Първото ми посещение на Франция беше на Коледа през 1963г. Тогава, заедно с баща ми, майка ми и сетра ми, на връщане от Алжир си направихме малка разходка из Европа. За това пътуване съм писал в „Алжирски истории” и за това само го споменавам тук.
Следващото пътуване беше през 1982, когато бях там за да изкарам курс във френското училище по спелеология. Бяхме в Париж, самото училище беше в планината Веркор, а практиката – в Пиренеите. През 1989г заедно с Тамарка бяхме ня гости на приятели от нантския спелеоклуб, по пътя минахме през Венеция, за три дена гостувахме на приятеля Жан-Клод в Париж, а после с пещерняците от Сент Ерблен влизахве в пещери по Пиренеите. Тези две пътешествия са описани в „Пещерни записки”.
От Мюнхен до Гренобъл и обратно.
През 2000г. бях на работа в Мюнхен. Доста неприятен гурбет, за който, може би, някога ще разкажа. През април се договорихме с Адаша, Петко Живков, стар приятел от казармата и пещерния клуб, да мине до Мюнхен. Ще разгледа града, после ще отидем до нашата приятелка пещернячка Жаки Меларес в Гренобъл и ще надзърнем в Алпите.
Речено – сторено – на 24 април Адашът, заедно с Бисер (Бъки) се появяват в градчето Хершинг ам Амерзее където аз работя. И двамата са във Франция от 1990г и вече са станали французи. Настанявам ги в кокетен хотел на брега на езерото Амерзее, вечеряме и пием изобилно бира.
На следващия ден се разхождаме из Мюнхен. Според мен скучен германски град. Влизаме в два музея и най-много време прекарваме на Мариен плац, където е сградата на новото кметство строена в готически стил в последните години на деветнадесети век. Площадът е по- интересен от кметството заради многобройните бирарии по него.
Естествено си пуснахме тормоза да се изкачим по около двеста стъпала на часовниковата кула за да погледнем града от високо. Струваше си, но ни се разказа играта и аз и Адашът бяхме излезли от форма.
На снимката сме на върха на кулата, на следващата – най- голямата църква в града – Фрауенкирхе в превод „Света Богородица”. Строена е в края на петнадесети век и двете й стометрови камбанарии предизвикват, най-малко, уважение.
Мюнхен не е античен град, основан е през 1158г покрай моста на р.Изер обслужващ важен търговски път.
Днес е с население около два милиона и заедно с Берлин и Хамбург е един от най-важните градове в Германия.
По това време в града се строеше много, навсякъде стърчаха кранове. Тогава нямаше много цветнокожи, ама нямаше и хубави девойки. Малкото изключения обикновено се оказват чужденки.
На тази снимка пием бира в бирарията откъдето е започнал пуча на Хитлер. Купуваме от един антиквариат тръба за нашия приятел – редника Христев (той ни беше тръбач във войската).
С това пребиваването в Мюнхен приключи и в късния следобед се отправяме към езерото Бодензее или Констанс на френски. То е на границата между Германия и Швейцария и е третото по големина в централна Европа. Пристигаме в района на Фридрисхафен към 20ч и се настаняваме хотел Seesternq като се регистрираме като г-н Петко от Нант, г-н Бисер от Париж и г-н Петко от София. Няма паспорти и такива глупости. Май сме единствените посетители на хотела. Вземимеме си тройна стая, която всъщност е малка спалня и дневна с удобен диван.
Веднага слизаме да вечеряме, наблягаме пак на бирата. Друго си е да не се притесняваш за сметката и тримата получаваме добри заплати. Бъки естествено започва да забива хубавата сервитьорка. За негово съжаление се окзва,че тя живее на петдесетина километра и трябва да се прибира с обществен транспорт.
Прибираме се в стаята и решаваме да се обадим на Ирен в Япония. Тя първоначално е възмутена, защото там е безумно рано сутринта, но после с кеф си полафихме.
Ставаме към осем, закусваме здраво и отиваме да си платим на рецепцията. Сумата не е голяма, но ние отбелязваме, че сме провели телефонен разговор. Дамата казва „Е един телефонен разговор…” Ние обаче обясняваме,че е бил до Япония. Оставаме още 50 марки (тогава вървяха и марка и евро) и добро впечатление
Правим малка разходка покрай езерото и тръгваме към Франция. До Гренобъл има магистрала, но не можем да я ползваме, защото тя преминава през Швейцария, а шенгенската ми визи там не важи. Движим се покрай северната швейцарска граница. Последният немски град през който преминаваме е Фрайбург –най – интересен с това,че там известно време живее редника Дукадинов. После влизаме на френска територия – границата е отворена като кремълска врата (както пееше Висоцки) а Адашът спира да зареди на първата бензиностанция.
Бензиностанцията е голяма, но веднага се разбира,че не сме в Германия. Не,че е мръсно,но определено не блести от чистота, около кошчетата има боклуци, по асфалта има десетки фасове. Стана ми мило някак и по-спокойно, та категорично че за аклиматизация ще поемем по едно кафе.
Продължаваме към Дижон където сме след около час. Той е главен център на департамента Кот д`Ор, както и историческа столица на Бургундия. В Дижон живеят около 150 000 души. Градът е известен с дижонска горчица.
Приятен град с елегантни красиви сгради от осемнадесети и деветнадеети век. Чудесен крайбрежен булевард. Многобройни малки магазинчета и още повече кафета в които може да се пие и бира. Което и правим. Нямаме много време и след малка разходка продължаваме. Минаваме покрай крепостта на Безансон, тя е строена още по времето на Луи четиринадесет, но се оказва много ефикасна чак до френско- пруската война. Тя се отбранява успешно и не е превзета от германците, което никак не повлиява на хода на войната.
Вече започва да се смрачава и почваме да търсим къде да спим. Целта ни по принцип е Шамони, но знаем,че въпреки че не е сезона там ще ни оскубат като банатски пуйки. Затова спираме в градчето Клюз и се настаняваме в хотела Le bartravel. Сградата е стара но има особено очарование. Все едно си в роман на Агата Кристи. Вече сме изгладнели страшно и се надяваме на хубава храна. За наш ужас всичко покрай което минаваме е затворено – работят до 20.30ч – ужас. Насочват ни към един китайски ресторант който работи до десет. Още от входа нещо заподозрях. Вместо да отговори на любезния ми поздрав на китайски, сервитьорът ни гледа неразбиращо!?
Ресторантът почти пълен, настаняваме се на една маса и след внимателно проучване на менюто си поръчваме по две яденета – много сме гладни. Поръчваме и бутилка вино. Тя идва веднага, но манджата се забавя около 20 минути и пристигат само моята и на Бъки – по две порции на човек. Адашът почервенява, лицето му се опъва. Ние се опитваме да го успокоим, като му предлагаме от нашата храна. Той обаче е непреклонен, вика сервитьора, а после и управителя. Оказва се,че това е една хубава китайка – в любимата ми възраст (зя тези които не знаят – около 60). Следва умерен скандал, при което се налага да изслушаме неволите на китайката свързани с намирането на персонал. Вметвам,че сервитьора вероятно не е китаец. Тя се учудва как съм разбрал, разбрал съм защото не е отговорил на поздрава ми на китайски. Виетнамец бил, нов бил.
Храната на Адаша идва заедно с каничка саке – комплимент от китайката. Единственото хубаво в сакето са чашките които ни дават. Керамични напръстничета със стъклено топче на дъното. Като налееш сакето от дъното се появява гола японка. Иначе сакето е отвратна напитка – безвкусна шльокавица. Никога повече не съм го пил, въпреки,че съм имал възможности.
Ресторанта затваря в десет и добре нахранени се прибираме в хотела За съжаление не сме се сетили да си купим нещо за допиване, зяпаме малко телевизия, малко приказки и заспиваме.
На другия ден ставаме сравнително рано. В хотела, за наша изненада няма закуска и излизаме навън за да потърсим нещо за хапване. От другата страна на площадчето на хотела има кафе, което вероятно ще ни свърши работа. За съжаление там предлагат само кроасани, които ни донасят от съседната хлебарница.
Времето е прекрасно и от столчетата на кафето можем да се насладим на гледката към нашия хотел, името означава яребица.
Тръгваме към Шамони, там ще поразгледаме и после ще продължим към Гренобъл и Жаки.
Шамони или Шамони-Мон-Блан (Chamonix, Chamonix-Mont-Blanc) е известен ски курорт, разположен в общината Шамони. Надморското равнище на града е 1035 м, но повечето писти са на височина от 2000 м. Шамони разполага с писти с обща дължина 170 км, като най-дългата от тях е 21 км. Шамони се намира на границите на Франция, Швейцария и Италия и на втория по височина връх в Европа – Мон Блан. През лятото Шамони е меката на алпийските планинари и любителите на екстремното планинско колоездене. Забележителности, които можете да посетите, са алпийският музей Шамони, влакчетата за стръмно изкачване и спускане до Монтанвер и Мон Блан, панорамният ресторант, намиращ се на последната спирка на лифта Бреван (оттам се разкриват невероятни гледки към масива Мон Блан), и статуите на Орас Бенедикт де Сосюр (инициатора за първия опит за изкачване на Мон Блан) и на Мишел- Габриел Пакар (заедно с Жак Балма са първите хора, изкачили Мон Блан).
За да бъде разбран паметника е необходимо да се види и от другата му страна. Върхът е Монблан.
Градчето е прочуто с домакинството на първите Зимни олимпийски игри през 1924 г.
Шамони се простира по тясна ивица на двата бряга на река Арв. Казиното на града, жп и автогарата, както и повечето ресторанти и клубове, са в центъра. От края на града тръгват лифтовете за планината.
Разхождаме се из градчето, хапваме и пииваме в едно ресторантче на централния площад. Нещо нямаме апетит и ние с Бъки наблягаме на бирата.Адащът ни гледа кофти. За негов ужас съм си забравил книжката в Мюнхен и не мога да го сменям на волана.Бъки (който още тогава има сателитен телефон) използва случая да го зареди и се обажда на Жаки за да се уточнят за среща в Гренобъл.
После тръгваме натам. По пътя караме бавно и често спираме за да се порадваме на великолепните гледки. За съжаление не сме предвидили време за разходка из планината.
Пътят, макар и регионален е в отлично състояние и след по- малко от два часа сме в Гренобъл.
Историята на Гренобъл обхваща период от повече от две хиляди години. През гало- римския период галският град носи името Куларо, а след това името Грацианополис.
Значението му нараства през 11 век, когато графовете на Албон избират града за столица на своята провинция Дофине. Името идва от делфина в герба на графовете. Последният от тях няма син и завещава графството на френския крал, при условие,че франският престолонаследник ще се нарича Дофин (както престолонаследника в Англия – уелски принц). По този начин се позволява бурно развитие на икономиката.Този статут, консолидиран чрез анексирането към Франция, й позволява да развие икономиката си. След това Гренобъл става парламентарен и военен град, в непосредствена близост до границата със Савоя. Когато ние отиваме там е 150 хиляден град, с особено очалование дължащо се и на съседния масивите Веркор, Шартрьоз и реката Изер.
За Гренобъл по- подробно при описание на следващото ми посещение. Днес само минаваме и конкретно чакаме връзка с Жаки на един малък площад на който има паметник на рицаря Баяр. Знам за него още от първата ми година в лицея в Алжир – беше пример за доблест и мъжество – мило ми стана да видя негов паметник.
През 1499 г., вече през Втората италианска война, Баяр придружава новия френски крал Луи ХІІ към Неапол. В края на 1503 г., в известната битка при Гариляно, той спасява сънародниците си, преследвани от испанската армия. Сам остава на един мост и го отбранява повече от час, докато те се измъкват.
През 1508 г. Баяр отново е в Италия с Луи ХІІ, бият се при Равена (април 1512). Пленен е през август 1513, този път от англичаните. Славата му осигурява освобождение без условия. През 1515 г. придружава Франсоа І – поредния френски крал – в Италия. Бие се така смело при Мариняно, че след победата кралят приема тъкмо от него посвещението си в рицарски сан. Нов славен момент за безстрашния рицар настъпва през 1521 г., когато германска армия напада източна Франция. Тя обсажда крепостта Мезиер, където Баяр се е затворил със 100 защитници. Въпреки огромното неравенство на силите и тежката артилерийска бомбард ировка, крепостта удържа достатъчно дълго, за да пристигне Франсоа с главните сили и да я освободи. Умира край Сезия в северна Италия в битка с имперски войници. Един изстрел с аркебуз се оказва фатален. Щом разбират кой е загиналият, те се отнасят с голямо уважение към тялото му и го изпращат в Гренобъл за погребение.
Та ние чакаме на площада, Адашът нещо говори по телефона, а Бъки посещава местния писоар, твърде обичаен за градовете във Франция. Естествено може да се ползва само от мъже.
Точно съгласно уговорката Жаки пристига в 17ч и се отправяме към нейната къща каято се намира в селцето (тогава – днес град) Крол.(Crolles).
Тогава Жаки все още беше учителка на деца с физически и психически отклонения и си беше взела отпуск за да може да ни посрещне.
Тогава тя живееше в къща в малък затворен комплекс. Скромно, но удобно. Голяма дневна на партера,три спални на втория етаж.
Прекарваме чудесна вечер с приготвената от нея вечеря. Спомнихме си за съвместните ходиния по пещери в България и Франция през 80те години. Спомнихме си за старите приятели. Спомнихме си за края на 1990г., когато демокрацията и капитализма у нас бяха започнали да се озъбват и имаше купонна система. Тогава Жаки организира пещерняците от Сент Ерблен е те ньпълниха един бус с най-необходимите неща. После Жаки лично го докара в София. Говорим си за това колко много неща са се променили. Жаки пита как така, без да съм емигрирал мога да работя легално в Германия и то не кото работник, а кото инженер. Смееме се много. Май за тази вечер бяхме били толкова път. Лягаме си много рано сутринта..
На другия ден тръгваме да се разхождаме из района. Най-напред посетихме Сент Шапел ан Веркор, където беше френското училище по спелеология, където бях карал курс през 1982г. Сега училището беше закрито – заради „роенето” на френската федерация и липса на средства. Картината беше тъжна.
Минаваме и покрай завода на Petz. За непосветените това е нещо като мерцедес в производството на алпийско и пещерняшко оборудване. За нас, дето се оборудвахме със самоделки производството на тази фирма си беше мечта.
За съжаление беше неработен ден и не можахме да си купим нищо.
Продължихме разходката из Веркор. Впрочем това плато е свързано с най - новата история на Франция. Тук френските терористи (съгласно съвременната наша терминология) през юли 1944г. овладяват платото и създават свободна територия. Англичаните им изпращат оръжие и муниции, но без тежко такова. Терористите удържат два месеца, след което са разгромени от фашистите, следва масово клане, вкл. на мирни жители. Безотговорна комунистическа простотия…. кой знае защо навсякъде има паметници на терористите.
После отиваме до Албертвил – градът на зимните олимпийски игри през 1992г. За наша изненада градчето е запазило оригиналния си вид – без грандомански строежи и т.н
Приятно място където правим разходка и поемаме традиционното кафе с бира.
На връщане минаваме покрай малка винарска изба където пробваме вина и си вземаме за довечера.
Следва още една приятна вечер и рано на другия ден си тръгваме. Рано защото Адашът първо трябва да ме остави в Страсбург, после Бъки в Париж и накрая да се прибере до Нант.
Малко пред обед стигаме гарата на Страсбург. Тук се разделяме, аз си купувам билет до Мюнхен и имам шест часа да разгледам града – централната му част. Страсбург не е бил бомбардиран през войната и за това старата му част е запазена – сгради от шестнадесети – осемнадесети век.
Разхождам се по улиците с многобройни ресторантчета с приемливи цени и чудесна бира. Влизам и в катедралата. Започнато е да се строи през 1015г., а кулата й висока 142м е завършена през 1439г. В продължение на 200 години тя е най-високата сграда в света.
Минавам покрай паметника на Гутенберг, който е живял тук от 1434 до 1444г и тук е направил своята печатарска преса. После се качвам на влака до Мюнхен и оттам се прибирам в Хершинг ам Амерзее.
Чудесно пътуване.