До тук разказвах за малките и големите ни пътешествия в Алжир. Междувременно ежедневието си продължаваше.Аз ходех на работа, Тамарка гледаше къщата и Иван и ми чертаеше чертежите. Много често ходехме на гости на балгарски и алжирски семейства.
Февруари месец кумът ми Владо реши да започне работа в Мароко. Натовариха се на реното си, наеха и една малка товарна кола и заминаха. Ние се приготвихме да сменим квартирата, тяхната не беше по-лоша, но струваше хиляда динара по-малко на месец. Добре,че не го направихме защото след две седмици те се върнаха. Причината, тази която ми беше създала проблем и на мене – разрешително за работа. За разлика от при мен, той нямал достатъчната подкрепа на работодателя си и местни познанства. Добре,че беше оставил възможност за връщане на работа.
Опитвах се да създам на халифатски бизнес връзки с България и СССР. Вторите потръгнаха някакси, става дума за доставка на камиони. Даже нещата се подквасиха, но чак в средата на следващата година той откри офис в Москва. Жалко защото аз се готвех за тази работа.
С България не станаха, нито с мотокари, нито с компютри. Въпреки,че през април в Алжир дойде Димитър Събев, тогава някакъв фактор в оказалата се в последствие пирамида „Анжел”, нещата не придобиха развитие.
Имаше и весело – тъжна случка. На тридесет и първи май откраднаха колата на Артур – руския вице-консул. Голям майтап ,паркирал си ладичката до лицея в който ходим на арабски. Помолва портиера да му я наглежда и даже му дава някой динар. На излизане – колата му я няма. А портиера се изненадва,че той я търси. Нали преди малко си я отключил и заминал. Майсторска работа и то на кола на КГБ. Естествено не я намериха, голяма част от крадените коли отиваха за резервни части от каквито в Алжир имаше крещяща нужда.
Неусетно дойде и началото на лятото, т.е. жегите. Тамарка, като мома англичанка, реши да се прибере в татковината за да прекра по - приятно сезона. На осемнадесети юни я натоварих на самолета Алже – София (все още имаше такъв) и се прибрах в Анаба.
Започна тъжен ергенски живот. Нямаше кой да готви, нямаше кой да чисти. За сметка на това всички ме съжаляваха и редовно ме канеха на вечери. Халифатски даже предложи да ми изпраща чистачката си, аз обаче не пожелах.
От този период съм записал една интересна случка. Един от моите работници, този с двадесет и две деца, ме попита може ли да му „нарисувам” една къща – искал да си построи. Обясних му,че това се прави от архитект, че трябва да има електро проект, проект за водоснабдяване и канализация.Оказа се,че за еднофамилна къща до 200кв.м. тябва само на скицата да се нанесе къщата в план. Да има план на етажите и едан фасада към улицата. Нищо повече. Свърших му работата. Даже му направих и проект на стоманобетоновата конструкция. Занесъл той чертежчетата и в общината останали очаровани,личало си,че чужденец го е работил. Човечецът беше много щастлив и искаше да ми плаща. Отказах му категорично – работата не беше ми отнела и два дни и то, в работно време.
Човекът почти се обиди, каза, че не бил беден и като не искам пари, щял да ми подари овен. Айде сега – проблем. Овенът струваше поне една негова заплата, пък и какво щях да го правя. Категорична му отказах и го заплаших,че ако го донесе на обекта ще го уволня. Обърнах го и на религия, нашият Бог също изисквал от вярващите да правят добрини и да помагат на хора в нужда. Един ден, обаче, той се появи на обекта с една огрооомна гъска. Е това вече не можех да не приема, щях наистина да го обидя. Прибирам се с гъската в багажника и я пускам на двора. Хазайко два дни гледа с подозрение, освен това масивно отделяше фекалии. Трябваше да я заколя, аз май споменах,че в Алжир това става само в кланниците. Реших да извърша идеалното престъплание. Напълних ваната с вода и пуснах гъската вътре. Обух си банските, наточих възможно най- острият нож, влезох във ваната, потопихя я под водата и там я заклах. После изпуснах водата и всичко остана много чисто. Да ама ми беше жал да я изхвърлям. Трябваше да я чистя. Уж топих в гореща вода, уж не знам какво правих, но на третия ден замразих ”поизчистената” уж гъска и я оставих на Тамарка да я оправя. Което тя направи след три месеца и я сготви с кестени – страшна вкуснотия.
Положението в страната обаче оставаше напрегнато. Усещаше се напрежението създавано от ФИС, но и огромнато влияние на президента Будиаф. Неговите антикорупционни мерки, мерките за съживяване на икономиката и намаляване на младежката безработица започнаха да дават резултати.
Ще спомена обаче и разговор с Халифатски, който по някакъв повод ми каза,че преди Будиаф било по-добре, знаел си на кого и колко даваш за да ти реши проблема. Сега никой не вземал, но и нищо не решавал. „Играят му контра господине” каза той. Само армията и полицията били твърдо зад него и след известно замисляне добави „и обикновенните хора, но от тях за съжаление нищо не зависи”.
Будиаф щеше да посещава Анаба на 29 юни, много ми се искаше лично да го видя. Халифатски обаче реши да ме изпрати в командировка в Италия на 27 юни. Старият войн се зае да ми изготви документите, според него: виза за Италия и билет. Цъфвам аз щастливо в Алже със сутрешния полет на тази дата и на паспорт контрола на летището се оказва,че ми трябвала и ИЗХОДНА ВИЗА. Познато ми от соца! Бесен се прибирам в Анаба със следобедния влак. Не препоръчвам алжирските жп линии, тогава бяха на дереджето на нашите в момента.
На 28 юни изненадвам халифата с присъствиета си, той също остава учуден,че ми е трябвало изходна виза,но после се сеща,че имам резидентска карта и за мен важат правила,като за алжирци. Не ми стана много приятно, защото се оказва,че за изходната виза ми трябва или заповед за командировка, или удостоверение за край на договора. Нещо прекалено много станах зависим от Халифатски…. „Е за сметка на това ще можете да видите утре Будиаф, аз няма да съм тук, ето ви моята покана”.
Поводът за посещение на президента беше,че той редовно организираше срещи с хората, разбирай по-отбраните хора, от големите градове в страната. Срещи на които разясняваше политиката си и отговаряше на въпроси. Самите мероприятия се предаваха директно по националната телевизия.
И така на 29 юни 1992г малко преди 11 се озовах пред дома на културата в Анаба.(на снимката)
Докато си пушех цигара се видях с Артур Камалиденов и заедно влезохме в залата. По стар навик от соца се настанихме на края на реда, близо до вратата. Навремето това го правех за да мога лесно да се измъкна от тъп филм, които тогава не бяха рядкост. Времето беше горещо, в залата може би имаше климатик, но не се усещаше и повечето хора бяха по ризи.
Всред аплодисменти президентът зае мястото си на сцената на залата. Започна да говори, за мое съжаление на арабска. Залата го слушаше внимателно, на места с аплодисменти, на места с учтив смях. В един момент в дясно зад него, иззад завесата се чу шум, като от падане на нещо, или като звук от изстрел с пистолет, така и не можах да си изясня. После завесата се отметна, излезе младеж облечен в тъмно и започна да стреля в президента. Стреляше на автоматична стрелба и с един откос в главата го уби. После даде два откоса в залата. Стреляше високо, в полюлеите. От срелбата му бяха ранени хора от падналите стъкла.
След това скочи от сцената и се отправи към близката до мен врата. При изстрелите основната част от публиката се свлече зад седалките, на мен ми беше малко тясно,пък и бях сигурен, че не иска да убива повече, затова само малко се свлякох надолу и главата и раменете ми бяха над гърба на предната седалка. Убиецът премина покрай мен, спря се за част от секундата и погледите ни се срещнаха…не беше поглед на убиец. После изхвърча през вратата и избяга в създадената суматоха. После се чуха още изстрели, доброто ни положение позволи на мен и Артур да се измънем първи от залата. Никой не се опита да ни спре. Артур веднага се отправи към консулството, а аз изпушх поне половин кутия цигари наблюдавайки отдалеч създадената ситуация.
Реакцията на хората около мен беше на искрена скръб и отчаяние. „Убиха надеждата ни господине” ми каза един познат озовал се наблизо. Преобладаващото мнение беше,че е убит от мафията, а не от ислямистите.
Повече от два часа убиецът му беше в неизвестност, след това се предал сам в казармата на танковия полк в Анаба. Оказа се, че това е Lambareek Boumaarafi, член на специалния отряд на министерството на вътрешните работи, изпратен в Анаба за да подсили охраната на президента…. Младши лейтенант, бил винаги първенец в училищата и военното си обучение., с интелигентност много над средната.
Не съм виждал никога толкова тих и смазан от скръб град. Магазините не затвориха, но никой не пазаруваха, на много места имаше събрани хора, които тихо коментираха. От много места се чуваха вопли на жени, на някои прозорци се появиха черни знамена. Скръбта и отчаянието бяха всеобщи.
После започнаха предположенията и слуховете. Будиаф се готвел да удари по голямата корупция всред генералитета, били открити доказателства за толериране на ислямисти от висши военни. Напълно неясно остана как и защо Бумаарафи се предава сам, два часа след престъплението. Къде е бил, какво е правил. Процесът срещу него завършва през 1995г. Според съдиите и самопризнанието му той действал сам, следвайки дълбоките си религиозни убеждения. Версия в която изглежда не вярва никой, освен съда. Осъден е на смърт, но поради мораториум върху смъртното наказание и до сега е в затвора. Вече тридесет години упорито мълчи. Все още бил жив и в добро здраве, дали някога ще разкаже истината…
Това,че повечето хора възприеха убийството на Будиаф като дело на мафията доведе да повишаване на поддръжката на фронта за ислямско спасение (ФИС), единственият радикален противник на статуквото. Демонстрациите и атентатите зачестиха. Имаше атентат на летището в Алже, само непрофесионалната работа на атентаторите даведе само до осем убити, но ранените бяха над сто и двадесет. Бяха убити наведнъж шест жандармеристи, на следващия ден полицията сгащи и изби дванадесет души. Откриха група терористи на петия етаж в жилищна сграда. Докараха оръдие и ги избиха с нето. Въведе се задължителна застраховка тероризъм, която да обезщетява хората в такива случаи.
На осми юли и аз станах почти свидетел на започващата гражданскаа война и то, в нашия иначе тих град. Бях в банката на централниа площад на града, изведнъж откъм площада, през широките врати на банката, се чу стрелба, ама яко, от калашник и друга от вероятно пистолети. Площадът опустя, бронираната стъклена врата на банката се затвори и от някъде, отвътре, се появиха двама мъже с калашници. Стрелбата продължи няколко минути. Оказа се,че полицията е издебнала и искала да арестува групичка ислямисти в едно кафене на площада. Те очевидно са оказали съпротива и шест трупа бяха отнесени. Цяло чудо е,че нямаше невинно пострадали, да им си ненадяваш на професионализма. Имаше твърдения,че двама от ислямистите са били без оръжие, ама кой ти гледа в тази суматоха.
В цялата тази ситуация, бидейки сам вкъщи реших да правя вино. Правенето на концентриран алкохол намирах за опасно. Купих грозде, изчистих чепките и напълних пералнята на Тамарка с грозде. Телефонно се консултирах с България и то взе,че се получи. Заредих 30 литра в туби от по пет и ги поставих в хладилника, откалявах ги периодично, така че като си дойде Тамарка имахме вино.
Арабските ми гости го намираха за добро и бяха крайно изненадани,че съм го произвел аз сам и то вкъщи. Те смятали,че това е сложна химическа технология. Не проявиха обаче желание да се учат. Арабският свят не си пада по алкохола.