Големите оазиси в които бяхме.

Най-източният от тях е Ел Уед (Еl Oued).Намира се на около 520 км от Анаба. Името означава река, от минаващата през някои сезони на годината река Суф. Поради особеностите на архитектурата го наричат градът на хилядата купола. Защо толкова много куполи? Ами защото няма дървен материал и за да покриеш някаква конструкция, разполагайки само с гипс, камък и глина, трябва да правиш арки и куполи.

Надморската височина е само 70м, а климатът – пустинен – до 42 градуса през лятото и само четири през зимата. Когато ние бяхме градът имаше население около 98 000 души.

За разлика от другите посещавани от нас оазиси Ел Уед е сравнително нов град – от шестнадесети век. Населението е било берберско, арабско и тъмнокожи африканци. Последните са странна порода, почти черни, но с европейски черти. Градът е селско стопански център и известен с производството на ленени тъкани. Голямо НАВОДНЕНИЕ преди години е унищожило част от огромните палмови насаждения, но нещата са в процес на възстановяване, което при палмите отнема десетилетия. Както всеки оазис той е и търговски център.Туризма е слабо развит.

Когато за първи път отидохме там, обаче спахме в сравнително приличен и не скъп хотел, на централната улица на града. На снимката Иван е на терасата на стаята ни.

Може би се вижда,че настилката на улицата е от пясък. Не е чудно, при такива количества в непосредствена близост. Тогава пристигнахме в четвъртък и в петък бяхме на пазара. Невероятна навалица от всякакъв народ. Иван даже се притесни и се наложи да търсим тоалетна.

На обяд обаче изрева мюзеина, всички отидоха на молитва и пазарът за секунди се опразни.

От едно магазинче си купих сахарски меч.

В Сахара традиционните кервани не са изчезнали, на тази картичка се вижда керван по време на почивка.

Тугурт (Touggurt) е само на 110 км юго - западна от Ел Уед, на около 600км от морето. Името означава „Вратата” и действително той е врата към централните части на Сахара. Като град съществува от четиринадесети век, откогато е център на местно княжество, просъществувало полу- независимо,чак до идването на французите в средата на деветнадесети век. През Тугурт минава река Риг (Righ), освен това има многобройни артезиански кладенци, които осигуряват вода за земеделското развитие на района. Сянката на палмите в огромните градини е използвана за отглеждане на зеленчуци и житни растения. Така е било от векове, днес, със съвременните технологии секторът се разраства и е основен доход на града. Многобройни предприятия на хранително-вкусовата и леката промишленост затварят кръга. От 1919г. до града стига и железница.

Имаме чудесни спомени от хотел „Оазис” в този град. Там преспахме веднъж на връщане от Гардая. Вече нещата баха загрубели и туристи нямаше, така, че всички ни се радваха. Хотелът на практика са малки вилички в парк с антилопи. На вечерята беше спазен строгият арабски етикет. Сервираха първо на мен и Иван, после на Тамарка и сестра ми.

Почти до Тугурт се намира градчето Темасин (Temacine).В старата му част няма улици, а тунели, къщите се долепят една до друга на втория етаж, създавайки сенчести тунели. Те излизат на малки площадчета, които са кръстовищата. Къщите са от тухли, с особен начин на оформяне на фасадите.

Бяхме и на гроба на светеца хаджи Али – от 1230г.

Уаргла (Ourgla). Градът е на 160 км юго-западно от Уарагла и на 770 км от Анаба. Името означава „заграден със стена”. Както в повечето оазиси има изобилие от вода и развито от древността земеделие. Палмовите градини заобикалят града и, в сянката им, и тук се отглждат различни култури. Населението му тогава и тук беше около 100 000 души. През лятото температурите стигат 43 градуса, през зимата минус 3, а валежите са само 45мм годишно.

Градът е обитаван от неолита и въпреки,че не е отбелязан в гръко-римски източници, намерените монети доказват,че още тогава е бил търговски център на транс-сахарската ърговия. За първи път се споменава като център на независимо княжство през седми век. В началото на десети век е завладян от берберите, по това време съюзници на фатимидите. По късно стават център на ибадидите – ислямска секта различна от сунити и шиити. Те проповядват по „демократичен” ислям, като при тях основната власт в общината се осъщестява от съвета на джамията, няма едноличен владетел. По-късно градът става център на владенията на няколко местни династии. Изобилието на вода, развитото земеделие и благоприятното географско положение го правят основен търговски център за търговия със Судан. През шестнадесети век, във връзка с развитието на Тугурт градът почва да губи търговското си значение, но остава селско-стопански център.

Най-старата част от населенито на града са берберофон и са черни, постепенно се ностоняват и араби, а по време на френската колонизациа – цели квартали с французи. Почти всички от последните са напуснали града.

Днес Уаргла продължава да е селско стпански център, най- голям производител на фурми в Алжир. А фурмите са благодарен продукт, те трябва само да се съберат и опаковат. Колкото повече стоят, толкова по-вкусни стават. Освен с хранително-вкусова промишленост, градът е и център, главно логистичен на газо-петролната индустрия в Алжир. Която създава относително високи доходи и води до просперитет на града.

В Уаргла се намира и най-големият пазар на пясъчни рози, тук Тамарка и Иван си избират

Тук е и музят на Сахара, пред който сме с кумата ни Мая. За съжаление при всичките ни посещения той беше все затворн, почивен ден или ремонт. Тугурт все ни е бил междинна точка на пътуванията и за това нямам впечатления от местните хотели. Това беше най-южната точка на пътуванията ни в Сахара

Гардая (Ghardaia) Градът е на 200 км северо-западно от Уарагла и на малко над 900км от Анаба. Той е точно на меридиана на Алже и е идеална точка по направлението север юг на държавата. Още от древността е важен търговски пункт.

За да се стигне до него се кара около 200 км през камениста, равна пустиня и някак изведнъж се озоваваш над цветущата зелена долина на река Мзаб. Градът е като излязъл от приказките на Шехерезада.

Градът се състои от пет градчета Бунура, Бени Исген, Гардая, Ел-Атуф и Мелика. Те възникват в началото на единадесети век, като се изгражда върху петте хълма на долината, целта е да не се губи плодородна почва. Всяко отделно селище е оградено с крепостна стена за отбрана от набезите на араби-номади и всяко е отделна община със своя джамия.

Основателите им са бежанци от разгроменото от фатимидите царство на ростемидите.

През цялото средновековие градовете остават независими, с автономия върху територията си се ползват и при френското владичество. Дори днес полицията не влиза в тях. Управлението се осъществява от джамииското настоятелство на всяко градче.

И до днес вратите на крепостите се отварят при изгрев и затварят при залез. Влизането на такива като нас става с любезни гидове, дежурни на входовете. Те разхождат посетителите и им обясняват за забележителностите. Не очакват заплащане – получават такова от джамийското настоятелство. Както споменах то играе основна роля в управлението на градчетата. Особено в социалната сфера. Ако една жена остане вдовица общината поема издръжката на децата й до пълнолетие на старшия син. Когато тръгват да се женят местните младежи го правят колективно на общо тържество организирано от джамията. Идеята е,че всички трябва да се чувстват равноправни в общността.

Къщите в градските стени са залепени една до друга, а улиците са с ширина да се разминат две магарета. Идеята е да се пазят от жегите – все си на сянка. По-новите къщи са строени през четиринадесети век, останалите през единадесети.

Къщите са дву и три етажни, почти без прозорци към улицата. Заграждат в себе си малък вътрешен двор – потио с размер около 30 кв.м. което играе роля на дневна.

На полуетаж е камината и мястото за готвене, така че потиото е непрекъснато под погледа на стопанката. На партера са складовите помещения и кухнята. На втория етаж са спалните, отворени към патиото. Там е и банята. В пусинята водата е в изобилие, а факта,че градчето е на хълм прави изграждането на канализация много лесно.

Интересно е, че входните врати са по принцип отворени, има просто перде за да не може свободно да са гледа вътре. Вратата се затваря само когато стопаните задълго няма да са в града. Тогава даже се заключвало. Последната кражба била някъде преди два века и още се говори за нея. Наказанитето е изгонване от града – много жестоко.

Да спомена и още нещо, за отваряне на градските стени сутрин и затварянето им вечер казах. Трябва да кажа, че когато бяхме там, съвсем наскоро, хората бяха решили да прокарат електричество и допуснаха употребата на радио. Упорито се говореше,че ще бъде разрешена и телевизията.

Цари здрав консерватизъм, доколко ще бъде запазен идиличния живот в градчетата….дълбоко се съмнявам.

Интересно е как в продължение на векове градът не се е разраствал, въпреки голямата раждаемост. Обяснението е, че мозабитите, като предприемчиви и добри търговци плъзват из Алжир, Мароко и Либия, отварят работилници и магазини. И така всяко момче което новърши 12-14 години е изпращано при някой от многобройните вуйчовци и чичовци. Там момчето чиракува между 6 и 10 години. През това време живее при чорбаджията и не получава заплата, а само джобни пари. Когато обаче роднината реши,че му е дошло времето, овладял е занаята и има подходящ магазин или работилница за продан му ги купува и го пуска да плува сам. В Гардая остава само най-малкия син, който се грижи за останалите от семейството, като редовно получава помощи от братята си. А мозабитите са като арменците, женят се помежду си, и като правило, се връщат за да си вземат жена от Гардая и така колелото се върти през вековете.

В Гардая има много джамии, поне по една голяма, с минаре, в петте града и още десетина в града в ниското. Всичките минарета са в сахарски стил. Това означава поне 15м. високи, четириътълни, с лек наклон в посока на преобладаващия вятър, не толкова стройни колкото са нашите минарета. Последното се дължи на факта,че са правени изцяло от глина и слама, материали които нямат носимоспособността на камъка и тухлите. В горната част имат площадка и завършват с четири малки кулички. Тези четири кулички и самото минаре символизират петте стълба на исляма.

Първият е Шахада или символът на вярата. Това се изразява с фразата от Корана „Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах и свидетелствам, че Мoхамед е Негов пратеник!“, което на български звучи приблизително така: „Ашхаду алля иляха илла-ллах, уа ашхаду анна мухаммадур-расулю-ллах. Според канона, за да бъде признат един човек за мюсюлманин, той трябва да изрече искрено тези думи на арабски пред двама свидетели. Няма свещенници, няма кръщене, няма сложни ритуали.

Вторият е Салят. Това е молитвата, тя може да се извършва на всяко място, но най- добре в джамия или поне с още няколко души. Първаначално вярващите се обръщали към Йерусалим, но след това се възприема обръщане към Мека. Дневно се извършват пет молитви: след пукване на зората, преди изгрев слънце, на обяд, веднага когато слънцето отмине зенита, следобед, когато сянката е два ръста, вечер, веднага след залез и нощем, при настъпването на пълен мрак. Очевидно,че молитвата е в различно време, в зависимост от сезона и географското положение на молещите се.

ай-важна е петъчната обедна молитва, когато хората се събират в джамиите. Преди молитва се мият стъпалата, ръцете до лактите, ушите, носът и устата, а преди петъчна молитва човек се изкъпва изцяло. Мдааа… арабите научиха европейците на баня, а сега им викаме мръсни арапи….

Третият стълб е Хадж. Поклонение в Мека. Това не е задължително ,особено ако човек е болен или няма пари.Самият хадж е сложна процедура, след която човек се чувства праведен и обновен. За това мюсюлманите масово я правят, дори ако това е свързано със значителен заем.

Саум, постът е четвъртият стълб на исляма. Това месецът рамадан/рамазан – деветия месец от ислямския календар. Тогава през деня не се яде, не се пие вода и, о ужас – не се пуши. За рмазана ще разкажа отделно.

Зекет е петият стълб на исляма. Добрият мюсюлманин дава пари за общността – джамии, бедни, нуждаещи се. Размерът е различен, обикновено е в размер на 2,5% от годишния доход, като всеки го определя сам. Халифатски казваше,че дава четири процента на джамията – огромна сума.

И след като разказах за джамиите и стълбовете на исляма редно е да се спра и на пазарите. Както във всеки алжирски град те са многолюдни, но тук имат особено очарование. На снимката пазарът е празен, бялото място в средата е за животните. На следващата снимка вече е в пазарен ден.

Това е най - големият пазар на Гардая. На него има всичко от плодове и зеленчуци, през дрехи и килими, до телевизори. Цената на последните е по-ниска от тази в Анаба. Основният контрабанден трафик е през пустинята, та за това цените на вносните стоки са по - изгодни. В Алжир има подвижни митнически пунктове, които правят системни проверки на автомобилите, особено в северната част на страната. Ние не сме дошли на пазар и главно зяпаме. Нас също ни зяпат защото европейците, в този иначе туристически град, от списъка на ЮНЕСКО, вече са по-скоро рядкост. Е още ги има, особено германците.

Все пак купуваме на Тамарка едно пончо от камилска вълна, което тя носи и до днес.Купуваме си и „грозд” фурми. Те не се нуждаят от миене, защото са толкова сладки,че сами се консервират още на дървото. Впрочем от тези фурми си запазихме костилки и една от тях взе,че израстна и вече почти 30 години е вкъщи.

Най-интересен обаче е пазарът в Бени Изген. Той е доста по-малък по площ и организиран по доста различен начин , бутиков начин. На него искащите да продават се явяват на входа на градчето и предлагат стоките са на местни дилари, назначени от джамията. Там те се споразумяват за исканата цена, като се разбират,че ако дилърът постигне по-голяма ще делят разликата. Въпросът ми, „ами ако дилърът го излъже”, трябваше да бъде повторен защото първоначално не беше разбран. Оказа се, че ако стане това дилърат ще изгуби мястото си и ще заслужи презрението на целия град.

Самият пазар е организиран по изцяло различен начи. Купувачите седят на сянка под колонадата около площадчето. Дилърите обикалят пред тях. Когато ти хареса нещо предлагаш цена, дилърът се осведомява за името ти и започва да обикаля викайки „Достойният Петко предложи 200 динара, има ли някой да предложе повече за тази прекрасна стока.” Ако някой предложи, дилърът търчи при теб да те осведоми, ако вдигнеш цената почва пак да вика, ако не искаш, почва да вика, с новата цена и така докато стоката се продаде. Това понякога отнема и два часа. Никой обаче не бърза, да не са тъпи европейци. Така достойните араби прекарват времето си. Достойни арабки няма – те пазаруват на пазара за плодове, зеленчуци и месо извън градчето.

През деветнадесети век градчетата се разрастват – главно от пришълци и започват да се заселват и части от равнината. Когато ние бяхме там градът вече броеше около 80 000 души. Поминъкът е пак в земеделието, леката промишленост, килимарството, занаятите и туризма. Последният с намаляващо значение поради политическата нестабилност на страната

В Алжир, по това време, поради липса на внос се караха и изключително стари автомобили. Последните две цифри от номера показваха годината на производство. Тук Иван е пред едно микробусче произведено през 1947г и все още използвано от туристическа агенция.

Изведъж в града виждаме музикален магазин София. Вътре – и български плочи. Оказва се, че майката на собственика и неговата сестра са спасени от ослепяване от българска лекарка.

И две думи за туристическите услуги. При първото ни идван в Гардая се насочихме към най-лъскавия, за съжаление държавен хотел. Имайки известен опит поискахме да погледнем стаите. В три от три проверени, чаршафите бяха опънати, но несменяни.

Спахме в невзрачен отвън, но много чист хотел „La palmerie”. На снимката Владо,Мая и Тамарка в градината на този хотел.