Как се пътуваше из пустинята.

В Сахара ние сме влизали основно от две места. Едото – западното е през Бусаада, другото – през Бискра – от изток. Навлизането от запад води в каменна пустиня, а от изтак – в пясъчна, която тук се няреча ерг. Показания на снимката мост е строен в края на деветнадесети век от французите и се счита за границата между бяла и черна Африка. Главата от северната страна е на бял човек, а от южната – на негър.

Ако се обърнем на юг ще видим „Вратата на пустинята” , а на следващата снимка сме от южната страна на „вратата” и ясно се вижда как тя отделя северната част на сраната от Сахара.

Тук пустинята е безводна и по-рядко населена. Разстителността е скромна – сухи храстчета, които все пак се ядат от камилите.

В тази част на пустинята има много геоложки хубавини, както тази многопластова и многоцветна скала.

Там са и най-големите пясъчни рози, като тази до мен. Това е гипс, кристализирал по красив начин в условията на сух въздух и денонощни резки промени в температурите.

При влизане от изток, още в самото начало се натъкваме на класическата ни представа за пустиня, както казваше Иван „Пясъци, дюни кИмили”.

Карането в пустинята е приятно. Пътищата са хубави, строени от французите и добре поддържани. То не е и трудно, няма дъжд, няма сняг. Движението е рядко. Можеш да караш 50 м в едното и после 50 в другото платно. Без проблем се кара със 120, завои няма, ако излезеш от шосето влизаш в пясък. Обикновено бях с мерцедеса на халифатски, който ми даваше след злополучното пътешествие по нова година. С него съм дигал до 220.

Пътните знаци са нарядко и основно два. Първиат предупреждава за камили. След знака обикновено се появяват, като се движат точно като гъски, бавно и тържествено и никак не се интересуват от това идва ли някой по пътя. Другото изненадващо е, че се движат в неизвестна но определена посока, до хоризонта нищо обитаемо не се вижда.

Вторият пътен знак предупреждава за наличие на навявания на пясък върху шосето. Кой знае защо не съм го снимал, а това е важен знак, защото освен навявания има и подвижни дюни, които понякога затрупват пътя. Това е особено неприятно когато е след завой.

В пустинята се научих да карам без помпа, крик и даже резервна гупа. Достатъчно е да спреш и да отвориш капака за да спрат всички преминаващи коли. Спомням си как веднъж бяхме спряли за снимки и естествено не бях изключил дизела на мерцедеса. Явно сме се помоткали повечко, защото датчика за температура беше набрал височина. Не знаех, че при дизел това е нормално. Вдигнах капака, малко след това покрай нас профуча кола, поне със 150. Спря чак след 500м и кара назад за да спре до нас. Човекът се почуди, почуди, спря и втора кола и ми предложих до карам пред тях до първия сервиз – само стотина километра. По пътя температурата се оправи, след като ми предложиха да им погостувам се разделихме по живо, по здраво.

Специфичен проблем в тази част на пустинята е пишкането. На Иван му е лесно, но веднъж и на Тамарка й се допишка, спряхме и тя, тъкмо да тръгне да свалягащите и иззад една дюна се появиха две глави. Не можело. Айде след 50 км пак спираме – пак същата история. Май стиска до хотела.

И по този повод да кажа, че Сахар, в този район си е оживено място. Основната причина наличието на много подпочвено вода на сравнително малка дълбочина – 4 - 5м.На места, вниски зони тя дори се появава на повърхността и има следните необичайни гледки.

Тук е цяло езеро, но на много повече места, на дъното на малки долини са изкопани кладенци и засадени палми, които образуват нещо като защитен кръг около долината. Някога са строяли къщи и криво-ляво са успявали да преживяват в такива микро - оазиси.

После няколко такива оазисчета са отвоювали по- голям терен и оазисът си е ставал селце.

Тук сме пред такова оазисче, а ето и какво представлява днешно малко селце възникнало от такова.

Както споменах в Сахара вода има много, има няма на по пет километра по пътя има кладенци. Отгоре те изглеждат като куличка, по която можеш да познаеш откъде преобладаващо духа вятъра. От тази страна има нещо като заслон, който да пази кладенецът от засипване. Всички кладенци са със сравнително нови кофи и въжета. Местните си пият тази вода, но на нас ни препоръчваха минерална.

Особено красива става пустинята привечер, сенките стават по-дълги, а цветовет по-ярки.

Много странно е карането нащем през Сахара, поради равниността на терена, светлините на фаровете няма къда да се отразят и имаш странното чувство,че караш в тунел. А звездите – никъде другаде не съм виждал толкова ярки звезди.