Последни месеци в Алжир.

На осми октомври се завърнахме от отпуска. Нещата на обекта са вървяли без проблем. Решили сме да пуснем Иван на детска градина. Градината е във, все още, функциониращия френски лицей. Щеше ни се да научи езика и да се социализира малко. До сега контактите му бяха с Гошко и комшииското момиче Муня. Имаше определено нужда от по - голяма компания. На градина го водех аз сутрин, а го прибирах или аз или Тамарка. Беше на двадесетина минути от нас, по нанадалнище. Често ме изчакваха и правехме хубава разходка.

Иван възприе спокойно ходенето на градина, не си спомням някой ден да не е искал. Лицеят беше френска сграда строена през тридесетте години.

Тя е на два етажа, с четири кули по ъглите и загражда от четирите страни голям вътрешен двор, така че децата трудно можеха да се измъкват от него – ужасът на госпожите в детските градини с ниска оградка.

В групата бяха петнадесет деца с две възпитателки. Повечето бяха деца на чужденци или от смесени бракове. Беше си по-скоро училище, веднага почнаха буквите и елементарни пресмятания.

Не се очакваше да продължават ученето вкъщи, а на практика нямаха и учебници по които да следим какво става. Иван определено се забавляваше, но постоянно получаваше забележки в специалната тетрадка за тази цел. Не беше най- добрият ученик, а и все още нямаше пет годинки.

Давах си сметка, че договорът ми изтича на 27март 1993г и се опитах да си изясня какво правим, тъй като до тогава нямаше да бъде завършен монтажът нито на металната конструкция на мелницата, нито на стоманените силози. В просторна докладна записка описах как ще се развива обекта до завършване на строителната част и направих следните две предложения.

Първото – да ми бъде увеличена заплатата в динари с 20% и да ми се превеждат месечно по 3000 долара в посочена от мен сметка във френска банка. В този случай ще поема ангажимента да остана още шест месеца – срок в който всички работи ще бъдат завършени.това трябва да стане от първи ноември 1992г.

Второто – ако не се счете това за възможно, да се почне процедурата на предаването на работите на мой приемник, защото навлизането в работата ще изисква време.

Халифатски написа да, на увелечението на заплатата в динари и отбеляза „ ще видим” за другото.

В тази ситуация аз най-културно, го предупредих, пак писмено,че не считам за възможно да продължа работа след изтичане на договора. Този път той нищо не отговори. Но документа с дата и подпис,че е внесен и разгледан си го взех вкъщи.

Малко след това се появи една девойка, на около 25 години, строителен инженер, с която Халифатски мислел да продължи работите. Подготовката на девойката беше като на завършил с тройка строителен техникум. Обясних й какво трябва да прави и тя сама се отказа.

После беше докаран директора на една инженерингова фирма. Той два дена вися на обекта, изказа уважението си към извършената работа и предложи да я довърши за скромните 92 000 долара. Според мен той можеше да свърши работа, смяташе да отдели двама инженери и трима техници, личеше си,че знае за какво става дума.

Настъпи затишие.Минаваше ми даже наум, че може да не ми даде свидетелство за край на контракта и да не получа изходна виза… Гадно

Иначе обектът продължаваше да си върви, даже малко по-бързо от очакваното. Нормално вече нещата се бяха наладили.

На 29 ноември взех,че се разболях, висока температура, разстройство, даже повърнах кръв. Отидох в местна болница и се отказах, голяма мизерия, няма лекари чужденци. Отскачаме с Румен да Сук Арас, където имало български лекари. Да има,но са офталмоложка и гинеколог, не могат да се ориентират. Най-накрая халифатски взема нещата в свои ръце, води ме на доктор който установява,че имам жълтеница – както се оказа после в България хепатит А. Това тукашния бил някаква особено лека форма, минавал само с чай, но като на европеец ми предписаха маса лекарства и две седмици болнични

По този повод да кажа за алжирската здравна система. Както и у нас и там има частни и държавни болници и кабинети. Частните болници не получават субсидии от държавата. Държавните са напълно безплатни. Ако отидеш си плащаш. С фактурата обаче отиваш в здравната каса и, в зависимост от осигуровките които плащаш ти се връщат от 30 до 100% от сумата. Същото важи и за рецептите. На кутията има винетка, която се отлепя и залепва на рецептата. Като посъбереш рецепти отиваш в здравната каса и там ти възстановяват от 50 до 100% от парите. Това е положението, арабска работа.

а 16 февруари 1993г. пристигна сестра ми на гости. Посрещаме я на летището. Тя е леко шашардисана от дългия полет и най-вече от пълната с войници и полицаи аерогара. На връщане, поради неспирните ремонти и мрака навлизам в насрещното движение на магистралата до летището. Докато се усетя ме спира полицай, обяснявам,че току що съм посрещнал сестра си и съм бил разсеян полицаят се усмихва, включва лампите на колата и ме откарва до близката отбивка. Такива са алжирските полицаи. Понеже е късно отиваме веднага в апартамента на Халифатски. В него аз и Тамарка сме били вече много пъти и е редно да кажа две думи. Апартаментът се намира в широкия център на Алже, на стръмен склон. Откъм улицата е на три етажа, от другата страна – на шест. Жилището е на вторият етаж от улицата и съответно на петия откъм двора. По френско временните стандарти за Алжир не е голям. Огромен хол, голяма кухня, две спални, голяям килер, една на друго около 180 кв.м. Изгледът естествено е изцяло към морето. Най-интересна е голямата спалня. Тя е на две нива, с разлика 40 см. Самото легло е на по-високото ниво. От едната страна на височина около 50 см, от другата -90. Чудех се защо е така докато вечерта не си легнахме. Повдигнатата спалня, беше над нивото на прозореца и осигуряваше прекрасен изглед към морето и от легнало положение. Ако любиш девойката на задна прашка и двамата ще се наслаждавате на прекрасната гледка.

Другият ден е посветен на град Алжир или Алже, както се казва на френски. Много пъти до сега сме били тук и е време да кажа няколко думи за града. Самото име означава островите и на арабски звучи като Ал Джазира. Тези острови вече не съществуват, свързани са със сушата и са част от огромното пристанище на града.

Алже е амфитеатрално разположен град – започва от морето и се издига на около 300м нагоре по склоновете.

Съществува като финикийски търговски център, наричан Икосим, който по-късно се развива в малък римски град – Икосиум. Той получава латински права при император Веспасиан, през първи век. Следват бурни години през които градът преминава във вандалски, отново римски и после византийски ръце.а от V век се споменава местен християнски епископ.

Сегашният град е основан през 944 година от Булугин ибн Зири. Още през 935 година той е построил собствената си резиденция южно от бъдещия град. През 1014 година градът е завзет от Хамадидите, през 1159 година – от Алмохадите, а през XIII век попада под властта на Зиянидите. Сравнително отдалечен от Тламсен, центъра на техните владения, градът се ползва със значителна автономия, управляван от собствен емир.

През 1302 година островчето Пеньон на входа на пристанището на Алжир е завзето от испанците, които създават търговски път между Алжир и Испания. Въпреки това градът остава сравнително малък до изселването на мюсюлманите от Ал-Андалус през XVI век, като много от тях се установяват в Алжир. През 1510 година испанците, завзели Оран и други градове по африканския бряг, укрепяват Пеньон и налагат мита върху търговията. През 1529 г. турците прогонват местния берберски владетел и трайно установява османската власт в Алжир, превърнат малко по-късно в център на бейлербейство, утвърждавайки се като главното средище на берберските пирати. Тогава градът наброява около 20 000 души.

Макар и формално да е част от Османската империя, Алжир се ползва с широка автономия и се превръща в център на пиратството, като привлича авантюристи от целия регион, включително приели исляма европейски християни, а организираните от пиратите набези за залавяне на пленници за откуп или продаване в робство достигат до Исландия. Тук роб е бил и Мигел де Сервантес.

През 1541 година император Карл V прави опит да превземе града, но претърпява поражение. Усилията на различни страни да ликвидират пиратството продължават няколко столетия, до водените в началото на XIX век от Съединените щати две Берберски войни и британските бомбардировки от 1816 година, унищожили основната част от пиратския флот.

Търговията, пристанището, войните превръщат Алже в космополитен град завладян от французите на 5 юли 1830г. Те слагат ръка и на съкровищата на града оценявано на четири милиарда днешни евра – една от най-големите военни плячки.

Градът става столица на френската колония Алжир и първата работа на колонизаторите е да изгонят местното население от хубавите райони в и окло града. Изключение прави старият град – Казбата. През 1848г. Алжир става френски департамент, което създава условия за бързото му развитие. Пристигат много колонисти, главно от Франция, но също и от Испания и Италия. През 1848г се прави генерален план, той е свързан с разрушаване на съществуващи сгради, но привежда града към градоустроиството на деветнадесети век. В началота на двадесети век „френската” част на Алже добива вид на типичен френски град. Впрочем чак до края на петдесетте години на века французите считат, че Средиземно море разделя Франция, както Сена разделя Париж.

През втората световна война до 1942г градът е под управлението на профашисткото франско правителство във Виши. След десант на американците Алже става център на съюзническото командване. Там се създава и френския комитет за национално освобождение на генерал Де Гол.

По време на войната за освобождение положението в града е сложно. От 880 000 жители около 300 000 са европейци, повечето от които второ и трето поколение алжирци. Приблизително толкова са и берберите (кабилци) които не се чувстват араби. Чрез военна сила – парашутна дивизя, Франсоа Митеран, тогава министър на вътрешните работи, умиротворява града. Проблемите, и за европейците, и за кабилците започват след 5 юли 1962, когато е обявена независимостта на Алжир. Някъде до края на шейсетте години европейците са вече под 100 000, а днес – под 20 000.Изнася се и огромната част от европейският бизнес – национализиран е.

По времето за което разказвам Алже брои около милион и шестстотин хиляди души, а през 2015г – вече над три милиона. Над 50% от жителите са под 30 години. Градът е най- големият индустриален, търговски, финансов и културен център.

От многобройните църкви в града са останали само две. Интересно е,че катедралата на Алже е осветена след независимостта – през 1966. Архитектурата е авангардна – напомня охладителна кула, но усещането в нея, резултат от огромния извисен нагоре обем е невероятно.

Със сестра ми обикаляме града, пием кафенце, обядваме в ресторантче с чудесен изглед. Отиваме и до квартирата в която сме живяли.

Там се случва поредният ми арест. Докато снимам сградата идва един полицай и любезно ме поканва да го придружа в участъка. Тамарка, сестря ми и Иван идвет с нас. Оказва се,че съм снимал в забранен район – наблизо било министерството на външните работи. Налага се да отида в районното. Взема ме полицейска кола с двама тежковъоръжени и маскирани мъже. Иван много се уплашва, аз се ядосвам и мисля да си го изкарам на полицията. Ще се правя,че не говоря добре френск и ще викаме нашия консул, нещо винаги неприятно за полицията.

Вкарват ме в кабинета на комисаря и установявам,че той води война по радиостанцията. Неговите хора са сгащили ислямисти, чува се и стрелба. Човекът е напрегнат и не много спокоен, неговите хора са под обстрел. Мълча и слушам, не разбирам много, но достатъчно за да следя ситуацията. В един момент се чува „Нихаи, антахаиана”. – готово свършихме. Мъжът се обляга на фотьайла и ми обръща внимание. Пита на френски полицаят какъв ми е случаят. Той коректно обяснява. Обръща се към мен и пита защо все пак съм снимал. Желанието ми да им създавам още проблеми изчезва. Културно обяснявам, че преди тридесет години сме живяли със сестра ми в тази сграда, даже споменавам,че тогава срещу нея е бил полицейският участък. Комисарят ми задава няколко въпроса, дори не поисква да му дам филма от апарата. Съжалява за случката,но сам виждам какво е положението. Предлага ми тяхна кола да ме върне до участъка, аз учтиво отказвам. Нещо не считам транспорта им за сигурен, ако може да викнат такси. Господинът се усмихва, подава ръка и ми желае приятен ден. Таксито ме чака долу и се връщам при моите си хора, които с облекчение ме посрещат.

Водиме сестрами, на интересно място на което сме ходили като малки, а с Тамарка и Иван вече сме посещавали. Става дума за Типаза и Гробницата на Клеоратра Селена.

Типаза е древен картагенски град, станал по-късно римска провинция. През втори век се разраства и достига население от 20 000 души. Въпреки мощната си укрепителна система е разграбен и разрушен от вандалите през 430година и на практика не се възстановява в предишния си вид. За разлика от Тимгад и Джемила тук е имало и стадион за надбягване с колесници и гладиоторски игри. За съжаление през вековете е бил използван за кариера и останките му не са така впечатляващи.

Типаза е на около 65 км заподно от Алже и е много подходяш за еднодневна разходка от града.

Същия ден Все пак посетихме и намиращата се до Типаза, много по - интересната гробница на Клеопатра – Селена. Първото й име е гръцко и означава бащина слава, а второто луна. Тя е щерка на Клеопатра и Марк Антоний, женена е за местния владетел Юба.

За разлика от тъща си той добре се спогажда с римската империя. Отгледан е в Рим от самия Цезар, пръв приятел е с Октавиан Август, който го прави цар на Мавритания, която тогава обхваща северна Африка без Египет. Явно много е обичал жена си, която искала мавритания да заприлича на Египет и по култура,и по архитектура. Заедно с Юба превръщат столицата си Цезарея Мавританска в цветущ град – днешният Cherchell. Клеопатра умира на 44 години и Юба й прави гробница в египетски стил.

Само,че това не е пирамида, а в долната част цилиндър с диаметър 61м, продължаващ в пресечен конус. Общата височина на конструкцията е 32м. Според други изследователи, постройката е от втори век пр.Хр.

Интересно,каква гробница е направил Юба, а той къде е погребан никой не знае. Тяхна правнучка е Зенобия от Палмира…ама това е друга дълга история.

Гробницата има четири огромни фалшиви врати, с широчина два и височина шест метра. Истинският вход е под една от тах, с размери метър широк и метър и тридесет висок. Не е ясно как се прокарва саркофаг през това. Следва доста по широко предверие и се влиза в тунел, кръгъл в план и с размери три широк и два и половина метра висок. След почти пълен кръг тунелът рязко тръгва към центъра, следва малко предверие, после има малка врата през която също не е могло да се вкара що годе нормален саркофаг. Самата гробна камера е съвършенно празна.При първите влизания на археолозите, още през деветнадесети век в гробницата не са намирани артефакти, никакви…

И до днес гробницата не е проучвана с гео радар и не е ясно дали Клеопатра не си лежи непокътната някъде спокойно в гробницата.

На другия ден тръгваме към Анаба. Ще минем по непознат за мен път – изцяло по крайбрежието през Bejaia и Jijel, пътят бил много живописен. Пътят сигурно е живописен, но през цялото време има гъста мъглаи не можем да се насладим на гледките. Преспиваме в хотел Sahehel на десетина километра след Беная. Хотелът е направо на плажа, но както повечето алжирски хотели не е добре поддържан, пък и ние сме единствените гости. За щастие наблизо, пак на брега на морето има малък ресторант с вкусна храна и вино от 1983г.

На следващата сутрин поемаме към Анаба. По пътя пак минавами през клисурата Керата. Налага се да минем два пъти, защото първия път маймуните не бяха още станали и ги нямаше по пътя. Продължаваме към Анаба все в гъста мъгла и се прибираме чак вечерта.

През следващите дни правим разходки със сестра ми – до Ел Кала, до Хамам мескутин, до Блида. Правим и едно пътешествие до Джемила. На 21 февруари отпразнуваме скромно нейният рожден ден и я запознаваме с Каис и Мелуа. Нали и двамата са архитекти интересно им е да видят колежка и през следващите дни и те се включват в програмата й за разходки. На 23 февруари започва рамадана, та и тя успява да види това арабско чудо. След това слизаме за три дена и в пустинята. По пътя имахме малкъ проблем. Насред нищото скъсах ремък, опитах се да го заменя с чорапогащника на Тамарка, ама изкара само пет километра. Пак спрях и дигнах капака. Първата кола спря и ме тегли 50 км до някакъв сервиз. Изглежда смениха ремъка некачествено или ремъкът беше менте, та изкарахме само петдесет километра. Пак отварям капака, пак първата кола спира, пак ме влачат но,този път,до добър сервиз. Такива работи из пустинята.

На десети март сестра ми си тръгна. Тя летя до Алже и после оттам за София. Мисля,че й организирахме добро пътешествие.

Вече си бях купил билетите за връщане, вървеше предаване на обекта на инженеринговата компания. Предаването вървеше тегаво. Компетентността им беше подозрителна, забиваха се в решени въпроси, например носимоспособността на пилотите. Бяха направили някакви сметки и разтревожени установиха, че е недостатъчна. Без да ме занимава със случая Халифатски им отговорил, че сме направили пробен пилот, който е дал допустимо натоварване над 20% от необходимото. Имаше и още няколко такива въпроса. Халифатски почна да усеща,че нещата стават сложни и десет дни преди да си тръгна ме повика на разговор. Каза ми,че нещо се разочарова от тези които ще трябва да ме заместят и обяви,че е съгласен с моето предложение за оставане на работа. С голям кеф му казах,че не сме на пазара за зеленчуци и,че този разговор е трябвало да водим преди три месеца.

Увисна му ченето, започна да потропва с писалката по бюрото. Попита дали не е добре да си помисля, склонен бил още да вдигне заплатата. Отговорих,че въпросът е бил решен преди три месеца и,че съм планирал вече нещата си. Накрая каза „Съжалявам. Жалко.” Чест му прави,че не направи опит да ме задържа насила. Арабите се считат за свободни хора.

Вечерта преди напускане на Анаба направих прощално парти. Дойдоха Каис, Мелуа, Румен и Маргото. На раздяла с Мелуа и Каис се прегърнахме и искрено си пожелахме да се видим отново.

На 28 март 1993г., сутринта, кацнахме в Алже и се настанихм е в лъскавия хотел „Алети”, на крайбрежния булевард. Направихме последна разходка из града и на 28 – много рано сутринта излетяхме за България. Благополучно се прибрахме, за радост на тъста и любимата ми тъщичка.