Какво си случваше на моя обект.

Работата вървеше нормално, единствения проблем бяха пилотите. Те напредваха ужасно бавно, главно защото вместо четири, работеха една до две машини и само рядко три. Иначе монтажа на халетата вървеше нормално и към края на годината бяха готови за поставяне на оборудването. Инфраструктурата, с изключение на зоната около силозите и мелницата, също беще изградена.

Все пак пилотите под мелницата бяха наляти до ноември – 28бр ф1200,6бр ф1000 и6бр ф800 -60 бр за 10месеца. Започна разбиването на главите им и изработване на ростверка, това осигури непрекъснатост на работата на строителните бригади, а и окончателните технологични чертежи на мелницата бяха дадени от „Голфето” в началото на октомври. Работехме в условията на познатата ни от соца частична проектна готовност.

Проблеми имаше много, но с общи усилия ги решавахме,въпрек,че понякога се налагаше писане на много писма и много срещи. Най- тегови бяха италиянците, те си беха написали договор с удобни за тях срокове, а сего се оказваше,че те ни забавят работата. По-точно нещата се случваха по-бавно отколкото се искаше на Халифатски.

Много ми помогна доставката, през май, на компютри. До тогава ходех да смятам металните конструкции в „Батиметал”. Те имаха компютри, но нямаха програми за изчисление. Аз използвах български, на тогавашното сдружение „Проектно дело”, те вървяха на тяхните компютри, но бяхя абсолютно неразбираеми за местните кадри, тъй като интерфейса си беше на български. Работеше се още под ДОС и Autocad за съжаление нямаше.

Компютрите много харесаха на Халифатски, много бързо оцени една програма за текстообработка, научи се да франкофонизира клавиатурата си, AZERTY вместо доставените QWERTY. Точно както у нас секретарките налепиха буквите по френския стандарт. Той остана очарован и от една електронна таблица и играта на шах. Иначе ползи от компютрите, освен за мен имаше. Писмата вече се пишеха на компютър. С малко моя помощ се направиха няколко регистъра на документите. Счетоводителят, с две елекнронни таблици, се освободи от маса досадни сметки, а Халифатски получаваше бързо информация и се кефеше даже отбеляза „Благодарение на Вас разбрахме какво е компютър и ползите от него”. За съжаление пак не щя да ми увеличи заплатата.

През юли отидох на стандартната командировка в Италия за уточняване проблеми с „Голфето”, поизводители на оборудването и с „Баларини Сокама”, които изготвяха металните силози за зърно. Преди да тръгна, Халифатски поиска да ида и във Верона, където се изготвя компютърното оборудване за мелницата. Опитах се да обясня, че от това нищо не разбирам а той каза „В радиус от 200 км няма кой да разбира повече от Вас”. Идеята да видя Верона и къщата на Жулиета, с прочутия балкон, ми се стори добра.

Пътуването започна с час закъснение от Алже, полетът от Рим за Венеция с още два. На летището в Рим за първи път видях електронен билет. Имаше и малка емоция – служителят няколко пъти бъркаше името ми и билет не се появяваше, ама всичко завърши добре. Във Венеция шофьорът на „Голфето” се беше скапал от чакане и сивият му мерцедес ме закара в хотел “Sagittario”в Падуа, недалеч от седалището на фирмата доставчик на оборудването за мелницата. Приличен хотел с ресторант в който си похапнах добре, естествено за сметка на домакините. До тук добре.

На следващия ден относително успешни разговори с „Голфето” и в края на деня сивият мерцедес ме закарва в Падуа при даставчика на софтуера и хардуера “PROLAB”. Вече е пет часа и там няма почти никой. За моя изненада не говорят англииски, а са компютърна фирма… Провеждам кратък разговор с накакъв малък началник, който знае английски колкото мен и се уговаряме за среща на другия ден в осем. Осведомявам се как ще стигна до хотела, отговарят ми „с такси”. Хотелът е на 20 долара разстояние и няма ресторант. В района също няма. След като се настанявам вземам пак такси до прочутия балкон, там успявам да хапна нещо. После се прибирам, крайно недоволен от посрещането. Доларите за таксита хвърчаха като от редосеялка, защото и на другата сутрин пак аз платих. Известно е,че балкански не обича да плаща и като му се наложи става зъл.

Посрещат ме любезно, предлагат чудесно кафе, даже с цигара, ама не магат да ме умилостивят. Един от господата знае прилично английски. Почват да ми показват екраните на мелницата и очакват да гледам като индианец. С екраните е горе долу така – нищо не разбирам, но забелязвам, че клавиатурата е QWERTY, а не франкофонската AZERTY. Веднага казвам,че това е неприемливо и клавиатурите трябва да са други. Те почнаха да ми обясняват, че подмяната ще е свързана със сериозни проблеми и за да направят това трябва да ги върнат на производителя. Застанах до единия компютър и така, прав, влзох в ДОС и франкофонизирах клавиатурата. Ето казвам им, сега натискаме Q и се появява А. Настъпва тишина. Искам да се обадя по телефона, звъня на Халифатски и му обяснявам,че му пробутват фирма менте. Не говорят английски и не могат да франкофонизират клавиатура, нещо което Халифатски вече можеше да прави. Той се потюхка, потюхка и мъдро каза „Видяхте ли,че имаше смисъл от Вашата визита.” Отказвам да ми показват повече и чакам сивият мерцедес да ме води в „Баларина Сокама” да видя силозите. Изведнъж настава суматоха идва някакъв господин, очевидно голям началник и почва да ми обяснява колко водеща фирма са те, аз не отричам, но казвам, че не са подходящи за нас, а начина по който са ме посрещнали е проява на неуважение.

Оказва се,че Халифатски е звънял в „Голфето”, които са главен контрактор, и е поискал смяна на подконтрактора. Съгласно договора може да прави това без обяснения. Чувствам се възмезден. Кво като сме били соц не значи,че сме втора категория – да го знаят за в бъдеще.

В добро настроение пристигам при „Баларини”, вече е обяд, така,че учтиво се съгласявам да ги придружа. После посещение в цехонете. Нищо сложно, от поцинкована ламарина 1м, на огъваща линия я правят трапецовидна и после я огъват по зададения радиус на силоза. Впечатлен съм,че отворите за винтовете се правят от компютеризирана машина. Още по впечатлен съм,че един деец, млати по ламарината с метален чук, при което й разваля поцинковането. Разсмърдявам се и обяснявам,че това у нас се прави с гумен чук. Колегата Рейо се съгласява и чукът веднага е сменен…мърлячи, не е да не са знаели. Следват разговори в офиса и отвеждане отново в хотел“Sagittario”в Падуа.

На следващия ден без проблем и по-часовник се прибирам в Анаба.

Проблемите с ислямистите се задълбочаваха, така че с нетърпение дочаках отпуската си и на девети септември благополучно кацнах в София.

В България имаше изненади, първо пълните магазини и второ голямата инфлация за периода в който ме е нямало. Първият ден искам от Тамарка 20 лева за да имам докато се размотавам, тя ми даде 100 и те май точно ми стигнаха – за един тигел из града.