В Кипър

Очаровани от пътешествието в Ликия и Кападокия, още следващата пролет, пак с Премио Травел , се отправихме към Кипър.

По познатата схема, около пет часа сутринта, на 23 февруари 2020г. сме на терминал 1. Следва изненада, оказва се,че първо ще летим до Анталия, а след това до Никозия. Причинато – Севернокипърската турска република е призната само от Турция и, по тази причина, само от Турция може да се лети до там.

Това е повод да разкажа за историята на Кипър, с риск да стана досаден, но според мен се налага. Та, историята на острова датира от епохата на неолита, за разлика от Гърция, където са открити останки от човешко присъствие, датиращи от периода на палеолита. От приблизително 11 век пр.н.е. Кипър става неразделна част от елинистическата цивилизация. Завърналите се от Троянската война ахейци акостират на острова и започват последователна асимилация на автохтоните, т. нар. „етео-кипърци“. Оттогава островът е заселен от гърци.

Изгодното стратегическо положение на Кипър в Средиземно море допринася за факта, че през цялата си история той често преминава в ръцете на различни империи. Бил е финикийски, персийски, после е завладян е от Александър Велики,а веднага след това е част от Египет на Птолемеите, винаги обаче запазва значителна автономия Вероятно тя се дължи на находищата на медна руда и производството на този метал. То и латинското име на медта идва от името на острова…. или май обратното…

През 58 пр.н.е. Кипър става римска провинция, но през 48 г. пр.н.е. Цезар го връща на Птолемеите, какво нещо е била Клеопатра…. След победата на Октавиан Август над Антоний (31 г. пр. н. е.) Кипър окончателно става част от Римската империя, а след разделянето й на Източна и Западна през 395 г. става част от Източната (Византийска) империя. През 965 г. е създадена темата Кипър.

През 1191 г. английският крал Ричард Лъвското сърце завладява Кипър на път за Светите земи; но тъй като всъщност не се нуждае от него, а се нуждаеше от пари, той скоро го продава на французина Ги дьо Лузинян, последният фактически владетел на Йерусалимското кралство. Лузиняните управляват Кипър около 300 години. Знатното семейство Лузиняни, които основават кралска династия, управлявала Кипър около 300 години, като първоначално се считат и за крале на Йерусалим.

През 1489 г. последната кралица на Кипър, благородната венецианка Катерина Корнаро, дарява острова на родината си и за около сто години Кипър принадлежи на Венецианската република. Впрочем, действието на трагедията на Шекспир „Отело, мавърът на Венеция” датира от този период; замъкът на Отело дори е запазен във Фамагуста, където се предполага, че е убита Дездемона. Но за това – по- нататък…

През 1570-1571 г. Кипър е завладян от османските турци, които го управляват 300 години. През 1878 г. Кипър става английски, първо де факто, под номиналния суверенитет на Османската империя, а след Първата световна война – юридически.

В резултат на дългогодишна национално-освободителна борба през 1960 г., по време на разпадането на колониалните империи, островът получава независимост, като скоро се превръща в арена на сблъсъци между гръцката и турската общност. Британците са запазили военните бази Акротири и Декелия на острова и до днес. Кипърският архиепископ Макариос III е избран за първи президент на Кипър.

Търканията между кипърските гърци и кипърските турци веднага станава толкова остри, че още през 1964 г. мироопазващите сили на ООН са изпратени в Никозия. През 1974 г. гръцките националисти, с подкрепата на черните полковници от Гърция извършват преврат и се опитват да присъединят острова към Гърция.

Турция се намесва и окупира северната част на острова – там където населението е предимно турско. Има известно основание. Независимостта на Кипър едва след тристранно споразумение между Англия, Турция и Гърция. То е обширно, в него са определени районите с турско мнозинство, от там броя на турските представители в парламента. Турция заема точно тези райони. Освен това се уточнява,че трите страни са гарант по това споразумение и при нарушаването му, което правят превратаджиите, са длъжни да вземат мерки за спазването му. Та така, последното го научих там и после се потвърди от допълнителните ми проучвания. Та не са били баш агресор, както ги обвиняваха тогава. И да се мисли,че и с Кържалийски окръг ще действат така е малко несериозно…поне за сега.

На следващата снимка е картата на Кипър, с дебела черна линия е показана демилитаризираната зона, служеща за граница между република Кипър и Северно кипърската турска република Зоните с точки са двете английски военни бази с обща територия около 260 кв.км.

През април 2004 г. в двете кипърски републики се провеждат референдуми за обединение в една държава. Докато 65% от гражданите на Северно кипърската турска република, участващи в референдума, подкрепят плана , 75% от кипърските гърци го отхвърлят… това е положението…

През 2004 г. Република Кипър се присъедини към Европейския съюз, а през 2008 г. - към еврозоната.

Та след кратък престой в Анталия, без да сменяме самолета продължаваме за Нкозия, възстановило напоследък, в гръцката част старото си име Левкозия.

Към 15 часа сме там, в острова на Афродита, на място където са се смесвали от хилядолетия древни култури.

На аерогарата ни сканират за температура. Ковидът още не беше в Кипър, но хората внимаваха. После ни посрещна изключително симпатичната и още по изключително компетентна екскурзоводка. За съжалени съм забравил името. Българка, женена за хърватин.

Следва около два часа пътуване до североизточната част на острова, където е хотелът ни в който ще прекараме две вечери. Хубав хотел, малки къщички на брега на морето.

Къщичките са разположени във великолепен парк.

Вечерята е хубава, е не като в Турция, но все пак. После отиваме на гости у Ванката и Розита и употребяваме известно количество алкохол. Нещата започват добре. Баня и сън.

На другия ден тръгваме, първо към древният град Саламин, наричан сега (вероятно за да не се бърка с прочутият му съименник) Саламис.

Според гръцката легенда, градът е основан след Троянската война от сина на Теламон, стрелеца Тевкър, чиято родина е Саламин край бреговете на Атика (за което стана дума по-горе). Имал отлично пристанище, което можело да побере цяла флота. Цялата търговия между Кипър и Египет, Финикия и Киликия е минавала през него. През V-IV век пр.н.е. градът става столица на целия остров. През този период владетелите на Саламин участват в борбата на гърците с персите, които покоряват Близкия изток. През 306 г. пр.н.е. Деметрий Полиоркет побеждава египетската флота на Птолемеите при Саламин.

Саламин става блестящ римски град, но упадъкът му започва през първи век, по време на въстанието на евреите, което унищожава значителна част от града. Пафос започва да изпълнява столични функции. Саламин особено пострада през четвърти век от земетресение, което разрушава целия град и унищожи почти цялото му население. Синът на Константин, Констанций възстановил Саламин от руините, давайки името на града - Констанций. Саламин отново става столица на острова. Градът е бил и център на Кипърската църква, основана от апостол Варнава и достигнала най-големия си блясък при епископ Епифаний. Унищожаването на Саламин е извършено от арабите, водени от Муауия; след атаката им, останалите жители се преместват във Фамагуста.

Градът е интересен, особено за хора, които не са попадали в античен римски град. Екскурзоводката се справя прекрасно, обяснявайки предназначението на сградите. Сравнително добре запазена баня с отлично запазен хипокаус и басейн ми правят особено впечатление.

Театърът, с капацитет 15 000 души (а това значи поне 50 000 жители), за разлика от повечето си събратя е построен върху насип за седалките. Просто теренът е равнинен и е нямало склон на който да го разположат. Състоянието му е забележително добро, но се оказва,че това се дължи на англичаните, които, на практика, са го построили отново.

Следва посещение на манастира „Св.Варнава“. Той е в непосредствена близост до града. Отлично поддържан, но без монаси, последните са напуснали в края на седемдесетте. Иначе е в турската част, но турците са толерантен народ…. и при нас е било така. Правим си приятна почивка с пиене на кафе.

За радост на Тамарка има и котета.

Църквата е византийска, строена вероятно в началото на дванадесети век, оттогава има запазени фрески.

В църквата има изложба на икони, повечето от осемнадесети и деветнадесети век. Иконите са ни доста познати.

Ред е да кажа нещо за Св Варнава. който днес е небесен покровител на Кипър, е роден в Саламис. Учил е в Йерусалим, където според легендата той е видял чудесата, извършени от Исус Христос, което му помага не само да стане негов последовател, но и да направи много други такива, включително Сергий Павел - тогавашния владетел на Кипър. Името “Варнава”, между другото, получено от апостолите, то се превежда като “син на зъболекаря” или “син на утеха”; истинското му име било Йосия.

Варнава става първият архиепископ на Саламис. Съдбата му е трагична, както при много християнски проповедници от този период: бил убит с камъни в родния си град. Тялото му било хрълнево в морето, но другарите му успяват да го намерят и да го погребат според християнския обред - в гробница под рожково дърво. Погребали го с преписаното лично от него евангелие на Матей.

С течение на времето мястото на погребението било забравено. През 477г. кипърският епископ Анфимиос видя в съня си мястото на погребението на Варнава. Над криптата, в чест на мощите, е издигнат храм. Четиринадесет стъпала водят до гробницата.

Не става ясно дали мощите на светеца са тук. Нещо много неохранявано ми стои.

Излизаме навън и бавно се връщаме към манастира. По пътя минаваме през древно гробище. Много познати от Камен бряг гробници.

За съжаление, освен,че са от втори – пети век, нищо друго не е отбелязано, пък тогава си гръко- римско и то установено от векове. Пък при нас уж били сарматски. Не знам.

С това програмата за деня приключва и се връщаме в хотела. Имаме време да се попечем на слънце на малката ни тераска. После следва вечеря, употреба на малко ракия, заедно с Иван и Розита, душ и сън.

Утре – 25 февруари ще ходим до манастира „Св.Андрей“ – най- североизточната точка на Кипър. Уж турска република, а май джамии няма да посещаваме. Що не са строили?

Тръгваме сутринта и след около два часа сме в Ризокарпасо, на турски Dipkarpaz,това е най-северният кипърски град с население около 5000 души.

Недалеч от съвременния град, по-близо до средиземноморския бряг, в древността съществува град Карпасия, който още през 4 век става център на епископство, премахнато от Лузиняните, които през 1222 г. преместват гръцкия епископ на Фамагуста в Ризокарпасо, което е води до разрастването на града. Населявано предимно от гърци, Ризокарпасо става център на района. През 1974 г. градът е окупиран от турски войски, което предизвиква масов отлив на гръцко население към южната част на острова, въпреки че в момента около 250 гърци, предимно представители на по-старото поколение, живеят в града под закрилата на Мисия на ООН, което прави гръцката общност в Ризокарпасо най-голямата в Северно кипърската турска република..

Сред забележителностите на града са построената по време на Кипърското кралство църква “Св. Синесий”, която е служила за резиденция на епископа, и църквата “Троица”. Макар и трудно, готиката се усеща.

Спираме на пазарчето за да починем и пием по нещо. Свидетел съм на странен разговор между двама достойно господа на възраст над 70. Единият говори на турски, другият – на гръцки. Разбират се чудесно и май им е добре…. Гадно нещо си е политиката, международната – особено.

Продължаваме към най- северо-източната част на острова, която е природен резерват. В този район се счита,че са най- хубавите плажове на Кипър. Вероятно поради политическата изолация те са си останали девствени и много красиви.

На снимката са Ванката и Розита. Вижда се и какво прекрасно време сме улучили.

Продължаваме на изток и скоро сме на входа на резервата. Освен за всичко друго, той е и убежище на кипърското магаре.

Това не е никаква нова порода, а наследници на зарязаните от гърците магаренца. Живеят свободно и се изхранват от природата. Е и от туристите, които си купуват от градчето специално зеленчуци за тази цел.

Магаренцата ни очакват още на входа и ще бъдат наш постоянен спътник докато сме в него.

Само след десетина минути сме в манастира “Св Андрей първозвани“, той е разположен почти на самия връх на полуостров Карпас.

Според традицията апостол Андрей е дошъл на това място по време на последното си завръщане от Юдея – през първи век. Според легендата капитанът на кораба, на който плавал апостолът, имал болка в очите, а ослепяващ моряк не може да контролира напълно кораба. По това време те плавали покрай източния край на Кипър и апостол Андрей предложил моряците да отведат капитана на брега, където, както той уверявал, трябвало да има източник на лечебна вода, с която капитанът трябва да се излекува. Когато пристигнали на брега, там не намерили вода. Тогава апостол Андрей заповядал на моряците да се отдалечат от голям камък, под който веднага започнала да тече вода.

Капитанът на кораба поръчал на художник да нарисува икона на своя спасител апостол Андрей, след завръщането си в Палестина. Когато иконата била готова, капитанът я отнесъл на полуострова и я поставил в пещера близо до аязмо с живителната вода. Много скоро аязмото в Кипър станало известно, поклонници се стичали отвсякъде. След известно време тук е построен параклис. По-късно е издигнат манастирът на апостол Андрей..

Изворчето си съществува и до днес и всички туристи, изглежда, се считат задължени да си измият очите и да си налеят вода от него.

Съвременните сгради на манастира, са били от осемнадесети век, но след турската окупация западнали и започнали да се рушат.

През 2009г. започват мащабни възстановителни работи, главно със средства на кипърските гърци, май успяват да мобилизират пет милиона евра… Сериозно нещо са гърците когато става дума за православието. Та днес манастирът изглежда съвсем прилично и се радва на многобройни посетители.

Добре поддържаната църква доста прилича на нашите, православен храм си е.

Естествено има пазар за какво ли не, естествено си купуваме по една икона на светеца.

Неизменен спътник са ни магаренцата, които чакат да получат по нещо.

Пийваме по сок от нар, посещаваме тоалетните (много чисти) и се товарим на автобуса.

По пътя, на връщане към хотела спираме за малко на един плаж, който се счита за един от най-хубавите в северен Кипър. По нашите стандарти плажът е девствен. Има палмови дръвчета, едно даже имаше фурми – както в Сахара в този сезон.

Има все пак нещо като ресторант, симпатично малък и никак не скъп. Някои даже се топнаха в морето.

Пътьом спираме в едно чисто турско градче, в което има чудесно поддържана православна църква от 13век – времето на Лузиняните. Пак се вижда влиянието на готиката. Оказва се, че храмът се обгрижва от гръцката общност в република Кипър. Системно се организират поклоннически пътувания от гръцката част на острова и от самата Гърция.

Връщаме се рано в хотела и има време за посещение на близките магазинчета и кафенета. Припичаме се малко на терасата пред стаята ни. Вечерта пак сме на приказки и ракийка с Ванката и Розита.

На другия ден тръгваме рано за Фамагуста. Екскурзоводката започна с прочутото стихотворение на Вапцаров…

Ти помниш ли морето и машините

и трюмовете, пълни с лепкав мрак?

И онзи див копнеж по Филипините,

по едрите звезди над Фамагуста?

Направо „хвана за гърлото“…

Фамагуста възниква върху руините на древния Арсиное, основан през 3 век пр.н.е от царя на елинистически Египет Птолемей II. Кръстил го е на съпругата си, какви хора е имало някога…

През 1190-1191 г. корабите на Ричард Лъвското сърце, участник в Третия кръстоносен поход, са разбити от буря край бреговете на Кипър. Владетелят на острова Исак Комнин се отнасял жестоко с английските рицари. В отговор на това Ричард превзема Никозия и Фамагуста, пленява Исак и се обявява за суверен на Кипър. Скоро Ричард продава Кипър на рицарите тамплиери, а те от своя страна на бившия крал на Йерусалимското кралство Ги дьо Лузинян. От този момент нататък се формира Кипърското кралство.

До 1291 г. Фамагуста е рибарско селище, което се отличава само с дълбоките води на залива. Падането на Тир и последвалото изселване на кръстоносците и други християни от Светите земи превръщат Фамагуста в един от най-богатите центрове на християнския свят. Именно тук се установяват много бегълци с надеждата рано или късно да се върнат в Палестина. През 1373 г. Фамагуста попада под управлението на Генуезката република, а през 15 век - на венецианците. По време на тяхното управление Фамагуста е най-значимият търговски град в християнския Левант.

От тогава е напълно запазената крепостна стена, ограждаща изцяло стария град.

Ние посещаваме „форта на Отело“, охраняващ пристанището. Той е толкова на Отело, колкото на Перперикон е бил храмът на Орфей. Е имало е един мавър, който е бил комендант на крепостта.

Фортът си е отделна крепост, в който се влиза през укрепена порта, само от града. Има просторен вътрешен двор, столова, казармени помещения и арсенал.

Строено е по време на венецианците и готиката си е в основата на архитектурата.

Качваме се и на бойните площадки гледките към града са впечатляващи.

Излизаме през интересна врата, после тръгваме по улица към центъра на града.

Скоро излизаме на катедралата на Фамагуста „Св.Николай“. Построена през 14 век по модела на катедралата в Реймс в късен готически стил от кипърските крале от династията Лузинян. Катедралата е осветена през 1328 г. и оттогава се използва от Лузиняните за коронясването на трона на Йерусалим.Е той си е на арабите, ама друго си е да си се коронясаш за негов крал.

По време на обсадата на Фамагуста от турците през 1571 г. храмът е сериозно повреден от топовен огън. Турците унищожават скулптурната украса на храма и го превръщат в джамия, която започват да наричат „Магът Света София“. Честите земетресения нанасят значителни щети на сградата. През 1954 г. е преименувана на джамията Лала Мустафа паша в чест на военачалника, който командва обсадата на Фамагуста през 1571 г.

Отпред има дърво посадено там през 1259г, а вътре си е като в готическа катедрала. Както се изисква, Тамарка е с кърпа на главата.

Фамагуста става известен с героичната защита на венецианците срещу войските на султан Селим II. Обсадата на Фамагуста започва през октомври 1570 г., но тъй като скалистата почва прави обсадните операции изключително трудни, а и гарнизонът извършва смели набези. Венецианската флота успя да пробие блокадата на пристанището и сухопътните подкрепления, укрепвайки гарнизона до 7 хиляди. Но при турците пристигат и нови войски и когато армията им се увеличава до 50 хиляди до април 1571 г., те разширяват обсадата.

Командирът на турските войски Лала Мустафа паша предлага на коменданта на града Маркантонио Брагадин много изгодни условия за предаване, но те са отхвърлени. Едва на 1 август 1571 г., когато всички средства за защита и всички хранителни запаси са изчерпани, комендантът влиза в преговори с Мустафа, който обещава на шепата останали защитници на крепостта свободно отстъпление. Обаче щом излизат, турците ги нападнаха, мнозина избиват, а останалите приковават на пейките на галерите си, комендантът е одран и тялото му е окачено на мачтата на кораб…. Започнало е изграждане на етническа толерантност и стобилност…резултатите се виждат и днес.

От 1878г. Фамагуста, безкръвно, става английски град, с не голямо население – около 3000 души. Особено след края на първата световна война той става център на летния отдих на богати англичани и французи. Те се разполагат извън крепостните стени, в квартал Вароша. След независимостта на Кипър, през 1960г., Фамагуста се разраства значително. Квартал Вароша се разраства на югозапад и се превръща в туристически център. В края на 60-те години на миналия век Фамагуста се превръща в един от най-известните центрове за развлечение и туризъм в света. Местната архитектура съчетава наследството от британския колониален период със съвременните тенденции. Във Вароша са построени най-модерните сгради.

Градът се превръща и в основен транспортен център, през който минават над 80% от товарния трафик на острова. С население от 7% от населението на целия остров, Фамагуста осигурява до 10% от индустрията през 1974 г., като се фокусира върху производството на храни, бира, тютюн, облекло, пластмаси, транспортно оборудване и други. Фамагуста е бил и административен център на едноименния окръг. Конституцията от 1960 г. създава отделни гръцки и турски общини във Фамагуста… не знам колко е било далновидно…

На 16 август 1974 г. турската армия окупира Фамагуста. За разлика от други окупирани територии квартал Вароша веднага е затворен от турските войски и остава в този вид и до днес. Гърците, населяващи квартала, получават заповед да напуснат града до 24 часа и да вземат със себе си само това, което могат да носят. И до днес бежанците от Вароша имат забрана да се връщат.

Скоро след затварянето започва разграбване на квартала, но то скоро е спряно. Турция е правова държава и се гледа сериозно на частната собственост. Особено когато става дума за имоти на Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, принцеса Ана и маса други знаменитости.

Обиколката на Вароша е туристическа атракция. Минава се по граничните улици – от едната страна кипи живот – от другата е като след неутронна бомба. На много места пердетата си стоят. По асфалта на вътрешните улици са израстнали дървета…

През 1974 г. населението на града е 39 хиляди души. От тях 26 500 са кипърски гърци, 8 500 са кипърски турци, 4 хиляди са представители на други етнически групи. След нашествието през 1975 г. населението е 8500 души, всичките турци. По данни от 1998 г. населението е 50 хил. жители, интересно, но днес то е малко над 40 000.

Ние се разхождаме из стария град – този дето е в крепостните стени. Дву и триетажни жилищни сгради, много малки магазинчета и кафета. Поне две средновековни църкви превърнати в джамии, няколко интересни сгради от английския период. Приятно и спокойно място, за което обаче нямаме достатъчно време.

Все пак успяваме да хапнем в малко ресторантче.

После тръгваме към град Кирения – на северното крайбрежие – също в турската част на острова. Движим се по нещо като мини магистрала, платната са малко по- тесни, междинната ивица също. Но пътят е много хубав. Движението е вляво, все пак са били английска колония.

Минаваме през прилични градове. Впечатляваща беше сградата на един местен университет. Не с архитектура, а с големина. Впрочем оказва се, че студентите, повече от половината са чужденци и носят сериозни приходи на републиката. Като се има предвид,че и токът и водата са изцяло доставяни от Турция…. Добра пазарна ниша.

Естествено строят се и джамии. Пътят ни минава през планината Пентадактилос или Кирения. Нищо работа, най- висок връх около 1000м, но дефилето през което минахме си беше истинско.

В късния след обед пристигаме в Кирения и се настаняваме в хотела, в който ще прекараме три нощи. Хубавото на тази екскурзия беше и това,че не сменяхме хотела всеки ден. Сравнително прилично място, състоящо се от няколко не малки три етажни жилищни сгради, в приятен парк. Имаше даже бананови дръвчета, при това с банани.

Е, за мен беше малко презастроена, но какво до се прави – бизнес. С това за деня приключихме.

На следващия ден заминаваме за Никозия, на която гърците са върнали старото име Левкозия. Градът е много стар, едно от дванадесетте царства на древния Кипър, основан от ахейците след края на Троянската война.

През 9-8 век преди новата ера на мястото на днешна Никозия се формира древногръцкият град-държава Ледра. По-късно той е напълно разрушен от локални войни и земетресения.

През Римската епоха и до това време Ледра остава малко селище.Между 647 и 965 година Кипър е подложен на многократни нападения от арабите и киликийските пирати. Голяма част от населението на крайбрежните райони, спасявайки се от грабежи и опустошителни набези, се преселва в централните зони на острова, главно в Никозия. Следва византийско господство.

Завземането на Кипър от Ричард Лъвското сърце и рицарите кръстоносци през 1191 година утвърждава Никозия като негов главен град. След кратко управление английският крал го продава на рицарите тамплиери, за 100 000 златни византиона. Тяхното господство обаче е прекалено репресивно и на Великден, на 11 април 1192, жителите на Никозия въстават и водят тежка битка с рицарите. Те успяват да прогонят тамплиерите извън града.. Малко след това орденът препродава острова на франкската фамилия Лузинян и новите собственици основават средновековното Кипърско кралство със столица Никозия.

Ги дьо Лузинян умира две години по-късно, след като е успял да създаде и управлява първата френска територия в Близкия изток. За да затвърди позициите си в Кипър, брат му Амори дьо Лузинян, негов наследник, кани голям брой французи и други европейци да се заселят на острова. Така в страната пристигат много благородници, търговци, кръстоносци и авантюристи от Франция, Йерусалим, Триполи, Антиохия, кралство Армения и други. Лузинян поделя земята между благородниците и Никозия е обявена за столица на кралството. Първенците и кралете на Кипър живеят в града, а новата общност е създадена от френски рицари и аристократи с нови закони и институции. Кралят налага сурова феодална система и по-голямата част от кипърците получават статута на крепостни селяни. По това време Никозия има периметър от 15 km и е украсена с красиви, големи сгради, включително дворци, църкви.

През 1468 година крал на Кипър става Жак II Лузинян и избира за своя съпруга и кралица венецианката Катерина Корнаро. Този избор носи на Венецианската република някои търговски и други привилегии в страната. През 1473, когато Катерина е вече бременна, след внезапно заболяване Жак II умира и в завещанието си определя кралицата за регент на бъдещото им дете. което също умира и тя скоро е принудена да отстъпи короната си на Венецианската република.Това е и краят на средновековното кралство Кипър.

Гробовете на франкските владетели се намират в католишката катедрала „Света София“, която в днешно време попада в северната, турска част на града и е превърната в джамия.

В края на управлението на Лузиняните в Никозия има 250 църкви, а градът е много по-голям, отколкото по времето на новите владетели. Впрочем и днес в града има църкви на всички известни,а и някои неизвестни ми християнски деноминации…

Отчитайки османската опасност, особено когато през 1567 година Селим II заема трона на венецианците изграждат нова укрепителна система. Новите стени имат формата на звезда с 11 петоъгълни бастиона. Предвидени са само три порти. На следващата снимка Тамарка е пред Киренейската порта.

Около стените са предвидени дълбоки ровове с приблизителна ширина от 80 метра, които е трябвало да бъдат запълнени с вода. Венецианците не успяват да завършат напълно цялото укрепление, тъй като през 1570 година турските войски обсаждат града.

На 1 юли 1570 година около 60 000 османски войници, включително кавалерия и артилерия, пристигат на острова.

По това време за отбраната на града отговаря Николо Дандоло, който разполага само с 11 000 мъже. На 9 септември османците провеждат ожесточена атака срещу бастионите. Въпреки смелостта и жертвоготовността на защитниците, градът пада. Следва свирепо клане на защитниците и благородниците, изнасилвания и грабежи. Загиват около 20 000 жители. В града остават около 2 000 жители, а градските стени са полуразрушени. Турците влизат във владение на всичко, което е било притежание на венецианците, а католическата църква и основните християнски храмове са превърнати в джамии.

Доведени и заселени християни и мюсюлмани от империята, главно от Анадола. Прозорците на жилищните сгради са зарешетени, а по улиците се разхождат забулени жени и мъже с чалми. Градските порти се заключват вечер и се отварят сутрин. Оцелелите заможни гърци се изселват във Венеция, Испания и други европейски страни. Условията за живот на останалите стават тежки.

На 23 май 1878 година, във връзка с Берлинския конгрес за корекции по Сан Стефанския договор, Англия подписва тайна спогодба с Турция, според която получава Кипър като важно стратегическо място, а британците от своя страна поемат задължението да защитават турските владения в Азия. Кипърци приемат англичаните като национални освободители и приветстват тяхното управление с надеждата за демокрация и просперитет, но скоро остават разочаровани. Властта пак е в ръцете на чужденци. Е много неща са променени към по- добро. Никозия излиза от ориента. Британците строят много, даже и квартал за хора с ниски доходи. За времето условията са били много добри. Използва се и до днес. Е, уличките са тесни, но редовите къщички са добре поддържани.

По време на британската окупация Никозия все още изцяло се събира в границите на Венецианските стени. Градът е пълен с частни градини и щедро снабден с вода, шуртят фонтани и има изобилие от обществени чешми. Жителите на столицата са също смесена тълпа от турци, гърци и арменци, с подчертани различия, но обединени от общата си любов към земята, която всички те считат за своя родина.

Просперитетът през 1920-те години води до изграждането на елегантни сгради в типичен британски стил, като резиденцията на губернатора, днес останала в турската част.

По време на Първата световна война Великобритания предлага на Гърция да ѝ отстъпи Кипър, ако тя нападне България, но Гърция отказва….много интересно…

През 1960 година кипърският народ вдига въстание и на 1 октомври освобождава страната си от британско владичество. В този момент населението с гръцки произход представлява 80% от кипърци, тези с турски произход – 18%, а останалите 2% се падат на арменци, италианци и маронити, които са присъединени към гръцката общност.

През 1974г. градът е разделена две части. Едната – южната остава столица на Република Кипър, другата на Северно кипърската турска република.

Рейсът ни оставя в старата част на турския град. Симпатично място със скромна архитектура от миналия век, но с много пешеходни зони.

Попадаме и на улици, затворени със стена, зад тази на петдесетина метра има друга, между тях е неутралната зона. Къщите в тази зона са необитаеми. При малката разходка стигаме да стадиона на града. Той, заедно с най- големия хотел през 70те години са попаднали в тази зона и сега са база на войските на ООН. Огради, бодлива тел отгоре, вишки на които се виждат картечници. Доста притесняващо място. Какво нещо е политиката….

Изоставен стадион, с вишка накрая.

Точно на тази нямаше картечница, нито войник.

След тази не много приятна част, отидохме до един огромен кервансарай, от времето на генуезците, превърнат в голям търговски център. Очевидно е доработван от турците, защото във вътрешния двор има място за молитва за всички религии. Познато ни от кервансараите в Турция.

После тръгваме по пешеходна улица за да преминем в гръцката част. Минаваме през турски паспортен контрол и навлизаме в петдесетината метра неутрална зона.

Тази снимка е от там. Хубава къща, напълно изоставена от обитателите си, но поне някой поддържа фасадата.

През граничен пункт влизаме в гръцката част, тук ни раздават и дипляни за ковида. Още не беше дошъл, но се готвеха.

Съществена разлика между турската и гръцката част на улицата нямаше. Е гръцката беше малко по-лъскава, особено откъм магазинчета.

Тук сме без екскурзовод, а нямахме подготовка, а и време за да видим някоя забележителност. Продължаваме по същата улица и скоро достигаме до централния площад на гръцката част. Той е нов и все още се строи –оказва се девета година, с европейски средства, много пари били откраднали. Позната история. Мащабът обаче е гигантски. Що нещо са разрушили за да го постигнат.

Помотаваме се из уличките и тръгваме да се връщаме по пътя си купувам един средновековен войник с лък. В съмнително кафене пием безобразно еспресо. За сметка на това на второто място кафето беше чудесно. Разликата си личи по физиономията ми.

Връщаме се обратно в турската част и разхождайки се из магазинчета там купуваме на Тамарка малко синьо златно пръстенче.

Следва обратен път до хотела в Кирения и познатите вечерни мероприятия.

Следващият ден е посветен на град Кирения и районът около него. Градът съществува от края на Троянската война. Открити са също много микенски и ахейски гробове, датирани от 14-6 век пр.н.е. Приятният климат, плодородната почва и голямото наличие на вода са идеални условия за първите заселници в Кирения.

Първото писмено споменаване на Кирения, заедно със седем други града в Кипър, е в египетски йератически текст от времето на фараон Рамзес III (1125 – 1100 г. пр.н.е.).

От началото на съществуването си като селище, Кирения печели много от морска търговия, което се осигурява от близостта ѝ до брега на Мала Азия. Корабите отплават от Егейските острови, пътуват край малоазийската брегова линия и скоро след това акосторат в пристанищата на Кирения..

След като Птолемейската династия завзема острова Кирения продължава да просперира заради морската търговия.

Римляните превземат Кипър от Птолемеите и по това време градът става център на провинцията и продължава да бъде голям и проспериращ град. Те построяват в града крепост с вълнолом, който позволява на корабите да акостират в пристанището.

Християнството бързо се разпростронява в областта и скоро Кирения става център на епархия. След като Рим се разделя на Западна и Източна империя през 395 г., Кипър попада под византийско владичество и под религиозния авторитет на Православната църква. Византийците доукрепват римската крепост и през 10 век в рамките ѝ е построена църква Свети Георги. По време на арабските нашествия Кирения става още по-важна, защото крепостта и гарнизона осигуряват защита на жителите. Последният византийски губернатор на Кипър е Исак Комнин Кипърски.

Управлението на Ричард Лъвското сърце не е прието сърдечно сред местните и затова той предава Кипър под властта на Тамплиерите, а те през 1192 г. го продават на Ги дьо Лузинян. Лузиняните разширяват крепостта, построяват стени и кули около града и построяват още укрепления край пристанището. Те уголемяват и византийските замъци Свети Иларион, Буфавенто и Кантара, които, заедно с Киренийския замък, предпазват града от морски нападения.

През 1498г Кирения става венецианска и се преустройва Киренийската крепост с цел да издържи на атака от барутни оръдия. Старите кули са съборени и построени дебели кръгли кули, които по-добре издържат на оръдеен огън. Крепостта обаче повече не влиза в бой и се предава през 1571 г. на османската армия.

Благоденствието на града му спада когато тук е поместен гарнизон. Християнското население е изгонено от крепостта и никой, освен войниците и семействата им, няма право да влиза там. Войниците грабят и убиват жителите на града и на съседните села, независимо от религията им. Единствените местни, които решават да останат, са рибарите и търговците, чието препитание е свързано с морето.

Градът преживява пак възход, когато местните турски управници са склонени с помощта на подкупи и дарове да позволят търговията с Мала Азия и Егейските острови. През 1856 г., когато е издаден Хатихумаюна градът възвръща християнското си население. Местната земеделска и морска търговия, особено износа на рожкови за Мала Азия, обуславя добрия живот на местните.

По време на англичаните Кирения продължава да просперира, изграждат се нови църкви и училища. Започва развитие на туризма – градът става предпочитано място за почивка на богатите граждани от Никозия и цял Кипър, та даже и на британци, които строят тук разкошни вили.

След получаване на независимостта Кирения продължава бурно да се развива, до завземането й от Турция през 1974г. тогава само 15% от населението са турци, най- много са гърците, има още арменци, руснаци, араби.

Нашата обиколка започва с посещение на абатството Белапаис, в превод „Мирният манастир“, се намира до едноименното село и е построено между 1198 и 1205 г. Главната сграда, която съществува днес, датира от 13 век, и е построена от френски монаси августинци. Пристройките около вътрешния двор и магерницата са построени през 14 век.

При идването на венецианците манастирът започва да запада. Укрепленията му и сградите в него създават добри условия за живот и монасите постепенно се отказват от строгия монашески живот, женят си и дори вземат за послушници децата си. Създава се нещо различно от монашеска общност, все пак господства католицизма.

За мащабността на манастира може да се съди и само по столовата му, на съседната снимка. Днес тя е концертна зала. Един възрастен мъж от нашата група ни направи великолепно изпълнение на християнски химн.

След идването на турците, тази общност е прогонена и манастирът предаден на православната църква в империята, единствена призната за представител на християнските народи.

Тук се намира и древната православна църква „Света Богородица в бяло“. Интересно е да видиш православна църква в изцяло готическа сграда.

Почиваме си малко в тишината и хладината и след това продължаваме разходката в разкошната градина.

Качваме се и на покрива на църквата, който е плосък и има хубави гледки.

Спираме се за малка почивка и кафе в селцето. Тесни и изключително чисти улички. Поддържани фасади, с ярки, но приятни цветове. По прозорците цветя. Много приятно място.

А, въпреки, че е февруари едно дърво на паркинга вече е цъфнало.

Продължаваме към крепостта „Св.Иларион“. Самият светец е живял през четвърти век. Известен е като монах пустинник, доживява до 80години. Живял в края на живота си в Кипър.

Крепостта е на върха на планината и първоначално е бил манастир. През осми век, византийците построяват крепостта, първоначално, на самият връх.Трябвало да се противопоставя на арабските нашествия След това слиза надолу по склоновете, като се оформят три почти независими, но свързани бастиони. Дори войската на Ричард Лъвското сърце не успяват да я превземат. Всъщност и никой друг не успява. Лузиняните я превръщат в своя лятна резиденция.

Тук има и българска следа.В края на четиринадесети век започва война между Кипър и Генуа. На страната на Кипър се бие отряд от 2000 българи. Според историците най-надеждната част на войската.

Трябва да изясня, че вероятно това са били освободени за случая роби. Те били докарани и продадени тук от турците,които по това време плячкосвали България. Та този отряд защитава крепостта при продължителна генуезка обсада. Прави го успешно.Но после става жертва на феодалните интриги в кралството, кралицата ги смятала опасни, тъй като са били под командване на не много надежден братовчед. Обвиняват ги в заговор и ги убиват, хвърляйки ги един по един от прозорец на крепостта.

Крепостта имала около 100 помещения. Имало и 101во, в него било скрито съкровището и за сега не е намерено. Няколко стаи са обзаведени както в средновековието. Има и малък музей.

Разглеждането е непрекъснато изкачване на стълби.

На предпоследното ниво е кралският апартамент. За съжаление не е добре запазен, но гледката от него е възхитителна.

На следващата снимка Тамарка се чувства като кралица.

Това е дъното на стаята, а отпред е прекрасната пропаст.

За да се стигне до най- горната кула трябва да се изкачат 700 стъпала, а аз пак го бях закъсал с колената и бях с бастун. Укреплението е наистина непревземаемо.

От тази точка видяхме и активност на съвременната турска армия. Провеждаха стрелби на полигон. Беше далеч и не се видя колко точни бяха.

После слязохме в града. Малък град – около 20 000 души, но много спретнат с красиви и модерни сгради – вили в покрайнините и големи сгради в централната част.

Даже имаше обществен транспорт, нещо позабравен в такива градове у нас.

Отправяме се към крепостта, за която подробно писах. Освен всичко друго там имаше и хубаво кафе, при това на сянка. Уж февруари, ама припичаше.

Крепостта си е интересна, май най ме впечатли разположението на оръдията, не върху кулите, а ниско в тях, за да може да се стреля директно по кораби и нападатели.

На много места в помещенията беше възстановена средновековната обстановка, та даже с фигури на хората които са били там.

Много ми хареса стаята на началника на караула. Както и днес той се беше блажено изтегнал на кревата и даже си беше бос.

Имаше и малък музей с останки от кораб от преди Христа.

Накратко – напълно си заслужава да бъде видяно.

Естествено завършваме обиколката с разходка по крепостните стени. Гледката си заслужава. Представяш си, че примерно си венецианец, долу в пристанището е турския флот. Стените са мощни, ама… За щастие в старото пристанището сега има само яхти, търговското пристанище е другаде.

Остава ни час за разглеждане на града. Чистичко и спретнато, чак да ти стане скучно. За това отделяме време на една съвсем прилична бирария.

С това програмата за деня беше изпълнена. Започнахме с манастир, в който монасите са живеели с жените си. Преминахме през непристъпна крепост, защитавана от храбри българи и накрая видяхме какви укрепления са строили венецианците. И, разбира се пихме хубава бира. Кво повече.

На другия ден тръгваме пак към Никозия. Там ще преминем в гръцката част на острова и ще стигнем до западния бряг.

Преминаваме през неутралната зона на място за автомобили. Гледката отново е тягостна. Чували с пясък, с картечници, флаг и войници на ООН.

На снимката е къща от демилитаризираната зона, подготвена с чували пясък.

На влизане при гърците ни проверяват температурата. Всички са в норма. Тази част на Никозия впечатлява с модерна архитектура.

Бързо излизаме от града и се отправяме на югозапад. Минаваме, без да спираме, през Лимасол и после в един момент магистралата навлиза в английската зона. Тук контролът се осъществява от английска полиция и глобите се плащат в паунди. В тази зона е градът Акротири, с голяма военно въздушна база.

Следва посещението на залива откъдето Афродита е излязла от морето. Там при големия камък в морето. Голям спор е имало в древността за точното място. Май становище са давали и Платон и Аристотел (и двамата не са идвали в Кипър) и още видни авторитети от епохата. Та тове бил заливът. Залив като залив и изобщо не е комерсиализиран. Няма хотели и магазини. Да им се чудиш на акъла… Продължаваме към Пафос. От Кирения до Пафос са около 180км, повече от половината остров надлъж.

Според археологическите проучвания първото селище на мястото на Стария Пафос е възникнало през неолита. Това селище става център на религиозния култ към Афродита и предгръцките божества на плодородието. (по-късно трансформиран в култа към Афродита). Най-ранните женски фигурки и амулети на божества на плодородието, открити тук, датират от 3-то хилядолетие пр.н.е. Според митологията основател на Палея Пафос и неин първи цар е финикиецът Кинир, съвременник на троянските събития, който построил светилището на Афродита и станал неин първи върховен жрец.

Според Страбон и Павзаний, основателят на Новия Пафос (Неа Пафос) в района на пристанището на съвременния град Пафос се смята за един от участниците в Троянската война, водачът на аркадците Агапенор. Това се случва малко след края на Троянската война, около 12 век пр.н.е. Агапенор не само основава Неа Пафос, но и издига величествения храм на Афродита в Стария Пафос. Останките от този храм са оцелели и до днес.

Гръцката колонизация на Пафос в този регион е от началото на желязната епоха (11 век пр.н.е.). Преходът на острова под управлението на гърците се доказва и от прехода от кипро-минойската писменост, надписите върху която изчезват до 10 век пр.н.е. до кипърското писмо, което произхожда от Пафос и в което са писали местни гръцки колонисти. В същото време Пафос е изолиран от други гръцки колонии, както се вижда от специален местен вариант на писмото. Около век по-късно от гръцката започва финикийската колонизация на Кипър, която очевидно засяга и района на Пафос

През 4 пр.н.е. век Пафос попада под управлението на египетските владетели на Птолемеите, с чиято династия се свързва първият период от разцвета на древния Пафос, който поема функциите на столица на Кипър от Саламин. Градът става важен военен пост на империята на Птолемеите в Източното Средиземноморие, освен това пристанището на Пафос става център за износ на кипърски дървен материал за Египет.

През 58 пр.н.е. градът попада под властта на Рим. След пристигането на римляните Пафос запазва функциите си на административен център на острова и става седалище на римския проконсул. Пафос остава единственият кипърски град, който запазва правото да сече собствена монета. В средата на 1 век сл.н.е., след като римският проконсул на острова Сергий Павел приема християнството, Кипър става вероятно първата територия, приела християнски владетел. Впрочем за това допринася и посещението тук на апостол Павел.

През 7-9 век, по време на бурния период на арабските нашествия в Кипър, Пафос постепенно запада. Възраждането на Пафос започва след анексирането на острова към Византийската империя през 965 г. През 1191 г. Пафос се предава на кръстоносците под водачеството на английския крал Ричард I Лъвското сърце. През 1192 г. васалът на Ричард Ги дьо Лузинян, основателят на династията Лузинян, започва да управлява Кипър. Градът е значително укрепен: той е защитен от крепостта Саранта Колонес, основана от византийците в началото на 7 век и възстановена от Лузиняните. Крепостта обаче не оцелява след земетресението от 1222 г. и вместо да бъде възстановена, сегашният по-малък замък е построен в пристанището.

По време на турското управление градът запада отново. През 1800 г. броят на жителите на Пафос едва достига хиляда, до 1881 г. броят на жителите се е удвоил. През 1908 г. морското дъно в близост до пристанището е драгирано, което допринася за икономическото възстановяване на Пафос. Днес градът има около 45 000 и се превръща в основна туристическа дестинация.

Първо се спираме в църквата св.Параскева. Строена е през 10 век,горе долу два века преди Боянската църква. Това е най-старата действаща църква в Кипър. Стенописите са не по-малко впечатляващи. Малко не е патриотично, но си е факт.

Този храм е построен във формата на трикорабна базилика с пет кубета в чест на св. Параскева, римлянка, която повечето от живота си, посвещава на проповядване на християнството. Преминава през серия от мъчения, като след всяко, раните и заздравяват. Накрая е била обезглавена. Това не е „нашата Св.Параскева – Петка, на която съм кръстен.

Естествено запалваме свещичка в нейния параклис. В самата църква не е разрешено паленето.

Минаваме малко през приятния и чист град и отиваме да обядваме в приличен ресторант.

После тръгваме към „кралските“ гробници. Това е огромен скален некропол, чието изграждане е започнало през трети век пр.н.е и е продължило поне до втори век след Христа.

Погребани крале в гробниците изглежда няма.Те са били предназначени за богати аристократи и някои са силно повлияни от египетските погребални традиции.

Напомнят на жилища и изглежда в тях е имало всичко необходимо за живот след смъртта. В някои от гробниците има останки от богати стенописи.

Много от тях са свързани една с друга посредством тунели и стълбища.

Учудващо е как в този относително малък град, в онази епоха, без централизирана власт, хората са могли да отделят толкова време и труд за изграждане на този комплекс.

Малко след началото на разходката ни удря такъв дъжд, че е невъзможно до продължим обиколката.

Намокрени и с понижено настроения, заради времето, се отправяме към последната точка от нашата програма - мозайките на Пафос. Открити случайно през 1962г. те са разположени в четири (за сега) дома. Най-големият, вероятно на римския управител на острова. Реставрирани са много внимателно и са защитени с красива дървена сграда. Разглеждат се от пешеходни мостова – така и се виждат по-добре и най-вече се запазват.

Виждал съм много мозайки в римски градове в Европа и Африка, но такава красота, на толкова малко място…е не бях виждал. Сцените са познати – от гръко-римската митология.

Представям си как са живели тези хора, стъпвайки върху тази красота… Чувството е особено.

За съжаление нямам техника за да заснема този разкош. Просто трябва да се видят.

Времето рязко се оправя и ни остана малко време за слънчева разходка по крайбрежния булевард. Даже успяхме да си купим разни сувенири от магазинчетата на брега. Продавачката беше българка. Поговорихме си малко. Харесвало й тук… и на нас ни хареса.

Връщаме се в хотела и на другата сутрин пътуваме за летището в Никозия. От там до Анталия. Тук обаче сменихме самолета. След нас, в него, влезе екип с маски, защитни облекла и пръскачки… Ковидът беше ударил.

Без проблеми стигаме София. Изненадващо интересно пътуване. Имах твърде скромни очаквания, а то какво излезе…При възможност не пропускайте.