Какво се случи след пристигането на Тамарка.

На Тамарка и Иван Алжир им хареса, кварталът и къщата също. Тамарка беше доволна и от магазинчетата наблизо от които правеше ежедневнит покупки. Забавление беше ходенето на пазар в четвъртък, тук почиваха четвъртък и петък. И тя кято мен в началото беше зашеметена от изобилието. Купихме си и малък телевизор и вече можехме да гледаме две френски програми. През деня Тамарка можеше да си контактува с хазяйката или да ходи/приема посещения на Маргото. Нещата се нареждаха добре.

С идването на Тамарка и Иван обаче студиото се оказа неподходящо. Не толкова задето беше сравнително малко, а заради жегите, които започнаха. Плоският му покрив се напичаше и през деня ставаше много горещо. За мен, който ходех на работа, това не беше кой знае какъв проблем, но за Тамарка и малкия беше непоносимо. Спешно се разтърсих за квартира. Това не се оказа толкова трудно. Само на под сто метра от нас наехме първи етаж на хубава френска къща.

Имаше голяма дневна -6 на 8 метра. За да можем да гледаме нормално телевизия канапето трябваше да се сложи в средата на стаята. Пред дневната имаше балкон с изглед към морето. Имаше още спалня и детска стая,пак с изглед към морето. Към това стая за гости, голяма кухня, тоалетна, голяма баня с вана и голям килер. Къщата пак беше на наклон и дневната беше на втория етаж откъм улицата, а фасадата на кухнята и стаята за гости на нивото на терена, като пред тях имаше широка четири метра тераса.

Животът си влезе в ежедневното русло, аз през деня ходех на работа, а Тамарка имаше пълната възможност да се грижи за Иван и дома. За разнообразие ходеше до магазинчета и понякога на гости. Обикновено след работа слизахме да се поразходим до морто – на десетина минути от нас.

Крайбрежния булевард, бе по скоро алея, защото трафикът по него беше никакъв и беше много приятен за разходка. Имаше много интересни къщи от френския период.

Много често хапвахме брошетки на брега на морето. Това са малки (30 грама)шишчета от нарязано на малки парченца овнешко месо, изключително вкусни. Може би зощото парченчцата баха малки те се изпичаха великолепно и изяждахме поне по шест. На някои места продаваха и бира, така че беше чудесно.

Една, да кажем особена случка от една такава кръчмичка, на самия бряг на морето. Седим си ние тримката и набиваме брошетки. На паркинга спира лъскав мерцедес, от него излизат мъж и десетина годишно момче – очевидно баща и син, поръчват си и те брошетки. Бащата след малко вика келнера и му казва нещо. Той отиво до кухнята и с една чиния брошетки отива до колата. Там забелязваме,че има две забулени жени, келнерът им връчва брошетките, а едната жена слиза и се покланя към бащата… Семейна вечеря в арабски стил.

Четвъртък и петък – почивните дни, ако не ходехме някъде отивахме на разходка из града и правехме голям пазар.

Разходката започваше към десет часа. Бавно и полека слизахме от нашия хълм към центъра на града. Там обикновенно си купувах вестник и доста често отивахме в единствения бар. В Алжир няма сух режим, но алкохол се продава на ограничен брой места – в Анаба – на три. Отвън са като секс магазин у нас –витрина с плътно перде. Вътре се продава бира, с дискусионно качество, бяло и червено вино на сравнително добро ниво. Ако си европеец можеш да си купиш каквото искаш количество – примерно – по каса. Хората знаят, че си пием и е ясно,че няма час по час да търчим до магазина. За араби се допуска каса бира и до 6 бутилки вино, за повече искат лиценз за търговия с алкохол. В повечето ресторанти нямаше никакъв алкохол, в не малко – бира и само в най-лъскавите , вино и концентриран алкохол. Наистина не се пие много, а и лиценза за търговия с алкохол е доста скъп, съответно цените за клиентите.

Та отивахме значи ние в единствения бар в центъра на града. Ако не знаеш никак няма да се сетиш,че това е бар. Двукрила масивна врата с решетка пред нея и завеса отзад.Заставаш отпред, звъниш на звънеца. Появява се пиколо в униформа, оглежда те критично и ако прецени те пуска. Вътре си е класически бар с какъвто си искаш и само марков алкохол.

Aз обикновенно пиех тройно уйски -75 милилитра с количка,Тамарка нармално (25мл.) уйски или коняче с кола, за Иван – сокче. Барът беше климатизиран вътре се пушеше, както навсякъде в Алжир. Та след половин часов престой, ободрени пристъпвахме към пазар в намиращия се наблизо такъв.

Пазарът е покрит – на два етажа – на горния, който всъщност е партер са зеленчуците,плодовете, месото, подправките, кус кусите и хилядите арабски хранително вкусови глезотиики. На долния, който е полу вкопан са рибите.

Точно от този пазар само можехме да си купим конско месо. Стека месарят го режеше с дебелина 4-5 мм и върху леко намазания тиган за три минути се получаваше голяма вкуснотия. Станахме приятели с месаря и като ни видеше отдалеч викаше „Имам нещо специално за вас господине”. Месото беше винаги прясно, в изобилие, но относително скъпо, по наш стандарт -10 -12 лв за килограм. Свинско няма.

Любимата ми час беше на долния етаж – при рибите. Огромно разнообразие от още мърдаща риба. Опитвахме се всяка седмица да ядем нов вид, но май не успяхме да опитаме всички.

Една весела история от този пазар, свързана с това, че много обичах да се правя на арабин, което се отразяваше на цените. Чужденецът задължително трябваше да бъде обран. Та размотавам се безцелно, като арабин, и съзирам прекрасен омар. Ама чудесен – към кило и половина. На щанда има опашка, има и съвсем пресна сардина. Човекът пред ме пита за цената на омара, продавачът му отговаря 200 динара, скъпо, но за мен не толкова. Клиентът казва скъпо е и отминава. Идва моя ред, вземам си кило сардина, за заблуда,че за това всъщност съм дошъл и разсеяно на арабски питам „Гдаш”, т.е колко. Той ми отговаря девста динара, плащам. Човекът ми слага сардината и омара в плик и почва да ми обяснява нещо. Отговарям, вече на френски, че почти не говоря арабски. Прибира си обратно омара и казва – триста.Кво да правя, вадя още сто динара и аха да му ги дам. В този момент опашката зад мен избухва.

Господине Вие питахте ли го за цената?

Да!

Той каза ли Ви я?

Да!

Вие платихте ли му я?

Да!

Ами какво ще му плащате още. Договорът е сключен и платен.

Айде не ни разваляйте пазарните правила.

Продавачът с неудоволствие ми връща омара. При следващото ми посещение, гледам да мина по-далеч от него, но той ме забелязва, приятелски ме вика и ми предлага риба на специални цени. Такива работи.

Другата подобна история е с хайвера. Арабите броят за хайвер само такъв от есетри и сьомги. Хайверът от средиземноморските риби го хвърлят. Та виждам аз две плаки хайвер – като агнешки бял дроб. Пак разсеяно питам дали това ще го яде котето. Отговарят ми да и ми казват цена, примерно левче. Купувам го и после Тамарка го разбива и повече от месец хапваме чудесен хайвер. Дори идващите на гости араби не вярваха, че това е от средиземноморска риба.

След пазара си вземаме такси и се прибираме. В Анаба такситата нямат апарати за таксуване. В чертите на града таксата е 2 лв, до нас, защото сме на високо -3. Много са удобни защото си спестяваш търсенето на място за паркиране. После обилен обяд.

Тук е мястото да довърша въпроса с алкохола. За бирата и виното стана ясно, да си купуваш концентрат в Анаба, освен в някои ресторанти е невъзможно. Въпросът се решаваше с аптеките – купуваш си чист медицински спирт на цена 10лв. литъра и, с донесени от България ароматизатори си правиш водка, коняк, ракия. Аз лично, с местен ментов сироп правех чудесна мента. Докарвах я до около 32 градуса, пълнех чаша с лед и я заливах с ментата. Един приятел арабин ми предложи да зарежа инженерството и до открия един бар с тази минкстура. Щял да бъде много вървежен.

Обикновено четвъртък след обяда минаваше в мързел, а вечерта с разхода по морето или ходене или приемане на гости.

Заради тях партито започна в 15 часа, за да могат да се приберат у тях в 18ч. Беше много приятно, смяхме се много, имаше маса вкуснотии, девойките бяха доставени по домовете им точно в 18. Въпреки това Марием дойде на работа насинена. Били я и брат й и бащай,задето не се прибира на време.Явно е излъгала,че ще си дойде по-рано. Не е лесно да си младо неженено момиче в Алжир.

Често на гости идваше Амар Беч –двадесет и осем годишният местният водач на ислямистите. Познавах го покрай кума ми Владо с който той работеше. Беше строителен техник, от средно по алжирски стандарт семейство. Той живееше с родителите си, по-малки брат и сестра, работеше само той и живееха в малка къща – стая и кухня. Получаваше заплата около 600 лв по нашия стандарт. На практика, постоянен недостиг на пари, което значи, че няма да може да се ожени. Малко пояснение по темата. За да се ожениш в Алжир е необходимо да осигуриш на жена си поне стая за живеене. Освен това трябва да я откупиш от родителите й. Сумите не бяха малки, по наш стандарт –най-малко три – четири хиляди лева. Логикатае,че щом не можее да осигури това – младежът не става за женене. Та симпатичният и интелигентен младеж пред себе си имаше перспектива на едва свързващ двата края ерген. А Коранът му дава решение на въпроса. Ще наложим неговите закони, пак ще бъдем свободни и велики, както по времето на Халифата. Нямам снимка с него, защото коранът не насърчава такива неща. Отнасяше се с безкрайно уважение към Тамарка, но нито веднъж не й подаде ръка – Коранът го забранява, ръка се подава на роднина или съпруга.

Нямаше особен блясък в очите, водеше нормален разговор, не като някой наш седесар. Не беше привърженик на насилието, но считаше,че Коранът трябва да се налага за доброто на хората. Считаше, че въпросът с вярата е личен и не виждаше врагове в християните. В някаква степен изпитваше съжаление към нас – щяхме да горим в ада. Общата ни тема на разговор беше религията, аз го просвещавах в християнството, той – в исляма. Разговорите и за мен и за него бяха интересни, а за мен определено полезни. При първите му гостувания не употребявах алкохол, но по негово изрично нястояване после си пиивах. Хубав човек, за съжаление вероятно е загинал.

Най-често на гости ни идваха Владо, Мая и Наско , тук сме на четвъртия рожден ден на Иван. Той тук започна да става човече. Придвижваше се главно на бегом и много ми се радваше когато се прибирах. Всяка вечер се гонехме около канапето в средата на дневната.

Другото семейсто с което често разменяхме гостувания беше Румен, Маргото и бебка.

С още едно семейство подържахме близки връзки – Огнян, Марина и малкия Жорко – малко по- голям от Иван. Оги също беше преподавател.

Както се вижда не ни липсваше възможността да говорим на български.

Гостуването на приятели араби, за Тамарка беше по-сложно. Стараеше се да се представи на ниво, което си беше свързано с определени усилия. Стараеше се да показва български ястия, напълно непознати на местната кухня и системно обираше овациите.

На особена почит беше баницата. Тамарка я правеше в няколко варианта, със сирене, с месо и със спанак. Като казах сирене се сещам, че трябва да обясня, че бялото сирене тук беше непознато. Ние си го произвеждахме от мляко и донесена от България мая. От седем литра мляко ставаше килограм сирене. По подобен начин се справяхме с липсата на кисело мляко. Всеки завръщаш се от отпуска носеше по две бурканчета, които се разпределяха между домакините за закваска. Този артикул беше също високо оценяван от местната публика.

Друг специалитет бяха сърмичките в лозов лист. Хазяинът беше силно впечатлен когато видя как грижливо берем листа от асмата в двора. После остана очарован от това за което бяха използвани. Непознати бяха и пълнените яйца които правехме за ордьовър. На сварените яйца, разрязани на две, се изваждат жълтъците, разбиват се с горчица и майонеза и се връщат в белтъците. От местната кухня усвоихме, не много успешно, правенето на кус – кус. Това изделие няма нищо общо с предлаганите у нас зрънца – прави се от твърдо брашно, по различна технология и се продава насипно на пазара.

Когато имахме гости араби Тамарка избягваше да им сирвира свинско месо. В повечето случаи обаче гостите категорично не спазваха нормите на корана и вкусничко си хапваха. Като стана дума за свинско, набявяхме си го като ходехме на лов, по-точно придружавахме ловците когато излизаха да бият диви прасета. Тези животни бяха същинско напаст за земеделието и често се организираха специални хайки. Понякога се удряха по двадесет прасета и европейците, като лешояди се спускаха към лова. За ужас на арабите, които не даваха и на кучетата да се доближават, ние безогледно режехме прасетата, като по правило вземахме само рибиците. Старателно се вземаха и парчета от черния дроб, които се носеха за преглед на един руски ветеринар за преглед. От десет прасета обикновено едно беше заразено и месото се изхвърляше.

Храната на Тамарка беше придружавана от обилно количество бира, вино, собствената ментовка и, когато имаше, ракия. Последната не беше високо оценявана.

Имах лош спомен от първото ми пребиваване в Алжир, когато един от гостите ни,арабин, така се напи,че баща ми се притесни да не вземе да умре. За чест на моите гости, араби, нямахме такива случаи. Да започнат да завалят и да се поклащат на тръгване – да, но да създаватпроблеми – никога.

Та четвъртъкът беше ден за пазар и гости, петъкът – за мързел или близки разходки. Понякога ходехме до катедралата Св.Августин, където имаше и мощи на светеца. Вероятно поради значението й за цялото християнство църквата и комплекса окол нея не са били поислямчени. И в момента там има монаси, приют и неделно училище. Много приятно място за разходка – на десетина минути с кола от нас.

Там ходехме и на големите празници – Коледа и Великден. Събираше се много народ – 90% чужденци, основно поляци, не знам защо, но голямата група руснаци в града (над 1000 души) не се появяваше там.

За чест на арабите тази катедрала не пострада при последвалата гражданска война в Алжир…

Понякога посещавахме увеселителния парк на града.Това си беше един голям луна парк, интересен най- вече за децата, имаше стрелбища за пневматични пушки – почти както у нас.

Веднъж бяхме там заедно с Маргото и Румен. Оказа се, че Маргото е била републикански шампион по стрелба с въздушна пушка. Убедихме я и тя да се пробва. Дамата взе пушката, зае професионална стойка, даде два три изстрела и след това без прекъсване свали най-трудния ред мишени. Събра се тълпа, някои гледаха мен и Румен с нескрито уважение – така де, тази женица какво прави, а какво ли ще направят господата….

Иначе Иван си се въртеше на въртележките, имаше и брошетки, но за съжаление бира нямаше… е нищо не може да е съвършено, както казваше Лисицата от Малкият принц.

Интересно, но точно до парка се намираше френско военно гробище, на загинали военослужещи по време на войната за освобождение. Гробището беше с голям – десетина метров кръст, във вид на меч забит в земята. Беше в идеално състояние и се подържаше в този вид от алжирската армия – имаха пост на входа. Този начин на отношение към загиналите се дължи на евианските споразумения за прекратяване на войната. Колкото и да е интересно, пак съгласно тези споразумения, участниците във войната имаха право на намаление по жп и авиотранспорта на двете страни. Счита се че това е най- добре изработения мирен договор в историята на дипломацията.

Друго, относително близко, място (8км) на което ходехме беше Кап дю Гард. Красив скалист нос на запад от града. Там имаше брошетки и бира. Ставаше и за плаж и имаше чудесен изглед към града. Там , поради скалистия бряг имаше и интересни места загмуркане. Напоследък си бях купил истинска маска „Beuchat” та можех да й се радвам с кеф.

В Анаба, както и в по- голямата част на Алжир имаше воден режим. С водата за къпане, миене и готвене въпросът се решаваше лисно. Всяка къща си имаше големи резервоари, които се пълнеха в часовете в които имаше вода. Водата за пиене си доставяхме от един намиращ се на около 10 км извор, обекновено ходехме до там в петък.

Понякога в петък ходехме и на плаж в района. Както на повечето хора живеещи на морето, то не ни беше приоритет. Вероятно за това го правехме колективно, по български, със салати и скара.

На около 12 км но изток си намираше градчето Серайди. То беше в едно от най- северните разклонения на Атласките планини, на надморска висичина около 900м. Климатът беше друг, през зимата даже падаше по малко снежец. Там Халифатски имаше огромна къща и караше лятото на съвсем друга температура. Веднъж ни покани там на обед в четвъртък. Това беше единственият път, в който го видях облечен в гандура – дълга много лека памучена роба, която се облича само върху бельо.

Градчето беше живописно имаше и великолепен хотел дело на големия френския архитект Пуйон.Понякога, особено през лятото ходехме на по кафе или бира. За съжаление, дори за нас беше малко скъпичко.

Едно от сравнително близките места, на около 75 км, западно от Анаба беше градчето Еl Kala. Градчето има малко естествено пристанище и се споменава като такова през шестнадесети век. Известно време е френска база, после е отвоювано от алжирските пирати и от 1936 става отново френско.

Любопитното е, че то е центърът на добив на корали в средиземноморието на Алжир.

Веднъж, точно на влизане в градчето спуках гума, а в Алжир се научих да карам без резервна. Като ти се спука все някяк бързо ще се справиш, дори да си в пустинята. Та обикалям гледайки тъжно около колата и почти веднага се появиха двама младежи. Помогнаха ми да избутам колата до оказваща се наблизо гумаджииница. После намират гумаджията, все пак е почивен ден, а накрая не приемат и никакво заплащане.

Пристанището на градчето е едновременно и крепост. Църквата не е превърната в джамия и заради това е в доста запуснато състояние. За съжаление нямам спомен от брошетки и бира.

Пак сравнително наблизо – пак на около 65км, на юго-запад от Анаба, е град Гелма. Древен нумидийски град, а посла римският Калама, сега той е център на може би най- плодородният район на Алжир. В него се ходи главно за да се види напълно запазения амфитеатър. Тази снимка е направена на1.01.1993г. За арабите това е парашутиран празник и си е просто почивен ден. Ние си го отбелязахме сами в къщи, повечето българи си бяха в отпуска.

Относително близко – на около 160 км от нас се намираше град Константин. Той е запазил римското си ими – кръстен е на Константин Велики. За първи път се споменава през трети век пр. Хр., като до тогава се е казвала Цирта и е била столица на нумидийското царство. Интересът ни към този град беше по специален тъй като майката на Тамарка беше работила там през 1962 -1964г., като медицинска сестра. Тук май е мястото да отбележа, че баща ми и нейната майка са пътували в един самолет за Алжир през 1962г, без тогава да са се познават. Тамарка също беше живяла там и също учила в католически пансион.

Та значи един петък са озовахме на входа на Константин, до забележителния висящ мост – символ на града. Съвсем до него се намираре болницата в която е работила майката на Тамарка и където те са живяли. Чувството да се озовеш някъде след почти тридесет години и да възстановиш, на мястото, изчезнали спомени е неописуемо. На същото място има снимка на лаля Пешана с малката тогава Тамарка, за съжаление не можах да я намеря и приложа.

Следващото място за посещение беше лицеят в който беше учила Тамарка. Намерихме го сравнително лесно и тя отново изпадна в див възторг от рукналите забравени спомени.

Продължавайки разходката си из града попаднахме, съвсем неочаквано на магазинчето от което са й купували обувки.

Константин е третият по големина град в Алжир, с насление по това време окол 440 000 души. Интересно е, че при края на войната за везависимост през 1962г.в градът живеят около 80 000 мюсюлмани, около 30 000 французи и над 12 000 евреи. Днес над 90% са си араби, като повече от половината са на възраст до 30 години. И още нещо интересно, на фона набързото нарастване на повечето градове, Константин почти не увеличава населението си, вероятно това се дължи на факта, че той е център на селскостопански район и много хора предпочитат да живеят в селата и малките градчета около него. За това тук има сериозно развита хранително-вкусова промишленост, но не концентрирана само в града.

За отбелязване е, че тук има голям завод за багери и трактори, а Балканкар завършваше, по онова време, завод за мото и елктрокари. Все още имаше български специалисти живеещи в малко,но много добре устроено селище. Там тогава е бил и един мой съвойник, но за срам на батареята не сме се усетили – голям пропуск.

Както във всеки град и тук има даже три университета с правни, медицински, строителни, селско-стопански и още не знам колко факултета. По това време се завършваше и ислямски институт, забележителна с красивото изпипване надетайлите сграда.

По това време ислямът беше на изключителна мода, а и образованите по тази специалност беше щедро финансирано от Саудитска Арабия.

И накрая на близките места за посщаване, е редно да спомена останките на древната Анаба – Хипон.Те се намира в границите на съвременния град и поради тази причина са били използвани за готов строителен материал, следователно са малко.