Как живеехме в ситуация на извънредно положение

Ами живеехме както обикновено. Вече споменах, че нашият район се оказа спокоен. През септември 1991г. се записах на курс по арабски, във френския културен център. Арабският се оказа по-сложен от китайския. Това,че се пише от дясно на ляво ми беше дори приятно – нали съм левичар. Това,че буквите се изписват по четири различни начини в зависимост от това дали са в началото, в средата, в края на думата също беше приемливо. Само дето не винаги се изписваха всички гласни беше вече сложно. Примерно се пиши „КР”, дали е кир, кар или кур трябва да се ориентираш от контекста. И за да е още по-сложно, в речниците думите са подредени по първата буква (която се изписва) на корена на думата. Все си мисля,че ако знам корена на думата речникът няма да ми е много необходим.

Основен източник на арабския език е Корана, т.е. той не е мърдал почти 1400 години.Писмеността всъщност обединява арабските народи, тъй като говоримия език е еволюирал до там,че арабите от Мароко не магат да се разбират с арабите от Сирия, но маогат да прочетат написаното от едните и другите. Хората които говорят литературен арабски, т.е. четат фонетично са единици, обикновенно само някой говорител по телевизията. Всъщност никой не се и старае да говори на литературен арабски. Например в арабската азбука нама беквата „Е”, а дори Алжир се произнася като Ел Джазаир, което между другото значи островите, за разлика от известната телевизия Ал Джазира ,която значи островът и е в арабския изток. Членът ЕЛ и АЛ се пишат по един и същи начин.

Имаше весела случка при транскрибиране на имената ни . Като Петко случаят беше сложен поради споменатата липса на буква „е” и „п”,а буквата „о” е малко по- особена като звук. Буквата „б” пък се произнася почти като „п” Та първоначално станах първо Патка, викам не става, после Путка, съвсем не, най-после стигнахме до приемливото Битку. Но всички продължиха да го произнасят много правилно като Петко.

Та арабският език, особено писменноста е изключително сложна.При създаването си е била едва ли не езотерична – предназначена само за просветените и не е претърпяла „демократизиращи” промени през годините. За това, ако детето не е олигофрен, на десет годишна възраст у нас със сигурност може да чете. Може и да не разбира някоя дума,но ще я прочете. Това при арабите се случва на петнадесет години, времето в което нашето поколение е чело най-много. За това въпросът с четенето при арабите е деликатен. Нормално да четат вестници арабските младежи започват на 16-17 години. След година учене на арабски (а това ми е петия език) аз успявах да разбера заглавията на вестниците и почти да се справям с пътните знаци, което се оказа много важно. Когато си в пустинята и виждаш на разклона, в едната посока عنابة 780, а в другата فخور 590 е много добре да можеш да се ориентираш. В знак на национално достойнство алжирците са се отказали да транскрибират табелите на латински.

Курсът ни беше 14 човека, от тях само една арабка (с хиджаб), шестима поляци,трима французи, руския вицеконсул, един чех и ние двамата с Владо. Курса водеше един арабин от Занзибар. Беше забавно.

По близки връзки създадохме със съветския вицеконсул Артур Камалиденов, син на началника на КГБ в Казахската ССР. Много възпитан, много интелигентен, много внимателен, истински кагебейчик, преди да излезе от някоя врата за части от секундата успяваше да погледне и в двете посоки. Той беше тук с жена си Альона и дъщеря си Дара. Артур продължи дипломатическата си работа във Франция, където на 4 ноември 2000г. се „самоуби”, като генерален консул в Марсилия. Дипломацията може и да е опасна.

Нашето първо по - голямо пътешествие започна на 13.11.1991г. Тръгнахме рано сутринта и около 8ч. достигнахме Константин, от там продължихме право на юг към град Батна – на около 270 км от Анаба. Това е петият по големина град в Алжир, по това време с около двеста хилядно население. Градът се намира на 1080м. надморска височина, в плодородна долина и минава за столицата на планинския масив Аурес. Градът съществува от древноста първо като нумидийски, а след това център на полу- независимите берберски княжества.

Батна е първият център на освободителната война, като местните партизани нападат франската казарма в града още през 1954г. Днес, поради възловото си място е важен транспортен и търговски център, център на кожарската и фармацевтичната индустрия. Малко след военния преврат през февруари 1992г градът се вдига на масово въстание, жестоко потушено от властите. Въпреки това, когато сме го посещавали, поне десетина пъти защото е на път към пустинята, не сме имали никакви проблеми.

Целта ни е селцето Тимгад, на около тридесетина километра от Батна. До него е, считаният за най – добре запазен римски град в света – Таумгади. Настаняваме се в малък и скъп хотел, току до останките и веднага тръгваме на обиколка. В Тимгад ходиме още два пъти, така,че снимките са от трите ни посещения.

Градът с площ около хиляда декара и е със стени на жилищата запазени почти навсякъде до първия етаж. Тимгад е основан като военна колония от император Траян около 100 г. Проектиран е първоначално за 10 000 души, но бързо нараства двойно. Целта му е да служи главно като бастион срещу берберите в околните планини Аурес и въпреки това няма крепостна стена. Изглежда се е разчитало на авторитета на империята и това, че първоначално в него се заселват основно римски ветерани от армията.

Тук се радват на мирно съществуване през първите си няколкостотин години и стават център на селско стопанска дейност. Християнството се установява през 3 век, а през 4 век става център на донатизма. През 5 век градът е разграбен от вандалите, преди да започва да упада. През 535 г. византийският генерал Соломон намира града празен, когато идва да го окупира по време на Вандалската война. През следващия век градът за кратко е населяван от християни, преди да бъде разграбен от бербери през 7 век. По време на християнския период Тимгад е диоцез, който става известен към края на 4 век, когато епископ Оптатий става представител на донатисткото движение. Към края на 5 век Тимгад е разрушен от планинските племена на Аурес. Повторното му завладяване от византийците възражда някои дейности в града, който вече разполага с отбранителна стена на юг, изградена през 539 г. от премахнати блокове от римските паметници. Арабското нашествие окончателно довежда Тимгад до развалини и след 8 век той вече не е населяван.

Тъй като не са основани нови селища по тези места след 7 век, градът е частично запазен под слой пясък с дълбочина около метър. Навлизането на Сахара сред руините е основната причина за относително доброто състояние на града днес.

Улиците на града са планирани в посока север юг и изток запад. Ние навлизаме по кардо максимус, който води до форума. Веднага прави впечатление запазената канализация с проходим колектор и запазени капаци на ревизионнит е шахти.

По пътя минахме покрай останала чешма от римско време, която все още си работеше.

След около 300м. стигнахме до форума на града.

Площадът е огромен, запазена е настилката от варовикови плочи – изцяло….като гледам какво се прави в София….Околовръст е с колонада, статуи и паметни плочи описващи важни събития за града.

В непосредствена близост се намира латрината – място за срещи на достойните граждани на града. Седалките са декорирани с делфинчета, от там може би идва терминът „да сменим водата на рибките”. Има единични и двойни седалки, които осигуряват по близко общуване.

На едната стена на помещението има малък басейн от който водата изтича, по-малко водопадче за да се създаде приятен ромон, след което минава пред седалките и от там влиза под тях за да отмива материала. В нея, специални служители са миели гъбите с които са изтривали задниците на гражданите. Била е използвана специална средиземноморска гъба. Е има и места за клякане, така като бързаш. Добре са си живели гражданите на Тимгад.

Непосредствено до форума се намира и напълно запазения амфитеатър с 3 500 места, той и до днес се използва за специални представления.

До площада стигнахме по Кардо максимус,, пресичащ града от север на юг, сега тръгнахме по декуманус максимус, в западна посока.Настилката от каменни плочи и тук е напълно запазена, с бордюрите. Ясно личат вкопаните в камъка коловози от преминалите хиляди коли.

По пътя преминаваме до „младежкия дом”,който е трайно маркиран. С голяма конюшна за гостите и двадесетина малки стаи 2х2.м. за труженичките, в малък вътрешен двор с фонтанче, за изчакване.

В края на Декумануса е арката на Траян, маркираща края на първоначалното селище. Голямата врата е с широчина четири и височина шест метра позволяваща преминаване на добре натоварени каруци.

На арката е правена незначителна реставрация и консервация през 1900 година и от тогава не е пипана.

Добре е тук да кажа за сериозната роля на французите за съхраняването на града. Разкопки, консерваци и реставрация са правени почти непрекъснато от началото до средата на миналия век. Оттогава е и музеят в който са пренесени и съхранени великолепни мозайки от града.

На стотина метра пред арката на Траян е разположен градският пазар. Във всички римски градове на него се е обръщало особено внимание. Тук той е в кръгла форма, сергиите са околовръст, а в средата има голямо пространство с кръгъл басейн. Той не е бил за красота, а в него са се колели животните и кръвта отивала в канализацията.

Настилката, колонадата около централното пространство, стените на отделните магазини и даже тезгяхите им, от цели каменни плочи са запазени напълно. На снимкат Тамарка се опитва да продава Иван в една от сергиите.

Имало е и бюро „мерки и теглилки” със стандартни дължини и обеми за различните стоки за да няма спорове за количествата.

Не е редно да пропуснем градската библиотека. Тя е в непосредствена близост до форума и е имала размери 25 × 24 метра.[3] Съставена е от голяма полукръгла зала, от двете страни на която са разположени две почти правоъгълни стаи. Пред тях има открита пространство заградено с колони. От двете му страни има по три стаи. Вероятно залата е била използвана за читалня и провеждане на различни мероприятия. Двете стаи до нея – за хранилища. Вероятно за такива са използвани и поне някои от шестте помещения до вътрешния двор.

Сградата е построена, вероятно в началото на трети век, с дарени от Юлий Квинтианий Рогатианий 400 000 сестерции. Според специалисти в тази област библиотеката е съдържала от 16 000, до 20 000 еденеци – свитъци и книги, като се започне с нормативни актове и се завърши с поезия. И всичко това става на „мачу пикчу у царевичака”, на входа на пустинята Сахара. Какво нещо е била Империята.

Скапани от ходене и впечатления се прибираме в хотела за вечеря. Озверяли сме от глад и изяждяме тридесет и шест брошетки, с което впечатляваме местните кадри, тук хората са по-бедни и рядко могат да си позволят такова пиршество.

На следващия ден поемаме по по-дълъг път за Анаба, ейтака да опознаваме страната. Минаваме през Кенчела, Айн Бейда и Гелма. По пътя се отбиваме до забележителния термален извор Хамам мескутин. В превод значело банята на мръсниците, някаква история за сватба и изневяра, която не можа да ми стане много ясна. Изворът е близо до Гелма и температурата му е 97 градуса – колкото в Сапарева баня, но не е гейзер. Минава през варовикови скали, които разтваря и след това отлага на повърхността образувайки красив бял водопад – напомня Памук кале в Турция, но е по - малък.

Една от атракциите е да се качиш, по пътечка, до горната част на водопада, където е извора и в някой от улеите да си свариш няколко яйца. В случая, те са точно пред Тамарка и Иван.

Документирали сме и изяждането на яйцето. После успешно се прибрахме в Анаба.

Така се случва,че следващото ни относително голямо пътешествие е отново до римски град – Джемила – на19 и 20 декември. Този път тръгваме малко по-късно, но до крайната ни точка са само 250 км. Минаваме пак през Константин и от там на запад през Ел Уелма. Пътищата са пусти, знаците малко и се объркваме, добре, че попадаме на поредния полицейски бараж, където ни упътват. Към 17ч сме в градчето и се настаняваме в хотел в непосредствена близост до руйните.

Хотелът е строен по френско време и е точно копие на римска вила. На един етаж, с голям затворен вътрешен двор, с фонтан и стаи и ресторант околовръст. Няма никакви туристи и всички много ни се радвати прават специална храна за Иван, който нещо не е във форма.

На другия ден ставаме рано и още в осем сме на руините.Там пападаме на местен „екскурзовод” който знае само маршрута по който ще трябва да се движим. Опитва се да ни пробутва „антики” и поради пълна липса на сувенири си купувам една малка мраморна глава, която ми напомня на нумидийско изкуство.

Джемила е много стар град, бил е център още на нумидийска провинция през трети век пр.Хр. Римляните го завладяват през 98 година, малко преди Тимгад. Кръщават го Куикул и първоначално е военен лагер. Удобното му положение и транспортно, и географски – н.в. около 900м и център на плодороден ниско планински район, бързо го превръщат в град. В края на трети век градът се християнизира –голяма базилика и баптистерий. Градът процъфтява чак до 481г. когато е превзет от вандалите, след което постепенно запада. Както Тимгад и той е в списъка на културно-историческо наследство на ЮНЕСКО. Тук обаче разкопките са по-малко и руините не са толкова впечатляващи.

Пак тръгваме по Кардо максимус, който пак започва с арка, не толкова впечатляваща както в Тимгад. И тук канализацията е проходима и функционираща и до днес. Кардото ни отвежда до форума.

Театърът, с капацитет около 3000 души и е построен през 161г. по времето на Септимий север и синът му Каракала.

Тук и още на някои места на снимките е и сестра ми, правена е при следващо посещение на Джемила.

Династията на Северите разгръща голямо строителство. Най-забележителната, оцелял и до днес и доминираща над целия град е храмът на Северите и площада пред него.

Естествено в града има и младежки дом, на който органът кой знае защо е увиснал, иначе повтаря почти напълно този в Тимгад.

Пазарът също е по – малък, но е по- добре запазен.

Тук той е правоъгълен, пак с езерце за колене на животни, запазен е и камъка на който са им рязали главите.

Малко бързаме с обиколката и руините и малко преди обяд приключваме. До Анаба ни предстоят около 430км. Няма да се връщаме по същия път, ще продължим още около 60км на запад до Сетиф, след това ще тръгнем право на север и след още 70 км ще излезем на морето. От там ще продължим на изток – около 50км до Жижел и от там до Анаба са 250км. На пръв поглед изглежда много за един следобед, но пътищата в Алжир са добри и шофьорите много толерантни. Не се предвиждаха дълги спирания, щяхме предимно да зяпаме красотите по пътя.

И така, най-напред Сетиф, стар барберски, после римски град, чието име на нумидийски значи черна земя, заради плодородността на земята. Самият град не на височина 1100м и е център на т.нар. високи плата, през зимата понякога е студено и вали сняг. Населението когато бяхме там е около 200 000 души. Сетиф е център на производстото на пластмаси, строителни материали и голям търговски град.

След Сетиф тръгваме на север и навлизаме в Кабилия, област в Алжир, която от време навреме се бори за независимост. За сега са получили широка автономия и кабилската писменост, смесица между латинска, гръцка и финикийска, присъства на повечето табели в страната и е почти официален език, ама го знаят само кабилците. На около 30 км от Сетиф навлизаме в живописния каньон Керата (Kherratta).

Каньонът наистина е красив, пътя много живописен, но не е нещо което не сме виждали. Това което привлича туристите тук е наличието на свободно живеещи павиани, които слизат по пътя за да просят храна.

Сравнително дружелюбни са, но задължително трябва да се внимава за предметите в колите. Маймуните нагло бъркат през прозорците.

Снимките са от две посещения на района, за това колите са различни.

Излизането от каньона е направо на морето, откъдето пътя завива на изток към Жизел. Пътя е красив, на места врязан в самия бряг. След около 30 км сме в Жижел. Градът съществува като финикийска колония от десети век пр.Хр.След това е част от картаген, нумидийскот о царство и от началото на първи век е римски град. По това време той има около 120 000 души население. Има идеални условия за туризъм, чудесни плажове и възможност за ски. През април могат да се практикуват и двете.

След Жизел минаваме през планината и Ел Мила и се прибираме късно вечерта в Анаба.

На 28 и 29 ноември арх. Мелуа ни кани на гости на негов приятел в градчето Шетайби (Chetaibi). Там бил най- красивият залив в Алжир, а неговият приятел имал хотел там. Строял някаква подпорна стена и искал да бъде видяна от инженер. Така, ще прамив три в едно, консултация, вечер и разходка.

Шетайби е само на 65км от Анаба, но се пътува повече от час и половина, пътят е тесен, с много завои, но за това с великолепни гледки към морето.

Ресторанта н Муму е на крайбрежната улица,(показано с две стрелки) не много угледен отпред. Назад, по наклона, около малка градинка е разположена хотелската част.

Предлага ни се страхотна рибна вечеря, на която Малик Бузахер ни показва как с вилица и лъжица и с една ръка се обезкостява и сервира огромна риба. На сутринта ядем рибашка супа, варена с камъни.

До този момент в Сахара бях ходил само аз и то в командировка. Очертаваха се три почивни дни около новата 1992г., така,че решехме да направим един тур из пустинята. Щяхме да тръгнем от запад на изток и да посетим някои оазиси намиращи се по северния й край.

На 30 декември в 9ч. тръгваме за най- западната точка от маршрута ни – град Бу Саада, на 460 км от Анаба.

Пътуването е дълго, но приятно, пътят е хубав, няма много движение. Минаваме през дял от Атласките планини – планините Ходна (Hodna) и навлизаме в Сахара. Тук пустинята е камениста и безводна, различна от представите ни, няма пясъчни дюни.

След около 7 часа път стигаме Бу Саада. В превод от арабски това е „щастлив град”. Това е най- северния оазис в пустинята, само на 280 км от морския бряг. Климатът, особено през зимата е много приятен 22-25 градуса, с хубав сух въздух. Това га е направило предпочитан курорт за заможни французи, които са идвали тук за да прекарват зимата. Настаняваме се в хубав, но позанемарен хотел строен през тридесетте години на двадесети век, казва се Кайд. Цената на нощувката е 360 динала – нещо като 36 лв.,цената за чужденци е двойна. Ние не се водим такива защото имаме карта на временно пребиваващи.

Хубаво е тук да кажа някоя дума за алжирските хотели. По това време, основната част от тях бяха строени от французите, красиви, елеганти,съобразени с местния стил. При национализацията за дълго всички стават държавни (а и до сега повечет са такива), настъпва деградация, която лесно не може да бъде преодоляна. И още нещо, алжирците още не са изживяли синдрома „непрестижни професии”. Да си наемен готвач, сервитьор, камериер, пиколо се считат за слугински професии и се изпълняват без особен ентусиазъм. Това е странно защото алжирците са изключително добронамерени и гстоприемни, с радост те канят вкъщи и правят всичко за да се чувстваш добре.

На другата сутрин -31 декември тръгваме рано към Бискра. Пустинята продължава да е същата, равна, камениста, с контури на планина на север. Почти веднага след тръгването ни се появява проблем, тракане в някое от предните колела. Не е зловещо, но е неприятно, защото нямам представа какво е и кога колата ще реши да ме остави. На едно место по пътя има сервиз, но нищо не успяват да направят, спорят дали е лагер или ангренажна верига.

Продължавам към Бискра с 50 км.час. Добре, че от Бу Саада до там са само 180 км, ей го дей, по тамошните разбирания.

По пътя минаваме през градчето Толга – световно известно с фурмите които се отглеждат тук. Още от далеч се виждат палмовите дървета. Интересно е, че се напояват масивно и то с топла минерабна вода, каквото има в изобилие.

Градчето е доста мизерно, както се вижда от снимката, но палмовите гори са наистина впечатляващи.

Помагаме за напояването на палмовите градини. Както се вижда – качествено изпикаване. Пикаещият е с количка в едната ръка и бисквита в другата, ясно е кой държи инструмента . Купуваме си фурми на клон и продължаваме към Бискра. При засилващо се тракане я достигаме. Името на града изглежда идва от берберски „малка равнина”. Стратегическото местоположение – на входа на пустинята, богат на вода и с плодородна почва правят града интересен още за финикийците и нумидийците, римляните създават крепост, прераснала в град Вескара. От юг той контролира планината Аурес и е точка от южната граница на империята. Градът просъществува до пети век и е унищожен от вандалите. Поради важното си положение, той бързо се възражда като важен пункт на сахарската и транс сахарска търговия. Съществува като нещо като рупублика управлявана от съвет на старейшините. Ислямът и арабите идват по-късно и градът си остава берберски, поддържащ връзки чак до Мали. Градът е завладян от турците през 16 век и си остава граничен пост. Продължава, и днес, да има голямо берберско малцинство.

По времето на пребиваването ни в Алжир градът имаше население от около 140 000 души и беше десетия по големина град в страната. Климатът е пустинен, през лятото достигат 54 градуса. За това там се ходи зимата, тогава е около двадесет.

Първото което правим при пристигането ни е да се настаним в познатия ми от командировки хотел Зибан (les Zibanes). Много добър хотел дело на френския архитект Пуйон.

Имаме резервация и се настаняваме в хубава стая с изглед към пустинята, която тук е пясъчна. Оставям Тамарка и Иван да се кефят и тръгвам да търся сервиз. За съжаление е 31.12, късно след обяд и работещи сервизи нямаше. Не се притеснявам особено тъй като Бискра е родното място на Халифата.

Обаждам му се, обяснявам му проблема и къде съм настанен. След като ме поздравява за избора на хотел ми обещава утре да прати свой човек да разреши проблема. Прибирам се в хотела, където ще празнуваме Нова година. Предлагат ни куверт в ресторанта, но нещо обстановката не ми харесва, не си падаме по масовите сцени и посрещаме новата година в стаята. Носиме си всичко, включително хубаво вино и изпяваме „Край Босфора”.

И тук снимките са от различни пътувания, Бискра се оказва и за нас важен път към пустинята.

На следващия ден се срещам с Джамел – началника на механизацията на Халифата. Той е тук за празника и се заема с колата. Сменят въпросния лагер и маслото на колата. Второто тук се парви много рядко. През това време ние се разхождаме из града и хапваме в ресторантче на пазара. Подострям си швейцарското ножче при един точилар. Той го гледа с нескрит респакт и казва „Лоши времена, господине, откога не съм точил такова ножче…”. Минаваме и през многобройните магазинчета за местни сувенири, не съм записал какво сме си купили, във всеки случай не е крокодил.

Вечерта, за съжаление, нямаме резервация в същия хотел. По план трябваше да пътуваме и нощуваме другаде, но колата ни изигра номер. Прекарваме ноща в смотан хостел и рано сутринта на другия ден тръгваме към Анаба. Ще минем през Аррис, по-дълго е, но така ще можем да видим фантастичния кяньон Руфи. Така пътят ни става малко над 400 км.

Той започва на 20 тина километра от Бискра. Реката Ел Абиод, извираща от най високите части на Аурес е пробила каньона, като е направила тясната му долина плодородна зона с няколко малки селца, повечето напуснати, но палмовите градини са си останали и се обработват. Реката навлиза в пустинята и изчезва на около 30 км южно от Бискра. И тук снимките са от няколко преминавания.

Комбинацията е странна долу при реката е зеленината, а горе – над каньона си е пустиня.

За да се използва всяка педя плодородна земя къщите са строени по стените на каньона.

За строителството са използани основно глина и палмови дървета. На местата за наблюдение винаги има местни кадри, които предлагат изделия на местни занаятчии и чудесни геоди. На снимката сестра ми си купува един такъв геод.

Продължаваме по каньона и след като стигаме горната му част сме на височина около 1500м и вече има и сняг. Веднъж даже се завъртях, на заледен участък, и по този повод разбрах, че пежото ми е с предно предаване.

Пътят към Анаба е също така живописен, районът е полупустинен, но сравнително населен. Това е стратегически път и по време на войната за освобождение французите са построили фортове по цялата му дължина, така че всеки участък от пътя да беде виждан поне от един форт. Тези фортове отново влизат в употреба по време на гражданската война която ще започне през следващата година.

Въпреки,че сме в полупустинен район има и езера, естествено солени, както е на снимката от долу.

А в ниското си е вече пролет, въпреки,че е януари.

В Анаба се прибираме на втори януари, с ден по-рано, заради проблемите с колата. Вечерта компенсираме с голямо гости у Владо, където изпиваме една бутилка уйски, пазена точно за нова година.

На другия почивен ден – петък се отдаваме на отрезвяващ мързел.

До тук разказвах за разходките ни в северната част на Алжир и по северната граница на пустинята, в следващата част ще се спра на нашите пътешествия из Сахара.