Как за втори път се появих в Алжир

1990 беше една интересна година, китайците казват да не ти се случвало да живееш в интересни времена. Социалистическата икономическа система основана на безразделна държавна собственост върху средствата за производство и тотално планиране напълно доказа несъстоятелността си. Известните й предимства в следвоенния период на криза напълно се изчерпаха. Необходимостта от промени беше очевидна дори за управляващата комунистическа партия. Тя се опита и да го направи, но не беше преценила, а и никой не и й даде възможност да преценява какво трябва да прави. Не че нямаше пример, в братски Китай от почти десетилетие бяха негласно започнали Проманата в икономиката днес откровено наричана „Една държава – две системи”. При нос обаче нямаше как Европейският съюз и НАТО да допуснат такова нещо. Още повече, че се отприщи масово недоволство срещу досегашното управление – водено от досегашните галеници на режима.

В края на 1987г. завърших висшия икономически институт и от Перник си прехвърлих на работа в София – началник отдел „Оферти и проучвания” в „Промстройпроект”. Заплатата беше по- голяма – около 600 лев, а и работата интересна и в нова, за мен, област на строителството.

Още през февруари – март ми стана напълно ясно, че отиваме на „изуй гащи”. Конкретно – унищожаване на всичко което беше конкуренция на западно производство, като се започне с енергетиката, мине се през тежката индустрия и се свърши със селското стопанство. Изясних си, че като инженер от промишленото строителство за мен няма да има място на пазара на труда, то пък и за българите се предвиждаше ролята на сервитьори, ибрикчии и като цяло на обслужващ персонал….

И аз в началото мислех, че може и да не се допусне това. Произхождам от семейство на леви земеделци и се опитах „да се включа в политическия живот”. Участвах във възстановяването на българския земеделски младежки съюз, даже бях член на управителния съвет на БЗНС и дори кандидат на изборите за Велико народно събрание. Напразно – БЗНС, който не можа да бъде унищожен от комунистите успешно беше ликвидиран от тези които бяха отдали младините си за него- Милан Дренчев, Ценко Барев, Анастасия Мозер, Петко Илиев, Георги Пинчев, братята Неврокопски. Разбира се с активна външна помощ, и от ляво, и от дясно.

В такъв момент реших, че трябва да се спасявам поединично. Възползвах се от последните издихания на социалистическата система и успях да изкрам шест месечен курс по антлийски, с откъсване от производството. Т.е. ходиш на училище, а не малката ми заплата си течеше. Това добре, ама демокрацията се развихряше – огромни опашки, после шоково освобождоване на цените, после жестока водна криза – два дена без вода, един със. Последното беше заслуга на кмета на СДС професора хидролог Янчулев. При огромния язовир Искър, София остана на сухо. Вецовете към него работиха данонощно, както казваше един приятел „Няма друго нещо което да се краде със скорост 300 000 км/сек.

Бях започнал да лудвам, което значи висене по опашки за каквото има и създаване на стокови запаси с които можеше да се изкара поне два месеца. После от тях се възползваха тъста и тъщата и им помогнали много.

В този момент получих предложение от моя кум Владо, който от 1980г. беше в Алжир. В град Анаба работеше като проектант в местно проектантско бюро. Та там, един от местните милионери, бил решил да си строи мелница и търсел строителен инженер. Даже ми прати и договор, не лоша заплата, кола и квартира. Хем ми беше ясно,че този договор нищо не значи, хем се хванах за него, почти като удавник за сламка. И до сега не знам дали не сбърках…ама една от любимите ми френски поговорки е „Не се плаче за счупени грънци”…дори да са от китайски порцелан от династията Мин.

Необходимо е да кажа, че вече се беше появил Иван, Тамарка беше в отпуск по майчинство, с неясни изгледи за това какво щеше да се случи с нея след това. Перспективата за спокойно отглеждане в Алжир не беше лоша. Да не говорим за отличните ми спомени от предното пребиваване там.

Та набързо се подготвих, което беше свързано с търчане по преводи и легализация на документи, медицински прегледи и т.н. набързо, набързо, но недостатаъчно защотодва деня преди да си купя билет увеличиха цената почти 15 пъти – стана 10 000 лв, при моята, не ниска, заплата от 600лв. При това само в едната посока. Тази сума бяха почти всичките ми спестявания, но без много да се замислям ги изгърмях. Май няма друг случай в който да не съм си осигурил двупосочен билет. Това последното е още едно доказатлство за това колко съм бил луднал. Подозрителен договор, еднопосочен билет….ами ако не станат нещата….

И така на 22 февруари 1991г. се появявам на летище София с минимум дрехи и много техническа литература. Изпращат ме Тамарка, Иван, сестра ми Боряна и братовчедката Весела. Петък е и не ми е особено приятно, ама зарът е хвърлен. Самолетът е от Москва, през София и Атина за Алже (това е точното име на столицата на Алжир). Полетът закъснява с пристигането си в София цели 4 часа. В Алже сме много късно вечерта.

Там ме очаква Пампи – приятел на Владо. Той работи в Алже и ще преспя при него, купил ми е билет за сутрешния полет до Анаба. Без проблем минавам митницата сдве петлитрови бидончета с ракия. Вносът на концентрат иначе е ограничен на литър ама в туби можело. Явно са за лична употреба на християните и няма да са търгуват…мъдро.

Та вечетра препспивам при Пампи и Миглена и рано на другата сутрин съм отново на летището. С билет купен на името на Пампи. Номерът е следният, той каторезидиращ в Алжир ползва цените за алжирци, за чужденците те са двойни. Пак съм притеснен, но никой не прави едновременна проверка на билета и паспорта и без проблем се оказвам в транзитна зала – почти до самолета с който ще летим. Познавам го по това,че до него нариждат багажа и познавам своя такъв. Пак се притеснявам – какво става. Оказва се стандартна процедура – всеки си взема багажа и го слага на количката за внасяне в самолета. Целта е да няма багаж без собственик…разчита се,че няма самоубийци.

След малко повече от час полет (Анаба е на около 600 км) кацаме. На летището ме чака Владо и след около половин час сме у тях в Анаба.

Две думи за града. Анаба е четвъртият по големина град в Алжир – след Алже, Константин и Оран, по това време с население около 220 000 жители. Това е един много стар град, започнал съществуванието си благодарение на удобното пристанище. Известен като Хипон той първаначално е финикийска колония, като за първи път се споменава през седми век пр. Хр. След това става част от Нумидииското царство. Остава в него по време на превземането на Картаген през146г пр.Хр. и от първи век пр.Хр. става процъфтяваща римска колония. През четвърти векв негов епископ е Свети Августин, та градът става и религиозен център. След 18 месечна обсада през 430 година градът попада под властта на вандалите, малко по- късно отново е завладян от Византия, следва арабското владичаство и градът става Буна. През 1153 за малко е завладян от сицилийците, после пак за малко испанците и после чак до 1830 – турците. Те леко изменят името на града и той става Аннаба. Французите владеят града до 1962г. и го наричаат Бон. След освобождението през 1962г градът става отново Анаба.

Както стана ясно в Анаба са оставили следи на множество култури, което се вижда и днес. Градът е типичан морски град с голямо и оживено пристанище многолик и жизнен. Най- значитилното промишлино предприятие е металургичния завод – най-голям в Африка. Между другото той е построен от руснаците и когато бях там все още имаше малко руско селище за обслужващите завода съветски специалисти. Селище с кино, училище, ресторант.

Градът е със средиземноморски климат – мека зима – температурите падат до 12 градуса и не много горещо лято 30-35 градуса. По - неприятно става когато задуха сироко от пустинята, тогава температурите стигат 40 и пясъкът влеза дори между зъбите. За щастие това се случва само два – три пъти в годината.

Архитектурата е средиземноморска със силно арабска влияние.

Та на 23 февруари към 10 часа сме в квартирата на Владо. Етаж от великолепна къща в най- хубавия квартал на Анаба – Les crettes – Хълмовете – на около километър от центъра и бъдещия ми офис. Къщата е на северния склон на хълма с великолепен изглед към морето. Той обитава приземния етаж състоящ се от дневна, с изглед към морето, голяма кухня, три спални, огромна баня и тоалетна. Никой не ни посреща, съпругата на Владо – Мая е на работа – тя е архитект, а синът му – на училище. В Алжир тогава почивни бяха четвъртък и петък.

След богата закуска слизаме да се разходиме из града. За начало Владо ме заведе до един от градските пазари. Нещо напомнящо женския пазар, но по – голяма и по- добре организирано, с множество вътрешни улички, всяка от които специализирана в нещо – плодове, чзеленчуци, брашна и варива, подправки, захар и захарни изделия и меса. След неимането у нас тук бях зашеметен от изобилието, най-ме впечатлиха пилетата – по 2.5кг продавани почистени и с отделно опаковани вътрешности.

После се разходихме из центъра – впечатляващо за несвикналите ми очи изобилие и приятна обстановка. Почнах да си мисля, че не напразно съм тука. Вечерта приказки и приятна вечеря.

На 24 февруари както е уговорено – в 13ч съм в офиса на Mohamed Khelifa – Мохамед Келифа, бъдещият ми работодател. Вместо в 13 той пристига в 15ч. Той е светлокос, синеок мъж в началото на петдесетте. След кратък разговор с общи прикозки ме прехвърля но симпатичния архитект Меlouah – Мелуа. Той пък е малко по млад от мен – типичен арабин, по-скоро нисък,матова кожа и мустак. Очевидно трябва да оцени грамотноста ми.

Проблем никакъв, защото аз съм в пъти по-подготвен от него и с доста по-голям опит. Интервюто продължава и следващия ден. Към 17 часа Халифата (така ще го наричам) ме вика и ми съобщава, че Мелуа е впечатлен от мен и той ще ме наеме на работа от утре със заплата 10000 динара ( при средна заплата в Алжир около 3000). Обяснява ми, че ще живея извън града в хубава къща,и че ще има и кола. На въпроса за аванс бърка в куфарчето и ми връчва 10 000 динара. Направо да не повярваш.

Прибирам се при Владо – 25 мин пеша – и отиваме в чудесен ресторант „Le lavandou”, където вечеряме на терасата към морето. Хапваме пресен лаврак и пииваме не лошо вино, замезваме и с местни вкуснотиики към водката. Около 10% от заплатата ми, която ми се струваше голяма заминаха. Това всъщностбеше един от най-скъпите ресторанти в Анаба.

До тук добре, но още на другия ден започнаха проблемите. Оказа се, че трябва да имам разрешение за работа. Това се оказа дълга и изнервяща едномесечна процедура, като през нея на два пъти си стегнах багажа за да се връщам. Въпросът с хбавата къща също се оказа фал. Вярно хубава, но в промишлен квартал с две арабски семейства на първия етаж и на 20 км от града. Обясних на Халифата забалежките си и му обясних,че там няма да живея. Той не беше много изненадан и ми предложи да си потърся квартира.

Точно в този момент се освободи студиото в къщата на Владо. Малко по подробно за него. Къщата на Владо беше на стръман наклон, първият етаж беше частично вкопан, над него имаше още един, където живееше очарователната хазайка – вдовицата Rose Abaida- Роз Абайда. На височината на нейния етаж и на практика на нивото на терена в горната част на двора беше залепено въпросното студио. То се състоеше от три помощения с размер 4х3.5м свързани с вътрешен коридор. Едното беше кухня, другото спалня, третото – баня с малък басейн вместо вана. И пред трите стаи, по дължина на фасадата имаше шрока3 метра тераса. Кухнята и банята бяха нъпълно обзаведени – на газ. Спалнята имаше спалня, едно единично легло и стенен гардероб – малко спартанско ама ставаше.Госпожа Роза беше много доволна, че го наехме веднага – 1 400 динара бяха значителна сума за нея.

Две думи за околността. Крайбрежния булевард беше на десет миниути пеша – там беше и централния плаж на града, наколо имаше само къщи на заможни хора. Имаше няколко малки магазинчета за хранителни стоки – на по пет минути от къщи. Малко неудобство беше близката джамия, бивша френска църква, защото на изгрев слънце мюзеинът надуваше по три пъти високоговорителя за да призове правоверните на молитва.

На петнадесетина минути от нас имаше още една българско семейство – Маргото и Румен с появило се след пристигането им в Алжир бебе. Та значи дамите имаше с кого да си общуват. Иначе в Анаба имаше още няколко българи – чичо Павката – строителен инженер, две дами преподавателки в местния универсетет и още едно семейство – Огнян и Марина с пет годишния им син Жоро. Те живееха далеч – в студентския град и с тях се виждахме по-рядко.