Как живеехме в Алжир.

До тук, доста систематично разкзвах за лицея, от тук нататък, в голяма степен хаотично ще разкажа за случки от живота ни в Алжир. Най-вероятно няма да са в хронологичен ред, защото не съм си водил бележки… още не съм оценявал напълно значимостта на скромната ми персона.

Почти едновременно с преминаването ми към ежедневно ходене на училище се преместихме в нова квартира. Две стаи, голям хол и баня с тоалетна. Доста по-скромна от предната при това на петия етаж в блок. Вярно хубав, с асансьор в който обичах да се возя. Нашите се чувстваха по- добре – особено майка ми, две жени в една кухня не е най- добрата ситуация. За мен беше по-лошо – нямаше го Цени с който си играехме, нямаше я терасата с басейн на покрива. Квартирата имаше още две предимства: първо – на около 20 минути пеша от центъра, не близо, но за предпочитане пред претъпкания градски транспорт и второ – партера на блока имаше магазин от типа на днешните супермаркети – Монопри. Впоследствие се оказаха и още две важни неща – кино наблизо и живеещо през три преки българско семейство – Дончо, Пенка и Татяна Дончеви с които нашите завързаха сериозно приятелство, чрез което двете майки добиха минимума социални контакти.

А това си беше важно, защото телевизия нямаше. Баща ми още от първите дни беше купил хубав ранзистор Филипс, с който вечер хващахме българско радио. Много се радвахме когато условията бяха подходящи и предаванията се чуваха добре.

Видът и на блока и на лъскавата някога монопри е жалък. От 60те години сградата не е пребоядисвана. Ние живеехме в „четирите прозореца”от дясно на ляво – с опънатото пране под щората – виж другата страница.

Киното беше особена благодат, защото баща ми лекуваше собственика му и цялото му семейство – съответно ходехме без пари почти всеки ден. Тук е добре да разкажа една история случила се в това кино след около 30 г.

Пак бях в Алжир, този път като строителен инженер. При една командировка в Алже успях да намеря къде бях живял. За моя изненада киното си беше на място, но в ремонт. Вратата беше отворена и влязох вътре. Мъж на моята възраст ме попита какво търся. Отговорих му, че съм живял тук преди тридесет години, баща ми е лекувал собственика на киното и сме идвали тука почти всяка вечер. Мъжът се замисли и каза „Значи вие сте господин Георгиев”. Само дето не паднах, изгубих дар слово и нещо здраво ме стегна за гърлото. Мъжът обясни, че те били толкова доволни от баща ми, че след това сравнявали всички лекари с него и ме увери, че още нямало случай някой да е бил по-добър. „Моите деца знаят за вашия баща господине, без изобщо да са го виждали, ще се радвам да ни дойдете на гости.” Вечерта трябваше да летя обратно за Анаба, пък и не знаех дали е нужно… ще взема да изръся някоя моя глупост и легендата да отиде на кино. Казах му нещо в смисъл, че нека нещата си останат така, нека просто каже, че синът на доктора строи в Алжир. Мъжът каза „Мъдро!” и поиска да му напиша нещо в някаква счетоводна книга. Не помня какво написах, онова нещо което ме беше хванало за гърлото още не ме беше пуснало.

Сега като пиша, изведнъж, се сетих, че бяхме в Алжир когато президентът Бен Бела направи национализаци на частния бизнес – включително и киното. Собственикът стана директор, но ние продължавахме да си влизаме без пари. Спомням си, че човекът беше много разочарован от комунизма….

Като стана дума за Бен Бела – първият президент на Алжир. Той можа да ми стисне ръката когато посети нашето училище и се запозна с отличните ученици.

Блокът ни гледаше към един от големите булеварди на града и имахме възможност да гледама парада след края на Мароканско Алжирската война. Както всяка и тази беше глупава. Алжир тамън се освободил и мароканците решават да лапнат няколко спорни територии по границата. Война изобщо не усетихме, водеше си цивилизовано някъде в пясъците на Сахара, но парадът на победата беше много внушителен или поне на мен ми беше много забавен. Интересно е, че в тази война участва кубински континент с танкове и около 1000 египтяни с хеликоптери и авиация. Тъкмо кубинците да завземат град Бергуен в Мароко и се намесва Де Гол и оправя нещата. Не е много ясно кой трябва да се счита за победител, но парад на победата имаше.

На още едно историческо събитие бяхме свидетели. Въвеждането на национална валута. До тогава вървяха алжирски франкове – издание на франската алжирска банка. Уж франкове, ама във Франция не ги приемаха, а за да ги обмениш трябвало специално разрешение, това не в независим Алжир, а докато е бил още колония.

Бях впечатлен от обмяната на парите, защото срещу нас имаше банка и пред нея се виеше дълга опашка. Силно впечатление ми правеше как някои хора целуваха банкнотите.

В Алжир преживяхме караибската криза. Лично аз разбрах за нея от това, че всички българи в Алже бяха събрани в посолството ни за да им бъде обяснено какво става. Помня, че баща ми беше доста притеснен, особено след писмата от България за тренировките на населението свързани със заемане на места в скривалищата. Слава Богу и това се размина.

Там преживяхме и убийството на Кенеди. Спомням си как четях на майка ми вестници – баща ми нали все беше на работа, а тя така и не научи добре френски.

Няколко думи за социалния живот на нашето семейство. Той на практика се изчерпваше с редовните, почти ежедневни контакти със сем.Дончеви. Най-често ние ходехме у тях, защото живееха в къща с голям двор. Освен това хазяите им, семейство Девоазен или нямаха деца, или те вече баха големи и не живееха с тях, та мадам Девоазен с удоволствие се забавляваше с мен, Татяна и почти двегодишната ми сестра.

Баща ми нямаше шофьорска книжка, съответно пътуванията ни бяха крайно ограничени – когато някой негов колега решеше да ни разходи. Разходките бяха сама за ден и нямаха нищо общо с пътешествията които аз правх в Алжир след 30г.

Все пак посетихме останките на намиращия се близо до Алже римски град Типаза и, много по - интересната гробница на Клеопатра – Селена. Щерка на Клеопатра женена за местния владетел Юба.

Няколко пъти бяхме на гости на колеги и пациенти на баща ми и успяхме малко от малко да се доближим до живота на обикновенния алжирец. Най- обичах кус кусът, така и не можахме да го правим в България. Кус кусът у нас е със зърно поне пет пъти по-голям от алжирския, а и истинско овнешко (не овчо или шилишко) месо тук няма.

Редовно, в неделя, ходехме в огромната ботаническа градина, прекрасно място на брега на морето, имаше даже и малък плаж, ама винаги имаше големи вълни.

Ходихме и на традиционния технически панаир в Алже. Най- впечатлен бях от американския космически кораб „Меркурий” с макет на Джон Глен вътре. Запомнил съм този панаир и с още нещо. Баща ми ни показа колата – Фиат 1300, която, чрез Кореком си беше купил и която вече ни очакваше в България. Даже влезохме вътре, чувствах се много доволен.

След почти четиридесет години бях отново но тжзш панаир, не не бях вече толкова впечатлен, вероятно заради натрупаните вече впечатления.

По едно време се установиха контакти с едно алжирско българско семейство – мъжът учил у нас икономика. Установяването на връзката става по интересен начин. Баща ми отива да пазарува в плод-зеленчуков магазин. Налага се малко да почака – зареждат магазина. Разсеяно гледа и вижда, че доставката е изцяло от български консерви, споделя това с човекът който се мотае около камиона и получава отговор „Кажи така бе мой човек, радвам се да се запознаем, а жена ми ще бъде още по-доволна”. Та от време на време си ходехме на гости и дамата много ни се радваше – още нямаше деца.

В Алжир май бях по-скоро послушно и дисциплинирано дете. Помня само един случай в който наистина побърках нашите.

Значи имах обещание, че ако съм първи за срока ще ми купят влакче – по-горе описах какво точно. Станах първи, отиваме в магазина, ама влакчето беше май много скъпо (или имаше само много скъп модел) и ми казаха „Друг път” Разстроих се много и заради влакчето, и заради това, че ме бяха излъгали. Магазинът беше тип МОЛ издебнах разсейване на нашите и се откачих от тях. Разхождах се около половин час, после излязох на улицата и продължих да зяпам витрините, в един момент установих, че съм се загубил. Не се притесних много. Бях инструктиран за тасива случаи. Намерих първия полицай, който регулираше движението, и му казах „Загубил съм се!” полицият заеба регулирането за да извика свой колега. Отведоха ме в участъка и след като казах адреса си, с полицейска кола, ме отведоха да вкъщи. Нашите, побъркани вече, се прибраха чак след час. Мислех, че присъствието на полици ще спести боя, но се оказа, че ме почнаха още пред входа…. такива работи.

И така, двете години договор на баща ми изтекоха в началото на 1965г. Веднага му предложиха продължение, аз бях навит, майка ми против – мореше я носталгията и искаше да види баба Попадия. Сестра ми нямаше мнение. Майка ми успя да се наложи и почнахме да се подготвяме за заминаване. Голяма мъка – да вземеш максимум от това с което си живял две години… Два куфара щяха да пътуват с нас, други три – чрез „Техноимпекс” – предприятието в което работеше баща ми. Тях по пътя ги откраднаха или загубиха…

Тогава, всички които си прибираха от Алжир си правеха една екскурзия из Европа – баща ми реши да направи същото. Щяхме да пътуваме с кораб до Марсилия, от там – с влак до Париж, после Женева е от Милано през Югославия у нас.

Появи се въпросът с валутата, която практически не можеше да се изнася от Алжир. Веднъж засекох как баща ми скрива франкове в подплатата на един куфар, той беше безумно легален човек и факта, че съм го видял го притесни много и реши въпросът по друг начин. Даде сумата на негов колега французин, а той му написа чек….чиста работа.

И така последният ни ден в Алжир дойде.

Преди това трябваше да се сбогувам с училище. Прие ме лично Монсеньор, поздрави ме на български, попита на български как са майка ми и баща ми. Това беше възможно тъй като при всяка наша среща той научаваше по някои израз на български. Каза ми колко съм умен и велик и ми пожела много успехи. Получих и документ за това какво и с какъв успех съм изучавал.

И така една сутрин през март 1965г. се натоварихме на пътнически параход за Марсилия. Плаването щеше да продължи около 24 часа. С майка ми и сестра ми бяхме в кабина, а баща ми, с цел икономии беше на кресло в трета класа.

Пътуването беше и хубаво, и лошо. Хубавото беше,че имаше обилно ядене и кино. Лошото – имаше сериозна буря и си изповръщахме червата. Така или иначе на другата сутрин бяхме в Марсилия, веднага се натоварихме на влак и вечерта – на лионската гара в Париж. Беше вече тъмно, баща ни ни остави на гарата и след около час бяхме в намерения от него хотел. Давам си сметка, че е бил доста мизерен, но тогава ми хареса. Имаше три легла – едното по- голямо, с завеска беше отделена чешма, банята и тоалетната бяха на етажа. Хотелиерът беше изненадан от факта, че лекар посещава такъв хотел….ама кво – да му се обяснява колко е хубав социализма не беше удобно.

В хотелът имаше хубава закуска, обадвахме някъде по улиците, а за вечеря си купувахме нещо от магазина и вечеряхме в хотела. Имаше и още един проблем, на кораба ме заболя зъб та ходех с шал през бузата по забележителностите на Европа. Пък беше и зима и някой все трябваше да носи сестра ми. Не беше най-приятното пътуване. Ама общо взето изпълнихме програмата.

Качихме се на Айфеловата кула – почти нямаше опашка. Впрочем, това е единственото ми качване на този обект. При многобройните си следващи ходения в Париж все не намирах сила да се наредя на огромната опашка.

Бяхме и в Лувъра. Бях силно впечатлен от мумиите, от Победата при Смотраки и от античния отдел като цяло. Естествено бях впечатлен и от магазините, доста по- богати от тези в Алжир. Ама пусто – ограничени бяхме с валутата. Спомням си как се снимах пред една статуя на Цезар – в градината на Тюйлери. За съжаление баща ми изобщо не можеше да снима, после извади снимките във формат 6х9см и после половината изчезнаха. Ама снимка пред Цезар – вече съм знаел кой е той и кой съм аз. В Париж стояхме струва ми се три вечери и заминахме за Женева, където в лошо време се мотахме по едноименното езеро. От там, пак с влак отидохме в Милано. Не си спомням за музей, а само за огромна катедрала и гигантска улица със стъклен покрив и огромен брой магазини.

Нямам никакъв спомет от пътуванията с влак, да не повярваш чак, сигурно съм спал. И така, през пролетта на 1965г. се прибрахме в България.