Как се появих за първи път в Алжир.

През януари 1963г. баща ми замина за Алжир. Ясно си спомням изпращането му на аерогарата. Впечатлен бях от стенните мозайки в салона и от макетите на два самолета с прозрачни стени, та се виждаха седалките и пилотското табло. По ирония на съдбата, със същия самолет за Алжир е пътувала и леля Пешана – майката на Тамарка….вероятно тогава за първи път сме били заедно.

След четири месеца и ние го последвахме. С майка ми и сестрами пътувахме в ИЛ18 по маршрута София – Атина – Алже. Аз бях до прозорчето и ми беше много забавно да гледам как самолетът минаваше през облаците и как му се клатеха крилата.

Помня ясно как татко ни чакаше на летището, с кола и един негов колега арабин(на който беше колата).Първият ми физически допир с Африка беше по пътя до града, когато ми стана лошо и ми се наложи да повърна опирайки се на една палма, под погледа на две забулени жени. Не стана ясно защо се издрайфах на земята, а не както повечето пътници – още по време на полета.

Пристигнахме в квартирата на баща ми. Вторият етаж от великолепна френска вила на някакъв зъболекар в ЕлБияр –най баровския квартал на града. На първия етаж му е бил ортодондскят център, който и до сега си беше такъв. Та вторият етаж се състоеше от четири спални, голяма дневна, почти толкова голяма кухня, баня с два душа и вана. Имаше и биде което беше непознат за мен уред. Естествено използвах го веднага и не точно по предназначение. Спомням си, че много се чудех къде се хвърлят хартииките и реших, че трябва да ги направя на топка и да си ги хвърля в кухнята. Това беше първият ми допир с тоалетна хартия, у нас карахме на вестници. Е беше проявено разбиране и не ми се караха.

За съжаление (но не точно мое) имаше още едно семейство с едно момченце – Цени, така че ползвахме две спални, а холът и кухнята бяха общи. Аз и баща ми спяхме в едната спалня, сестра ми и майка – в другата.

Центърът под нас работеше от 8 до 16ч. и ние през това време не слезахме да си играем в градината. За сметка на това къщата имаше плосък покрив, който естествено беше тераса с палми и мъничък басейн. От тозш период е първият ми спомен от алжирски мол. Било е в почивния ден на баща ми, когато ни изведе на голяма разходка из града. От тогава помня часовникът в градската градина. На поляна под лек наклон, така че да е видим от парка, е направен часовник. На стрелките му има кашпи с цветя, а часовете са отбелязани с разноцветни големи кръгчета от цветя. Тогава ядох и първия голям разноцветен сладолед. Алжир си беше още Франция – не бяха минали и две години от обявяването на независимостта му и французите не се бяха изтеглили, търговците също. Та сладоледите са караха със самолет от метрополията…. повечете стоки също – но с кораб.

А магазинът в който отидохме за първи път беше (и си е) огромен, на главната улица – Мишлен. А пропо и до сега на табелката със сегашното име Ларби бен Миди, отдолу е написано старото име на улицата. Нещо което у нас не се случи.

Магазинът имаше умопомрачаващо количество играчки и даже една пантера в клетка. Направиха ми впечатление и продавачките – повечето плътно гримирани, та чак ми приличаха на костенурки. Спомням си, че ми купиха рицар на кон, който можеше да се сваля от коня и една малка количка на която вратите се отваряха – такива неща в България изобщо нямаше тогава. Беше дълга, дълга разходка, като накрая се прибрахме с такси. Правя си сметка, че тогава можеше да си хванеш такси на улицата, тридесет години по-късно, това си е мисията невъзможна. Лиценз за такси могат да имат муджахидините(участниците в освободителната война) или не повече от двама тяхни наследници. За това на 8 милионен град какъвто е Алже днес има малко повече от 1000 таксита.

Всъщност не беше и много безопасно, защото ОАС (нелегалната френска тайна армия) която се бореше за оставането на Алжир под френска власт, не просто рисуваше бесилки с обесен Де Гол, а и организираше бомбени атентати. Това последното го разбрах една вечер на разговори между нашите и другото семейство и бях много възмутен,от факта, че някой може да ме убие без да съм се провинил.