Ходя на училище.

Предстоеше ми да тръгна на училище. Нямах никаква представа от фенски. В България бях започнал да уча английски при другарката Брайкова от читалище Светлина. Баща ми реши да почне да ме ограмотява. Доколкото вече можех да пиша и чета не ми беше трудно да премина на латиница. По някакъв стар детски Ларус учех думички и не помня да имах притеснения от това, че ще почвам да уча.

А баща ми беше положил усилия да ме запише в най-доброто училище – колежа на отците йезуити, където учеха предимно деца на чужденци. … но почти нямаше българи – в началото – нито един. Вероятната причина – цената, а българинът в чужбина не обича да харчи.

Та значи щях да ходя на училище изцяло момчешко, с преподавотели – основно свещенници. Първоначално решиха да съм на пълен пансион. Бяха записали майка ми в местния медицински университет, а сестра ми на детска ясла, пак при монахини за да има тя време за учене.

Накратко – баща ми ме хвърли направо в дълбокото – нито знам езика, пък и от понеделник до петък сам в живота.

И така, на 2.09.1963г. от пред вкъщи ме взе училищния автабус и аз, с едно сравнително голямо за мен куафарче се натоварих в него на път за училището. В куфарчето имаше пет комплекта бельо, един панталон с къси, един с дълги гащи, две ризки, анцуг, гуменки, пет чифта чорапи, естествено тоалетни принадлежности, голяма и малка хавлия. Майка ми се разплака докато ми лисна вода, аз се държах мъжки, баща ми ме прегърна и това беше.До петък вечер щях да съм сам.

Училището започна дириктно от рейса. Сваляха ни по списък и ни наслагаха,с безопасна игла, парченца пластмасова тъкан с надпис на класа в който щяхме да учим и личният номер на ученика. Цветовете за отделните паралелки бяха различни, така че не беше необходимо да знаеш да четеш, пък беше и по-лесно за учителите да си приберат пилците.

Та закичиха ни значи и тези дето бяха с куфарчета бяха отведени за настаняване в спалните помещения. Нашата група се водеше от възрастне монах с расо и блестящо бяла якичка. Първо ни отведоха в едно неголямо помещение, в което си събухме обувките и си сложихме джапанките. После ни въведоха вголяма зала по стените му бяха наредени малки кабинки. Кабинката беше с размери около 2х1.5м. От трите страни беше оградена, а от голямото помещение се отделяше със завеска. Вътре имаше легло мъничко шкафче с нощна лампа и мъничко гардеробче. Там ни поеха няколко лелки, които водеха всеки до неговата кабинка. Помагаха ни да си наредим нещата в гардеробчето, усмихваха ни се мило. После ни изведоха на двора, като стараеха да не се разпръсваме. Там ни предадоха на учителката ни – дама на която така и не помня името защото тя си остана Мадам. Тя ни заведе, пак в двора, при един достолепен възрастен,според мен, мъж, с изрядно расо и още по- ослепително бяла якичка. Той вече беше Монсеньор и беше директорът на училището и абат на училищнето братство. Той отдели време за всеки от нас, като се осведоми за името и националността ни. Познанията ми по френски стигнаха за да му кажа, че съм българин, и как е на български добър ден.

Правя си сметка, че сме били две паралелки по около 30 момчета, т.е. при 3 минути разговор с всеки това е отнело около2 часа. Незаетите през това време се моткаха из големия парк на училището и създаваха първите контакти.

После – обяд – в стол стил МНО.Под строй, към шубър от който се вземаха, на табла, супа, второ и десерт. Е асистираха ни пак същите лелки и ни отвеждаха на местата ни, като разбрахме, че това ще са постоянните ни места. Справих се прилично, изядох си всичко, без да разговарям. За последното лелките следяха доста строго. Цялата операция беше следена от един монах – няма да казвам пак с каква якичка. Представиха ни го като отец Пол, той беше очевидно по- млад.

След обяда ни заведоха в класната стая и ни пое пак Мадам. Стаята беше голяма с много интересни неща в нея – имаше препарирани животни и табла с интересни картинки. Всеки си избра място, получихме малка чантичка с май две тетрадки и моливчета.

Един час се представяхме един на друг, което беше интересно, защото бяхме от десетина нации – най-много франсета, с които нещата минаваха бързо с едно китайче беше по-сложно, Мадам обърна всичко на игра.

След това излзохме на игри навън, дойде време за вечера, после кино и пак към кабинките. Там за първи път ми домъчня за наште. Добре,че в спалното имаше библиотека с комикси та си взех два (повече не ми дадоха), дръпнах си завеската, запалих си лампичката и си легнах. Направи ми впечатление, че в средата на спалното имаше малко бюро с нощна лампа. Оказа се,че това е за дежурния монах, който след като заспяхме, дръпваше завеските и имаше поглед към спящите деца.

Та значи започна ежедневието ми в колежа „Св.Йосиф” в Алже. И първото нещо, което научих там беше, че трябва строго да спазвам правилата и „указанията” на преподавателите. Всъщност Мадам се занимаваше с нас по писане, рисуване. По математика,естествознание и история идваше някой отец. На дисциплината се държеше изключително много. Нямаш право да говориш в час, не можеш да ставаш, не можеш да се караш с другарчето, не можеш да се биеш. Трябва да внимаваш в час, да пишеш старателно, да се стараш да мислиш и да отговаряш на въпросите. За насърчаването в тази посока имаше два пътя

Първият – наказанията. Във всяка стая в ъгъла до катедрата имаше малко плитко сандъче с размер 40/40 см пълно с пясък. При не много тежка издънка, например говорене в час, те изпращаха да застанеш там на колене със свалени панталони, ако си говорил много, трябва и да си вдигнеш ръцете. И така седиш определено от наказващия време. Усещането в първите минути беше приемливо, но след това ставаше много неприятно, опитите да прехвърляш тежестта от единия на другия крак само усложняваше нещата, а ако си с ръце нагоре…. още по кофти. За по леки провинения се прилагаше и дърпане на ухо или шамар – с различна сила. За по крупни издънки – системно невнимаване в час с резултат лоши учебни резултати се налагаше бой с пръчка по дланите, а в най – тежките случаи по гол задник. Отецът, тези наказания се изпълняваха само от мъже, стъпваш на стола на чина поставяше те по корем на коляното с гол задник нагоре и провеждаше наказанието – обикновенно пет удара с пръчка. След това ти помагаше да си обуеш гащите. Задължително трябва да отбележа, че умееха да налагат наказанията без да те унижават. Особено при боя с пръчка. Тогава обясняваха,че те бият с много болка в сърцето, защото ти си умно и добро момче, но не полагаш достатъчни усилия за да станеш умен и достоен човек. И ако сега си се издънил и не ти го покажат и не те научат да не го правиш, утре – в живота, ще се издънваш системно и резултатите ще са по-тежки, няма да имаш подходяща работа, няма да можеш да имаш семейство, няма да бъдеш гледан с уважение от останалите хора.

Вторият път за подържане на дисциплината бяха наградите. От незабавна и никога неспестявана похвала, през ежедневните малки награди – движещи се картинки, малки фигурки на войници, шоколодчета, до ежемесечното, срочното и годишното класиране по успех.

Ще се спра малко по - подробно на това.

В края на всеки месец се провиждаше класиране по успех. Всички се строявахме пред катедрата и накой отец, а понякога и самият монсеньор идваха да съобщят резултата.Класираха се всички – от първи до последния номер. На първенеца се даваше малка награда – книжка, комикс, топка. Освен това получаваше право да си избере място на което да седне. За последният имаше шамар с уверения, че може повече и сигурно нямя да бъде такъв на следващото класиране. Тук е момента да разкажа за едно такова класиране. Беше лично Монсеньор. След няколко встъпителни мъдри думи за това което ние всички вършим тук премина към обявяване на резултатите с думите „А сега да видим кой е първи.” Аз незабавно се обадих „То се знае, че това пак съм аз”, което си беше и така. Настъпи неловко мълчание. Монсеньор застана пред мен и ме погледна с особен поглед…. и до днес си го спомням…строг…бащински с отенък на разочарование. Последва кратка проповед на тема гордостта – първият от смъртните грехове. После….тишина и без коментар ми връчи наградата. Е може би трябваше и да ми набие един шамар та да ме отучи от навикът ми да си виря носа, ама не го направи, доброто самочувствие се ценеше.

Годишните награди бяха особено тържествени. Присъстваха всички преподаватели и естествено Монсеньор. На катедрата бяха поставени награди – за всички до един. Номерът беше, че имаше от електрическо влокче, до обикновенна топка. Всеки излизаше, по реда на успеха си, и си избераше подарък. Като завършвахме първи клас, най-неочаквано, се оказах втори по успех. Така се бях огледал във влакчето – то си беше с релси,много релси, локомотив и вагони…ама първият си го взе. Аз си избрах един модел на танк шермън, около 40 см дълъг, с гумени вериги, антена, картечници и оръдие. Танкът се навиваше и се движеше самостоятелно, при което стреляше с картечниците, а командира на танка се показваше и прибираше главата от купола на танка. Той просъществува чак докато ни бутнаха къщата на „Нишава” тогава, в суматохата изчезна на някъде.

Изобщо на възпитанието се държеше изключително много. Веднъж седмично при нас идваше един, изглеждащ ми много стар монах с бяло расо. Може би тук е мястото да отбележа,че и при католиците има бяло и черно духовенство. Разликата е, че при тях бялото духовенство са монаси които се отдават изцяло на бога и хората, не могат да израстват в иерархиятя повече от абат на манастир. Черното духовенство дава епископите, кардиналите и папата. Иначе при католиците всички духовници не се женят.

Та идваше този достолепен мъж и ни изнасяше беседи по морал. Не толкова религиозен. За доброто и злото, за това, че доброто винаги се връща, за това, че трябва да обичаме и защитаваме дамите. За това, че няма по голяма чест за един рицар (каквито ние трябва да бъдем) от това да заслужии вниманието на своята Дама, което може да се изрази в поглед или цвете. За това,че трябва да помагаме на хората в нужда – виж по-горе – доброто винаги ще ти се върне. За това, че трябва да се стараем да бъдем чисти и спретнати. Няма никакво значение с какви дрехи си – скъпи или дрипи – важното е да са чисти и спретнати. Важното е и ти да си чист и за това деца – миите се редовно, търкайте си зъбите, подреждайте си дрехите в шкафчето…

Всеки ден имаше и час по физкултура. Часът завършваши винаги с бокс. Обяснявяхя ни, че животът е бокс. Трябва да побеждаваш и да не се притесняваш, че ще понесеш удари. Пак имаше класиране. Тук обаче на последните се обръщаше особено внимание, отецът(този път в анцуг) специално се занимаваше с тях, така че не си спомням случай някой да е бил два поредни пъти последен.

И още един случай, за това, че всички се занимаваха с нашето възпитание.

Всеки след обяд имаше закуска. Обикновенно малка франзелка с шоколад. По- рядко – с масло и колбас.Дежурните по клас – двама, отиваха да вземат панера със закуски от столовата. Този път бяхме аз и моя приятел италианец – Пиеро. Той се правеше на по- отракан, защото тогава знаеше френски по- добре от мен. Та отиваме значи в кухнята, той подава бележката на която е написано за кой клас взема закуските и казва на байчето който я раздава: „Би ли ни дал закуските”. Байчото го изглежда под око и го пита „Какъв си по националност”. Пиеро, не знам защо излъгва и казва „французин съм”. Байчото го поглежда пак, наглася си главата му и му нанася як шамар. „Като си французин трябва да знаеш, че се казва БИХТЕ ли ни дали”. Толкова, ако Пиеро беше казал, че е италианец байчото пак щеше да му каже как трябва да поиска закуските, но цялата работа щеше да мине без шамар.

И накрая – доносничиството никак не се толерираше. „Моля другарко пък той..” не вървеше. Ако натопиш другарчето първо леко те шамаросват, като ти обясняват, че вие сте от един отбор, трябва да се подкрепяте и да решавате сами въпросите си. После привикваха наклепания и той си отнасяше предвиденото наказание.

Спомням си един случай в тази връзка. Скарахме се с едно момче и вместо да се бием пред публика отидохме в парка и от 10 крачки започнахме да се замеряме с камъни. Бях лошо ударен с камък над окото (белегът го има и до днеска), след получения удар отидох да си го бия по селски. Шурна обаче много кръв и се наложи да ходя до лечебницата. Ичистиха раната, залепиха я и ми бонтоваха главата. После си отидох в час. На въпроса на Мадам какво е станало, вече възпитан отговорих „Паднах докато тичах”. Такива работи…

И така нека разкажа още малко за организацията на живота в колежа. Ставане сутрин в 7. Следва физ.зарядка – десетина минути, после тоалет и в 7.40 на закуска и сутришна молитва. Начало на занятията – 8.30. тогава тези които не са на пансион са дошли. Следват четири часа учене, с междучасия май по 20 минути. Около 12 - обяд, после малко време за игра. После един учебен час, после седобедна закуска. След това неща като занималня, главно писане на домашни и в 17.30 тези които не са на пансион си отиват. Останалите имат малко свободно време до 18.30, когато е молитва. Тези които не бяха католици излизаха и си играеха,ако искат можеха да останат. Молитвите, особено сутришната бяха кратки, вечерната – по-дълга, с малко благодарности за изминалия ден. Следва вечеря и после или кино (даваха кратки филмчета – тъкмо се беше поавил Фюри, после Робин Худ), или библиотека или игра навън, или ако не си си написал домашните - занималня. След това вечерна проверка, вечерен тоалет и в леглата. Можеше да си вземеш нещо за четене – главно комикси на този етап. Май трябваше в 8.30 до си си в кабинката, а след около час ти гасяха лампата и прибираха книгата.

Толкоз. Правя си смека, че благодарение на колежа станах организиран, дисциплиниран, а и с добро самочувствие – нали всеки ден, дори когато ни млатеха ни обясняваха колко сме умни и добри.

Сега малко и за обучението. Най-напред трябва да отбележа, че аз бях в някаква степен добре подготвен. Явно знаейки какво ме очаква и майка ми,и особено баща ми бяха положили доста усилия в месеците април – септември. Бях минал цялата математика за първи клас и половината от втори, а и аз и до сега си имам склонност към математиката и още от началот бях постоянен първенец на класа. Както май бях казал вече можех да пиша и чета и преминаването към френски не беше толкова трудно – другите се учеха още да пишат буквите и да разбират какво е това. Та и по четене и писане се справях.

Историята още от тогава ми харесваше. Беше великолепна книжка с много картинки и малко текст. Още от самото начало на франсетата се набива в главите колко са велики. Тук познанията ми по история придобити от майка ми се оказаха много полезни, съсипвах ги с познания които нямаше как да знаят.Например, че с Франция сме имали обща граница по времето на Карл Велики – крал, който те боготворят.

Имаше и още една дисциплина – урок за нещата, нещо като естествознание. Много интересна дисциплина. Мешаница от география, физика, химия,ботаника,зоология даже минерология. Учебникът пак с картинки и с мноооого интересни табла в класната стая. Най- общо едно момче се среща с различни неща и му ги обясняват. За повечето неща се правеха интересни опити и демонстрации…. в тетрадките се рисуваха много неща. А да отбележа – учебниците се осигуряваха от колежа, както и тетрадките и изобщо не бяха всички нови. На опазването им се обръщаше особено внимание.

Такааа. Бях стигнал до това как заспах за първи път в колежа. Ами първата седмица май нямах никакви проблеми. Оказа се, че вечерно време можехме да се обаждаме по телефона, така че имах контакт с нашите, но сега оценявам, че тези с майка ми ме демотивираха. Направо ме съсипваше със съвети и въпроси – все едно генерал Мутафчийски. Тъй или иначе в петък ме върнаха. Според майка ми ме била изпратила като лордче, а съм се прибирал като военопленник. Ами да – там се играеше при всеки възможен случай, панталоните бяха само два, за анцуг беше топло… Колената и лактъте бяха ожулени. Може и да съм намирисвал малко – баня имаше и можеше да се къпеш вечер, ама аз предпочитах да играя…

Та значи прибрах се и бях подложен на невероятно глезене от майка ми. Тъжно ли ми било, липсвала ли ми – айде едно сладоледче, аууу как ни държали като в казарма – айде едно шоколадче….изобщо глез, глез, на всичко отгоро съждения „ако ти е тежко няма да ходиш”…. два дена пълна демотивация. Баща ми пък се възползва от случая за да ми проведе допълнителни уроци и диктовки.

За доизясняване системата на обучение е необходимо да добавя още няколко неща. Най-напред – сериозното внимание на физическото възпитание. Имаше го през ден и целият четвъртък след обяд. Впрочем във френската система за образование, тогава, а мисля че и до сега ученилищата почиваха в четвъртък и неделя. Предвид факта, че повечето ученици бяха чужденци, а на доста от тях родителите бяха извън Алже при нас почивните дни бяха събота и неделя. Та вероятно с оглед някаква традиця четвъртък след обяд беше ден за спорт.От септември до началото на ноември и отсредата на април до края на учебната година ни водеха на плаж. По късно, като ни водеха на плаж в казармата установих, че използват френския опит. Всеки клас влизаше в оградено пространство с лице отворено към морето. После си построявахме джапанките. Освен Мадам към всеки клас имаше и по един атлетичен отец по бански, които поставяше ограничителните шамандури и играеше роля на спасител. По команда влизахме в морето и по команда излизахме. Всеки си влизаше в джапанките и ставаше ясно дали някой липсва.

В дните в които нямаше плаж ни водеха някъде из планината и гората. Май на два пъти и в пещера – при това неосветена. Тичахме по пътеки, катерехме се по скали, играехме някакви „военни” игри. Ако времето беше лошо – в салона или в басийна на училището. Та на физкултурата се обръщаше особено внимание.

Другото на което се обръщаше внимание беше рисуването – почти всеки ден. Рисуваше се всичко, навън от натура и в клас. Веднъж Мадам ни каза да наресуваме добротата. Аз нарисувах кокошка с пиленца. Мадам реше, че не съм разбрал задачата, а аз мъдро и обясних, че кокошката е много добра защото ни дава яйца и пилишко месо. Мадам се позасмя, но ми даде оценка 10 (там това е максимума).

И още нещо за образованието – храненето. По време на храна виниги имаше дежурен отец, който контролираше състоянието на столовата. Да не се говори, да не се мляска, да не се сърба, лактите трябваше да бъдат до тялото. Който не го прави – слагаха ме по една книга под мишниците.

В петък се ядеше реба. Слагаше се пълен комплект прибори за нейното ядене и се обясняваше кое за какво се използва. След приключване на обяда отецът, с чисто расо и блестяща от белота якичка, заключи „И така младежи,видяхте с какви прибори се яде риба.Когато сядате на масата обаче не трябва да забравяте за какво сте седнали. А сте седнали за да се нахраните, а не да се правите на благородници и ако няма такива прибори за рибата – действайте с ръце.” Това ми е останало като основен принцип в живота, като правиш нещо не трябва да забравяш какво всъщност си седнал да правиш.

Та значи бях изкарал една седмица и бях на прага на втората. Тук за мой срам трябва да призная, че отидох с рев на училище, ама май ревах само в рейса. Нямаше да се излагам я.

На пълен пансион бях само първия срок. Опитът на майка ми да учи медицина се оказа неуспешен. Трудно й било не можела да се справя. Питал съм я по-късно защо. Тя беше много умна и амбциозна, ама все ми обясняваше,че не знаела френски, била изгубила навик да учи. Притеснявала се как гледат сестра ми, пък и аз самичък по цяла седмица…. Все едно, при положение,че майка ми си оставаше вкъщи пансионът ставаше ненужен, пък си е било и скъпо удоволствие.

Та на Коледа бях ощастливен да се прибирам всяка вечер вкъщи. Сутрин автобусът ни вземаше и вечер, към 18ч. ни връщаше. Няма обаче пълно щастие, вместо следобедни игри и вечерно кино имаше диктовки и писане. Баща ми нямяше много въображение и считаше, че единствения начин за добра подготовка беше да наизустя урока и след това да го напиша, толкова пъти колкото трябва за да не допускам правописни грешки. Сутрин, вместо физ зарядка – още веднъж писане на уроците, този път под диктовка. С математиката нямаше проблеми. Същото в събота и неделя.

В тази ситуация високата ми интелигентност разцъфна и още вторият срок, преминах на иднивидуална подготовка за вземане на 12 и 11 клас (това са първите два класа) за една година. Разказа ми се играта, отпадна единия час по рисуване, единият час физкултура (ама не четвъртък следобяда), както и самоподготовката. През това време с група от пет шест деца изучавахме материалът за втори клас. Това вероятно беше една от причините да не съм първенецът на класа за годината, ама за сметка на това следващия септември бях не в 11, а в 10 клас.

Това не беше някакво сериозно изключение за френската образователна система, а за „Свети Йосиф” си беше практика дванадесети, единадесети, десети и девети клас да се вземат за две години….който може де.

За мен това се оказа резултат с далечни последици. Завърших гимназия на 16, висше на 21, служих само година и половина казарма, после бях най - младият, инженер, най - младият началник отдел, най - младият зам.директор….за това сигурна сега трудно приемам старостта…

През вторият срок един ден дойдох в къщи с новината, че има още едно българче в 12 клас. Баща ми беше много доволен и попита как съм разбрал, „Ами попита ме како се зовеш…” до края на годината се появиха още две българчета, следващата вече бяхме цала банда. Беше добре да си поговориш с някого на роден език.

И за да приключа с лицея ще отбележа, че там се опитваха, по особен начин да държат връзка с родителите. Нямаше забележки в бележниците, но имаше тетрадка за контакти с родителите. В нея преподавателите даваха нещо като седмичен отчет за напредъка на ученика и препоръки към родителите. Изискваше се и коментар от тяхна страна. Освен това, в края на всеки срок се правеше нащо като тържество, на двора или в салона. Децата подготвяха разни неща които се продаваха на родителите, май със събраните пари се плащаше масрафа за мероприятието. Викаха се въртележки, стрелбища, ставаше малък панаир. Обикновенно беше в неделя и продължаваше цяла сутрин. Родителите можеха да се видят с учителите, да видят къде и как учат децата им.