разпространената практика, първо да се допита до тях. След остра реакция от страна на Апостолическия престол се стига до конфликт между Бонифаций и Филип, достигнал кулминацията си след като френският крал избрал отряд от 1300 души, които арестували папата, който по-късно починал. Новият папа Бенедикт XI изпълнявал длъжността за кратко, а през 1305 г. за понтифекс е избран Климент V. Срещу него започнало недоволство, което скоро придобило насилствен характер, и принудило Климент да избяга от Рим. Папата потърсил закрилата на френския крал и бил настанен в град Авиньон. Поради тази причина папите резидиращи в Авиньон не се ползвали с голям авторитет, тъй като болшинството от хората гледали на тях като слуги на кралския двор в Париж.
През периода на Авиньонския плен на папския престол управляват седем папи – французи. Първият – Климент V, освен с всичко друго е свързан с разгрома на тамплиерите и изгарянето на великия магистър на ордена Жак дьо Моле. Това е дълга история и тук ще спомена само краят на този папа. Климент V се разболява тежко и умира на 20 април 1314, тридесет и три дена след екзекуцията на Жак дьо Моле. Докато тялото му лежи в църквата за да бъде погребано на следващия ден, се разразява гръмотевична буря. Мълния удря църквата, започвайки пожар. Когато на сутринта успяват да угасят пожара, откриват тялото на Климент V почти напълно изпепелено.
Паркираме на паркинг извън крепостта и се впускаме в града през една от вратите му.
Та отиваме в град с богата история. Интересно е,че крепостните стени на папския град са запазени изцяло и градът вътре е обитаван и си е жив. За съжаление не всички сгради са останали от този период, но небостъргачи няма.
Паркираме на огромен паркинг извън крепостта и се впускаме в града през една от вратите му. По съвременни улици, с ниски сгради и даже с малко туристическо влакче се отправяме към папския дворец.
Стигаме до него по една тясна уличка – иначе той си има официален достъп по шрока артерия. Очарованите на уличката е,че неочаквано се явяваме на площада пред двореца
Дворецът е огромен, строен е през четиринадесети и петнадесети век и прилича по скоро на крепост. Но изобщо не е такъв. Има два елегантни вътрешни двора, единият с кладенец. Има многобройни зали с прекрасни фрески. За съжаление тогава бях и с камера и за това не съм правил снимки вътре. Най- голямо впечатление ми направи изящната дървена конструкция,без нито един пирон,вече на шест века.
Прекарваме в музея повече от шест часа и мисля,че далеч не можахме да видим всичко. Интересно,че и за Жаки и Жан-Луи това беше първо посещение.
В Авиньон трябва да се види най-малко още една нещо - авиньонският мост, известен от прочутата във франкофонския свят детска песничка. Пон Сен- Бенезе свързвал първоначално Авиньон и общината Вилньов ле Авиньон (Villeneuve-lès-Avignon) на левия бряг на реката. Построен между 1171 и 1185 година, като първоначалната му дължина от около 900 метра. Последвалите наводнения и разрушения налагат мостът Сен-Бенезе да бъде реставриран на няколко пъти. В хода на историята разрушените му каменни арки са заменени с нестабилни дървени конструкции.
Интересна е легендата за построяването на моста в началото на 12 век. Тогава млад овчар, който бил родом от (Vivarais), дочул мистериозен глас, който му наредил да отиде в Авиньон и да построи мост над река Рона. Така и станало – ръководейки се от един небесен ангел овчарят стигнал до френския град. Първоначално жителите на града не били склонни да повярват на думите му. За да им докаже божията намеса в цялата работа, той преместил един огромен камък по целия път до Рона. В действителност Бенезе бил реална фигура, а не легендарен персонаж. Той умира през 1184 г. – година преди завършването на моста и не успява да види окончателно готов плодът на неговата мисия. След смъртта си Бенезе бил обявен за светец и бил погребан в специално построен върху моста параклис, построен от местните лодкари, чиито патрон бил Свети Никола.
През 1668 година голямо наводнение помита основната част от конструкцията на моста и той най-накрая е окончателно изведен от употреба. В следващите години и векове не се използва моста и в крайна сметка днес са останали едва четири от първоначалните двадесет и две красиви каменни арки на Сен-Бенезе.
Строителството на Пон Сен-Бенезе отнема 14 години и със своите 900 метра се счита за един от най-дългите мостове през Средновековието. Бил построен по образец на мостовете от древен Рим. В онова време Пон Сен-Бенезе бил единственият мост над Рона между Средиземноморието и Лион. Бирниците събирали данъци и такси върху стоките, които трябвало да бъдат транспортирани отвъд моста.
Без да ставам национал нихилист,не мога да не отбележа,че мостът на Кольо Фичето при Бяла, строен след повече от седем века има значително по- малко достойнства.
Днес мостът е само историческа атракция, тъй като не свързва двата бряга на Pона, за да могат да минават по-големи кораби. Силно впечатление ни направиха огромните шарани в реката, които ясно се виждаха от моста. Оказа се,че никой не ги лови защото били мутанти от близката АЕЦ.
Сградата в средата е параклисът на Сен-Бенезе –на долното ниво, на горното е мястото където са събирали данък за преминаване през моста.
От двете му страни е имало кули, които са го пазели. Останала е само тази на левия бряг пред която се намираме.
Вече е след обед, слънцето се насочва към залез и става невероятно красиво.
Приятно хладно е и не ни се тръгва.
На следващата снимка Уйлма, Теди и Жаки са на моста. В дъното се вижда папския дворец.
Благополучно се прибираме в Les Fontaines и следва традиционната вечеря с много приказки.
Следващия ден -29 декември е рожденият ден на Жаки. След стабилна закуска се отправяме към Гренобъл за разходка. Някъде напред бях писал нещо за града. Тук ще уточня, че освен всичко друго той винаги е бил университетски и научен център. Между другото тук е роден и жевял Шамполиан – човекът който, на база розетския камък успява да започне разчитането на египетските йероглифи.
Центърът на града е с красиви сгради от началото и средата на миналия век, с прекрасните улични писоари за мъже, които са почти постоянно заети. Потропва трамвайче, няма никакви афроамериканци.
В този ден в града има голяма изложба на импресионистите, която Жаки иска да види. Изложбато наистина е голяма и можем да видим почти всички платна, които добре познавахме от репродукции. Усещането е интересно.
Минаваме и през музея на Шамполион, интересен музей със скромна сбирка от египетски паметници.
Отправяме се към крепостта на Гренобъл, тя се намира високо над града и до нея се стига с красиво лифтче, строено още през тридесетте години, модернизиран е няколко пъти, днешният вариант е наречен „яйцето”.
Крепостта носи познатото име Бастилията (на френски това си е крепост) и е строена в началото на деветнадесети век. За това време концепцията е нова. Стена не загражда града, а съоръжението го защитава с високо разположената си мощна артилерия, контролираща достъпа до него по долината на Изер. Явно е била ефикасна, защото никога не влизала в бой –врагът е минавал от друго място и градът е оставал невредим.
Няма високи стени, няма кули до небесата, крепостта е вкопана в терена. Има хубав военно-исторически музей, интересен паметник на трима френски геолози допринесли много за изучаването на Алпите. Най- забележителна е площадката пред крепостта даваща прекрасен изглед към града и Алпите. При внимателен поглед на съседната снимка може да се види циклотронът на университета.
От площадката се вижда и Монблан – най-вдясно на планинската верига.
Има и прекрасно място за пиене на бира.
Следва посещение при един винопроизводител в района, за да си купим вино за Нова година и рождения ден. Жаки и Жан-Луи работят при него, вече три години, за гроздобера и са създали приятелска връзка. Винарят не само е чувал за България, а и редовно наема български студенти за гроздобера. Както каза – „Вие имате отношение към виното и затова изглежда вашите берачи на грозде са най- добри. Оказва се,че на берачите са плаща на ден, а не на набрано количество грозде. Не се бърза. По този начин хората работели спокойно и събирали качествено. Покани ни да разгледаме винарната, обясни ни за това как прави виното. Той работи само с четирима души, с изключение на времето на гроздобера и прави по около 20 000 бутилки вино и коняк на година. Лозята са изцяло негови, което му дава възможност да постига високо качество. Естествено правим дегустация, при която се ориентираме в сортовете грозде от което е виното. Знаел си той че българите са сериозни винари. Пийваме още по чаша, купуваме няколко бутилки и се връщаме в нашето селце.
Вечерта е празника на Жаки. Има много гости Ние и подаряваме вещерска тениска, с което става член на клуба на нашите вещици е има и някакъв хубав парфюм.
Има много гости, включително дъщерята и зетят. Приготвят се разни специални вкуснотии
На другия ден за нас, българите има изненада. Идва Пиер (познат и описан в пещеринте ми записки). Не сме го виждали почти 20 години. Тогава беше учител във Франция. Последните десет години е работил като такъв в Африка и се придвижва в бял Лендровер. Той е с жена си Вивиан – очарователна пухкавелка, която е много приказлива медицинска сестра. Те живеят в района на Нант и специално са дошли на гости на Жаки за празника.
През деня ще ходим на разходка със снегоходки някъде по-нависоко в Алпите, защото в ниското няма сняг. Правим окло четири часова разходка.
Ходенето със снегоходки,не е най удобното нещо, но е много по добре от затъването в дълбокия сняг.
В късния следобед се прибираме и започваме да се готвим за Нова година. Основен играч е Вивиан, която прави сложно ядене със стриди. Вярно, малко по вкусно е от сурови стриди с лимонче. Уйлма и Тамарка правят баница с късмети, Жаки свещенодейства с някакво филе от сьомга. Мъжете кротко си пият –така де няма сега да им пречим.
Храната става чак към десет часа, когато сме много изгладнели. Масата е изискано подготвена:
Това е баницата, а до нея са стридите, по надолу – агтешко бутче (почти сурово) с гарнитура от грах.
Все изискани неща, но добре, че беше баницата и многото сирена та не останахме гладни.
Беше си много хубаво с, много приказки и смях.
На другия ден решаваме да се разходим до градчето Goncelin. То е на около 3 км от дома на Жаки. Движим се пеша, по прекрасно поддържан междуселски път, с чудесна хоризонтална маркировка и даже с мантинели. Няма много коли, но когато ни наближават, намаляват и много внимателно ни заобикалят. Оказва се,че пешеходци по такъв път са нещо ненормално, престъпници, наркомани или самоубийци.
Стигаме градчето и се точим за кафенца и/или биричка. Ядец градът е съвършено пуст. За повече от час не срещаме никой. За отворено кафе или магазин и дума не може да става.
Градчето е център на общината и има около 2500 жители. Интересно, че до средата на 60те се било стопило до 1000 души, После, поради близостта му с Гренобъл става удобно място за живеене извън шума и мръсотията.
Запазени и реставрирани са много къщи от началото на миналия век. Личи си,че е бил истинско градче още в началото на миналия век. Има прилично площадче с клозет с две кабини, с клекала и надпис – Дами и Хора. Все още работи и обществената пералня – голям басейн, под навес, в който тече непрекъснато вода, даваща възможност но поне осем жени да перат едновременно.
Водата е безкрайно чиста и студена и става за пиене.
Продължаваме да се разхождаме из градчето с плаха надежда да намерим нещо отворено.
Попадаме на нещо което е било малък замък в средновековието и който по-късно е бил преправен в удобно за живеене място.
Запазена е стената на замъка, която е опирала в него. Повечето стари къщи са от камък – материал от който в района има в изобилие.
Минаваме и покрай кметството,типична сграда от началото на миналия век. Накрая стигаме и до църквата, която е отворена. Палим по една свещичка и започваме да се връщаме.
На следващия ден в 7 ч. се отравяме към летището. Този път нещата са наред. Летим с малък самолет до Милано без никакви проблеми. После се прехвърляме на бойнг на Ал Италия за София. Времето се разваля и летим през серия от турболенции. При кацането е най-тегаво, ниска облачност и силен дъжд. След нашето кацане затварят летището. Интересно ми е да видя пилота. Оказва се пълничък шишко с очила и зиморничаво навит шал около врата
Още едно чудесно пътуване е в историята.